В категории:Анализи / Свят

Рожава след Рожава

Турската атака срещу Рожава принуди “Сирийските демократични сили” да избират между собственото си оцеляване и защитата на кюрдските територии, с което поставиха бъдещето на революцията под риск

Фуяд Овеси*, ROAR magazine

През 2015 г. обичах да си представям бъдещето си в свободна Рожава, може би като преподавател по критическа теория, работещ редом с хора, които са воювали в сирийската гражданска война и са предвождали феминистката революция. В тази моя мечта аз и студентите ми обсъждахме написаното от Абдула Йоджалан и спорехме ожесточено, но другарски за бъдещето на революцията. От прозорците на класната стая можех да видя планинския пейзаж на Африн. 

В тази своя мечта понякога поглеждах назад към старите приятели и любови, компаниите за кредитни карти и добронамерените расисти, към безсмислените работни места и отчуждените жители на капиталистическите метрополиси, които бях оставил зад гърба си завинаги. В тази своя мечта не съжалявах за нищо. 

–––––––––––––––––––––––

Към 2015 г. революцията в Рожава бе издържала теста на времето и бе избегнала катастрофа, въпреки че шансовете изобщо не бяха на нейна страна. Много левичари и революционери по света започнаха да я възприемат като устойчива, радикално демократична политическа алтернатива, която променя Близкия Изток. Легендарните Народни и Женски отряди за отбрана (YPG и YPJ) бяха изтласкали силите на Ислямска държава (ИДИЛ) от Кобане с въздушната подкрепа от коалицията.

Този устойчив и войнствен феминистко-анархистки експеримент си пробиваше път напред. Доброволци интернационалисти пътуваха до региона, за да помагат на екологичните проекти и да се присъединят към ескалиращата война срещу ИДИЛ. Рожава не беше утопия, но се усещаше като място, стоящо извън времето.

След като ИДИЛ бяха изтласкани от Рожава в края на 2015 г., трансформирането на YPG в спонсорираните от САЩ Сирийски демократични сили (SDF) ознаменува началото на нова ера – ера, която кулминира с премахването на ИДИЛ от последния им бастион в Сирия в началото на 2019 г. Към онзи момент обаче Турция и джихадистките ѝ проксита бяха нахлули в Африн – местните сили на YPG не бяха част от споразумението между SDF и САЩ и не можеха сами да защитят областта от втората най-голяма армия в НАТО.

В останалите части на Рожава масовите екологични и женски движения продължиха да се развиват. Но както стана видно при защитата на Африн, процесът по вземане на политически и стратегически решения на революцията ставаше все по-централизиран в ръцете на SFD, и бе все по-съобразяван с приоритетите на сътрудничеството им със САЩ. Възходът на реорганизираните и ребрандирани като острие във войната срещу ИДИЛ SDF съвпадна с възпроизвеждане на държавнически институции в антиетатисткия проект Рожава – за да могат да бъдат посрещнати логистичните изисквания на тази историческа военна кампания, която никоя друга сила в региона нямаше воля да предприеме.

Турската атака срещу Рожава през октомври 2019 г. създаде риск SDF да изберат собственото си институционално оцеляване пред основната си мисия да защитават революцията в нейното ядро – анклавите по сирийско-турската граница. Американците експлоатираха както турските фобии, така и силите и слабостите на SDF, за да вкарат организацията в тази двойна примка. Мечтата за свободна и автономна Рожава бе в опасност.

(Контра) революцията в Рожава

Сформирането на SDF отчасти бе отговор на турската роля в спонсорирането на възхода на ИДИЛ като прокси сила за елиминиране на кюрдското население в Северен Ирак и Сирия. Преди това САЩ спонсорираха неефективната и анти-кюрдски настроена сирийска опозиция и нямаха намерение да променят този си курс. След като обаче руснаците се намесиха в сирийската война, американците вече не можеха да си позволят да подкрепят губещата страна.

Планът на SDF бе да елиминира изцяло ИДИЛ, за да неутрализира турските усилия да използва групировката като антикюрдско прокси в региона. Логиката бе, че ако Турция нападне Рожава от Север, а ИДИЛ от Юг, последствията биха били катастрофални. Освен това контролът на ИДИЛ върху богатата на петрол провинция Деир ез-Зор в Източна Сирия осигуряваше финанси за армиите на групировката в Ирак и Сирия.

Нуждите на тази офанзива обаче изискваха още по-голямо милитаризиране на обществото и икономиката, както и централизация и консолидация на властта за вземане на стратегически решения в ръцете на военните органи, свързани със САЩ, т.е. SDF. Този нов статут превърна в по-голям фактор YPG – левичарските и преимуществено юрдски отряди, представляващи гръбнака на SDF, които Турция счита за “терористи”. Анкара използва претекста за предполагаемата “кюрдска доминация” в Северна Сирия и започна да изпълнява многостепенна стратегия за разчленяване, изолиране и елиминиране на автономията в Рожава.

Турската офанзива започна през 2016 г. с разширяването на операция “Щитът на Ефрат” в Северна Сирия, за да не се допусне съединяване на кантоните Африн и Кобане. През 2018 г. последва окупацията и етническото прочистване на изолирания Африн. Споразумението за “зона за сигурност” между Турция и администрацията на Тръмп от септември 2019 г. очерта 120 км дълга и 30 км дълбока ивица от територията на Рожава по границата с Турция, която трябва да бъде “изчистена” от силите на YPG и техните отбранителни структури. Тази зона разделя кантоните Кобане и Джазира.

Няколко седмици по-късно турският президент Реджеп Ердоган се качи на подиума на общото събрание на ООН и се зарече  да засели в тази зона три милиона сирийски бежанци, намиращи се в момента в Турция. SDF отговориха на това развитие като се съгласиха да отстъпят от 5 километрова ивица от предложената “зона за сигурност”, която да действа като буферна зона за Турция. Този компромис обаче доведе само до демонстративно временно изтегляне на силите на САЩ от Северна Сирия. След като бяха демонтирали отбранителните си съоръжения, YPG не бяха в позиция да оказват устойчива съпротива по цялата граница – да не говорим, че бяха изправени срещу общите интереси на Турция и САЩ в Сирия.

Турските въоръжени сили и техните джихадистки наемници предприеха кампания на бомбардиране и плячкосване на села и градове в Рожава, прогонвайки от домовете им 400 000 души. Досега са убити поне 350 цивилни и още безброй са ранени. Скоро след падането на ключовите гранични град Серекание (Рас ал-Айн) и Гериспи (Тел Абаяд), командирът на SDF Мазлум Абди договори предаването на Рожава на сирийския президент Башар Асад.

Сирийската правителствена армия навлезе в подложените на атаки зони и заедно със SDF отбраняваха Севера за няколко дни, след което Майк Пенс договори “примирие” в Анкара. Споразумението между САЩ и Турция изискваше SDF да се изтеглят на 30 км от границата. Примирието бе  нарушавано от Турция от самото начало, включително с използване на химически оръжия. SDF започна да се изтегля от границата и възобнови призивите си към САЩ да останат в Сирия. Тогава Ердоган се съгласи на ново, постоянно прекратяване на огъня, този път с Владимир Путин. Скоро след това американците се завърнаха в Северна Сирия. Отсъствието им продължи само между началото на турската атака и договореното от руснаците примирие. Като улесниха по този начин разпарчатосването на Рожава и предаването ѝ на Асад и Турция, САЩ успяха само за две седмици жестоко да подкопаят автономността на единствената лява администрация в Близкия Изток.

Рожава се оказа в тази ситуация, защото външната политика на САЩ – както на Тръмп, така и на Обама преди него – работеше за внимателното прокарване на контрареволюция в автономията. Въоръжаването и трансформирането на SDF в “анти ИДИЛ” инструмент имаше централна роля в тази цинична стратегия. Съюзът със SDF позволи на САЩ да се превърнат в основен играч в Сирия само с около 1000 войника “на терен”. След като американците веднъж разположат военни бази някъде по света (както има 21 такива в Рожава), не може да се намери достатъчно дръзка армия, която да ги прогони. Призракът на легитимираните SDF също така служеше и като тояга, с която да се противодейства на сближаването на Турция с Русия. Нарастващата сила на SDF тревожеше все повече ръководството на турската армия и тласкаше Анкара да залага повече на войната, отколкото на дипломацията.

Този порочен кръг в крайна сметка вкара SDF в решителна война с Турция. Винаги е било ясно, че зборът на американците неминуемо щеше да се сведе до две опции: да подпомогнат реинтеграцията на Рожава в Сирия за сметка на собствените си интереси (което е недопустимо за тях) или да гарантират независимостта на Рожава (което е недопустимо за Турция). САЩ съзнателно подхранваха и се възползваха от това противоречие – защото Турция може да служи по-добре на американските интереси, след като Вашингтон изостави SDF, и защото американците никога не са имали намерение наистина да напуснат Сирия, нито пък са планирали да изгубят ключови територии за сметка на руснаците.

След началото на турската инвазия вашингтонските тинк-танкове веднага започнаха да шушукат, че е неизбежно SDF да се изтегли в региона южно от Рожава – зона с предимно арабско население по долината на река Ефрат. Нещата не се развиха както го планираха те, но след като щатската външнополитическа машина успя да асимилира напълно сделката между SDF и Асад, започна да се чертае друга стратегия за преобръщане на курса. Този “План Б” бе революционните SDF да бъдат притиснати да се премоделират като предвождано от кюрдите, но преимуществено арабско прокси в средната долина на Ефрат. Макар първоначално SDF да отказаха тази роля, те в крайна сметка прецениха, че присъствието на САЩ в ефратската долина може да служи като контрабаланс на Русия и новоустановеното военно присъствие на Асад в Рожава.

След като силите ѝ за отбрана бяха фактически прокудени от Рожава и преместени в преимуществено арабската Източна Сирия, съдбата на революцията изпадна в пълна зависимост от грубия баланс между империалистически интереси.

Домино ефект

Докато пиша това, операцията за демографска промяна в окупираната от Турция “зона за сигурност” тече с пълна сила. Силите на сирийския режим и руските военни патрулират в анклавите Кабане и Камишли, намиращи се от двете страни на зоната. Според туитовете на Тръмп, американците “подсигуряват петрола” – което е димна завеса за подсигуряването на сирийско-иракската граница и блокиране на наземния достъп на Русия до Ирак и Персийския залив. Иран, Ирак и Ливан са разтрисани от протести, а иранските ястреби залагат най-вече на Сирия, която е земната им връзка с Ливан и Израел. Поддържането на тази връзка също така позволява на Иран да мобилизира мрежата си от регионални проксита за различни цели – включително реакцията срещу референдума за независимост в Иракски Кюрдистан през 2017 г.

Ролята на надзорник на “петролната авантюра” на Тръмп в източна Сирия е нож с две остриета за SDF в стремежа им да подсигурят а собственото си бъдеще и бъдещето на Рожава. Тъй като Дамаск се нуждае от петрола, за да възстанови страната след гражданската война, Асад ще трябва да се отнася тактически към запазването на свободите в кюрдските територии, които отново контролира. Ако не се съобразява с това, SDF биха могли да направят с подкрепата на САЩ клонинг на кюрдската автономия в Ирак в териториите в долината на Ефрат.

Негативната страна е, че SDF стават по-зависими от американците от всякога. САЩ и Франция натискат SDF да подобри отношенията си с неолибералната Кюрдска демократична партия (KDP) на клана Барзани, която управлява кюрдската автономия в Ирак. Идеята им е в замяна на възстановяване на икономическите и логистични линии за доставки през Ирак да се даде на Кюрдския национален съвет ENKS (сирийската сестринска организация на KDP) роля в администрирането на териториите, предадени под военния контрол на Асад. KDP и ENKS са в добри отношения както със САЩ, така и с Турция, и ще работят за отмяна на радикалните аспекти от революцията в Рожава, за да са доволни всички заинтересовани страни.

Загубата на военния контрол над Рожава бе лоша новина и за централното ръководство на  Кюрдската работническа партия (ПКК), което е разположено в планините Кандил в Североизточен Ирак, защото така достъпът му до пътища за отстъпление и възможности за набиране на доброволци от кюрдска Сирия стават много по-ограничени. Турската армия отдавна се подготвя да довърши “старата гвардия” на ПКК. Това би послужило и като завършек на разправата на Ердоган с Народната демократична партия (HDP), политическото крило на кюрдското съпротивително движение в Турция. Без призрака на въоръжената борба на ПКК, малцинствените парламентарни политики на HDP няма да издържат много в турската милитаризирана, пан-тюркистка и все по-религиозна демокрация. Оставено да избира между оцеляване и ирелевантност, ръководството на ПКК в Кандил се отказа от предишните си призиви към сирийските кюрди да не отстъпват земите си на окупаторите и дори смекчи разбираемата си враждебност към отколешния десен враг KDP.

По всичко изглежда, че лявата кюрдска съпротива е притисната в ъгъла от империализма, поне за момента. SDF ще се поддържа като работи със САЩ и отлага окончателно споразумение с Асад. Поддържането на американското присъствие в долината на река Ефрат удължава безизходното положение в Северна Сирия и позволява на SDF да запази контрола над сирийската граница с Ирак, което запазва и поне теоретичната възможност SDF да поставя условия как да завърши войната с Турция. ПКК биха могли да се възползват от останалото им време и пространство за маневриране, за да насърчат мирния процес в Турция.

Ако SDF успее да съчетае евентуално истинско изтегляне на американците от Сирия със сключване на нов съюз с руснаците, това би могло да удължи съществуването им като прокси сила в Централна Сирия и да ограничава възможностите на Асад и ENKS да се намесват твърде много в Рожава. Скорошните сигнали за контакти с руснаците са окуражаващи, но подобен преход би бил труден за осъществяване по причини, на които ще се спра по-късно.

По един или друг начин, революционната фаза в Рожава идва към края си, защото SDF предпочете да запази военните си институции, вместо да окаже решителна съпротива срещу водената от Турция инвазия. Четири години след началото на войната на Рожава срещу ИДИЛ аз скърбя за загубата на кюрдска земя и поредното прогонване на кюрди от домовете им. Скърбя за революционерите, на които се възхищавах, и за цивилните, които биват погубвани ежедневно от насилието на турската колониално-заселническа схема. Скърбя за мечтата, с която вече не мога да се утешавам. Изоставянето на кюрдската земя и хора не е в духа на кюрдското съпротивително движение, и SDF се конфронтира със собствената си революционна база, като я изправи пред свършен факт.

В такива моменти обаче трябва да се направи избор между изоставяне на мечтата и поддържане на предаността към едно такова събитие от величината на Рожава. С две империалистически сили като надзорници и такива като Асад и ENKS като съперници, аз виждам устойчивата гражданска традиция на двойното управление като радикален път за опазване на утопичните останки от революцията в Рожава. SDF ще са от ключово значение за опазването на тези останки в сегашния контекст – ако еволюират така, че да се превърнат в нещо повече от военно командване на революцията.

За да успеем да си представим това радикално бъдеще ние трябва да погледнем към произхода на революцията в Рожава – към ранните години на ПКК и мисълта на Абдула Йоджалан, идеологически кръстник на движението и негов стратегически предводител.

Играта на Грамши 

Кюрдското съпротивително движение е белязано от едно противоречие, което би могло да бъде описано със следния цитат от Антонио Грамши: “Каквото и да правиш, играеш нечия чужда игра”. С оглед на тази неизбежност, той съветва: “Важното е да търсиш всяка възможност да играеш чуждата игра успешно”. Предците на YPG и SDF от ПКК превърнаха мотото на Грамши в политическо майсторство, за да положат основите на политическата си хегемония в четирите краища на Кюрдистан.

Един пример е това, че жените бяха част от основаването и борбата за съществуване на ПКК. Но в добавка към овластяването на жените, набирането на жени в редиците на ПКК имаше за цел да посочи патриархата като препятствие пред политическия успех на движението. Турските военни въоръжаваха и изпозлваха консервативни кюрдски кланове във войната си срещу ПКК. Тъй като тази партизанска война срещу кюрдския трибализъм не можеше да бъде избегната, феминистите в ПКК започнаха да използват еманципацията на жените като инструмент за разрушаване на кюрдските племенни разделения и традиции, поставящи жените на дъното на племенната йерархия. Кюрдската патриархалност беше пречка през набирането на доброволци и установяването на военна хегемония, нужна за появата на ново общество, в което жените биха участвали наравно. Това бе разумна стратегия, в която бяха обединени етиката и ефективната организация.

Да прескочим напред във времето до 2015 г., когато жените от ПКК и YPJ освободиха язидите, поробени от ИДИЛ в Синджар в Ирак. Самата битка, опечалението на партизаните, когато са пристигнали в Синджар и са видели какво се е случило, радостта на язидските жени след освобождението, вече са станали легендарни. Чрез прогонването на ИДИЛ от Синджар, YPG постави под контрол основни пътища, които служеха за снабдяване на крепостите на ИДИЛ в Сирия. Това даде и възможност за заобикаляне на турското търговско ембарго върху Рожава, което Анкара прилагаше благодарение и на своя нечестив иракски съюзник KDP. С други думи, с един удар тандемът YPG-ПКК освободи язидите от ИДИЛ и Рожава от икономическото турско иго. Тази гениална стратегия осигурява пример за едновременно морални и стратегически действия при теоретизирането относно кюрдската “реалполитика”.

Опасността при тези действия по съветите на Грамши е да не станеш твърде умел в игрането на чужда игра. Сформирането на SDF през 2015 г. се характеризираше като ход със систематично значение, като се слагаше особено ударение на включването на арабски, арменски и християнски отряди редом с предимно кюрдските YPG. През юни 2019 г. в цяла Североизточна Сирия бяха създадени местни военни съвети на SDF с цел децентрализиране на отбранителните сили, което изглеждаше като нов етап на революцията. Подобно на всички стратегически хитрости на ПКК-YPG, и в този случай зад достоверният етичен плурализъм на SDF имаше и обмислен дългосрочен политически ход.

Няколко месеца по-късно, когато сирийската армия и руски военни бяха разположени в Рожава след договореното между Турция и Русия примирие, изглеждаше сякаш Путин и Асад упражняват нехарактерно търпение спрямо продължаващото присъствие на SDF в региона. Те действаха сдържано заради местните военни съвети на SDF. Въпреки разполагането на силите на режима из Североизточна Сирия в съответствие с условията на сделката между SDF и Асад, те бяха разтегнати твърде тънко, за да застрашат наистина местните съвети – които разполагат с до 100 000 мъже и жени в независими местни отряди, в регион с размера на Дания. SDF използва този дисбаланс на силите, за да парира враждебността на Асад към политическите и граждански представители на революцията, особено в изоставените кюрдски региони.

В същото време обаче плуралистичната реалполитика на SDF не попречи на САЩ и Турция да се възползват от ситуацията. “Преобръщането на курса” от страна на САЩ принуди YPG да избират между това да остане начело на SDF или да бъдат заместени от местните арабски военни съвети.

Съставени от сунитски племена в бивши крепости на ИДИЛ като Дейр ез-Зор, тези съвети предпочитат американското покровителство през завръщането на Асад. Арабските отряди съставляват 60% от SDF и съвсем не всички от тях споделят съкровените леви убеждения на YPG. В крайна сметка YPG бяха принудени да изберат оцеляването на SDF като институция в Източна Сирия пред защитата на революцията в Рожава.

Става дума за същите YPG/YPJ, които още преди избухването на сирийската война водеха просветителска кампания сред сирийските кюрди за принципите на демократичния конфедерализъм и демократичната автономия, замислени от Йоджалан. Това бе резултата от коварството на историята и щатската външна политика.

Апо срещу Чичо Сам 

Идеологическата рамка на Йоджалан (наричан от последователите си “Апо”) за демократичен конфедерализъм и демократична автономия предписва средства за водене на цивилизоваща война в условия на гражданска война. Идеята зад тази хибридна рамка е да се играе умело играта на Грамши – като преобърнеш дъската.

Тази рамка е продукт на размишленията на Йоджалан върху собствените му грешки през десетилетията на съпротива срещу турския колониализъм и милитаризъм. Като лидер на ПКК, политиката на Йоджалан в десетилетията преди експеримента в Рожава е насочена към по-голямо признаване на кюрдската идентичност в Близкия Изток и установяване на кюрдска национална държава чрез деколонизиране на кюрдските области в Турция. Но Йоджалан осъзнава, че като постколониално движение в постколониален регион, кюрдската съпротива не би могла да води война за международно признание срещу наскоро деколонизирани държави като Сирия и Ирак.

На първо място, тъй като Кюрдистан е разделен на четири части, съпротивително движение в една то тази части бива третирано като регионална война срещу четири държави. Броят и мащабът на тези войни често надминава стратегическия капацитет на кюрдските съпротивителни движения. Този стратегически дефицит бива изострян от факта, че кюрдските съпротивителни движения не намират подкрепа извън Кюрдистан. Държавите врагове на кюрдското движение държаха монопола върху постоколониалния дискурс в своите територии и го използваха, за да мобилизират искрените антиимпериалистически настроения в региона като потвърждение на териториалния си суверенитет. Това е дискурс, който привлича международната и постколониална левица и произвежда политическо признаване на постколониалния държавен суверенитет като цел сам по себе си. Това признаване обаче често идва за сметка на погрешно категоризиране на достоверни малцинствени движения в тези постколониални държави като “империалистически” инструменти за дестабилизиране на суверенитета и независимостта на тези държави.

На фона на този изкривен контекст, за кюрдите се превръща в стратегическа необходимост да прокарат радикална промяна в начина, по който се възлага политически смисъл на териториите в Близкия Изток. По-късните теории на Йоджалан пренасочват меланхолията на бездържавните национални движения към желание за егалитарно преразпределение на властта, при което легитимността не идва по линия на признание от международната държавна система, а от живота в общност, живот далеч от държавата и нейната териториална логика.

Прилагането на теориите на Йоджалан в Рожава донесе практически предимства в контекста на сирийската гражданска война. Работейки в недържавната рамка на демократичната автономия, сирийските кюрди не си поставяха като идеологическа и стратегически задача да търсят независимост от Сирийската арабска република в качеството си на кюрди, което ги спаси от кланета от страна на Асад по време на войната. Демократично-конфедералисткият подход на сирийските кюрди да споделят власт ги направи привлекателни за другите малцинства в региона. Това споделяне на власт също така направи тези други малцинства по-малко склонни да приемат увертюрите на други играчи в региона като Иран, Ирак и Турция, които се възползват от религиозните и етнически конфликти. След като няма начин противоречията на сектарианската война да бъдат избегнати, Рожава се опита да използва тези противоречия в борбата си против сектантството.

Рамката на Йоджалан обаче е предназначена за постепенна трансформация на живота и политиките в Сирия и Близкия Изток в продължение на десетилетия – и американците бяха наясно с тези ограничения. Техният натиск върху SDF за агресивна експанзия на Юг принуди останалите държавни актьори в региона да се обединят около общите си интереси, застрашени от съюза между САЩ и SDF. Тази растяща регионална враждебност на свой ред само засили зависимостта на Рожава от протекцията на САЩ. Както главнокомандващият SDF Мазлум Кобани правилно отбеляза още през 2017 г.: “Основната причина за разпада на отношенията ни с Турция… са стратегическите взаимоотношения, които се развиха между нас и Съединените щати. Това разпали още повече турските фобии и страхове”.

Разрастващата се роля на САЩ в Рожава също така засили и враждебността на левите сили в околните национални държави и задълба представата за революцията в Рожава като “предвождан от кюрдите”, “спонсориран от американците” проект “за разделяне на Близкия Изток”, което подкопа влиянието и привлекателността на революцията в региона.

Собствената класова динамика на SDF като военен авангард улесни задълбаването в този порочен кръг на зависимост и изолация. SDF започна да страда от криза на легитимността в Северна Сирия в резултат на рязката експанзия към консервативните и племенни общности на Юг по течението на Ефрат. Арабските милиции, които вече формираха мнозинството от SDF, бяха предимно племенни, а лоялността им се основаваше на тактически съюзи, възможни само заради американското присъствие.

Същевременно в самата Рожава YPG и политическото им крило, Партията на демократичния съюз (PYD), никога не са се радвали на пълна политическа хегемония. Въпреки растящата им популярност и значение, много кюрди си остават консервативно настроени и доверяващи се на ENKS. Изтъкнатите личности от арменските и асирийски общности пък представляват традиционната буржоазия в региона на Рожава, и техните позиции се ръководят от стремежа да защитават класовите си интереси. В този сложен климат SDF успя да постигне хегемонна позиция благодарение на ролята си в управлението на ескалиращите заплахи от страна на ИДИЛ и Турция.

Териториалната логика на войните, както и логистичните нужди, наложени върху Рожава, подкопаха капацитета на демократичния конфедерализъм и демократичната автономия да противодействат на тенденциите за централизиране по държавен модел. Централизирането на революцията и военното ѝ командване бяха от полза на приоритетите на САЩ в региона и поставиха на заден план програмата за цивилизоваща война. Диктуваната от САЩ стратегия доведе до това, че в културно отношение радикалният образ на революцията, поставила си за цел да сложи край на войните в Близкия Изток като промени самите хора, бе подменен с разбиране за революцията като инструмент за сигурност, като диалектически противовес на архиврага ИДИЛ.

Напълно разбираемо е, че в колективното съзнание на хората от Рожава, травмите и саможертвите на битките срещу ИДИЛ, турската армия и нейните проксита, са довели до фокусиране на колективнитие стремежи към предотвратяване на подобни катастрофи в бъдеще. ИДИЛ не беше и не е просто плашило или оправдание за война, а съвсем реален враг на хората от близкия Изток, особено на жените. Тези тревоги на населението обаче спомогнаха за дефиниране на мандата на SDF като “защита на региона с каквито средства са необходими”, както и за подсилване на наратива на коалицията на САЩ за “борба срещу терора”. Въпреки привидната подкрепа за Рожава в сирийския конфликт обаче, зад кулисите американците всъщност извършваха маневри за разяждане на революцията.

Рожава след Рожава 

Алтернативата на подкрепяна от САЩ автономия бе завръщане към живота под властта на Асад, при когото кулминира политиката на апартейд срещу сирийските кюрди. Мечтаният сценарий за Рожава би бил да се подпише мирно споразумение между Турция и ПКК с посредничеството на Йоджалан, което би отслабило натиска от другата страна на границата. Най-кошмарният сценарий бе турска окупация на Рожава. От тези три сценария, втория е невъзможен, а другите два са ужасяващи. Знаейки това, САЩ, Турция, Русия, Асад и Иран прилагаха един и същ жесток подход: да вкарват Рожава в трудна ситуация, при която гражданското и военното ѝ ръководство да са принудени да дадат предимство на централизирането на властта, за да защитят Рожава.

Тази империалистическа стратегия задълбочи разминаването между “букчинизирането” на вътрешния живот в Рожава и марксистко-реалисткия подход на SDF към това, което може да се нарече външна политика на Рожава. Революционата работа на масовото движение в Рожава продължава безпрепятствено, но то бива изключванео все повече от процесите по вземане на решения в SDF.

Изключването на масовото движение от вземането на решения доведе до широкоразпространеното схващане, че сътрудничеството с американците е необходимо, за да могат да бъдат изкопчени конституционни отстъпки от Асад – на практика обаче американците се стараеха да обезкуражат SDF да води преговори с Дамаск. Редом с Иран, Турция и Русия, САЩ също изключиха Рожава от организираните от ООН преговори за сирийската конституция.

Трудностите, които срещнаха силите на Асад в покоряването на селища в провинция Идлиб, бяха ясен сигнал, че той може би не би рискувал военен конфликт с наброяващите 100 000 щика SDF. Ако SDF бяха преговаряли с режима от силна позиция преди турската инвазия, вероятно щеше да има по-голям шанс да бъде договорена автономност за местните милиции, защитаващи политическата админиситрация в Рожава.

Важно е да се отбележи, че текущата патова ситуация между Асад и SDF не е необратима. Хегемонията на SDF в средата на ефратската долина може да се пропука, ако големите арабски племена там се насочат към помирение с Асад. Ако руснаците станат по-малко толерантни към съюза на SDF със САЩ, те биха могли да отслабят SDF като използват почти обградения Кобане като разменна монета в бъдещи сделки с Турция. Биха могли и да подменят свързаните с YPG и SDF местни съвети в пограничните зони, както и да подтикват разклатеното политическото крило на SDF Сирийски демократичен съвет (SDC) към разделение.

При всички случаи, лоялността на международната левица би трябвало да остане с тези, които продължават да защитават остатъците от революцията и да работят за организирането на следващата ѝ фаза – създаване на демократична система за всички хора в Сирия и разпространяване на този модел в цялата страна”, по думите на Фавза Юсеф от SDC. Сближаването с избутаната встрани сунитска сирийска опозиция е сред най-трудните, но и потенциално най-възнаграждаващи задачи за революционерите в Рожава.

