В категории:Анализи / Избрано / Свят

Сирия като демонстрационно поле на оруелщината

Паралелните битки за Африн и Източна Гута дадоха възможност на всички водещи играчи в сирийската война да демонстрират пълния мащаб на лицемерието, цинизма и двойните стандарти, на които са способни. От всички политически и пропагандни маневри засега се очертава един голям победител – Ердоган

ИДИЛ? Ал Кайда? Допреди няколко месеца да, но днес вече са ударната сила на натовска Турция

В издадената в края на 80-те години книга “Произвеждане на съгласие” Ноам Чомски и Едуард С. Херман пишат за наложения от политиците и медиите пропаганден модел, разделящ човешките жертви на заслужаващи и незаслужаващи внимание и съчувствие – в зависимост от това дали трагедията им може да послужи за нечии цели.

Макар развитието на интернет и социалните медии да предполага, че в днешно време е по-трудно да налагаш подобен пропаганден цинизъм на масовата публика, този модел продължава да действа – и всъщност изглежда по-плодотворен от всякога.

Историята на Близкия Изток предлага потискащо много примери за прилагането на такива двойни стандарти – примери, които стават все по-многобройни след инвазията на САЩ и компания в Ирак през 2003 г. и особено след вълната на “арабската пролет”, която бе съчетана със серия проекти за смяна на неудобни режими. В Либия проектът бе успешен и доведе до връщане на робството, а в Сирия – до седем години кървава война, в която са преплетени толкова много, толкова различни и постоянно променящи се интереси, че прилича на някаква извратена математическа загадка.

Сирийската война без съмнение ще остане като емблематичен пример за това, какви мащаби може да достигне абсолютният цинизъм на всички замесени световни и регионални центрове на власт – и на подопечните им медии.  Конфликтът осигурява постоянни демонстрации за медийните и политически рефлекси, които насочват прожекторите към едни жертви, докато други остават в сянка. За едни е гарантирано водещо място в новините, а други най-много да бъдат споменати като статистика в края на емисиите. Медийното отразяване и политическото говорене по темата дори биха могли да послужат на Чомски да разшири теорията си. Едни и същи групи хора могат да се окажат част от “достойните” или “недостойни” жертви, ако пропагандните обстоятелства го изискват. Палачите им пък могат да са ту терористи, ту герои – или поне допустими партньори. През последните два месеца битките за Източна Гута и Африн дадоха възможност на двойните стандарти и цинизма да достигнат особени висоти, или по-скоро дъна.

Избирателна човечност

Когато сирийската армия и съюзниците ѝ започнаха операцията за овладяване на Източна Гута в околностите на Дамаск, първите страници на много от големите западни медии моментално се изпълниха с драматични заглавия за „най-голямото кръвопролитие във войната“, аранжирани със снимки на „бели шлемове“ пренасящи деца. Патосът се пренесе и в официалните позиции на западните правителства и в бурните спорове в Съвета за сигурност на ООН.

Кампанията бе дотолкова идентична с тази за Източно Алепо от края на 2016 г, че сякаш се използваха готови заготовки за статии и речи. Отново заваляха сравнения със Сребреница, Грозни и т.н., отново започна скубане на коси, че Западът е изоставил сирийския народ и отново се настояваше „да се направи нещо“. Като под “нещо” обикновено се подразбира повече интервенции, повече въоръжаване на съмнителни групировки, повече схеми за смяна на режими и изобщо – повече война.

Ако “лидерите на международната общност” и медиите проявяваха последователност и показваха такова съчувствие към всички невинни, оказали се в смъртоносния капан на войната, може би у публиката щеше да се е изградила непоносимост към всякакви масови кланета – а не само към подбраните с оглед интересите на нечие външно министерство. Те обаче прилежно следват линията на двойните и тройни стандарти, които изпразват от съдържание всички морални пози и позоваване на международното хуманитарно право.

Във вълната от възмущение за Източна Гута щедро се използваха драматични цитати от хуманитарни организации, дори когато последните твърдяха, че са останали без думи. В подобни случаи ООН, Human Rights Watch и Amnesty International редовно биват обвинявани, че обслужват нечий пропаганден и политически дневен ред. Макар че някои представители на организациите наистина дават основания да бъдат обвинени в пристрастност (например директорът на HWR Кенет Рот), основният проблем идва не от тях, а от призмата, през която ги прокарват медиите.

В интерес на истината потресаващи снимки на ранени и убити деца и сърцераздирателни доклади от хуманитарни организации за всички конфликти по света се появяват почти ежедневно. Има такива от опустошената Либия и обсадената Ивица Газа, от “освободените” с килимни бомбардировки Мосул и Рака, където все още вадят трупове изпод развалините.

И трите организации са публикували доклади за Йемен, където любимият близкоизточен “партньор” Саудитска Арабия се старае да превръща всеки ден в „ад на земята“ за местното население. Докато по-рано този месец британският външен министър размахваше пръст на Москва и Дамаск за ситуацията в Източна Гута, правителството му опъваше червения килим за затъналия в кръв саудитски престолонаследник. На отиване принцът оцени обслужването с пореден оръжеен бакшиш – огромна поръчка за изтребители.

Има също и достатъчно изявления, доклади и кадри от протичащата паралелно с битката за Източна Гута турска инвазия в Африн, където цивилните също са лишавани от основни средства за оцеляване, където невинни деца също са избивани от безразборни бомбардировки, където болници също попадат под целенасочен обстрел, и където също биват унищожавани безценни археологически паметници.

За моралното възмущение не би трябвало да има значение откъде е тази снимка на ранено от бомбардировка дете. Но ако беше от Гута, а не от Африн, можеше да се окаже на първа страница на големите медии.

В интерес на истината дори любимият източник на международните медии за “зверствата на Асад” – живеещият във Великобритания Рами Абдулрахман, популярен като “Сирийска обсерватория за човешки права“ – старателно води статистика и за убитите от “коалиционни” бомби цивилни и разпространява информация за заканите на про-турските джихадисти да изтребят “неверниците кюрди”.

Какво от това достига до масовата публика и под каква форма обаче е друг въпрос. Всички тези трагедии, всички тези престъпления срещу човечеството заслужават да са на първа страница на вестниците, да са тема на извънредни заседания на Съвета за сигурност и да са съпроводени с шумна кампания на възмущение – поне колкото Гута и Алепо. Но не са – стандартното им отразяването в масовите медии почти винаги е суховато, повърхностно и редовно съпроводено с пропагандните изявления на извършителите – защото изведнъж медиите се сещат за нуждата от баланс на гледните точки. В говоренето на политиците и правителствата пък тези човешки трагедии почти изцяло липсват.

Източна Гута – наши са, но не казвайте, че са джихадисти

Четенето на доклади на правозащитни организации – или дори на Уикипедия – може да запълни и едни други дупки, които много медии оставят при отразяването на боевете за Гута – точно както правеха за Алепо. А именно: кои и какви са “бунтовниците”, които се предполага, че трябва да имат пълните симпатии на публиката и прогресивната международна общност.

Редките опити на мейнстрийм медии да дадат по-цялостен бекграунд показват защо през повечето време се опитват да избегнат задълбаването в подробности. Например тази статия на Associated Press, която обещава да информира публиката за “хилядите добре въоръжени бунтовници”, защитаващи Гута. Материалът започва с уверения как от общо 20 хил. бунтовници свързаните с Ал Кайда есктремисти, които са “претекст” за правителствената офанзива, са само няколкостотин. Останалите били местни бунтовници, които много искали да изгонят екстремистите, но правителството им пречело.

Тази теза обаче би трябвало да започне да изглежда съмнителна дори за най-некритичния читател, който разгледа описанията на отделните групировки. Най-голямата въоръжена групировка в Гута е “Армия на исляма”, която “е подкрепяна от Саудитска Арабия и се придържа към ултраконсервативната идеология на салафитския ислям”. Групировката е обвинявана “за сериозни нарушения на човешките права”, включително отвличането на видния опозиционен активист Разан Зейтунех през 2013 г. и държането на пленени алаутски семейства в клетки по улиците като жив щит през 2015 г.

Следващата по големина групировка е Фейлак ал Рахман, която на свой ред е подкрепяна от Турция и Катар. AP не дават подробности за идеологията на организацията, но пък от подобен материал на Дойче Веле (или просто от Уикипедия) читателят може да се информира, че те също са ислямисти, но за разлика от “Армия на исляма” поне не са си поставили за официална цел налагането на шериата. Групировката също така от време на време се коалира с Ал Кайда, което обаче не се е оказало пречка да се сдобие с американски противотанкови ракети.

Последната от “добрите” според AP групировки e Ахрар аш Шам, която, видиш ли, по време на възхода си била приела екстремистка идеология, но сега се превръщала в умерена бунтовническа организация, която “води смъртоносни битки срещу бойците на Ал Кайда в северните провинции Идлиб и Алепо”. Associated Press пропуска да уведоми читателите, че дълго време Ахрар аш Шам си партнираше с Ал Кайда в коалицията “Армия на завоеванието” и подобно на другите джихадисти се бори за замяна на светската държава с шариат. Битките ѝ  с доскорошните съюзници в Идлиб са за ресурси и територия и по всяка вероятност са резултат от насоките, получавани от основният ѝ спонсор Турция. По подобен начин конфликтът между Катар и Саудитска Арабия се отразява и върху отношенията между прокситата им в Източна Гута. Наскоро към Ахрар аш Шам се присъединиха главорезите от Нур ад-Дин аз-Зенки, които преди това се бяха приютили в коалицията, водена от Ал Кайда.

Подобни справки винаги са от вторични източници, защото в Източна Гута, подобно на другите територии, контролирани от оксиморонно наречените “умерени ислямисти”, не присъстват чуждестранни журналисти и изобщо представители на международни организации. Причината е същата, заради която нямаше журналисти и в териториите на ИДИЛ – вероятността появилият се там журналист да бъде отвлечен за откуп и евентуално обезглавен. В редките случаи, в които западни медии правят репортажи от първа ръка в тези територии, те се оказват по-уличаващи от всяка критика.

Подобно на Източен Алепо, Рака и Мосул, цивилните в Гута са заложници на ислямистки екстремисти. Което не е оправдание да бъдат „освобождавани“ с безразборни бомбардировки. Но тук идва въпросът – след като отношението на медиите е толкова различно, кой и как решава чия смърт е трагедия и коя трагедия заслужава съчувствие? Защото за пореден път изглежда, че става въпрос за бездушна пресметливост чия смърт може да е от полза за нечия пропагандна кампания.

Сирия може да се използва като нагледен урок за една от тъжните закономерности на човешката история – опиянени от власт хора седят в кабинетите си и преначертават бездушно съдбата на цели страни и народи, за да се докопат до повече власт, или за да се надхитрят с други хора в кабинети, чертаещи планове с човешка кръв. Междувременно медиите крепят статуквото и прилежно разделят жертвите на достойни и недостойни, за да е сигурно, че публиката ще е гневна само когато и за каквото трябва.

Африн – джихадисти са, но не казвайте, че са наши

Истинският цинизъм обаче става болезнено виден при сравнението с Африн, което за медиите си остана “другата битка” в Сирия. Докато политици, коментатори и журналисти се опитват да героизират борците за шериат, намиращи се на директно командване от Риад, Доха или Анкара, други джихадисти, включително бивши бойци на ИДИЛ и Ал Кайда, наети като башибозук от ислямисткия сатрап Ердоган, унищожиха едно от гнездата на истинска революция в Сирия.

Революция, която е пълна противоположност на фундаменталистките и диктаторски тенденции, разкъсващи региона. Революция, която е секуларна, феминистка, прогресивна, която прилага на практика принципите на демократичност и пълно равноправие – и то много по-смело и радикално, отколкото повечето държави, развяващи тези принципи като свое знаме. Но държавите, които използват демокрацията и борбата срещу диктатурата и екстремизма като оправдание за намесата си в сирийската война, умишлено се правят на разсеяни, че техният съюзник и развиващ се диктатор Ердоган използва екстремисти, за да смаже най-демократичното нещо, успяло да покълне в региона.

Това разбира се не е първият, няма да е и последният пример за това, че приказките за демокрация и човешки права, излизащи от устите на политиците, не са нищо повече от куха поза. И че блюстителите на демокрацията винаги ще предпочетат кървавата диктатура, ако стратегическите им и бизнес интереси го изискват. Същите политици разбира се са много възмутени от това, че “демокрация” и “човешки права” са се превърнали в мръсни думи – макар че точно те налагат двойните стандарти, които са ги изпразнили от съдържание.

Всъщност имаме достатъчно причини да подозираме, че “твърде” демократичните проекти ги притесняват повече, отколкото репресивните диктаторски режими. Историята е позиционирала кюрдите като един от онези народи, които са виновни заради самото си съществуване. В случая обаче те носят и допълнителна вина – опитват се да осъществят реално принципи, които са безопасни за системата само ако са сведени до добри пожелания.

САЩ нямаха против да използват кюрдските отряди за операциите срещу ИДИЛ, оправдаващи присъствието им в Сирия – особено след като опитите им да си обучат своя “сирийска армия” завършиха с пълно фиаско. Вашингтон обаче никога не призна кюрдите в кантона Африн за свои съюзници, макар те да са част то същата политическа и военна организация, осигурила гръбнака на “Сирийските демократични сили” – с цел точно да може да си измие ръцете в такава ситуация с турските партньори.

САЩ също така не позволиха на съюзниците си кюрди  да участват наравно в международните преговори за бъдещето на Сирия, за да не ядосват другия си съюзник Ердоган. Москва от своя страна правеше изявления в подкрепа на участието на кюрдите в политически процес и си сътрудничеше с автономията в Африн. В крайна сметка обаче и Русия прецени, че проектите ѝ с Турция са по-важни. През януари Москва оттегли военния си контингент от Африн и отвори сирийското въздушно пространство за турските бомбардировачи – с което даде зелена светлина за инвазията.

Останали напълно сами в тази битка, кюрдите в крайна сметка евакуираха град Африн тази неделя. Заедно с отрядите за народна отбрана YPG региона напусна и огромната част от населението, което бе достигнало около 700 хил. души – двойно повече, отколкото са оценките за цивилното население в Източна Гута. Освен местните кюрди, сред тези хора има и голям брой бежанци от други региони, намерили убежище в Африн, който допреди два месеца бе един от малкото острови на сравнително спокойствие и сигурност в Сирия. Сред тях има и много язиди, намерили там спасение от геноцида на ИДИЛ. Днес те отново трябва да бягат, защото джихадистите отново идват за тях – този път под знамето на натовска Турция.

Като връх на иронията, наетите от Турция джихадисти официално се представят като част от “Свободната сирийска армия” – бранд, който години наред бе култивиран от Запада като част от проекта за сваляне на режима. Марката “Свободната сирийска армия” обаче до голяма степен бе изпразнена от съдържание още към края на 2013 г., а днес служи само като неубедително смокиново листо за турския експанзионизъм. След като влязоха в опразнения Африн, първата работа на тези “свободни сирийци” бе да опънат турското знаме. След това се заеха да мародерстват, плячкосват, палят и да заличават следите от кюрдско присъствие и култура. На фона на тези сцени султан Ердоган заяви, че Африн е бил “освободен от терористите”, а световните информационни агенции го цитираха безкритично.

Двойният стандарт за двойните стандарти

В крайна сметка и в Гута, и в Африн Западът се оказва на страната на джихадистите – и то основно заради обусловената от политическите и икономическите зависимости на елитите инерция.  Разбира се, в днешно време не малка част от публиката и доста коментатори са готови да за заклеймят хроничното западно лицемерие, двойни стандарти и геополитически цинизъм. Но поради агиткаджийския инстинкт в същото време са готови да пренебрегнат, оправдаят или дори да обявят за “гениален ход на световната шахматна дъска” идентично поведение, когато то идва от други центрове на властта.

През последните години Русия обикновено или се представя като глобален архизлодей, или като спасител с месиански ореол. Последните събития в Сирия обаче за пореден път показват, че в политиката и войната абсолютните категории могат да са само част от пропаганда, размиваща баналната циничност на реалността. Като един пример за цинизъм може да се посочи това, че част от ислямистките групировки, с които Русия воюва в Източна Гута, участват в ръководените от нея преговори в Астана – в резултат на договорките между Москва, Рияд и Анкара.

В Африн обаче Русия наистина успя да достигне студенокръвната и лицемерна пресметливост на САЩ и компания. Русия редовно обвинява САЩ, че използват “пребоядисани” бойци на ИДИЛ и Ал Кайда срещу сирийското правителство, но в същото време гледа безучастно как Турция използва пребоядисани бойци на ИДИЛ и Ал Кайда за инвазия на сирийска територия. Сред башибозука, нахлул в Африн, са и същите групи, които убиха сваления руски пилот преди няколко години. Но подобно на сваления самолет и убития посланик, това е забравено и простено, за да се отвори пътя за сделки за ПВО системи и газопроводи.

Москва също така обвинява (с право) САЩ, че искат да разпарчатосат Сирия, но същевременно позволи на Турция да овладее Африн – и то може би безвъзвратно. Подобно на другите вече окупирани от Турция сирийски територии като град Ал Баб, Ердоган няма никакво намерение да връща контрола на Дамаск. Така че поне на този етап твърденията на Москва, че няма да позволи нарушаване на териториалната цялост на Сирия, изглеждат кухи.

Сирийските кюрди предлагат – или поне досега предлагаха – да останат в границите на Сирия, но под формата на федерация. Това може да е труден компромис за Дамаск, но със сигурност е по-добра алтернатива от потенциално перманентна чуждестранна окупация. Някои изявления на руски официални лица в миналото също изглеждаха като сигнал, че Москва е готова да говори за федерален модел.

Заради многобройните преплитащи се интереси подобен вариант бе безкрайно труден за осъществяване и преди падането на Африн, но вече става невъзможен. Турската окупация и следващите от нея нови мащабни размествания на население могат само да циментират разкъсването на сирийската територия. Докато бе под контрола на кюрдите, Африн зависеше изцяло от доставките от правителствените територии – подобно на няколкото правителствени анклава в Североизточна Сирия, които са оградени от кюрдски територии. Без Африн Дамаск и Москва губят основната разменна монета за преговори с кюрдите за бъдещето на страната. Изтласкани към Манбидж и на Изток от Ефрат, кюрдите вече имат много по-малко причини да преговарят, както и да вярват на добрата воля на Русия като посредник. Ако това е “гениален шахматен ход”, то не е особено ясно чия гениалност отразява и каква е стратегическата му цел.

Отначало изглеждаше, че позволявайки турската инвазия, Москва може да цели не само да задълбочи раздора между САЩ и съюзниците им, но и да принуди кюрдите да предадат контрола над Африн на правителството. Това също би било загуба за революцията на кюрдите, но със сигурност е по-добрият вариант от това да бъдат прогонени от домовете си. Вероятно до последния момент е имало възможност такъв план да бъде осъществен – развитието на събитията обаче повдига въпроси на какво ниво е бил спрян.

Сирийското правителство демонстрира символично несъгласието си с турската окупация, като прати в помощ на Африн части от про-правителствените паравоенни милиции, които бяха посрещнати тържествено от кюрдските отряди. Според някои съобщения в сирийските медии обаче това е предизвикало възражения от руска страна. По-късно десетки от тези бойци бяха избити при турски бомбардировки, като Русия не обели и дума по въпроса. Може би някой ден ще се разбере дали кюрди и сирийци са били готови на споразумение, което е било спряно от “големите”, гонещи някакви свои цели.

Султан Ердоган – от мечта към реалност

Засега е видно само, че Турция е на път да обогати историята си на геноцид и етническо прочистване, които бъдещите придворни пропагандисти ще трябва да отричат. С пасивното съгласие на “великите сили”, които не искат да загубят стратегическите си позиции в Турция, Ердоган постепенно осъществява плановете си за “буферни зони” в Северна Сирия, която представи още през 2015 г. Още от тогава е ясно какви цели стоят зад това – окупация на териториите, прогонване на местното кюрдско население и заменянето му с лоялно към Анкара под предлог за “връщане на бежанците”. В бъдеще вероятно ще се работи за анексия на териториите – чрез марионетна държава по модела на Северен Кипър или директно, както през 30-те Турция си присвоява сирийската крайбрежна провинция Хатай.

И тъй като апетитът идва с яденето, Ердоган вече е насочил поглед към следващите си цели, на първо място Манбидж. Турският президент многократно и открито е заявявал “естествените” насоки за разширяване на турското влияние, като след сирийските територии веднага идва реда на Иракски Кюрдистан и дори Мосул. Ако преди време речите на Ердоган за “границите на сърцето” звучаха като изцепка на самозабравил се автократ, то днес те се усещат като напълно сериозна заплаха – не само за кюрдите и Сирия, но и за всичките му останали съседи.

 

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар