В категории:Анализи / Свят

Дипломатическо лъкатушене и джихадистки междуособици в Сирия

Докато Ердоган настоява САЩ да се изтеглят по-бързо, за да може да се разправи с „терористите” кюрди, „Ал Кайда“ безпроблемно овладя подопечната на Турция провинция Идлиб. Очертаващите се размествания в баланса на силите пък кара държавите от Залива да търсят мирен подход към властта в Дамаск

Заявлението на Доналд Тръмп, че ще изтегли щатските войски от Сирия, предизвика смут, както сред регионалните съюзници на САЩ, така и сред собствената му администрация. Докато кюрдското самоуправление в Североизточна Сирия и всички пряко и косвено замесени в конфликта започнаха трескаво да се подготвят за очакваната турска инвазия и неминуемото разместване на баланса на силите, във Вашингтон заваля поредната вълна оставки. Първата бе на министъра на отбраната Джеймс „бясното куче” Матис, последва го специалния пратеник на САЩ за Сирия Брет МакГърк, а последно и началникът на щаба на Пентагона Кевин Суини заяви, че това е добър момент „да се върне в частния сектор”.

Макар решението на Тръмп да бе чудесен новогодишен подарък за президента на Турция Реджеп Ердоган, то създава неудобства и рискове за интересите на останалите първостепенни съюзници на САЩ в региона, начело с Израел и Саудитска Арабия. Вероятно поради това в началото на новата година две от все още неизпадналите от екипа на Тръмп изтъкнати фигури – съветникът по националната сигурност Джон Болтън и държавният секретар и доскорошен шеф на ЦРУ Майк Помпео – предприеха дипломатическа обиколка из Близкия Изток. Основната задача на двамата пословични „ястреби” очевидно е да стегнат редиците на антииранския фронт и да закрепят основите на планираното „арабско НАТО”, които могат да се окажат подкопани от несигурността за бъдещите действия на САЩ, подклажданa от непоследователните туитър изблици на Доналд Тръмп.

Дипломатическите совалки на двамата обаче бяха съпроводени с някои учудващо откровени изказвания относно намеренията на турските власти към Северна Сирия и местното кюрдско население. „Има още много неща, които трябва да договорим с турците. Не само изтеглянето, но и всички други елементи, изложени от президента. Важността да се подсигури, че турците няма да изколят кюрдите, защитата на религиозните малцинства там в Сирия. Всички тези неща все още са част от задачите на американската мисия”, заяви Помпео в свое интервю през миналата седмица. По време на визитата си в Израел Болтън от своя страна декларира – „не смятам, че турците трябва да предприемат военни действия, без те да са изцяло координирани или най-малкото съгласувани със Съединените щати, така че да не застрашават нашите войници”. Той също така добави, че Турция „трябва да отговори на изискванията на президента сирийските опозиционни сили, които се биха заедно с нас, да не бъдат застрашавани”.

Формулировката на Болтън бе една идея по-мека и подлежаща на интерпретации, отколкото тази на Помпео, но заявленията бяха направени точно преди посещението на съветника на Тръмп в Турция, поради което той се превърна в мишена за очаквания гневен отговор на Ердоган. Турският президент отказа да приеме Болтън и заяви пред парламента, че „ние не можем да преглътнем посланията на Болтън, отправени от Израел” и че те представляват „тежка грешка”. Ердоган повтори и обичайните си пропагандни мантри, че кюрдските политически и военни организации в Сирия са „терористи”, сравними с ИДИЛ, и не могат да представляват кюрдския народ. Гневните изблици на Анкара бяха допълнени от външния министър Мевлют Чавушоглу, който заплаши, че Турция ще започне офанзива срещу сирийските кюрди, дори ако САЩ забавят изтеглянето си. „Ако изтеглянето бъде спряно с нелепи аргументи, че турците избиват кюрди, което не отговаря на реалността, ние ще приложим това решение”, заяви той.

Реджеп Ердоган нарече изказванията на Болтън груба грешка. Снимка: Ройтерс

Макар Болтън и Помпео да твърдят, че защитата на кюрдските съюзници на САЩ в кампанията срещу ИДИЛ в Сирия е изискване, поставено от Тръмп, самият президент на САЩ не е правил публично подобни изказвания. От последните реплики на Ердоган си личи, че подобни притеснения не са били изказвани и при личните разговори между двамата президенти през декември, които предшестваха решението на Тръмп за изтегляне на военния контингент от Сирия. Ердоган твърди, че изказванията на Болтън противоречат на „ясната договорка”, която има с Тръмп, и добавя, че „елементи от администрацията на САЩ казват различни неща”. Самият Тръмп, притеснен най-вече от медийното отразяване на непоследователността на администрацията му, междувременно туитна, че изявленията на съветниците му „не се различават от оригиналните заявления” и че „ще напускаме с подходящото темпо, като същевременно продължаваме да се бием с ИДИЛ и да правим всичко друго, което е благоразумно и необходимо!…..”

Оригиналното заявление на Тръмп бе, че ИДИЛ вече са разгромени, а в медиите се появи информация, че изтеглянето вече започва и може да бъде завършено в рамките един или два месеца. Разбира се, противоречията между Тръмп и администрацията му, както и между Тръмп и самия него, не са нещо ново, нито пък са новина извъртанията и подмяната на обещания и намерения. Всъщност политиката на САЩ спрямо Сирия и Турция си беше изпълнена с противоречия и бомби с часовников механизъм и преди него, така че бе само въпрос на време да се стигне до текущата ситуация, в която Тръмп да се чуди как едновременно да остави и вълка сит, и агнето цяло.

Кюрдски въпрос

Привидната промяна на тона на Вашингтон спрямо Турция (въпреки продължаващото излъчване на разминаващи се послания за изтеглянето) може и наистина да бе продиктувана поне отчасти от загриженост за съдбата на кюрдите и другите участници в „Сирийските демократични сили”, които ще бъдат оставени на милостта на другите „големи” играчи във войната след изтеглянето на САЩ. Доколкото тази загриженост съществува, тя идва от страна на военните, които са си партнирали с кюрдските отряди на терен през последните години. Освен оставките на висши военни, Тръмп вероятно е чул мнения в подкрепа на кюрдите по време на изненадващото си посещение при контингента на САЩ в Ирак (откъдето не е показал никакво намерение да се изтегля). Освен това, ако издевателствата на турските военни и съюзните им джихадистки банди в окупирания Африн останаха почти неотразени в щатските медии, то прилагането на същия терор в останалите територии на Рожава (както се нарича политическият проект на кюрдите), вероятно ще получи по-голямо внимание – и съответно ще нанесе повече имиджови щети на САЩ и на честолюбивия им президент.

Разбира се, би било прекомерно разтягане на правдоподобността да се търси някаква особена човечност в типажи като Болтън и Помпео, както и в геополитическите маневри на САЩ или на другата „суперсила”. Както кюрдите в Ирак и в самата Турция отлично знаят, Вашингтон нямаше никакъв проблем да гледа как те биват избивани и прогонвани от домовете си през 80-те и 90-те години. Основните критики към решението на Тръмп за изтегляне от Сирия – от страна на „съюзни държави”, вътрешната демократическа опозиция и свързаните с нея медии, както и от неокони от собствената му партия като Лидзи Греъм – не са свързани със съдбата на кюрдите, а с предоставянето на терен за разширяване на влиянието на Иран и Русия.

Макар САЩ да намекват на кюрдите да не бързат да се договарят с Дамаск и Москва, преговорите между самоуправлението в Рожава и правителството се активизираха и от това вече има някакви практически последствия. Кюрдските отряди YPG поканиха сирийски и руски военни да поемат контрола на фронтовата линия между град Манбидж и окупираните от Турция територии. В по-ранни етапи на конфликта също се е стигало до подобни любопитни ситуации, при които в града и околностите му едновременно има американски, сирийски и руски войски, както и сили на кюрдските отряди и местния военен съвет – като сигнал към Турция да ограничи военната си експанзия в тази посока. Този път обаче силите на YPG започнаха да се изтеглят и да предават контрола върху стратегически обекти на сирийската армия.

В сряда сирийският зам.-външен министър Файсал Мекдад коментира пред Reuters, че е настроен оптимистично за диалога с кюрдските групи и постигането на политическо споразумение. По думите му „миналият опит” от подобни преговори не е бил „окуражаващ”, но сега „условията са благоприятни” за връщане на контролираните от кюрдите територии в държавата. „Поради това винаги съм оптимистичен… ние окуражаваме тези политически групи да са искрени в диалога със сирийската държава като се има предвид, че няма алтернатива на това”, заявява Мекдад. Представител на кюрдската администрация в Рожава също заявява пред агенцията, че възнамеряват да работят за споразумение с Дамаск, дори американците да възразяват. Кюрдският представител коментира пред Associated Press, че в Рожава не са били информирани за някаква промяна в позицията на САЩ и също не са сигурни как трябва да бъдат интерпретирани коментарите на Болтън.

Не е ясно какво бъдеще би могъл да има революционният политически проект в Рожава под контрола на централното правителство в Дамаск, особено като се има предвид, че кюрдите водят преговорите от изключително слаба позиция. Заплахата от турска инвазия, геноцид, разрушения и ислямизация обаче са надвиснали не само върху тях – те тегнат и върху все още контролираните от правителството анклави в Североизточна Сирия и другите етнически и религиозни малцинства, живеещи в региона. Дамаск по всяка вероятност не иска още територии на държавата да последват съдбата на Африн, Ал-баб или Джараблус и да бъдат окупирани от Турция без изглед да бъдат върнати.

Руски военни и бойци от военния съвет на Манбидж разменят баджовете си в околностите на града през март 2017 г. Този път навлизането на сирийски и руски войски в региона може би няма да е временно. Снимка: https://twitter.com/a_ozkok

Доколко очертаващите се общи интереси на двете страни ще ги накарат да направят необходимите компромиси и доколко “великите” сили ще им помагат или пречат за това, предстои да се види. При всички положения обаче се очертава картина, при която дори Турция да осъществи плановете си за окупация на пограничните северни територии, сирийското правителство и съюзниците му вероятно ще си върнат контрола върху земите на Изток от Ракка и Дейр Зор. А това са територии, които са стратегически важни за “сдържането” на Иран и контрола върху добива и преноса на енергийни ресурси. Поради това последните опити на Помпео и Болтън за забавяне на процесите и координация с регионалните съюзници вероятно са свързани с усилия да се намери подходящо решение за този потенциален “проблем”. Отделно от това кюрдите не са единствената ябълка на раздора между Анкара и Вашингтон – двете държави продължават да спорят за исканото от Турция екстрадиране на Фетулах Гюлен, а САЩ недоволстват от намерението на натовския им съюзник да закупи руски ПВО системи вместо или дори заедно със щатски такива. Така че натискът или отстъпките по един от тези въпроси вероятно е свързан с някакви очаквания по останалите.

Идлибски странности

“Играта” на Турция в Сирия също така разчита на съперничеството между САЩ и Русия, поради което Анкара очаквано извади руската карта. След коментарите на Помпео и Болтън турският външен министър Чавушоглу подхвърли, че предвид “трудностите, които САЩ срещат при изтеглянето на войските си“ властите в Анкара искат да координират процеса с Русия и Иран, с които вече имат изработена работна рамка от преговорите в Астана. Чавушоглу посети Москва в края на миналата година, за да обсъжда ситуацията в Сирия, а тази седмица спомена възможността за двустранни преговори с Иран.

Последните интензивни преговори между Анкара, Техеран и Москва миналия септември завършиха със сделка, която фактически дава на Турция попечителство над сирийската провинция Идлиб, която е последната голяма територия, контролирана от ислямистките бунтовници. В замяна на отказа от офанзива на правителствените войски в провинцията се предполагаше Турция да приложи договорената зона за деескалация и да елиминира или поне да сложи намордник на местните клонове на „Ал Кайда“. Това обаче не само не се случи, но в резултат на избухналите през миналата седмица боеве между ислямистките групировки, „Хаят Тахрир аш-Шам“ (както е актуалното наименование на „Ал Кайда“ в Идлиб) успя да изтласка поддържаните от Турция формирования от почти цялата територия на провинцията. Така, докато Ердоган и правителството му с пяна на уста обясняват как не могат да търпят “терористи” на сирийска територия (визирайки кюрдите), те напълно пасивно наблюдаваха как едни съвсем истински и международно признати терористи овладяха провинцията, на която Турция е официален гарант.

Доколкото последните събития в Идлиб стигнаха до световните новинарски агенции, те бяха представени като сблъсъци между джихадисти и по-”мейнстрийм” бунтовници. В хода на войната Идлиб се превърна в крепост на многобройни джихадистки групировки, гравитиращи около два центъра – бившия “официален” клон на „Ал Кайда“ – Фронтът „Ан-Нусра“ (впоследствие прекръстил се на „Джебхат Фатах аш-Шам“, а след това прелял се в коалицията „Хаят Тахрир аш-Шам“) и поддържаните от Турция „Ахрар аш-Шам“. Идеологическите и практически различия между групировките са минимални или никакви, поради което те естествено се съюзяваха под шапки като “Армия на завоеванието”. Но след като Турция започна да използва част от бунтовниците като наемници за интервенциите си на сирийска територия и включи някои от тях като представители на сирийската опозиция при преговорите в Астана, това предизвика разрив между идлибските групировки.

„Ан Нусра“ се  превърна в притегателен център за по-”твърдолинейните” джихадисти, които отказват да правят подобни компромиси в похода си за налагане на шериатски ред. Споразуменията за евакуация в Идлиб на ислямистки бойци от други части на страната, където правителството възстанови контрола си, подсили още повече редиците на „Ан Нусра“ с бойци, които са свързани повече със Саудитска Арабия, отколкото с Турция. Междуособните сблъсъци между „Ан Нусра“ и подопечните на Турция групировки се превърнаха в нещо обичайно през последните две години, но това никога не е водело до сблъсъци с турски войски, които спокойно се придвижват и изграждат “наблюдателни пунктове” на териториите, контролирани от „Ан Нусра“. Случайно или не, колкото по-активна ставаше намесата на Анкара в Идлиб, толкова по-силни ставаха и тамошните наследници на „Ал Кайда“.

Контрол над територията на Идлиб през септември (в ляво) и на 9 януари, преди Националният фронт за освобождение да се предаде. Източник: @suriyegundemiEN

Спорадичните битки и конфликти също така не пречеха групировките около „Ан Нусра“ и „Ахрар“ от време на време да се обединяват за общи офанзиви срещу правителствените сили, а между двете коалиции има постоянно текучество на бойци и цели групировки. Вероятно най-пословична в това отношение е Харакат Нур ад-Дин аз-Зенки. В по-ранни етапи на войната групировката бе представяна като едно от лицата на “умерената” опозиция и получаваше оръжейни пратки от САЩ. Постепенно обаче групировката се утвърди като особено брутална и заслужи място в редица доклади на правозащитни и хуманитарни организации, описващи военните престъпления в конфликта. След като бе изтласкана от Източен Алепо в края на 2016 г., групировката се премести в Идлиб и в началото на следващата година взе участие създаването на коалицията „Хаят Тахрир аш-Шам“ заедно с „Ан Нусра“. През февруари 2018 г. обаче реши да се върне под крилото на Турция и се съюзи с Ахрар аш-Шам в коалицията “Сирийски фронт за освобождение”, която няколко месеца по-късно се включи в “Националния фронт за освобождение”, превърнал се в шапка за протурските групировки в Идлиб. Точно този Национален фронт бе разбит от последната офанзива на „Хаят Тахрир аш-Шам“ като в четвъртък се появи информация, че бойците му са се съгласили да предадат тежкото си въоръжение и да се изтеглят към окупирания от Турция Африн. Според клаузите на примирието – или по-скоро капитулацията – т.нар. Свободна сирийска полиция се разпуска и администрирането на бившите територии на Националния фронт се поема от контролираното от „Тахрир аш-Шам“ “правителство на спасението”. В Идлибския анклав остават да действат още няколко съюзени с „Тахрир“ джихадистки групировки като Хураш ад-Дин, Туркестанската ислямска партия и Джаиш ал-Иза.

Светкавичният разгром на турските проксита – за малко повече от седмица – би могъл да се обясни с това, че Анкара е мобилизирала много от бойците за готвената офанзива в Североизточна Сирия и така е оголила идлибските фронтове, или дори с някаква намеса на Саудитска Арабия, след като отношенията ѝ с Турция се влошиха заради случая Хашоги. Но скоростта, с която бяха предадени териториите, и липсата на реакция от страна на Турция, създава впечатление, че Анкара всъщност няма нищо против такова развитие на събитията и дори е способствала за него. Цитиран от Reuters представител на протурските бунтовници заявява, че Анкара е оказала натиск върху тях да приемат сделката, „за да не се разпростират боевете“. Ако „Тахрир аш-Шам“ и съюзниците им затвърдят контрола си над цял Идлиб, основното последствие от това ще е, че ще отпадне главният пропаганден аргумент против военна операция на сирийското правителство за овладяване на провинцията – а именно, че тя е “последният опозиционен бастион”, а джихадистите от „Ал Кайда“ представляват малцинство сред бунтовниците. Подобно отваряне на вратата за правителствена офанзива в Идлиб би могло да е в полза на Ердоган, само ако е част от някаква договорка с Москва (със или без Дамаск) за “размяна” на Идлиб срещу това да не се пречи на кампанията срещу кюрдите.

Такова споразумение не би било прецедент – имаше спекулации за подобни неофициални договорки между Москва и Анкара за размяна на Ал Баб срещу турска ненамеса в Алепо, и на Африн срещу приемане на ислямистките бойци от Източна Гута и семействата им. В този случай обаче евентуално споразумение би било по-сложно за прилагане поради посочените по-горе съображения, макар че за Ердоган разправата с кюрдите очевидно е приоритет. Развитието на събитията в Идлиб и отношението на Русия към турските действия в Манбидж и Рожава ще покажат доколко има почва да се очаква подобно развитие. Тъй като всякакви отстъпки в Идлиб ще помрачат потенциалните “победи” на Ердоган срещу кюрдите в очите на избирателите му, евентуални размествания на фронтовете в Идлиб могат да се очакват напролет, след като са минали местните избори в Турция през март. Тези избори са и голям стимул за Ердоган да отбележи някаква “победа” над кюрдите възможно най-скоро.

Разбира се, победите на „Ал Кайда“ в Идлиб може да показват и ограниченията във възможностите на Турция да контролира случващото се в земите, които се опитва да присвои от Сирия. Боевете между отделните ислямистки банди са обичайна гледка и в директно окупираните от Турция територии като Африн. През ноември дори се стигна до налагане на полицейски час в града и използване на редовни турски войски за разправа с една от групировките, участвали в операция “Маслинова клонка”. Макар официално това да бе представено като разчистване на “крадци и мародери”, всъщност операцията бе срещу крило на групировката Ахрар ал-Шаркия, която преди това се считаше за една от най-близките до Турция. Като връх на иронията заедно с турската армия в “разчистването” участваха групировки като „Султан Мурад“, които ООН изобличава в кражби, убийства и други престъпления редом с „Ал-Шаркия“ и гореспоменатите „Аз-Зенки“. Такива случаи и ставащото в Идлиб демонстрират точно какъв “мир и стабилност” иска и може да осигури натовска Турция в окупираните сирийски региони.

Дипломатически маневри

Напълно е възможно Ердоган отново да успее да използва стратегическата важност на Турция, за да получи каквото иска от САЩ и Русия, но предизвиканите от него размествания ще накарат и други заинтересовани страни в региона да предприемат активни действия в защита на интересите си. Това важи най-силно за неформалния съюз между Израел и Саудитска Арабия, който се основава както на споделен страх от Иран, така и на споделена неприязън към произхождащото от “Мюсюлмански братя” управление в Турция.

Според публикувана тази седмица ексклузивна статия на Дейвид Херст, зам.-главен редактор на сайта Middle East Eye, шефове на разузнаванията на Саудитска Арабия, Египет и ОАЕ са се срещнали с шефа на Мосад Йоши Коен, за да обсъдят начини за ограничаване на влиянието на Иран и Турция в Сирия и региона като цяло. Херст цитира източник, според който Коен е заявил, че “иранската сила е крехка, а истинската заплаха идва от Турция”. Според този източник останалите участници в срещата са се съгласили с това и са очертали план от четири точки.

Първата е да се окаже помощ за обявеното намаляване на щатския военен контингент в Афганистан, начална стъпка за което бе дипломатическата среща между представители на САЩ и на талибаните в Абу Даби. Втората точка предвижда по-активни действия от страна сунитския парламентарен блок в Ирак за неутрализиране на турското влияние в страната. Третата е подновяване на връзките между държавите от Персийския залив и официален Дамаск и връщане на Сирия в Арабската лига, което би осигурило на президента Башар Асад лостове да се освободи от влиянието на Иран и да се дистанцира от Турция. Някои скорошни дипломатически ходове показват, че вече се действа за това: суданският президент осъществи първата  визита на арабски лидер в Сирия от 2011 г., което едва ли би могло да се случи без одобрение от страна на Риад. Шефът на сирийското разузнаване Али Мамлук посети Египет, а ОАЕ отвориха посолството си в Дамаск. Същото намерение обявиха и властите в Бахрейн, които на практика са саудитски протекторат. Възстановяването на легитимността на Сирия в арабския свят е приоритет и за Русия.

Последният елемент от плана предвижда оказване на помощ на кюрдите в Сирия и засилване на дипломатическите и икономически връзки с кюрдската автономия в Ирак, за да бъде откъсната тя от орбитата на Турция. Статията обаче не съдържа подробности в какво би могла да се изразява такава помощ.

“Самите саудитци не искат да бъдат авангард на кампанията за привличане на Асад, но са съгласни да се води политика, при която Асад се използва за отслабване на Турция”, заявява един от източниците на Херст. Според него, Израел няма директни контакти с правителството на Асад, но използва християнски и алауитски сирийски бизнесмени като посредници. Ако информацията от статията е вярна, това ще означава, че политиката в региона ще претърпи сериозни размествания и Турция ще измести Иран като център на стратегическите съображения.

Размествания на пластовете в Сирия от една страна създават уникална възможност за намиране на някакъв дипломатически изход от ужасяващата война, но в още по-голяма степен създават опасност за нова вълна от насилие, смърт, разрушение и бежански вълни. Тръгването по първия път изисква трудно постижимо съгласие между повечето сили, имащи реално влияние в конфликта – включително консенсус да бъдат озаптени неоосманистките апетити на Реджеп Ердоган. Другият сценарий изисква само заповед или туит на някой властник, който няма да понесе последствията от решението си.

Ако този материал ти е харесал, можеш да подкрепиш съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар