Поредната санкционна бухалка на САЩ срещу Куба се стовари на 12 юни върху нейната държавна петролна компания CUPET (Unión Cuba Petroleo). Вашингтон обяви, че ще налага наказателни мерки на всички чуждестранни компании, лица и институции, които търгуват или си сътрудничат с CUPET. Тоест, към обявената от американския президент Доналд Тръмп още в края на януари т. г. закана с непосилни мита за всяка държава, която „посмее“ да продава петрол на Куба – с което доставките де факто бяха отрязани и това провокира „петролно задушаване“ на страната – сега се добавя и опит за смазване на националния ѝ нефтен сектор, който покрива около 40% от потребностите на острова.
Междувременно, подгонени пак от американски санкции, големи чуждестранни инвеститори от Испания и Канада бяха принудени да се оттеглят от ключови отрасли на кубинската икономика като туризма и производството на никел. Успоредно с това не е спирала и безкрайната канонада от персонални санкции и обвинения срещу кубински ръководни дейци и членове на техните семейства. Плюс непрекъсната агресивна риторика от Вашингтон и заплахи с военно нахлуване, най-новата от които бе отправена лично от американския военен министър Пийт Хегстет от кубинска земя, от държаната от САЩ още от 1903 г., в разрез с волята на кубинския народ, военна база в Гуантанамо.
Защо управлението на Тръмп изтезава народа на Куба вече половин година с дотолкова брутално задушаване на икономиката и на самия живот на острова, че досегашната вече над 60-годишна и винаги сурова антикубинска блокада на САЩ бледнее пред актуалната жестокост?
Защото може. Няма международна сила, която да му попречи. Тръмп изпробва какви ли не други дивотии из различни части на света, без никой влиятелен фактор да възроптае. Не спря да се гаври с европейските си уж съюзници, но само единици от тях посмяха да спорят. Обяви своята „доктрина Донро“ още покрай разправата с Венецуела, и Държавният департамент официално провъзгласи за цялото Западно полукълбо: „Това е НАШЕТО полукълбо“ – без разнобойният шум в неглижираната ООН да произведе каквото и да е реално възпиране.
Както и всички досегашни президенти на САЩ, изредили се в Белия дом след победата на Кубинската революция през 1959 г., Тръмп също открито и ясно иска едно нещо – да свали тази дразнеща северната империя, своенравна власт в Хавана, и да върне „перлата на Карибите“ на кубино-американската мафия в Маями, жадуваща за реванш. Тя особено щедро инвестира и в двете президентски кампании именно на Тръмп.
Отличителна черта на сегашния управляващ във Вашингтон екип е необременената от никакви скрупули, циничната откровеност. Нещата се казват и се предприемат директно, едно към едно, без куртоазии. Ако мнозинството предишни обитатели на Белия дом традиционно развяваха смокиновото листо на „защитата на човешките права и демокрацията“, когато ставаше дума за поредни санкционни удари по Куба, то при Тръмп и неговите хора няма такива усилия. Те изобщо не се трогват от факта, че прилаганото от януари т. г. по указ на американския президент „петролно задушаване“ на острова е пряко посегателство тъкмо върху базовите човешки права на кубинците, лишавани от електричество, храна, адекватно здравеопазване, транспорт и т. н.
Човешкото страдание няма никакво значение, то е само средство за постигане на желаната цел – сваляне на правителството в Хавана. Предизвикваните дефицити се гарнират с агресивна пропагандна кампания откъм емигрантски медии в Маями и тролски групи в социалните мрежи, за да се набива в главите на измъчените островни жители, че за бедите им е виновна не блокадната политика на САЩ, а „некадърното“ и „мамещо народа си“ кубинско правителство. И за да се спасят, трябва да се вдигнат на гладни бунтове срещу управниците си, да започнат сблъсъци, най-добре с жертви. Ето тогава ще се намесят американските благодетели с въоръжен контингент, който „да спре кръвопролитията и хуманитарната криза“, като „въведе ред в провалената държава“ – по любимите изрази на Тръмп.
Това е най-често споменаваният сценарий за „превземане на Куба“, който се върти из върхушката на САЩ и е калкулиран от нея като най-изгоден, защото би ѝ излязъл най-евтино. Пожертваният кубински народ не се брои…
Има и още два хипотетични сценария, но те изискват повече усилия и средства, а и носят доста неясноти и рискове за американските интереси. Единият предвижда постигане чрез преговори на временен компромис с настоящото кубинско ръководство за допускане на широко американско участие в икономиката на Куба, уж за „спасяването“ ѝ, но със същинската перспектива за превземане на страната „отвътре“ с последваща смяна и на политическата ѝ система. Този сценарий не е много изкусителен за Вашингтон, защото изисква дълги усилия и би се проточил във времето, без да има сигурност в крайния резултат.
Неизменно стои като вариант и сценарият с пряка американска военна интервенция в Куба, но той е зареден с твърде много негативи за САЩ. Освен финансовата, може да има и висока политическа цена. След излагането си с войната срещу Иран, Тръмп няма никаква нужда от нова военна каша преди междинните избори в Щатите наесен. Приказките, че Куба би била „лесна“ за военна победа, стават само за медийна лакърдия. Страната може да е в много тежко икономическо положение заради блокадата, но там никога не са пренебрегвали военната си готовност пред възможно нападение. След толкова години конфронтация със САЩ кубинците са изградили своя широко разклонена отбранителна система, с подготовка на цялото население и с подробно разработени стратегия и тактика на „всенародна съпротива“. Дори при безспорното военно-техническо надмощие на свръхсила като САЩ, едно нахлуване в Куба може да се окаже твърде кървава и унизителна за агресора авантюра със силен вътрешнополитическа откат сред американското общество. Това не е нужно нито на Тръмп с оглед тазгодишното му изборно изпитание у дома, нито на държавния секретар с кубински корени Марко Рубио, който се кани да е следващият републикански кадидат-президент – а като главен идеолог на политиката на сегашната вашингтонска администрация спрямо Куба ще трябва да понесе всички евентуални негативи от предприетите спрямо острова ходове и действия.
Впрочем, и трите сценария показват слаба ориентация в някои основни характеристики на кубинския национален характер и на кубинското ръководство. Чак не е за вярване, как е възможно на фона на твърде красноречивата кубинска история и неизменно негативната роля на САЩ в нея, в Белия дом да си въобразяват, че избрали да останат в родината си кубинци ще се вдигнат срещу собственото си правителство, за да обслужат тъй ясните им с апетитите си „освободители“ от север… Реалността показва друго: кубинците, които по начало не се притесняват да критикуват управляващите си, когато има за какво, се сплотяват за защита на родината и независимостта си пред бруталния натиск отвън.
Вариантът с американско икономическо проникване чрез баламосване или купуване на кубинското ръководство, та после политическата система да се смени отвътре, също издава непознаване на вътрешната структура и механизмите в управлението на кубинската държава, включително ролята на ККП и нейното отдавнашно и активно черпене на полезен опит от моделите на приятелски страни като Виетнам и Китай.
За проблемите с третия сценарий вече споменахме.
И трите американски сценария бяха коментирани от президента на Куба и председател на ККП Мигел Диас-Канел в интервюто, което той даде в Хавана пред кореспондент на испанския вестник „Ел Диарио“ на 4 юни, веднага след оповестяването на нова поредица американски санкции срещу членове на кубинското ръководство и кубински организации. Този път сред санкционираните бе и самият държавен глава Диас-Канел, съпругата му, нейният син, други висши дейци, членове на семейството на бившия кубински президент Раул Кастро, министерството на отбраната, масовата обществена организация Комитети за защита на революцията, неправителственият Кубински институт за приятелство между народите (ИКАП).
По повод американските сценарии Диас-Канел казва пред „Ел Диарио“: „Тези сценарии не сме ги измислили ние. Те са част от тяхната (на САЩ) реторика. Ние имаме право да се защитаваме, да се подготвяме за отбрана, за да няма изненада и да не допуснем поражение. (…) Куба е страна на мира. Лъжа е това, което повтарят представителите на правителството на САЩ – че Куба била заплаха за националната сигурност на САЩ. (…) Не ни е страх, ако трябва да воюваме, и ние се подготвяме, за да се противопоставим на възможна военна агресия. Подготвяме се въз основа на разбирането от нашата военна доктрина, че това би била война на целия народ, доктрината ни е за отбрана с участието на цялото население, което ще се защитава. (…) Едно нахлуване в Куба ще погуби живота на много кубинци, живота на стотици хиляди кубинци, но също така ще причини и големи човешки загуби на нашественика, какъвто и да е сценарият. Това би бил тежък удар за самите Съединени щати и за нашата страна, но също ще е и заплаха за стабилността и сигурността в цяла Латинска Америка и Карибието.“
Диас-Канел говори пред испанското издание и за готовността на Куба да води диалог със САЩ, като очертава „червените линии“ за страната си: „Можем да имаме цивилизован диалог, какъвто Съединените щати поддържат с други страни, които също смятат за противници, абстрахирайки се от идеологическите различия. Освен това можем да имаме търговски отношения, културен, университетски, спортен, научен обмен… Можем да имаме и двустранен туризъм, без рестрикции… Винаги сме отстоявали необходимостта от диалог – и затова наши дейци поддържат воденето на разговори. Стремим се в тях да постигаме разрешаване на двустранните ни противоречия и да намираме области за сътрудничество, чрез които можем да търсим напредък в проекти, облагодетелстващи и двата ни народа, гарантиращи сигурността и на двата ни народа, на Латинска Америка и Карибието, на общия ни регион… Това са разговори, към които трябва да се подхожда с голяма отговорност, дискретност и чувствителност, защото те дълбоко засягат отношенията между нашите страни и между нашите народи и ще ни позволят да изградим пространства за диалог, които да улесняват напредъка в тези отношения и да ни отдалечават от конфронтацията… Но това трябва да е диалог без натиск, при равнопоставеност, без оспорване на нашата политическа и социална система, без съображения за нашата независимост, суверенитет и самоопределение. Диалог само въз основа на реципрочността и зачитането на международното право. Това са нашите червени линии. Недопустимо е никакво принуждаване към промяна на политическата ни система. Не подлежат на обсъждане вътрешните работи на страната ни. Няма да има диалог, ако се тръгва от позицията на силата и на натиска над нашата страна.“
Диас-Канел все пак подчертава, че според кубинското ръководство диалогът със САЩ е необходим и има много теми, по които Куба е готова да го води. Посочва, че може да се обсъждат и американски инвестиции в кубинската икономика, навлизането на американски компании. Изтъква, че това в момента е възпирано не от кубинска страна, а от американска – от блокадата. Припомня, че САЩ винаги са действали спрямо Куба асиметрично, агресивно и с откритото намерение да я подчинят, но това не работи за диалог.
Диас-Канел изтъква, че над 60-годишната блокада на САЩ спрямо родината му днес е особено брутална и престъпна. Тя причинява тежки страдания на кубинския народ и открито се стреми да задуши страната, като същевременно цинично се тръби, че вината е на кубинското ръководство. Президентът посочва, че предизвиканият от САЩ нефтен дефицит удря болезнено по електро-енергийната система, налагат се дълги прекъсвания в подаването на ток, а това е съсипващо и за здравеопазването – операциите за над 100 000 пациенти в Куба са отложени заради тази ситуация. 12 000 от чакащите за жизненоважни хирургически интервенции са деца. Диас-Канел отбелязва още, че детската смъртност, която в Куба е била 3,6 на 1000 новородени (един от най-добрите показатели в света), сега е скочила до 9 на 1000.
Припомня, че откакто на 29 януари Тръмп стартира „петролното задушаване“ на Куба, до страната е допуснат един-единствен руски танкер, но докараните от него количества петрол са стигнали само за 15 дни.
Диас-Канел се възмущава от квалификациите на Тръмп за Куба като „провалена държава“ и подчертава, че когато обстоятелствата са други (очевидно визирайки периода на подобряването на кубино-американските отношения по времето на мандата на Барак Обама в Белия дом, но без да го посочва конкретно), родината му напредва много успешно. Също така отбелязва, че една „провалена държава“ не би могла да се организира ефективно и да оцелее в ситуацията, в която в момента е поставена Куба.
Президентът Мигел Диас-Канел се спира и на темата за изтеглянето от Куба на големите испански хотелиерски вериги, които от около три десетилетия добронамерено и успешно са работили в родината му, в сътрудничество с местния туристически сектор, но са били принудени да вземат такова решение заради бруталните екстериториални санкции, въведени от Тръмп. Диас-Канел оценява високо приноса на испанските партньори за обучаване и изграждане на забележителна професионална подготовка и сред работещите в кубинския туризъм, както и за разгръщането на висококачествена материална база в отрасъла. Сега цялото това натрупване има потенциала да работи ефективно и в новите трудни условия. Президентът посочва, че ще се търсят нови инвеститори, които нямат собственост и сметки в САЩ и не могат да бъдат засегнати от американските санкции. Такава възможност вече е отворена към кубинци, установили се в чужбина. Пак без да го откроява изрично, Диас-Канел очевидно визира многобройната кубинска общност в Испания. Същевременно той отбелязва, че САЩ откровено са си поставили за цел да съсипят туризма в Куба, тъй като той е важен източник за приходи в бюджета на страната.
Кубинският президент изтъква „отличните работни отношения“ между родината му и Европейския съюз, с който има сключено споразумение за политически диалог и сътрудничество. Ред страни от ЕС, сред които и Испания, са финансирали проекти в Куба чрез свои агенции за коопериране и за развитие. ЕС е един от основните кубински търговски партньори и винаги е подкрепял ежегодната кубинска революция, внасяна в Общото събрание на ООН за отмяна на американската блокада срещу острова.
Тук трябва да вметнем, че България също винаги е гласувала „за“ тази резолюция, неизменно одобрявана от огромното мнозинство на страните членки на ООН. Но бе допуснато едно срамно българско изключение – през октомври 2025 г. именно при вота по тази резолюция българската делегация изобщо не влезе в залата и така избегна участие в гласуването. Това е грубо погазване на традицията в българо-кубинските приятелски отношения и отклонение от официалната позиция на ЕС по темата. Позорно петно, лепнато от правителството на тогавашния премиер Росен Желязков…
Но да се върнем към интервюто на Диас-Канел пред испанския в. „Ел Диарио“ и важните му акценти. Подчертавайки важността на традиционно добрите връзки на Куба с Испания и общо с ЕС, кубинският президент изтъква: „Сега Европейският съюз и Испания също трябва да разберат, че блокадата не засяга само Куба. Тя засяга испанските граждани, европейските граждани, бизнесмените и европейските и испанските компании… (Заради санкциите) испанските и европейските банки не могат да имат сделки с Куба. Днес е по-трудно за испански турист да стигне до Куба, а европейските и испанските инвеститори са изправени пред наказателни мерки и натиск… Никоя държава в света няма право да бъде световен полицай или да диктува съдбата на други държави. Следователно Европейският съюз и самата Испания трябва да се справят с това и да защитят бизнеса и гражданите си. Те не могат да позволят да им бъдат налагани екстериториални закони от друга държава, закони, които противоречат на самите принципи, залегнали в европейските конституции и испанската конституция.“
Запитан от интервюиращия го испански журналист каква перспектива вижда за следващите шест месеца на годината, Диас-Канел отговаря, че всеки революционер неизменно има оптимистичен поглед към живота. Той признава, че Куба преживява много сложна, много трудна ситуация, но набляга: „Ние сме народ, който се е превърнал в глобален пример за съпротива и героизъм. И човек не може да предаде тази история. Освен това, ние вярваме в международната подкрепа. Има голяма подкрепа за нормализиране на отношенията (със САЩ) и установяване на конструктивен диалог… Има и възможност диалогът да помогне за преодоляване на тази ситуация. Също така аз вярвам в човещината. Има много хора по света, които искат по-добър свят, които искат различен международен икономически ред, който да е по-справедлив, по-приобщаващ и който предоставя възможности за всички. Има много хора по света, които не са съгласни една супремасистка, хегемонна държава да диктува правилата… Все повече хора, все повече правителства, все повече държави, подкрепени от своите народи, защитават мултилатерализма и по-голямото приобщаване, по-голямото равенство и по-големите възможности. Те не гледат отвисоко на народите и страните от Глобалния Юг… И тази идея трябва да отекне по целия свят; трябва достойнството да се изправи срещу диктата на силата. Защото това, което се случва в Куба, не се случва само в Куба. Случи се във Венецуела, случва се със жестокия геноцид, извършван всеки ден срещу палестинския народ в Газа, случва се в Ливан, при агресията срещу Иран… Светът трябва да осъзнае, че всички сме изправени пред многоизмерна агресия от страна на правителството на Съединените щати. Агресия, която се проявява като глобална война – идеологическа, културна и медийна война… Ще позволи ли един достоен свят това да е начинът, по който да се живее? Тази перверзия? Или светът не е в състояние да се поучи от историческия опит? Това е същото като фашизма, същото е като стореното от Хитлер в Европа. Ще се върне ли светът към това варварство? Защото проблемът не е само в Куба. Към всяка страна може да се приложи същото.“
Факт е, че Съединените щати нямат скрупули да се държат безобразно с коя да е страна в коя да е част на земното кълбо, ако решат, че пречи на интересите им. Но е факт също, че към дръзката Куба, отстояваща независимостта си и алтернативния си социално-политически модел буквално под носа им и насърчаваща с примера си целия Глобален Юг (или Третия свят, както бе наричан по-рано), Щатите винаги са били особено пристрастни и настървени. Най-безпардонната и озлобена ескалация в тази тяхна обсебеност несъмнено се разиграва сега пред очите на целия свят.
Това ясно прозира в изявленията на главния идеолог на тази линия – държавния секретар Марко Рубио. Той го изразява достатъчно красноречиво и в коментара си, направен на 4 юни, когато бе обявен санкционният пакет срещу президента Диас-Канел, членове на неговото семейство, членове на фамилията Кастро, Революционните въоръжени сили, Комитетите за защита на революцията, Кубинския институт за дружба между народите (ИКАП) и др. Рубио директно сочи онова, с което Куба най-силно вбесява САЩ – че островът „служи като аванпост за нашите противници“. Разбирай – като вдъхновение за всички мечтатели за един по-справедлив свят и за всички антиимпериалистически борци. Ето този пример в момента е целта за смачкване, срещу която е поела грамадната държавна машина на САЩ, без изобщо да се обременява с мотиви и аргументации.
Марко Рубио е особено активен в чисто пропагандното говорене срещу Куба, което изобилства от голи и предимно неверни твърдения, които се тиражират безкритично и масово сред публиката не само в САЩ, но и по-света, благодарение на транснационалните медии.
Любима дъвка на Рубио е сатанизирането на прословутата държавна кубинска холдингова компания GAESA (Grupo de Administración Empresarial S.A. – в превод: Група за бизнес администриране), за която държавният секретар на САЩ и кубинските емигрантски медии в Маями уверяват, че се контролирала от Революционните въоръжени сили на Куба. И понеже сред водещите сфери на нейната дейност е туризмът, рефренът е, че печалбите от туризма „се крадат от кубинския народ,“ за да се наливат в армията и за лично обогатяване на висши номенклатурни дейци. Натрапваният от речника лично на Рубио медиен образ на GAESA е за някаква зловеща „власт в сянка“ и „държава в държавата“.
Всъщност няма кубинец, който да не знае отлично, че GAESA е създадена съвсем явно от кубинската държава още през 90-те години на ХХ век като форма да се търси икономическо оцеляване на страната в тогавашния „специален период“ – другото особено тежко време за Куба, сравнимо само със сегашните изпитания. Става дума за годините, в които тя бе оставена съвсем сама след рухването на соцлагера – пак с прекъснати доставки на петрол и на всичко друго, което дотогава идваше при взаимоизгоден обмен по линия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). Тогава медийният наратив пак беше за предстоящото едва ли не всеки момент „рухване“ на Куба. Но тя оцеля. С цената на огромни трудности и благодарение на желязната воля и националното достойнство на кубинския народ, Куб не се огъна и отстоя своята независимост. Промени законодателството си, отвори се за чужди инвестиции, активизира връзките си с Испания и Европейския съюз, заложи на развитието на туризма. И именно за да може да оперира пълноценно с чуждите партньори и да преразпределя ефективно приходите към продължилите да бъдат безплатни за населението здравеопазване и образование, а също и към строителство, транспорт, наука, култура, спорт и т. н., кубинската държава създаде тогава холдинга GAESA. Да, несъмнено част от приходите от туризма се разпределят и към отбраната, но какво неестествено или укоримо има в това?!
Другата упорито лансирана от Маями черна легенда – за „личното обогатяване“ на висши дейци от GAESA, също досега не е била подплатена с нито една извадена „черно на бяло“ хипотетична сметка на някой номенклатурчик корупционер. Всеки, който си дава сметка откога действа американската блокада срещу Куба, колко поредни и все по-сурови американски санкционни закони са добавяни към нея през годините и колко забрани за пътувания са налагани на кубински ръководни дейци, би трябвало да няма никакви съмнения в чисто пропагандните цели на целия шум, вдиган сега около GAESA.
Холдингът влезе в световните новини навръх 1 май т. г., когато бе включен в обявения тогава пореден санкционен пакет на САЩ – заедно с кубинското министерство на вътрешните работи. То също, оказва се, е голяма „заплаха“ за американската сигурност…
Голяма американска пропагандна бомба бе хвърлена срещу Куба и на 20 май т. г. – не случайно избрана от Вашингтон дата. На 20 май 1902 г. е провъзгласена куцата „независимост“ на Куба, след войната срещу колониална Испания, в която в последния момент се намесват Съединените щати, за да си присвоят после „перлата на Карибите“ с определен вече от тях неоколониален статут. Ключова е т. нар. „поправка Плат“ към тогавашната първа кубинска конституция, която дава право на САЩ да се намесват с военна сила в „независимата“ Куба винаги, когато усетят интересите си застрашени, и да поддържат на територията ѝ свои военни бази. Именно по онази поправка в Гуантанамо все още функционира откритата там през 1903 г. американска база. За кубинците, които държат на националното си достойнство, датата 20 май е обидна и позорна. Още поколения наред водят битка за истинска национална независимост – и тя реално е извоювана едва с Кубинската революция през 1959 г.
20 май обаче продължава да се празнува в Маями. И явно затова на 20 май 2026 г. откъм Флорида дойде споменатата американска „бомба“. На тази дата министерството на правосъдието в САЩ изпрати във федералния съд в Южна Флорида повдигнато от генералната прокуратура обвинение срещу бившия президент на Куба, армейски генерал Раул Кастро, който отдавна не заема никакви официални постове. Безпрецедентен и демонстративен ход.
Обвинението е заради кубински действия отпреди три десетилетия, разпоредени от Раул Кастро като тогавашен военен министър. Става дума за нашумелия случай от 24 февруари 1996 г. Тогава, след многократни предупреждения от Куба, отправяни към САЩ, за предходни и редовни нарушения на кубинското въздушно пространство от самолети на базираната в Маями емигрантска организация „Братя за спасение“, кубинската отбрана сваля два такива самолета. Загиват четиримата членове на двата екипажа. Всичките са кубинци по произход, като трима от тях са с американско гражданство.
Куба е категорична, че самолетите са били в нейното небе, за което свидетелстват и сателитни снимки, и че предприетите действия са акт на законна национална самоотбрана. Но САЩ по-гласовито, с помощта и на големите медийни корпорации, уверяват, че са били в международно въздушно пространство. Този случай тогава възпалява силното лоби на кубинската емиграция в Конгреса на САЩ и става повод мнозинството от конгресмените наказателно да гласува особено суровия спрямо Куба санкционен закон „Хелмс-Бъртън“.
На тазгодишния 20 май американската прокуратура съживи този казус, задвижвайки обвинителна процедура срещу Раул Кастро по жалба на семействата на четиримата загинали преди 30 години кубински емигранти – и така гръмна шумният пропаганден залп.
Доста коментари, включително в американски медии, отбелязаха, че от правна гледна точка не би трябвало да се дава ход на такова дело за спорни събития, при това с 30-годишна давност. Но администрацията на Тръмп не е от отнасящите се с особен респект към правото. А и търсеният ефект определено е да се демонстрират натиск и неспирни заплахи срещу Куба и нейното ръководство, подсилвани постоянно и от обидните коментари на Тръмп, че това е „провалена държава“ и той може да си я „вземе“, когато поиска.
В своя официална декларация кубинското правителство осъди „долнопробното обвинение“ на САЩ срещу армейския генерал и исторически герой на Кубинската революция Раул Кастро. Декларацията напомни, че в периода 1994-1996 г. е имало 25 нарушения на кубинското въздушно пространство от същата организация „Братя за спасение“, включително и ниски прелитания над Хавана и други части на кубинската територия с разпръскване на листовки, призоваващи за сваляне на властта, и с хвърляне на „пиратки“, целящи да предизвикат паника. За това са били сезирани официално и американските власти, и Международната организация за гражданска авиация (ИКАО). Те така и не са предприели ефективни мерки за възпиране на откровените провокации от страна на тази организация, която иначе твърди, че се занимава само със спасяване на хора, поели по море със салове от кубинската си родина към бреговете на Флорида.
Също така Куба неколкократно е предупреждавала по онова време, че ще отговори на тези провокации със съответстващи действия на законна самоотбрана. Именно това и прави на 24 февруари 1990 г.
Кубинското правителство определя в декларацията си като „голям цинизъм“ обвиненията на САЩ срещу Раул Кастро. Припомня се, че сегашните власти във Вашингтон носят отговорност за драстично нарушаване на международното право заради извършени многобройни военни атаки над плавателни съдове в Карибско море и Тихия океан във втората половина на 2025 г., при което, с мотива за недоказани подозрения за наркотрафик, са убити около 200 души и са унищожени 57 съда.
Ден след шумното обвинение срещу Раул Кастро – на 21 май, от САЩ идва още една свързана с Куба новина. Върховният съд на САЩ взима решение по едно точещо се дело, с което подпечатва възможността чуждестранни делови партньори на Куба да бъдат осъждани по претенции за ползване на някогашна частна собственост на нейна територия.
Ето за какво става дума. Споменатият санкционен закон „Хелмс-Бъртън“, приет от Конгреса на САЩ след случая със свалените на 24 февруари 1996 г. самолети, включва един взривоопасен трети член. Той позволява на американски граждани, притежавали собственост в Куба, която е била конфискувана след революцията, да съдят всякакви физически лица и фирми, включително чуждестранни, ако се възползват от тази собственост. Членът, допускащ екстериториално действие и то със задна дата, спрямо обстоятелства много години, е толкова уязвим пред международното право, че десетилетия наред различни американски президенти – от Клинтън, през Буш-младши и до Обама – го държат замразен. Но още през първия си президентски мандат Доналд Тръмп го активира. И това всява голям смут особено сред хотелиерските вериги от страни членки на ЕС, най-вече Испания, които са инвестирали в изграждането на хотели в реновирани стари сгради. Внезапно се оказа, че те могат да бъдат съдени в САЩ от наследниците на някогашни техни собственици.
Казусът не се разви много, защото последва пандемията от Ковид-19, целият световен туризъм се смръзна, а кубинският бе ударен особено тежко. Не остана пролука да започнат много дела, но едно тръгна още тогава, през 2019 г., през първия мандат на Тръмп. Американската корпорация „Хавана Докс“, получила през 1909 г. концесия за експлоатация на доковете на кубинските пристанища до 2004 г., подаде иск да търси „правата“ си. Компанията се жалва, че при конфискацията на пристанищата след Кубинската революция през 1959 г. не е получила компенсации. И предявява претенции чрез съд в Маями към четири големи круизни компании – Royal Caribbean Cruises, Norwegian Cruise Line Holdings, Carnival Corporation и MSC Cruises. „Хавана Докс“ изисква те да ѝ платят по 100 милиона долара като компенсации за използването на „нейните“ докове в пристанището на Хавана. И съдът в Маями излиза с решение в нейна полза. В резултат големите круизни линии спряха да правят спирки в Куба при обиколките си. Което още тогава бе удар за кубинския туризъм.
Все пак круизните компании обжалваха съдебното решение и апелативен съд в Атланта го отмени, защото счете за основателни техните аргументи, че дори и да се зачетат оперативните права на „Хавана Докс“, те са изтекли през 2004 г., много преди доковете да бъдат използвани от круизните кораби в периода между 2016 и 2019 г.
Но делото стигна и до Върховния съд, който окончателно се произнесе на 21 май т. г., връщайки първоначалното решение. Посочва се, че според закона „Хелмс-Бъртън“ от 1996 г. „конфискуваното имущество не се ограничава до дела на ищеца в този имот“ и „може да се отнася до физическия имот, в който ищецът е имал интерес, когато кубинското правителство е поело контрола върху него след 1 януари 1959 г.“. Действително, трети раздел от закона „Хелмс-Бъртън“ гласи, че всеки гражданин или юридическо лице на САЩ – включително родени в Куба граждани, които по-късно са получили американско гражданство – „притежава право“ на имущество, конфискувано по всяко време от 1959 г. насам. Администрацията на Тръмп изцяло подкрепя „Хавана Докс“ и заявява, че съдебните дела за обезщетения са „полезен инструмент във външната политика за възпиране на международни компании от инвестиции в Куба“.
И така, на тези два антикубински удара, нанесени на 20 и 21 май чрез съдебната система на САЩ, Куба отговори със свикан на 22 май многохиляден митинг на Антиимпериалистическата трибуна, разположена на крайбрежния булевард Малекон в Хавана, срещу посолството на САЩ.
Митингът осъди като политическа провокация, част от бруталната блокада на Вашингтон срещу острова и стъпка към военна агресия, повдигнатите от американската прокуратура обвинения срещу бившия президент на Куба Раул Кастро. Бе изразена всеобща подкрепа за Кастро и готовност да се брани родината.
Самият Раул Кастро, който десетина дни по-късно – на 3 юни, навърши 95 години, не присъства на митинга. Но водещият оратор на събитието – координаторът на Комитетите за защита на революцията (най-масовата организация в Куба, също станала обект н санкции на 4 юни) Херардо Ернандес огласи негово послание. Кастро отправя „сърдечна благодарност“ за солидарността на кубинския народ и на „приятелите от света“, като подчертава: „Нека никой не се съмнява, че докато съм жив, ще водя народа ни и ще защитавам Революцията на бойна нога“.
На митинга присъстваха кубинският президент Мигел Диас-Канел и премиерът Мануел Мареро Крус, както и други кубински ръководители.
Сред множеството на митинг в Хавана бе и най-известната от децата на Раул Кастро (той има три дъщери и един син) – Мариела Кастро, основателка и ръководителка на Центъра за сексуално възпитание (CENESEX). Тя даде импровизирани интервюта на различни местни и чужди медии по време на митинга. Въпросите се въртяха около внушенията, излъчвани от Съединените щати в последните дни, че може би подготвят „венецуелски сценарий“ с нападение и над Куба и възможно отвличане на нейния исторически лидер. Мариела Кастро отговори усмихната и в подчертано ведро настроение, че „никой няма да отвлече“ баща ѝ, „нито него, нито когото и да било, това е сигурно“. Тя изтъкна, че Раул Кастро е „на бойна нога, като стар партизанин“, че е „много спокоен, наблюдава всичко и се смее“. Мариела добави: „Тук сме готови да се бием срещу империализма. Куба е малка и бедна страна, но с опит в битките с империализма.“
В митинга в Хавана на 22 май се включиха с изказвания и представители на семействата на онези над 3400 жертви сред цивилното население на Куба, загинали от терористични акции, извършвани през десетилетията от радикални организации на кубинската емиграция в САЩ.
Именно за да предупреждават родината си за плановете за такива акции, в тези емиграционни кръгове в Маями в първата половина на 90-те години са внедрени група кубински агенти. Те са разкрити и арестувани през септември 1998 г., като получават сурови присъди. Най-тежко – на две доживотни, е осъден Херардо Ернандес, смятан за ръководител на групата. Да, това е същият Херардо Ернандес, който днес оглавява Комитетите за защита на революцията и който бе водещ на митинга в Хавана на 22 май.
Именно Херардо е сигнализирал навремето в Хавана и за поредната опасна провокация на „Братя за спасение“ – въпросните два самолета, навлезли в кубинското въздушно пространство и свалени на 24 февруари 1996 г.
Обжалванията и делата срещу заловените две години по-късно кубински агенти се точат с години, а казусът става известен като „случаят на петимата кубинци“, за чието освобождаване се разгръща и широка международна кампания. Двама от тях излежават дългите си присъди и се прибират в родината си. А другите трима, сред които и Херардо Ернандес, са помилвани от президента на САЩ Барак Обама през декември 2014 г., в резултат на дълги дипломатически усилия с посредничеството и на Ватикана.
Това помилване отваря и пътя към „размразяването“ между Куба и САЩ, продължено с възстановяване на дипломатическите отношения през 2015 г. и с посещението на Барак Обама в Куба през 2016 г. От кубинска страна архитектът на този пробив е Раул Кастро, по онова време президент на страната си.
Уви, кубинско-американските отношения рязко се влошават и връщат много назад, като са натоварени и с нови, тежки санкционни мерки, когато Доналд Тръмп поема първия си мандат в Белия дом през 2017 г. А вече при втория си мандат виждаме докъде стига…
Стоически преминалият през тежкото си затворничество в САЩ Херардо Ернадндес бе категоричен на митинга на 22 май т. г., че Куба никога няма да преклони глава. Той потвърди „от първа ръка“ фактите от 24 февруари 1996 г., тъй като е бил свидетел „отвътре“ на онази планирана провокация с навлизането на самолетите на „Братя за спасение“ в кубинското въздушно пространство.
Разказа и за главния организатор на тези редовни провокации, работилия за ЦРУ и участвалия още в наемническото нахлуване в Залив на свинете през април 1961 г. Хосе Басулто. На 22 февруари 1996 г. той е бил в трети самолет нарушител, но е успял навреме да избяга към международното въздушно пространство и затова не е свален заедно с другите две машини, ударени „при акт на законна самозащита“, изтъкна Херардо Ернандес. Според него американските власти са имали възможност да възпрат тези посегателства над суверенна Куба, за които тя многократно е алармирала, но щом не са го направили, значи са съучастници в терористични действия. Бе изтъкнато, че същинският виновник за гибелта на четиримата души от екипажите на двата свалени преди 30 г. самолета е именно въвлеклият ги в провокацията Хосе Басулто.
Херардо Ернандес обърна внимание, че американското обвинения срещу Раул Кастро е в угода на онези групи в Маями, които оправдават санкциите срещу кубинския народ и заплахите от въоръжена агресия, но те са обречени на провал. „Куба потвърждава ангажимента си към мира и правото си на самозащита. Никой не може да ни отнеме това право,“ заяви Херардо Ернандес. Той обобщи, че кубинският народ е решен да защитава родината и революцията и отново изразява подкрепата си за армейския генерал Раул Кастро, както вече е заявено в декларацията на кубинското революционно правителство. „Раул Кастро не е обвиняем, а лидер и наследник на Хосе Марти и Фидел Кастро. Докато има поне един кубинец с вдигнат юмрук, това обвинение няма да мине,“ бе категоричен Херардо Ернандес, подкрепен със скандирания от множеството.
95-годишнината на Раул Кастро бе отпразнувана в Хавана не на самата дата на рождения му ден – 3 юни, а на 6 юни, когато вече беше обявена (на 4 юни) и новата партида американски санкции, включващи президента Диас-Канел плюс още ред личности, министерства и институции. Всъщност това беше тържествен концерт в театъра „Карл Маркс“, посветен на 65-годишнината от създаването на кубинското министерство на вътрешните работи (санкционирано на 1 май) и на 95-годишнината на Раул. На тържеството говори президентът Диас-Канел, който сърдечно прегърна Раул Кастро.
Там бяха и петимата агенти герои, за чието трудно освобождение допринесе и широката кампания за солидарност с тях и с Куба водена в САЩ и станала прелюдия за краткото кубино-американско „размразяване“ по времето на Обама. Раул Кастро бе поздравен и от станалия световна легенда петкратен олимпийски шампион по борба Михаин Лопес.
„Куба не се предава! Раул е Куба, а Куба не се пипа!“ – заяви сред бурни аплодисменти Мигел Диас-Канел в речта си на честването.
Поставена днес в най-трудната си ситуация от „специалния период“ през 90-те насам, Куба наистина не смята да се предава. И не спира да търси начини за преодоляване на тежките удари по икономиката си и по живота на кубинския народ. Броени часове след налагането на американските санкции над държавната петролна компания CUPET на 12 юни, президентът Мигел Диас-Канел направи извънредни изявления пред кубински журналисти и оповести серия от инициативи за промени във функционирането на икономически организации и предприятия, с цел въвеждане на самоуправление, стимулиране на производството, оптимизиране на разходите, намаляване на бюрокрацията, повишаване на енергийната независимост, привличане на инвестиции и т. н.
Диас-Канел заяви пред журналистите, че наред с подготовката на населението за потенциална военна атака от страна на Вашингтон, властите подемат и осъществяването на подготвената Икономическа и социална програма за 2026 г. Той поясни, че програмата е разработена въз основа на проведени обществени консултации, с участието на квалифицирани експерти и платформи за изкуствен интелект. Вдъхновена е от успешни опити за подобни трансформации, вече дали впечатляващи резултати в страни като Китай и Виетнам, които на свой ред са преминали през трудни периоди и са успели да преодолеят последствията от строги санкционни режими.
Диас-Канел представи тезисно основните предвидени промени, като поясни, че предстои те да преминат и през гласуване в Политбюро на ККП и в Националното събрание (парламента). След това ще започне и широка разяснителна кампания сред населението за прилагането на мерките. Защото „най-важното е тези необходими трансформации да бъдат разбрани, споделени, защитени и да ги приложим с пълна ефективност“, отбеляза Диас-Канел.
Кубинският президент, който е и председател на ККП, обясни, че една от целите на плана е „да разреши стари противоречия (…) между централизираното планиране и стимулите“, а също така и да преодолее пречките пред повишаване на националното производство. То трябва да може да задоволява и вътрешното търсене, а и износа на стоки, осигурявайки приходи, които да подхранят социалните програми в страната.
Ще бъде предприета децентрализация на икономическата дейност, която ще се основава на два стълба: общината като политико-териториална единица и отварянето за частна бизнес дейност. Това, каза президентът, ще позволи предефиниране на ролята на публичните компании, преориентиране на производствата според специфичния потенциал на конкретната територия, взаимосвързване на различни икономически участници, привличане на инвестиции.
Диас-Канел изрази увереност, че силната роля на общините ще направи и държавата по-силна. Същата мотивация е заложена и в идеята държавните предприятия да работят „без посредници“, „без намеса в управлението им“ и „със значително участие на работниците“, които президентът определи като „собственици“, защото „те представляват социалната собственост на хората в тези компании“.
Планът предвижда след промените работниците колективно ще имат „експортни и вносни правомощия“ и да могат да сключват договори, които ще им позволят да получават разплащания в чуждестранна валута, част от която ще бъде използвана за „разширяване на производството и услугите им“.
„Те ще могат да формират икономически партньорства с всякакъв вид икономически субекти, ще решават кои са техните клиенти и доставчици и ще разработват своите планове. Някои от тези планове ще са за държавни поръчки, а други ще улесняват производството и услугите за износ и за населението“, обясни Мигел Диас-Канел.
Пакетът от промени ще включва и преструктуриране на държавния апарат, както и на правителството, държавните предприятия, партията и други политически организации. „Вече има законопроект, който е публикуван на уебсайта на Националното събрание, за да може обществеността да изрази мнението си, преди да бъде внесен за гласуване. Предвижда се значително намаление не само на броя на министерствата, но и на броя на длъжностите“, уточни държавният глава. Целта е да се спестят „бюджетни разходи, които след това ще бъдат на разположение за подкрепа на социални програми или за осъвременяване на заплатите“.
„В бизнес сектора няма да има ограничения. Тоест, всяка компания проектира своя собствена система за заплати и плаща на служителите си въз основа на приходите, които е в състояние да генерира“, обясни Диас-Канел. Той изброи и други инициативи, насочени към намаляване на субсидиите, увеличаване на данъчните приходи, подобряване на земеползването, намаляване на зависимостта от въглеводороди чрез разширяване на източниците за производство на енергия и придобиване на автопаркове от електрически превозни средства, както и стимулиране на външната търговия, използване на туристическата инфраструктура с навлизането на други икономически участници и включване на нови участници на валутния пазар.
Планът е фокусиран и върху мерки за защитата на квалифицираната работна сила, особено на младите хора – чрез подобряване на нивото на заплатите им и предлагането им на стимули, за да не бъдат изкушавани да търсят бъдещето си в чужбина.
Спираме тук този дълъг обзор, който всъщност обхваща хронологично единствено последния месец и половина от настървените опити на Тръмп да задуши Куба и от упорития отказ на народа ѝ да се предаде. Да не забравяме, че това е само последната ескалация от продължаващата вече над 60 години безпощадна блокада на най-мощната свръхсила срещу една малка, но смело отстояваща независимостта си република. Този терор на САЩ трябва да спре! Куба се нуждае от подкрепата на света. Подкрепата за Куба е подкрепа за международното право и за човечността.
About The Author
