В категории:Анализи / Избрано / Свят

Тръмп и изкуството на капитулацията

Вместо да наложи санкции на Ердоган, Вашингтон санкционира завоевателните му амбиции

 

. Снимка: Wikimedia Commons

На третата година от президентския мандат на Доналд Тръмп, всеки що-годе вменяем човек (с изключение на убедените последователи на QAnon конспирации и членовете на „Българското Тръмп общество“), който следи поне малко изказванията, действията и туитър тирадите му, би трябвало да си е направил някои очевидни изводи. През огромната част от времето управляващият най-важната военна, икономическа и финансова сила в света не знае къде се намира, не знае за какво говори, повтаря убедено неща, които е дочул-недочул и разбрал-недоразбрал, без да се притеснява от противоречията и липсата на логика, и редовно забравя какво самият той е казвал, поради което винаги се намира негов стар туит, който може да послужи като ироничен отговор за новите му туитове. И преди всичко – винаги изглежда болестно обсебен от собственото си его.

Понякога абсурдните му изблици просто дават суров материал за нови мемета, но през последните две седмици тези му особености придобиха особено истеричен, шизофреничен и не на последно място – зловещ характер, заради ефекта от некохерентното му поведение върху съдбите на стотици хиляди хора.

По време на телефонен разговор с турския президент Реджеп Ердоган на 6-ти октомври Тръмп пропуска да му каже най-важното от предварително подготвените от съветниците му точки: да не предприема военна инвазия в съседна Сирия и да не започва геноцидна война срещу съюзните на Вашингтон кюрди.

Дали е пропуснал нарочно, или просто е забравил, не е ясно – и двата варианта изглеждат съвсем характерни за Тръмп. За разлика от миналия декември, когато друг телефонен разговор между Тръмп и Ердоган също бе последван от обявяване на изтегляне на щатските войски, този път американските патрули наистина се оттеглиха от турско-сирийската граница. В резултат на дадената от Тръмп зелена светлина Ердоган моментално предприе отдавна подготвяната инвазия в Рожава, използвайки ресурсите на втората най-голяма армия в НАТО и башибозук от наемници-ислямисти от сунитските „бунтовнически“ групировки, действащи в Сирия. Това развитие бе напълно очаквано, но някак си САЩ се оказаха напълно неподготвени в политическо, дипломатическо и военно отношение.

Майк Пенс отиде в Анкара, за да обещае на ердоган всичко, което поиска. Снимка: Реойтерс

 

За населението на Северна Сирия последваха ужаси, които също бяха напълно очаквани за всеки, който е обърнал внимание какво направиха Турция и подопечните ѝ ислямисти в кюрдския анклав Африн, окупиран в началото на миналата година. За малко повече от седмица турско-джихадистката инвазия принуди 300 000 души да избягат от домовете си, като агресорите могат да се похвалят с дълъг каталог от военни престъпления: безразборен обстрел на населени места, брутални екзекуции на цивилни, включително кюрдската активистка за човешки права и политик Хеврин Халаф, бомбардиране на конвои от мирни граждани и журналисти, използване на бял фосфор, освобождаване на затворници от ИДИЛ.


Изправени пред избора между геноцид и компромис с Дамаск, кюрдите сключиха споразумение с правителството на Асад с посредничеството на Русия. В резултат на това сирийската армия започна да навлиза в част от териториите, контролирани от „Сирийските демократични сили“ – коалицията от кюрдските отряди YPG и техни съюзници, която до скоро беше под покровителството на САЩ. Навлизането на сирийски и руски части в Манбидж предотврати турско настъпление в това направление. Боевете в много части по над 400- километровия фронт на Изток от Ефрат обаче продължиха, като най-тежките сблъсъци са за пограничното градче Серекание (Рас ал-Айн).

Същевременно бързото развитие на събитията превърна обявеното изтегляне на щатските войски в неорганизирано бягство. Американските войски, получаващи противоречиви и неадекватни заповеди от главнокомандващия си, се оказаха в унизителното положение да бъдат „подкарвани“ с обстрел от настъпващите им натовски съюзници, за да се изтеглят по-бързо. Набързо изоставената им база в Манбидж осигури голямо забавление за руските журналисти, а като трагикомичен паралел със срамната някогашна евакуация от Сайгон, в петък САЩ дори бомбардираха сами една от доскорошните си бази на Изток от Ефрат, „за да бъде намалена полезността“ на съоръжението.


През миналата година щатските медии и Западът като цяло не обърнаха почти никакво внимание на случващото се в Африн, включително защото интересът им бе фокусиран върху боевете за Източна Гута. Този път обаче всеки грозен аспект от случващото се бива щателно отразяван и коментиран, което създава сериозен имиджов проблем за честолюбивия господар на Белия дом (което също се нарежда сред напълно предвидимите последствия). Тръмп изведнъж се оказа под бараж от остри критики не само от страна на политическите си опоненти и представители на военните, но и на много от близките си съюзници от Републиканската партия като сенатор Линдзи Греъм.

Оказал се в непоносимата за него ситуация всички шумно да се съмняват в неговата „безпрецедентна мъдрост“, Тръмп започна да бълва несвързана поредица от туитове и медийни изказвания. От една страна заявяваше, че ще смаже икономиката на Турция, ако Ердоган прекали – без ни най-малко да пояснява какви точно критерии ще прилага. По-рано тази седмица медиите се сдобиха с изключително странно писмо на Тръмп до Ердоган от 9-ти октомври, съдържащо същите неясни заплахи и сякаш написано от деветокласник, заплашващ съученик във фейсбук (с реплики като „не се прави на много корав, не бъди глупак“). Той дори нареди да се подготви пакет от предимно символични санкции срещу Турция – което бе продиктувано не само от желание да докаже сериозността си, но и да изпревари обявяването на такива санкции от Конгреса.


В същото време, „изключително стабилният гений“ Тръмп произведе забележително количество абсурдни и вулгарно обидни изявления по отношение на кюрдите и ставащото в Сирия. Останал без подкрепата дори на любимите си Fox News по този казус, той започна повтаря „аргументи“ на алтрайтърски блогъри от сорта на „кюрдите не ни помогнаха при десанта в Нормандия“. Бягството на затворници от ИДИЛ не било проблем, защото те щели да бягат към Европа. Според един от туитовете му пък референдумът за независимост на Иракски Кюрдистан преди две години се е развил „в друга част на Сирия“ – което показва не само, че не познава картата, но и че му липсва основно разбиране дори за събитията по време на неговия мандат. На фона на кадрите на трупове и осакатени деца, идващи от Северна Сирия, Тръмп веселяшки подхвърли, че турците и кюрдите са като деца, които понякога трябва да бъдат оставяни да се сбият. В един момент явно до вниманието му бе стигнала някаква порция необработена турска пропаганда, поради което той уверено заяви, че „кюрдите не са ангели“ и „ПКК са по-големи терористи и от ИДИЛ„. (Съществуват предостатъчно аргументи колко е абсурдно последното твърдение, но ако те не са достатъчни, може би някой би могъл да разкаже на Тръмп как само кюрдските отряди на ПКК и YPG помагаха на язидите от Синджар да избягат от геноцида на ИДИЛ през 2014 г.)

Капитулацията като „сделка“ 

В четвъртък вицепрезидентът на САЩ Майк Пенс и държавният секретар Майк Помпео пристигнаха в Анкара, за да закърпят отношенията с Анкара. Те отидоха на крака при Ердоган с предложение, на което не може да откаже: „Или ти даваме всичко, което искаш, или ще ти наложим санкции“. Съвместната декларация, публикувана сред срещата, изглежда като нещо, което е било написано от турската страна и връчено на американската само за подпис: кюрдските части имат 120 часа, за да се изтеглят от „зона за сигурност“, дълбока над 30 км и обхващаща цялото протежение на границата, която трябва да бъде контролирана от турската армия. САЩ също така трябва да си вземат тежкото въоръжение, което са дали на YPG. Вашингтон се заклева в съюзническа вярност към Анкара и се отказва от налагането на санкции. Администрацията на Тръмп фактически сложи печат на одобрение за плановете на Ердоган за окупация и етническо прочистване на Северна Сирия, срещу което получава единствено оправдание да не налага санкции на разбеснелия се натовски съюзник.


В типичния си стил, съчетаващ оруелски цинизъм и швейковски абсурдизъм, Тръмп се втурна в Twitter, за да обяви как това е „велик ден за цивилизацията“ и да се похвали, че за три дни бил успял да сключи сделка, каквато други  се опитвали да постигнат от много години. От последвалите му коментари си личи, че той е наясно, че т.нар. „сделка“ предполага кюрдите да се „прочистят“ от собствените си домове, но изглежда не вижда това като проблем. (И тъй като наглед хаотичната му вулгарност често съдържа и доза откровеност, Тръмп между другото подхвърли и че основен приоритет за САЩ в Сирия е бил да „подсигурят петрола“).


Приказките за това срамно представление като за голям успех, разбира се, не заблуждават никого, освен най-дезориентираните членове на тръмпанарската секта. Консенсусът сред критиците на Тръмп в САЩ е, че „това е все едно да те ограбят на улицата, а ти да кажеш, че си сключил сделка„. Вероятно най-доброто обобщение на ситуацията бе направено от Тулси Габард, която е сред борещите се за номинацията на Демократическата партия за президент:

„Тръмп към кюрдите: „Уредих ви страхотна сделка. Давам на Турция вашата родина и домове и вие имате цели 5 дни, за да си съберете нещата и семействата си и да напуснете, преди те да са ви изклали!“ Изкуството на сделката: Как да продадеш нещо, което не е твое“

Фалшът на „сделката“ си пролича още по време на пресконференцията за обявяването ѝ. След като Пенс и Помпео се похвалиха, че са договорили „примирие“, турският външен министър Мевлют Чавушоглу побърза да ги поправи, че това е просто „пауза“ в турската операция, защото примирие може да има само между две легитимни страни.

Кюрдите от своя страна също се включиха в това надцакване с интерпретации. Генерал Мазлум „Кобане“ Абди, главнокомандващ „Сирийските демократични сили“, обяви, че са се съгласили единствено на прекратяване на огъня по фронта между Тал Абаяд и Серекание и че няма да допуснат желаните от Турция окупация и етническо прочистване. Салих Мюслим от Партия на демократичния съюз – основната политическа организация на кюрдите от Северна Сирия, коментира, че „Прекратяването на огъня е едно нещо, но капитулацията е съвсем друго – а ние сме готови да се защитаваме. Няма да приемем окупацията на Северна Сирия“.

120 часа до Сочи

Както можеше да се очаква, „сделката“ на Тръмп не повлия ни най-малко на събитията по фронтовете, като турската армия продължи да обстрелва Серекаие, а ислямистките ѝ съюзници продължиха да атакуват кюрдските позиции. Единственото конкретно нещо, произлязло от срещата в Анкара, е на пръв поглед странният срок от 5 дни, след който Ердоган ще може да заяви, че кюрдите не са изпълнили условията, поради което оправдано подновява военната операция, цинично наречена „Извор на мира“. Логиката на тези „120 часа“ обаче става съвсем ясна като се съчетае със съобщението, че Ердоган ще се срещне с Путин във вторник – точно когато изтича този срок. Очевидно истинските преговори за Сирия ще се проведат в Сочи. И каквито и да се резултатите от тези преговори, администрацията на Тръмп, която вече няма лостове за влияние на терен и която полага специални усилия да не прилага натиск върху Турция чрез санкции, ще може да си измие окончателно ръцете от съдбата на кюрдите.


Официалната позиция на Москва е, че конфликтът между Дамаск, Анкара и кюрдите може да бъде урегулиран чрез прилагане на Аданското споразумение от 1998 г. Подписано под заплахата от война, то задължава Сирия да обяви ПКК за терористична организация и да не позволява тя да развива дейност на нейна територия. Пред връщането към тези договорености обаче има редица доста сериозни пречки. Като начало, това ще изисква Ердоган да признае властта в Дамаск и да възстанови отношенията с Асад. От своя страна сирийското правителство заявява, че аданското споразумение може да бъде задействано само след като Турция изтегли войските си от сирийска територия и спре поддръжката на терористични организации. На 17 октомври държавната агенция SANA публикува доста войнствено изявление от неназован представител на външното министерство, според което заради „експанзионистични си амбиции и илюзии“, „фашисткият режим на Ердоган“ е изгубил правото да се явява гарант за мирни споразумения.

Също така по никакъв начин не изглежда, че връщане към старите договорености под някаква форма би удовлетворило нарасналите апетити на Ердоган. Официални турски лица вече отправят предупреждения, че сирийската армия не трябва да пречи на плановете на Анкара, и че ако тя защитава кюрдските отряди, това ще бъде прието като обявяване на война. Не трябва да се забравя, че Русия, която на практика ще води преговорите от името на сирийската държава (а и от името на кюрдите), също има много сериозни икономически, политически и стратегически интереси в Турция. Както и че Турция вече е окупирала и подлага на колонизация сирийски територии, което бе свързано с малко или много явни договорки с Русия.


На този етап има малко съмнение, че Турция ще има свой нов Северен Кипър в Северна Сирия – въпросът е по-скоро в това какъв ще бъде териториалният му обхват. Малко е вероятно Дамаск да има думата дали и колко територии да бъдат отстъпени на Турция – най-много да му се постави избор между земи в пограничните райони и провинция Идлиб. Без военна и най-вече дипломатическа подкрепа на Русия, Сирия не би била в много по-добра позиция по отношение на Турция, отколкото кюрдите без военната и дипломатическа закрила на САЩ. Това си пролича доста по време на турската инвазия в Африн, когато Дамаск прати части от Националните отбранителни сили в подкрепа на защитниците от YPG. Турция обаче безцеремонно бомбардира тези сирийски подкрепления, нанасяйки им големи поражения и многобройни жертви.


Дори ако предстоящата среща в Сочи (или някакви последващи преговори в този формат) завърши с най-оптималния реалистичен вариант – спиране на всякакво по-нататъшно разрастване на турската окупационна зона – неизяснените въпроси за бъдещето на сирийските кюрди ще продължават да генерират напрежение и потенциал за бъдещи конфликти. Набързо сключеното споразумение между Сирийските демократични сили и Дамаск е изцяло военно, така че въпросите за администрирането на териториите тепърва трябва да бъдат решавани. Може да се предположи, че автономните администрации на районите в Североизточна Сирия, населени предимно с араби, ще бъдат реинтегрирани сравнително безпроблемно към централната власт по линия на „механизма за помирение“. Останали без външна подкрепа, кюрдите трудно биха могли да се преборят за някакво бъдеще на революционния проект в Рожава – особено ако евентуалното усмиряване на Ердоган е свързано с обявяване на военните и политическите им организации за „терористични„.

Свят на криви огледала 

В един свят, където официално размахваните „принципи и ценности“ имат някакво реално съдържание, САЩ биха се съгласили да участват в преговори на високо равнище за намиране на политическо решение за Сирия и преди да се изтеглят,биха използвали влиянието си не само, за да предотвратят геноцид срещу кюрдските си съюзници от ръцете на Ердоган, но и за да подсилят позициите им при преговорите с Дамаск. Поради извратената логика на геополитиката обаче, подобен вариант изглежда напълно невероятен – за разлика от развиващия се в момента сценарий, който се вписва съвсем гладко в историческите модели на поведение. Всъщност САЩ дори се постараха да отслабят допълнително и без това крехките позиции на кюрдите, като им пречеха да преговарят с Дамаск и ги заблуждаваха, че ще продължават да възпират Турция.


Макар егоцентричните делюзии на Тръмп, а вероятно и фамилните му бизнес интереси в Турция да имат съществено влияние върху развитието на  събитията през последните две седмици, технически погледнато той  не е направил нищо по-безцеремонно и безсърдечно от предшествениците си – или поне резултатът от действията му е същият. Харизматичният Обама не обели и дума, когато Ердоган започна да срива със земята цели кюрдски градове в Югоизточна Турция като отмъщение, че не са гласували както трябва. Игривият Бил Клинтън не направи нищо, за да спре още по-жестоките репресии срещу кюрдското малцинство в Турция през 90-те. Буш-баща и съветваните от многоуважавания Хенри Кисинджър президенти съвсем не се посвениха да използват иракските кюрди, след което да ги оставят да бъдат брутално избивани от Саддам Хюсеин. Така че въпреки шумното възмущение на голяма част от щатските политически и военни елити (и неадекватната възхита на част от публиката) историята вероятно няма да запомни Тръмп много по-различно от предходните обитатели на Белия дом.


Като се изключат отделни фигури като гореспоменатата Тулси Габард (която е сред малкото гласовити противници на военните интервенции и на подкрепата за екстремистки групировки и режими в Конгреса, но същевременно е наясно с трагичните последствия от необмислените действия на Тръмп), повечето политици, експерти и коментатори в САЩ, критикуващи последните действия на Тръмп в Сирия, могат лесно да бъдат уличени в лицемерие. Като за начало, мнозина от тях изглеждат загрижени не толкова за живота на заплашените от унищожение хора в Северна Сирия, а за това, че изтеглянето на САЩ от там ще е „от полза на Русия, Асад и Иран“. Някои дори декларират, че изоставянето на кюрдите, видиш ли, било най-срамното действие на САЩ и американската армия досега. Дори ако оставим настрана изброените по-горе прецедeнти, един поглед върху осеяния с гробове и димящи руини Близък Изток е достатъчен, за да се увери човек, че това може най-много да влезе в топ 5 на най-срамните действия и то само след 2003 г. В този контекст особено абсурдно звучат включвания на хора като Джордж Буш-син и Хилари Клинтън, които носят директна отговорност за плачевното състояние на Ирак, Либия и региона като цяло.

Дори когато възмущението от действията на „арабските милиции“ и съчувствието към жертвите им са искрени, мнозина пропускат да направят една очевидна връзка – ислямистките банди, използвани от Ердоган за инвазията, са същите турски, катарски и саудитски проксита, които САЩ години наред подкрепяха и въоръжаваха с цел да свалят властта в Дамаск. Още преди да бъдат ребрандирани като „Сирийска национална армия“ и да започнат да служат като пехотинци за турското нахлуване в Африн и Рожава, те вършеха също толкова отблъскващи неща. Бойците от една от тези групировки, носеща показателното име „Армия на исляма“, които днес участват в операция „Извор на мира“, години наред бяха възхвалявани като „бунтовници“, сражаващи се срещу Асад – дори когато държаха „неверници“ в клетки в Източна Гута, или когато използваха химически оръжия срещу обсадения от тях кюрдски квартал в Алепо. Всъщност подобни джихадистки групировки, много от които са директно свързани с Ал Кайда, получаваха от САЩ финансова, оръжейна, дипломатическа и пропагандна подкрепа, за каквато кюрдите не биха могли и да мечтаят. И сякаш за да докажат, че могат да изопачават не по-малко безсрамно от Тръмп, редица представители на вашингтонския мейнстрийм отклониха възмущението си от него и го насочиха към Тулси Габард, задето по време на предизборен дебат си позволи да заяви очевидното – че целта на САЩ в Сирия е била смяна на режима и че за постигането ѝ фактически са се съюзили с Ал Кайда.


Въпреки всичко изредено по-горе, ексхибиционистичният стремеж на Тръмп посоянно да показва безумието на мисловния си поток представлява цяло ново измерение на гаврата с нещастните народи, оказали се на милостта на геополитиката. В крайна сметка Тръмп не само задълбочава всички патологии и грешки, криворазбраната реакция срещу които го изстреля на върха. Той дава възможност лицемерно да се внушава, че представлява някакво отклонение от „добрите“ стандарти, а не просто грозното лице на властта и култа към парите, но със свалена маска и лоши маниери. Едва ли не трябва да изпитваме носталгия към добрите стари времена, когато кървавият политически цинизъм беше някак по-обран, знаеше как да се държи на маса и не туитваше простотии.

Пропусната възможност

Въпреки лицемерния и опортюнистичен характер на критиките към решенията на Тръмп от страна на медийния и политически мейнстрийм, те все пак създадоха инерция в правилната посока. Както отбелязва ветеранът-кореспондент от Близкия Изток Патрик Кокбърн, реакцията срещу турската инвазия е довела до нещо, което Ердоган не е очаквал – той изгуби пропагандната война. Това създаде условия поне веднъж да се реагира активно и адекватно на изстъпленията на кръвожаден деспот, който иначе се радва на индулгенцията на „международната общност“ поради стратегически и икономически интереси. В крайна сметка тези велики сили са готови да организират преврати и да налагат убийствени за обикновените хора санкции върху страни, които не са избрали правилно правителство, или да предприемат катастрофални военни авантюри срещу диктатори, с които преди това са били първи приятели. Ако искрено желаят да вдъхнат някакъв смисъл на ерозирали понятия като „международното право“, поне веднъж трябва да загърбят циничната пресметливост и да постъпят правилно.

Подобно на Саудитска Арабия обаче, Турция се оказва твърде важна, за да се държи сметка на управляващите ги – и по всичко изглежда, че шансът да се озапти Ердоган няма да бъде използван. Страните от ЕС се ограничиха с декларации и временно спиране на оръжейните продажби. Германия блокира въвеждането на по-сериозни санкции, което можем да се обзаложим, че се дължи на икономически съображения, а не на страх, че Ердоган ще изпълни заканите си да насочи нова бежанска вълна към Европа. Все още има шанс двете камари на щатския Конгрес да гласуват санкции срещу Турция – но дори такива да бъдат въведени, това няма как да се отрази на реалната ситуация в Сирия. Освен това Тръмп по всяка вероятност ще блокира всякакви подобни мерки, както направи с резолюцията за прекратяване на участието в саудитската война в Йемен.

Голяма част както от критикуващите, така и от хвалещите решението на Тръмп за Сирия, изглежда споделят общата заблуда, че той изтегля САЩ от Близкия Изток. Паралелно с обявеното оттегляне от Сирия бе оповестено и увеличаване на контингента в Саудитска Арабия с 1800 души – като отговор на кризата с Иран, предизвикана изцяло от действията на Тръмп. От месец май насам САЩ са увеличили военното си присъствие в Близкия изток с общо 14 000 щика. Сякаш за всеки свои туит, в който обяснява как ще сложи край на „безкрайните войни“, Тръмп подписва и заповед за пращане на още един батальон за поддържане на огъня на тези войни. И резултатите са налице – цивилните жертви във войните на САЩ са се увеличили рязко през трите години, в които управлява.

По принцип изтеглянето на САЩ от Сирия е нещо положително. Но изтеглянето по този начин само отваря вратата за пореден геноцид, гарантира създаването на „зона за сигурност“ за разклоненията на Ал Кайда и освобождава повече пространство за действие на остатъците от ИДИЛ – което на свой ред може да служи за оправдание за бъдещи намеси. Цялата близкоизточна политика на Тръмп се ръководи от обслужване на амбициите на най-агресивните и опасни „партньори“ на САЩ в региона – най-вече Реджеп Ердоган и Мохамед бил Салман. Лъкатушенията и острите завои произтичат на първо място от това, че регионалните лобита, обслужвани от Вашингтон, са разделени на два враждуващи лагера – турско- катарски и саудитско-израелски. Последните действия на Тръмп са голям реверанс към турско-катарския блок и донякъде ощетяват желанията на Израел и Саудитска Арабия за поддържане на Североизточна Сирия като буфер между Техеран и Дамаск. Вероятно не малка част от критиките, които се чуват във Вашингтон, всъщност са израз на недоволството на това лоби. Но Нетаняху и Салман вече са получили достатъчно други подаръци от Тръмп, а сирийската маневра би могла да се използва за привличане на Турция към антииранските усилия – и така да се окаже не начало на края на „вечните войни“, а прелюдия към пореден нов конфликт.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар