Ноам Чомски: Корпорациите прилагат класова борба, те са марксисти наопаки

Малко преди да навърши 90 години, известният учен и активист напусна Масачузетския технологичен институт (MIT), където революционизира модерната лингвистика и се превърна в критичната съвест на САЩ. Вече се е установил на ново място – в департамента по лингвистика на Университета на Аризона. Предлагаме интервюто, което Чомски даде в неуредения си още кабинет на пратеника на испанския в. „Ел Паис”

Ноам Чомски. Снимка: El Pais
Ноам Чомски. Снимка: El Pais

Жан Мартинес Аренс

„Ел Паис”

Ноам Чомски (Роден във Филаделфия на 7 декември 1928 г.) отдавна е прескочил бариерите на суетата. Не говори за личния си живот, не ползва мобилен телефон и във времена, в които всичко се втечнява и дори изпарява, той излъчва стабилност.

Арестували са го заради противопоставянето му срещу войната във Виетнам, бил е в черния списък на Ричард Никсън, приветствал е публикуването на нашумелите досиета на Пентагона, разобличавал е мръсната война на Роналд Рейгън. През последните 60 години не е имало битка, от която да е липсвал. С еднакъв плам защитава и каузата на кюрдите, и усилията за възпиране на климатичните промени. Появява се както на демонстрации на движението „Окупирай”, така и на прояви в защита на имигрантите без документи.

Постоянно потопен във вълнения, това е същият онзи младеж, който през 50-те заслепи света със своята генеративна граматика и който отказа да лежи на лаврите си, продължавайки своето непрестанно движение. Никога не го е интересувало, че го обвиняват в антиамериканизъм или екстремизъм. Винаги е продължавал напред, готов за битка с демоните на капитализма. Независимо дали това са големите банки, военнопромищленият комплекс или Доналд Тръмп.

Непоправим е и последният му труд го доказва. В „Реквием за американската мечта” разказва писмено същото, което вече показа в документален филм със същото заглавие. Разобличава неприличната концентрация на богатство и власт, която демонстрират западните демокрации. Резултатът е, че получавате един неподправен Чомски на 168 страници. Вълнуващ и ясен. Готов за атака.

– Смятате ли се за радикал?

– Всички се самовъзприемаме като умерени и разумни.

– Тогава определете се идеологически.

– Смятам, че всяка власт трябва да се доказва. Че всяка йерархия е нелегитимна, докато не докаже обратното. Понякога успява, но повечето пъти не. И това е… Това е анархизъм.

Суха светлина обгръща Чомски. След 60 години изнасяне на лекции в Масачузетския технологичен институт (MIT) професорът е дошъл да се установи на края на пустинята Сонора. В Туксон, на над 4200 километра от Бостън, току-що се е настанил в една къща и се е нанесъл в кабинет в департамента по лингвистика на Университета на Аризона. Учебният център е едно от малкото зелени места в изгорения от слънцето град. Ясенови дървета, върби, палми и орехи растат край сградата от червени тухли, строена през 1904 г., в която всичко изглежда малко, но и уютно.

Комплексът на Университета на Аризона. Снимка: techparks.arizona.edu
Комплексът на Университета на Аризона. Снимка: techparks.arizona.edu

По стените има снимки на усмихнати студенти, карти на индиански селища, фонетични табла, обяви за културни прояви, а в дъното на коридора, отдясно, е кабинетът на най-големия жив лингвист.

Мястото няма нищо общо с начупеното пространство на Франк Гери, което го подслоняваше в Бостън.

Модернистичната сграда на Масачузетския технологичен институт, дело на архитекта Франк Гери–в нея досега бе офисът на Ноам Чомски. Снимка: Уикипедия
Модернистичната сграда на Масачузетския технологичен институт, дело на архитекта Франк Гери – в нея досега бе офисът на Ноам Чомски. Снимка: Уикипедия

Тук едва се побира едно бюро и една маса, край която да седне с един-двама студенти. Един от най-цитираните през ХХ век академични авторитети току-що се е нанесъл в кабинета, в който още няма негови лични книги.

Ноам Чомски в още неуредения си кабинет в Университета на Аризона. Снимка: El Pais
Ноам Чомски в още неуредения си кабинет в Университета на Аризона. Снимка: El Pais

Вниманието е привличано от двата прозореца, които изпълват стаята с кехлибарени лъчи. На Чомски, обут в дънки, с дълга бяла коса, му харесва тази топла атмосфера. Светлината на пустинята е една от основните причини, накарала го да се пренесе в Тусон. „Суха и светла е,” коментира той. Гласът му е сериозен и той го оставя да се губи в меандрите на всеки отговор. Харесва му да говори проточено. Бързането не е за него.

В епоха на разочарование ли живеем?

40 години минаха, откакто неолиберализмът с помощта на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър превзе света. И това има своя ефект. Нетърпимата концентрация на богатството в частни ръце дойде, придружена от загубата на власт от страна на населението като цяло. Хората се чувстват по-малко представени и водят живот на прекарии, заети с все по-лоша работа. Резултатът е смесица от гняв, страх и бягство. Вече не се доверяват дори на самите факти. Някои го наричат популизъм, но всъщност е загуба на доверие в институциите.

И така идват фалшивите новини?

Разочарованието от институционалните структури доведоха до положение, при което хората не вярват във фактите. Щом не вярват на никого, защо да вярват във фактите. Щом никой не прави нищо за мен, защо да вярвам в когото и да било.

Дори и в медиите?

Повечето от медиите обслужват интересите на Тръмп.

Но има много критични към него, като „Ню Йорк Таймс”, „Вашингтон пост”, Си Ен Ен…

Вижте телевизиите и първите страници на всекидневниците. Няма друго, освен Тръмп, Тръмп, Тръмп. Медиите са впримчени в стратегията, начертана от Тръмп. Всеки ден им подхвърля по някоя примамка или лъжа, за да е на фокус и да е в центъра на вниманието. В залисията дивашкото крило на републиканците разгръща крайнодясната си политика, орязвайки правата на работниците и зарязвайки борбата против климатичните изменения, които могат да ликвидират всички ни.

Виждате ли в Тръмп риск за демокрацията?

Той представлява много сериозен риск. Отприщил е съзнателно и умишлено вълни от расизъм, ксенофобия и сексизъм – те съществуваха латентно и досега, но никой не ги беше легитимирал.

Ще спечели ли отново Тръмп?

Възможно е, ако успее да отложи леталния ефект на своите политики. Той е завършен демагог и шоумен, който знае как да поддържа активна базата си от почитатели. В негова полза е и обстоятелството, че демократите са затънали в объркване и може да се окажат неспособни да предложат убедителна програма.

Продължавате ли да подкрепяте сенатор Бърни Сандърс?

Той е почтен човек. Използва термина „социалист”, но олицетворява по-скоро политиката на „Новия курс“ (New Deal) на демократите. Неговите предложения всъщност нямаше да се сторят странни на Айзенхауер (президент републиканец между 1953 и 1961 г. – б.а.). Успехът на Сандърс бе същинската изненада на изборите през 2016-та, повече от този на Тръмп. За първи път от един век насам се появи някой, който беше на крачка от това, да стане кандидат без помощта на корпорациите и медиите, само с народна подкрепа.

Не забелязвате ли хлъзгане надясно от политическия център?

Такова хлъзгане са наблюдава в политическия елит, но не сред населението като цяло. От 80-те години насам виждаме разлом между онова, което искат хората, и публичните политики. Лесно е да се забележи в областта на данъците. Анкетите показват, че мнозинството иска по-високи данъци за богатите. Но това никога не става. В замяна се лансира идеята, че намаляването на данъците носи възможности за всички и че държавата е враг. Но кой се облагодетелства от това, че се орязват пътищата, болниците, чистата вода, въздухът за дишане?

Спечелил ли е в такъв случай неолиберализмът?

Неолиберализмът съществува само за бедните. Свободният пазар е за тях, не за нас. Това е приказката на капитализма. Големите корпорации прилагат класовата борба, те са истински марксисти, но с преобърнати ценности. Пазарните принципи са прекрасни, за да се прилагат спрямо бедните, но богатите са предпазени от тях. Големите енергийни индустрии получават субсидии от стотици милиони долари. Хай-тек икономиката се облагодетелства от изследванията, правени с обществени средства в предишни времена. Финансовите структури получават масово помощи, когато се провалят. Те всички живеят със застраховката, че са прекалено големи, за да паднат, и че ще бъдат спасени, ако се появят проблеми.

В крайна сметка данъците служат за субсидиране на тези формирования, а чрез тях – на богатите и овластените. Но въпреки това на населението се казва, че проблемът бил в държавата и се орязва нейното поле на действие. И какво става? Нейното пространство се заема от частната власт. И тиранията на големите корпорации става все по-голяма.

Това, което описвате, прилича на Оруел.

Дори и Оруел вече е засенчен. Живеем във фикцията, че пазарът е прекрасен, защото ни казват, че той е съставен от информирани консуматори, взимащи рационални решения. Но е достатъчно да пуснете телевизора и да чуете рекламите. Да не би те да целят да информират консуматора, за да вземе той рационално решение? Или се стремят да го излъжат? Да помислим например за рекламите за коли. Предлагат ли те данни за техните характеристики? Представят ли доклади, осъществени от независими анализатори? Защото само това би генерирало информирани консуматори, способни да взимат рационални решения.

Напротив, онова, което виждаме, е една летяща кола, шофирана от известен актьор. Целта е да подкопаят пазара. Търговията не иска свободни пазари, иска затворени пазари. Иначе ще дойде колапсът ѝ.

На фона на тази ситуация не е ли прекалено слаб социалният отговор?

Има много народни движения, доста активни, на които не се обръща внимание, защото елитите не искат да се осъзнае факта, че демокрацията е в състояние да функционира. Това им изглежда опасно. Може да заплаши властта им. По-добре е да налагат възгледа, който ти внушава, че държавата е враг и че единствено ти сам трябва да правиш, каквото можеш.

Тръмп употребява понякога термина „антиамериканци”. Как го разбирате?

САЩ са единствената страна, в която за критики към правителството те наричат „антиамериканец”. И това предполага идеологически контрол, разпалване на патриотични огньове навсякъде.

В някои части на Европа става същото.

Но не е сравнимо с това, което става тук. Няма друга страна, в която да се виждат толкова национални знамена.

Плаши ли ви национализмът?

Зависи, ако става дума да отстоява твоята местна култура, е добър. Но ако е оръжие срещу други, знаем това докъде може да доведе, виждали сме го и сме го преживявали.

Смятате ли за възможно да се повтори случилото се през 30-те години?

Ситуацията е влошена. След избирането на Барак Обама се отприщи една расистка реакция с огромна заразна сила, с кампании, които оспорваха неговото гражданство и асоциираха чернокожия президент с антихриста. Имаше много демонстрации на омраза. Разбира се, САЩ не са Ваймарската република. Трябва да сме разтревожени, но вероятността да се повтори нещо такова не е висока.

Започвате новата си книга с припомняне на Голямата депресия – времето, в което „всичко беше по-лошо, отколкото сега, но имаше усещане, че всичко ще се подобри”.

Спомням си я много добре. Семейството ми беше от работническата класа, беше безработно, не беше образовано. Обективно тогава нещата бяха по-зле, отколкото сега, но усещането беше, че всички сме заедно в онова изпитание. Имаше президент, съпричастен със страданието, имаше организирани синдикати, имаше народни движения… Съществуваше идеята, че заедно ще победим кризата. Ето това се е загубило. Днес живеем с усещането, че сме сами, че нищо не може да се направи, че държавата е срещу нас…

Имате ли надежда въпреки всичко?

Разбира се, че има надежда. Все още има народни движения, хора, готови да се борят… Възможностите са тук, въпросът е дали сме способни да ги поемем.

Чомски завършва с усмивка. Оставя сериозния си глас да вибрира във въздуха и се сбогува с голяма любезност. После излиза от кабинета и тръгва надолу по стълбите на факултета. Навън го очаква Туксон и сухата светлина на пустинята Сонора.

Оставете коментар