Djene Bajalan, Jacobin magazine
В неделя, 24 април 1915 г., министърът на вътрешните работи на Османската империя Талат Паша дава заповед да бъдат арестувани лидерите на арменските общности в държавата. В първата нощ на чистката правителствените сили задържат над двеста души, а в следващите дни броят им нараства до две хиляди. „Обезглавяващият” удар на Талат Паша върху османските арменци е част от по-широка и систематична кампания на геноцид срещу тази общност – кампания, която води до смъртта на между 800 хил. и 1.5 млн. души.
Не е необходимо тук да подновяваме споровете по въпроса дали събитията от 1915 г. – описвани в официалните турски исторически източници като „премествания” – представляват геноцид. Като си припомняме арменския геноцид и по-конкретно арестите от „червената неделя”, става възможно да поставим в по-широк исторически контекст политиките на днешните лидери на Турция спрямо представителите на кюрдското движение. По-специално това се отнася за арестуването на съпредседателите на прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН) Селахатин Демирташ и Фиген Юксекдаг на 4 ноември.
Макар да би било хипербола да твърдим, че нивата на насилието, насочено срещу кюрдското население на Турция в момента, са достигнали размера на това срещу арменците преди едно столетие, могат да се очертаят неоспорими и плашещи паралели.
Ердоган и кюрдите
Не толкова отдавна турският президент Реджеп Тайип Ердоган бе хвален за своите (относително) прогресивни позиции по отношение правата на кюрдите в Турция. Още от основаването на турската република през 1923 г. „кюрдският въпрос” – конфликтът между националистическите елити в Анкара от една страна и твърдящите, че представляват автентичната национална воля на кюрдите в страната от друга – е един от основните източници на политическа нестабилност.
През 20-те и 30-те години на XX век младата република е изправена пред поредица от кюрдски бунтове, най-големите от които са бунтът на Шейкх Саит през 1925 г. и въстанието „Арарат” от 1929-1931 г. Позицията, която заема администрацията на „бащата” на турската република Мустафа Кемал Ататюрк, е на потискане и отричане. Правителството полага огромни усилия да смаже кюрдската съпротива. През 1925 г. например една трета от бюджета на страната е насочен към военните усилия за потушаване на бунта на Шейх Саид.
Въпреки интензивността на насилието, употребено от държавата през 20-те и 30-те години, кюрдският въпрос никога не е истински решен. През 40-те и 50-те години ново поколение от кюрдски интелектуалци и активисти започват да се мобилизират в процес, който кулминира в създаването на Кюрдската работническа партия (известна с кюрдския си акроним ПКК). Създадената през 1978 г. организация се отдава на идеята за национално освобождение на кюрдите не само в Турция, но и в целия Близък Изток.
Впоследствие предимно кюрдската Югоизточна Турция потъна в състояние на гражданска война. Между 1978 г. и ареста на основателя на ПКК Абдула Йоджалан през 1999 г. броят на загиналите достига около 30 хил. души, а броят на разрушените кюрдски села – 40 хил. През всички години на този конфликт турското правителство настояваше, че няма „кюрдски проблем”; вместо това турските властници описваха конфликта като борба с тероризма (а когато бяха притискани – и като резултат от икономическото развитие). „Няма кюрдски бунт в Турция. Терористите от ПКК атакуват невинни цивилни в югоизточната част от страната без да щадят жените, децата и старците”, заяви в едно свое интервю от 1995 г. тогавашният министър-председател Тансу Чилер.
Въпреки това изборният успех на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през 2002 г. и издигането на Ердоган като премиер (какъвто бе до 2014 г.) маркира една фина, но отличителна промяна в официалната политика спрямо кюрдите. През лятото на 2005 г. Ердоган отиде в Диарбекир – бастион на кюрдския национализъм – и обяви, че кюрдският проблем е и негов проблем, и колективен проблем за цяла Турция. Той също така призна, че в „миналото са били правени грешки”.
Тези заявления бяха последвани от прокарването на пакет от мерки, облекчаващи ограниченията за открито изразяване на кюрдска култура. Бяха осигурени възможности кюрдският език да бъде изучаван в училища и университети, държавната телевизия създаде канал на кюрдски. През 2009 г. правителството обяви т.нар. „кюрдско отваряне” – процес, който според вътрешния министър Бешир Аталай трябваше да реши кюрдския въпрос чрез „повече свобода и повече демокрация”. И наистина – през 2013 г. се стигна до това, ръководителят на Националната разузнавателна агенция Хакан Финдан да води разговори със затворения лидер на ПКК Йоджалан за слагане на край на кюрдския бунт.
Разбира се, много от обещаните реформи останаха до голяма степен теоретични и кюрдският активизъм продължи да бъде рисковано занимание. През декември 2009 г. Демократичната социална партия, предшественик на ДПН, бе разпусната от Конституционния съд с аргумента, че е лице на „тероризма”.
Още повече, че контактите на правителството с Йоджалан нямаха нито ясна законова основа, нито дефинирана цел. Все пак в началото на 2010 г. изглеждаше, че Турция върви бавно към някакво разрешаване на „кюрдския въпрос”.
В ретроспекция изглежда очевидно, че отварянето на Ердоган към кюрдите не е било породено от силно убеждение, че те са жертва на историческа неправда, а от желанието да спечели кюрдските избиратели. В краткосрочен план това бе успешен ход, като ПСР увеличи гласовете си в кюрдските региони на парламентарните избори през 2007 г. На местните избори през 2009 г. обаче много кюрдски гласоподаватели показаха недоволството си от забавянето на реформите и изоставиха ПСР. Поради това управляващата партия не успя да поеме контрола над общинския съвет в Диарбекир от прокюрдската Демократична социална партия.
Мудните реформи също така увеличиха популярността на парламентарното крило на кюрдското движение, което през 2014 г. се обедини в нова партия – ДПН. Тази партия успя да капитализира и отвращението на много кюрди (включително на по-консервативните членове на тези общности, които по принцип симпатизираха на ПСР) от вижданията на Ердоган за кюрдското движение в Сирия, развило се по време на гражданската война там.
През есента на 2014 г. сирийските кюрди се опитваха да защитят град Кобане, намиращ се в близост до турската граница, от силите на „Ислямска държава”. Турските власти отказаха да позволят на местни кюрди да преминат границата и да подкрепят защитниците на Кобане. Същевременно същите тези власти нямаха проблем да се правят на разсеяни за постоянния приток на джихадисти в Сирия през турска територия. Страстите се разгоряха още повече, след като Ердоган (вече като президент) декларира с видимо безразличие, че „Кобане е на ръба да падне”. Турция бе залята от вълна от протести, които бяха брутално потушени от турските власти.
Популярността на ДПН нарасна и в резултат на сравнително прогресивните ѝ позиции относно икономиката, правата на хората с нетрадиционна сексуалност и околната среда. Тези позиции ѝ помогнаха да изгради подкрепа сред турците с либерални и леви разбирания, много от които участваха или симпатизираха на протестите в парка Гези през 2013 г. Така под ръководството на етническия кюрд Демирташ и етническата туркиня Юксекдаг партията успя да изгради електорална база, включваща не само кюрди, но и турски либерали, левичари, еколози и ЛГБТ активисти. Основната база на партията остана предимно кюрдска, но на парламентарните избори през 2015 г. ДНП успя да премине бариерата за влизане в парламента от 10%. Преди това този висок праг пречеше кюрдските партии да получат адекватно парламентарно представителство.
Изборният успех на ДНП, който дойде основно за сметка на ПСР, бе директно предизвикателство за нарастващата сила на Ердоган. Това също така се оказа пречка пред амбициите му да пренапише Конституцията от 1982 г. и да установи силна президентска власт. Почти веднага след излизането на резултатите от изборите започна нова военна офанзива срещу ПКК.
Непосредственият повод за възобновяване на насилието бе бомбен атентат, вероятно организиран от „Ислямска държава”, срещу група студенти, събрали се в град Суруч, за да подкрепят борбата на кюрдите в Сирия. Скоро след това турските сили за сигурност се сблъскаха с кюрдки бойци в близост до градовете Адияман и Сейланпинар, в резултат на което загинаха трима войници. Макар ПКК да отрече участието си в тези сблъсъци, това отвори възможност за подновяване на правителствените нападения срещу организацията. Под прикритието на борба срещу ИДИЛ турските ВВС започнаха да бомбардират позиции на ПКК и в Ирак.
Същевременно започнаха сблъсъци между властите и кюрдски бунтовници в много населени места в югоизточната част на самата Турция. Според официалните турски данни до пролетта на 2016 г. новата вълна насилие е коствала живота на 4571 кюрдски бойци, 450 войници и полицаи и поне 338 цивилни. Материалните щети са също толкова големи, като много кюрдски градове бяха сведени до руини, украсени с турски флагове.
Apocalyptic scenes from Kurdish #Sirnak after the Turkish army destroyed the city with all kinds of heavy weapons. pic.twitter.com/EnTRjzWomy
— Turkey Untold (@TurkeyUntold) June 13, 2016
Макар да подклаждат националистическите настроения сред турското общество, тези сблъсъци не доведоха до края на ДНП. На повторните избори, проведени през ноември 2015 г. процентът на гласовете за партията спадна, но не под границата от 10%. По отношение на броя депутати ДНП дори задмина крайнодясната Партия на националното действие и се превърна в третата най-голяма парламентарна сила.
След неуспешния опит за военен преврат от 15 юли тази година обаче политическият пейзаж в Турция рязко се променя. Ердоган използва политическия хаос, за да укрепи още повече властта си, да нападне последните останали бастиони на опозицията в медиите, бюрокрацията, академичните среди и разбира се –кюрдското движение.
Кюрдски медии като новинарската агенция Dicle, сайта Azadiya Welat (Свободна нация) и списанието Evrensel Kültür (Универсална култура) бяха спрени. Представители на местната власт от ДНП също бяха отстранени, включително зам.-кметовете на Диарбекир. Вероятно най-значителният ход на турските власти бе законовата атака срещу парламентарното представителство на ДНП.
През май 2016 г., два месеца преди опита за преврат, турският парламент гласува за премахване на депутатския имунитет на народните представители на ДНП. Този ход не бе подкрепен само от ПСР, но и от най-голямата опозиционна партия – кемалистката Народна републиканска партия. През нощта на 4 ноември турските власти се възползваха от това, за да „обезглавят” кюрдското движение – ход, зловещо напомнящ удара на Талат Паша срещу арменската интелигенция 101 години по-рано.
Точно както „младотурците” са използвали Първата световна война, за да „разрешат” арменския въпрос, Ердоган изглежда използва ситуацията след преврата, за да „разчисти” кюрдската опозиция.
Радикализация на кюрдския конфликт
Един значителен, но често пренебрегван аспект от развитието на „кюрдския въпрос” в Турция, е тенденцията от последното десетилетия за постепенно институционализиране на кюрдската идентичност. На пръв поглед това може да изглежда като позитивно развитие. Ходът на турската република да признае, макар и мълчаливо, че кюрдите са обособена общност, парадоксално прави последните по-уязвими към целенасочено насилие.
В това отношение сравнението с арменския случай е особено подходящо. Въпреки усилията на няколко поколения реформатори от края на 19-ти и началото на 20-ти век за създаване на „османска нация” чрез налагане на общи права и отговорности за всички жители на империята, етно-общностните идентичности остават устойчива част от османската политика. Това се отнася особено силно за немюсюлмански общности като арменците, които са се радвали на официално признание в рамките на т.нар. миллетска система – административна структура, осигуряващи форма на законова автономия на религиозните малцинства.
През втората половина на 19-ти век тази институционална автономия е подсилена от появата на жизнено арменско политическо движение. То се бори (понякога чрез войнствена революционна дейност) за признаване на националните права на арменците – макар и не задължително под формата на национална независимост. Османският политически елит все повече започва да възприема арменските общности не като потенциално „османски граждани”, а като заплаха за съществуването на имперското единство – като пета колона, активно работеща за подкопаване на османския политически ред.
Тази тенденция се задълбочава от разпространението на социално-дарвинистки идеи сред лидерите на Комитета за единство и прогрес (по-известни като младотурци) – потайна клика от офицери и чиновници, които водят Османската империя по време на ПСВ. Тази тенденция също така служи за да се сложи в расов контекст една общност, която в исторически план е била разбирана основно в религиозен план.
Доктор Назим, член на полуофициалната разузнавателна организация на младотурците Teşkilât-ı Mahsusat, която е директно отговорна за зверствата срещу арменците, заявява по време на среща на Комитета през 1915 г.:
„Ако се задоволим… с кланетата по места… ако това прочистване не е цялостно и окончателно, това неминуемо ще доведе до проблеми. Поради това е абсолютно наложително елиминиране на арменския народ в цялост, така че да няма повече арменци по тази земя и самата концепция за Армения да изчезне…”
Поради това дори приемането на исляма (каквото е спасило много арменци от предишни погроми през 90-те години на 19-ти век) не е достатъчно, за да спаси злочестите арменски селяни от депортация в сирийската пустиня или просто убийство.
Как тогава бихме могли да сравняваме ситуацията на арменците преди век с тази на кюрдите днес?
Отношението на политическите елити в републиканска Турция към кюрдите исторически е било донякъде различно от отношението към арменците от страна на архитектите на геноцида. Това обаче не означава, че расистките разбирания за етническа идентичност не са имали значителна роля и в републиканска Турция. През 1943 г. е прокаран закон, осигуряващ юридически механизми за депортации на хора с нетурска „култура” от родните им места; този закон е използван в голяма степен за изселване на кюрди и други „нежелани” хора като например тракийските евреи.
Правителството на Кемал Ататюрк е повече то склонно да толерира активността на турски расисти като Нихал Ациз, който преопакова нацистката пропаганда за употреба в Турция и описва турската националност като „въпрос на кръв”. На по-популярно ниво кюрдите често биват описвани от турците като диви, мургави и мръсни.
Все пак официалният „кемалистки” дискурс не признава кюрдите за отделна нация. Те са описвани като „планински турци”; хора, които са с турски корени, но са започнали да говорят на „развален персийски” език (кюрдкият, подобно на персийския, е индо-ирански език). Поради това политиката на Турция към кюрдите често е диктувана от разбирането, че кюрдската идентичност е форма на фалшиво самосъзнание, и че всякаква проява на кюрдско политическо недоволство е резултат от чуждо вмешателство.
Кюрдите са приемани от кемалистките елити като – ако използваме термина на социолога Месут Йеген – „перспективни турци”. Общност, която би могла чрез образование да бъде вкарана в кръга на модерната турска „цивилизация”. Кемалистките националисти – с почти патологична им обсесия да прилагат заветите на Мустафа Кемал – често се опитват да отричат етническата изключителност на турския национализъм. Те често повтарят заявлението на бащата на нацията, че „щастлив е този, който нарича себе си турчин, а не този, който е турчин”. Това заявление се използва като доказателство за привидната всеобхватност на турската идентичност.
Разбира се, асимилационният „граждански национализъм” на светски ориентираните кемалисти не е по-малко вреден от т.нар. етнически национализъм – ако изобщо може наистина да бъде направено твърдо разделение между двете категории. Кемалистката цивилизаторска мисия, сполучливо описана от Велат Зейданоглу като „турското бреме на белия човек”, има като резултат потискане на кюрдския език, арести на кюрдски активисти, и политики като масово отвличане на кюрдски деца, насилствено институционализирани в държавни пансиони.
Възможен ли е и кюрдски геноцид
Независимо от това, отричането на съществуването на кюрдите от страна на турската държава ги е предпазвало от откровени опити за геноцид. Въпреки, че насилието спрямо отделни кюрдски общности в някои моменти е достигало пропорции на геноцид (например по време на Деримското въстание от 1937-38 г.), докато кюрдите бяха приемани като „потенциални” турци, тоталното физическо прочистване на кюрдската общност е оставало извън дневния ред. В крайна сметка, как можеш да унищожиш националност, която държавата отрича, че съществува?
Ситуацията обаче еволюира по време на управлението на ПСР. Частичното и недостатъчно официално признаване на кюрдите като отделна общност през последното десетилетие иронично създаде условия, в които геноцидът над кюрдите вече е, ако не вероятен, то поне възможен.
През 2009 г. Месут Йеген отбелязва, че „статусът на кюрдите по отношение на турското е на ръба на важна промяна”. Още тогава той отчита, че популярното вярване, че турските кюрди могат да се превърнат в турци е започнало да запада; на негово място се появява нов наратив, идващ както от турските военни, така и от националистическата преса, който представя кюрдите като „псевдо-граждани” (sözde vatandaşlar). Кюрдите започват да бъдат свързвани с общности, отдавна считани за чужди на турското, чрез използване на термини като „юдео-кюрди” и „армено-кюрди”.
Тенденцията да се гледа на кюрдите като на ясно дефиниран „друг” бе по невнимание засилена от официални отстъпки (макар и апатични и повърхностни) по отношение на кюрдската идентичност. Вече е невъзможно за турските политически лидери да се върнат към отрицанието, което е определяло отношението на властите спрямо кюрдите през по-голямата част от модерната история на страната. Вместо това сега държавническите кръгове и голяма част от турското общество вижда кюрдите като неблагодарници, които въпреки усилията на правителството остават решени да разрушат страната.
Поради това колективно наказание от вида, сполетял арменците преди столетие, вече е възможно – вероятно за пръв път в историята на модерна Турция. Подобно на арменците през 1915 г., кюрдите изплуват като новия „друг” – група, отличима от турското мнозинство.
В това отношение арестът на съпредседателите на ДПН заедно със стотици други кюрдски интелектуалци и активисти изглежда потресаващо подобно на стремежа на Талат Паша да обезглави арменската общност.
Търсещите извинение за Ердоган могат да се опитат да вкарат арестите в рамките на „войната срещу тероризма”, особено когато се опитват да оправдаят действията му пред Съединените щати и Европа. Въпреки това заявленията на икономическия министър Нихат Зейбекчи, който оприличи членовете на ДПН на „плъхове”, подсказват за расистките и дехуманизиращи настроения сред турския управленски елит. Подобни изказвания, направени в момент, в който въоръжения конфликт между турската армия и ПКК ескалира, служат единствено за затвърждаване на идеологическите граници, отделящи кюрдите от турците. С това може би се полагат основните на безпрецедентна кампания на насилие срещу кюрдското население в Турция.
Дали това ще доведе до геноцид? Вероятно е твърде рано да се каже. Обаче живеем в 2016-та – годината, в която много неща, които изглеждаха невъзможни, се оказаха твърде реални.