Турция ще поддържа присъствието и контрола си над териториите в Северна Сирия докато продължава партньорството между SDF и САЩ – което ще принуждава SDF да разчитат още повече на САЩ и ще пречи на постигането на разбирателство между SDF и режима. В обозримо бъдеще щатските войници ще останат в базите си в Дейр ез-Зор и Ал-Танф в Източна Сирия, за да блокират руснаците и Асад – и биха го правили дори да нямаше петрол за “подсигуряване”. Американците ще продължават да действат агресивно в Сирия и Ирак, докато Иран продължава да им се опълчва.

Времевият прозорец на SDF да намери алтернатива на американското покровителство  и да подготви автономната администрация и гражданското общество за завръщането на Асад, се простира от сега до момента, в който Ислямската република евентуално се осъществи някакъв преход, който би я помирил с предвождания от САЩ неолиберален ред. Ситуацията в Сирия е твърде непредвидима, за да може да се спекулира отвъд това.

Тандемът SDC/SDF ще трябва да еволюира културно и стратегически, за да маневрира в сложния климат в Сирия. Рожава се нуждае от нова революция.

Международната солидарност с Рожава помогна да бъде спечелена поне медийната война срещу турската окупация. Изразите на такава солидарност обаче намаляват в последно време, което е напомняне, че Рожава вдъхновява подкрепа отвън само доколкото запазва алтернативния си дискурс и политиките на “третия път”, вдъхновени от идеите на Йоджалан. Спадът на солидарността отчасти се дължи на това, че официалното говорене на SDF/SDC влиза в тона на мейнстрийм политиците от капиталистическите метрополии. Ако лидерите на Рожава не могат да избегнат влизането в диалог с такива политици, то те би трябвало да отговарят в стила и традицията на революционните полемисти. Друг фактор е непрозрачността на процеса на вземане на решения в SDF/SDC – не само спрямо масовото движение в Рожава, но и на външните съюзници, които биха могли да преосмислят подкрепата си за един революционен авангард, който не полага особени усилия да комуникира истинските си цели и намерения.

За да се намери решение на тези дефицити, вървящата отгоре надолу йерархия при вземането на стратегически и тактически решения в Рожава трябва да бъде преобърната: масовото народно движение трябва да взема дългосрочните решения, а лидерите да отговарят за краткосрочните тактики, отнасящи се до колективно избраната стратегия. Това би позволило следващите поколения революционни дейци да се образоват в изкуството на стратегията, и пространството на ефективната международна солидарност да бъде демократизирано и отворено за всички. Тези задачи не са лесно осъществими в анклави, окупирани от Турция или контролирани от не по-малки злини като Иран, Русия, Асад и Съединените щати. Но най-похвалният аспект на проекта Рожава винаги е била утопичната воля за разширяване на границите на политически възможното.

Намираме се на критичен кръстопът в живота на лявото съпротивително движение в Рожава и цял Кюрдистан, който, както гласи манатрата, никога не спира да се съпротивлява. Но вярвам, че е дошло време кюрдското движение да се откаже от позата си на перманентна съпротива и да започне да налага собствената си воля и нужди насред близкоизточния хаос.

Подобен проактивен подход не изисква офанзивна война в името на оцеляването или борбата срещу терора. Вместо това той би изисквал връщане към новаторския капацитет на демократичния конфедерализъм и демократичната автономия – като начин за превръщането на този капацитет в устойчива, ефективна и демократична самозащита срещу капиталистическата и империалистическата контрареволюция.

В теориите на Йоджалан и ПКК за организацията, войната и морала, както и в уроците от сладко-горчивото наследство на Рожава, можем да открием чертежите за кюрдска и лява контра-контрареволюционна “реалполитика”.

*Фуяд Овеси е докторант по критическа теория и сравнително литературознание в Калифорнийския университет. Той изследва пресечните точки между реалполитиката, политическа теория и следреволюционна стратегия и литература, с особен акцент върху кюрдския въпрос. Редактор в сайта The Rojava Strategy.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар