Патрик Кокбърн, Бейрут
Иракската армия, подкрепяна от въздушни удари на САЩ се опитва да овладее източните части на Мосул, докато в същото време сирийската армия и съюзните ѝ шиитски паравоенни милиции се бият в източната част на Алепо. Цивилните жертви от правителствения обстрел в Алепо за последните две седмици се оценяват на около 300 души, а в Мосул загиналите през последния месец цивилни са около 600.
Въпреки приликите, отразяването на тези две обсади от международните медии се различава радикално. В Мосул за гибелта на цивилни жертви се обвинява ИДИЛ, техните самоубийствени атентати и безразборен минометен обстрел. Същевременно иракската армия и подкрепящите я от въздуха съюзници до голяма степен минават без санкция. ИДИЛ са обвинявани, че пречат на цивилните да напускат града, за да ги използват за жив шит.
Сравнете това с описанията на западни медии за нечовешката диващина на силите на президента Башар Асад, които безразборно колят цивилни, независимо дали те остават в града или се опитват да избягат. Миналата седмица шефът на ООН по хуманитарните въпроси Стивън О’Брайън подсказа, че бунтовниците в Източен Алепо пречат на цивилните да избягат – но за разлика от Мосул, този проблем получава малко отразяване.
Един фактор, който прави битките за Източен Алепо и Мосул толкова подобни, но едновременно с това ги прави и различни от минали близкоизточни конфликти – като например израелските обсади на Бейрут през 1982 г. и на Газа през 2014 г. – е това, че на терен няма независими чуждестранни журналисти. За това си има много добра причина – ИДИЛ затваря и обезглавява чужденците, докато Фронтът „Ан-Нусра“, доскорошен официален клон на „Ал Кайда“ в Сирия, са една идея по-малко кръвожадни и обикновено ги държат за откуп.
Това са двете групи, които доминират въоръжената опозиция в Сирия като цяло. В Алепо, макар едва около 20% от 10-те хиляди бойци да са от „Ан-Нусра“, точно те – заедно със свои съюзници като „Ахрар аш-Шам“ – оглавяват съпротивата.
Не е изненадващо, че огромната част от чуждестранните журналисти, отразяващи събитията в Алепо и в други държани от бунтовниците територии в Сирия, го правят от Ливан или Турция. Редица смели кореспонденти, които се опитаха да предават репортажи от първа ръка в бунтовническите територии, бързо се оказаха в багажниците на автомобили или лишени по друг начин от свободата си.
Опитът показва, че чуждестранните репортери са напълно прави да не доверяват живота си дори на най-умерените части от въоръжената опозиция в Сирия. Но, колкото и да е странно, същите медийни организации продължават да се доверяват на достоверността на информация, идваща от зоните под контрола на същите тези потенциални похитители. В своя защита те вероятно ще изтъкнат, че разчитат на неполитизирани активисти, но всички доказателства сочат към това, че тези хора могат да оперират в Източен Алепо само с одобрението на групи от типа на „Ал Кайда“.
A boy held the body of his father, who was killed by an #ISIS sniper, at a field hospital on the outskirts of #Mosul. By Sergey Ponomarev pic.twitter.com/YRYKsbH5gW
— Elise Blanchard (@eliseblchrd) November 28, 2016
Неизбежно е едни опозиционни движения, борещи се за оцеляването си във военна обстановка, да произвеждат, или да позволяват да бъде произвеждана само информация, която на практика е пропаганда за тяхната гледна точка. Вината трябва да се търси не при тях, а в медиите, които се оставят да бъдат хранени с лъжичка със съмнителни, едностранчиви истории.
Например кадрите, идващи от Източен Алепо през последните седмици, се фокусират изключително върху сърцераздирателни сцени на човешки трагедии като смърт и осакатяване на цивилни. Зрителят рядко вижда кадри с някой от 10-те хиляди бойци, било то ранени, или живи и здрави.
Никое от тези неща не е ново. Съвременните войни в Близкия изток започнаха с предприетото от САЩ нахлуване в Ирак през 2003 г., което бе оправдано с предполагаемата заплаха от притежанието на оръжия за масово унищожение (ОМУ) от страна на Саддам Хюсеин. Западните журналисти в голямата си част приеха тази теза и щастливо цитираха доказателства от иракски опозиционери, които очаквано потвърдиха съществуването на ОМУ.
Някои от журналистите, произвеждали тези истории, по-късно имаха наглостта да критикуват иракската опозиция заради това, че ги е заблудила. Сякаш са имали някакво право да очакват обективна информация от хора, посветили живота си на свалянето на Саддам Хюсеин, или в конкретния случай – да накарат американците да го свършат от тяхно име.
Същото самообслужващо лековерие на медиите бе видно при отразяването на подкрепеното от НАТО въстание срещу Муамар Кадафи в Либия през 2011 г. Разпространявани от либийската опозиция истории за зверства, много от които впоследствие бяха доказани като неоснователни от хуманитарните организации, бързо се тиражираха във водещите новини – колкото и пристрастни да бяха източниците.
Сирийската война е особено трудна за отразяване, защото ИДИЛ и различни клонинги на „Ал Кайда“ правят твърде опасна журналистическата дейност в контролираните от опозицията зони. Огромният глад за новини от Близкия Изток обаче кара медиите да се изкушават да дават достоверност на информация втора ръка, идваща от хора, които биха могли да действат там, само ако принадлежат или симпатизират на доминиращите джихадистки опозиционни групи.
Винаги е признак на слабост за журналистите, когато те претендират, че изравят истината, докато всъщност са просто проводник, а не оригинален източник на информацията, произведена от други в услуга на собствените им интереси. Репортерите научават отрано, че хората им казва неща, целящи да насърчат някоя кауза, която може да е свързана със собствените им кариери или бюрократични междуособици. Разбира се, има и възможност източниците да са мотивирани от омраза към лъжите и несправедливостта.
Трябва да кажем нещо в зашита на скромния репортер на терен: обикновено не той или тя, а редакцията или медийният стаден инстинкт решават кои ще са историите на деня. Тези, които са най-близо до действието, може да се съмняват в някоя сочна история, оглавяваща новините, но няма какво да направят по въпроса.
Така през 2002 и 2003 г. няколко журналиста от New York Times написаха истории, хвърлящи съмнение относно ОМУ на Ирак. Те обаче бяха погребани на задните страници, докато водещи във вестника бяха статии, доказващи, че Саддам има такива оръжия и е заплаха за света.
Както журналистите, така и публиката трябва да приема цялата информация за Сирия и Ирак с разумен скептицизъм. Те трябва да помнят думите на Лакхдар Брахими, бивш специален пратеник на ООН и Арабската лига в Сирия. През 2014 г. той разочарован подаде оставка и заяви, че „всеки си има свои цели и интересите на сирийците идват на второ или трето място, или изобщо не се вземат предвид“.
Този цитат е от книгата „Битката за Сирия: Международно съперничество в новия Среден Изток“ от Кристофър Филипс. Това е едно от най-информативните и неполитизирани свидетелства за сирийската трагедия, публикувани досега. Авторът аргументирано оценява доказателствата на съперническите обяснения какво се е случило и защо. Той разбира степента, до която дневния ред и темпото на събитията в Сирия бяха определени външно от вмешателството на чуждестранни сили, преследващи собствените си интереси.
Като цяло правителствените експерти се представиха по-добре от журналистите, които се вързаха на опростенческите обяснения за ставащото. И бяха убедени, че Асад винаги е бил на ръба да бъде свален. В книгата на Филипс се отбелязва, че в пика на протестите в Сирия през юли 2011 г., когато медиите приемаха, че Асад е свършен, дългогодишният британски посланик в Дамаск Саймън Колинс е отбелязал, че „Асад вероятно все още може да разчита на подкрепата на 30-40% от населението“. Френският посланик Ерик Шевалие е бил също толкова предпазлив в оценките си, само за да получи класическо смъмряне от господарите си в Париж, които са заявили: „Вашата информация не ни интересува. Башар Асад трябва да падне и ще падне“.
