Пристигнахме в село Бармиза в Иракски Кюрдистан точно година, след като турските военни бомбардират колата на 20-годишния Химдат Осман Дарвиш, докато той пътува за работа. По същото време по пътя се движат и други цивилни – a не партизани от ПКК, които са мнимото оправдание за турските бомбардировки в региона. Химдат оставя жена и четиримесечен син.
Облечени в черно жени от селото са се присъединили към майките и сестрите от опечаленото семейство, отбелязващи годишнината от смъртта на Химдат. Един мъж ни казва, че 13-те турски бази, разположени по възвишенията около Бармиза, задушават селото – бази, изградени вътре в международно признатата територия на Ирак.
Местните описват подробно ситуацията си, която изглежда като стратегия от страна на Турция да прогони жителите на селото: всеки, който приближи стадото си на повече от 400 метра в посока на която и да е от базите, рискува да бъде застрелян или бомбардиран.
Десетки кюрдски села, намиращи се в близост до границата, са изправени пред идентична ситуация. Както Турция, така и Иран бомбардират селища в Ирак, защото партизани, съпротивляващи се на техните правителства, намират убежище в планинските райони на Иракски Кюрдистан.
Съюзниците на Турция в Европа и САЩ – за които страната е доходоносен оръжеен пазар и удобна база за военни операции в Близкия Изток, изглежда не се интересуват от това, че самолетите, които са продали на Анкара, пускат бомби върху цивилни кюрди, нито от това, че Турция изглежда има дългосрочен план за възстановяване на Отоманската империя.
“Те искат да изчезнем”, казва кюрдската ни колежка Сумаз, докато обсъждаме предприетото от Турция изселване на над 90 села в близост до границата през 1995 г. Но ние бяхме наясно, че тя има предвид нещо по-зловещо и поразително. Правозащитните организации изчисляват, че към 2003 г. Турция е унищожила около 4000 кюрдски села на своя територия.
Доста по-известно е, че Саддам Хюсеин разрушава около 5000 кюрдски селища в Ирак, което съвпада с кулминацията на кампанията Анфал през 80-те години – тогава 182 хил. кюрди са убити, а над милион са прогонени от домовете им.
Майката на Химдат – Шема, се появява на прага на стаята, в която разговаряме. Облегната на касата на вратата, със сведен поглед, тя пита дали се нуждаем от нещо, защото скоро ще тръгне с другите жени към гробището.
Притесних се, когато пътуващият с нас фотограф попита дали можем да ги последваме. Жената, облечена цялата в черно – цвят, който ще носи до края на живота си според Сумаз – обаче кимва в знак на съгласие.
Когато пристигаме на гробището, траурният ритуал вече е започнал. Шема изпълнява традиционна кюрдска погребална песен, в която опечаленият разказва за качествата и действията на любимия. От време на време силата я напуска и тя изпада в безмълвен плач, докато по-възрастни жени я обгрижват. Бащата на Химдат, облечен в зелен работнически гащеризон, клечи встрани от групата и бърше сълзите от очите си.
Кюрдите в екипа ни също се молеха през сълзи.
Погледнах към турския военен пост, надвиснал над гробището – един от тринадесетте, които превръщат в смъртоносен риск за селяните това да наглеждат нивите и стадата си. Може би Шема се бе съгласила фотографът да заснеме траурното събитие, за да не бъде смъртта на сина ѝ просто един от хилядите подобни случаи, които минават незабелязано, в разиграващият се геноцид над кюрдите.
На следващия ден посетихме семейството на Дуня Рашид. Дуня е убита при атака с миномет през юли в близост до турска военна база, където събирала семена от гунделия заедно с други жители на село Халания.
Историята на Дуня бе споделяна многократно в интернет, заедно с орязаната семейна снимка, на която се вижда ръката на брат ѝ върху нейното рамо. Бях виждала симпатичното ѝ лице толкова често, че след като получих шанс да пътувам в Иракски Кюрдистан миналия месец, исках да се срещна със семейството ѝ и да попитам какъв човек е била.
Нямах намерение да ровичкам в трагичните събития, довели до смъртта ѝ. Но майка ѝ, след като сподели колко е била общителна, умна и почтителна, сякаш не можеше да се спре и започна монотонно да разказва какво се е случило в деня, в който е загинала.
По думите ѝ, отначало Дуня не е искала да събира семена, а баща ѝ е казал, че може да си остане вкъщи. Но после си променила мнението, защото всичките ѝ приятели са щели да отидат. Майка ѝ разказа как ѝ е донесла бутилка с вода и казала на Дуня да пие, защото денят е горещ, но дъщеря ѝ отговорила, че е добре. Разказа и как тялото ѝ после е полетяло във въздуха след като снарядът я уцелил. Как синът ѝ е положил тялото на сестра си – с откъсната ръка и крак – в скута на майка ѝ, за да може да я прегърне. Че турските войници са дошли да съберат шрапнелите и са заповядали на семейството да казва, че младата жена е убита от противопехотна мина.
Със семейството никога не се свързват журналисти от Иракски Кюрдистан, а баща ѝ с горчивина се оплака, че не е виждал смъртта на Дуня да се споменава в местни кюрдски издания. (Кюрдските политически партии в Ирак контролират всички големи медии, а Кюрдската демократическа партия, която държи региона, в който живее семейството, е в приятелски отношения с Турция).
“Когато в Дахук бе убита американка, целият свят разбра”, казва той. Фактът, че убийството на най-голямата му дъщеря от турската държава ще премине незабелязано, все още го гризе, защото липсата ѝ е оставила огромна, незараснала рана в семейството.
“Ако Дуня беше тук, щеше да е различно. Тя щеше да се радва, че сте тук. Всички я обичаха. Всички, които я познаваха сега са като мен. Всичките ѝ учители. Всичките ѝ приятели. Тя бе толкова различна, толкова чудесна… Господ не е искал да я имам. Винаги бе пред очите ми. Това бе огромно бедствие за всички ни”, завършва майката.
Ето снимка на Дуня. Името ѝ означава “свят”.
Както в Талмуда, така и в Корана има някакъв вариант на пословицата “В писанието се счита, че който унищожи и един живот е унищожил цял свят, а който е спасил и един живот, е спасил цял свят”.
Тъй като международната общност не обръщаше внимание на хилядите кюрдски села, които бяха разрушени през 90-те, нито на незнайния брой убити и изчезнали кюрди, днес турската държава вярва, че може да убива цивилни кюрди и да прогонва жителите на села и в съседните страни, без каквито и да било последствия.
Но за семействата на Химдат и Дуня, за стотиците семейства, оплакващи загубата на близки и на домовете си през последните две десетилетия, Турция е унищожила и продължава да унищожава цели светове.
