Докато крайната десница набира сила в цяла Европа – най-тревожно в Германия – как трябва да разбираме икономическите сили, стоящи зад най-новия възход на фашизма, и има ли начин да измъкнем Европа от фашистката яма? Как би изглеждала една ефективна антифашистка икономическа политика?
Фашизмът възниква винаги, когато капитализмът преживява екзистенциална криза, а левицата не успява да предложи надеждна алтернатива. В този момент фашистката стратегия е вече готова. Ако левицата не ѝ противопостави ясна, убедителна и безкомпромисна социалистическа програма, политиката на фашистите ще триумфира още преди те да спечелят властта.
Първият ход на фашистите е, както винаги, да плагиатстват левицата.
Те насочват атаките си срещу клановият капитализъм корумпираните банкери и ролята на подкрепящите ги централни банки. Те, съвсем точно, описват мейнстрийм политиката като „еднопартийна“. Призовават за радикална промяна. Но когато става въпрос да дефинират тази промяна, те страдат от внезапна амнезия. От устата им не излиза нито дума срещу големия бизнес, банкерите, строителните предприемачи, приватизиращи социалните жилища, или чудовищните съкращения, които „Радикалният център“ наложи в общественото образование и здравеопазването. Те старателно избягват да казват каквото и да било за култът към строгите икономии, който последователните правителства са възприели, за да съсипят живота на мнозинството, което фашистите се опитват да спечелят.
Вместо това те се връщат към своя радикално мизантропичен „Култ към чистотата“.
Описвайки градовете ни като гъмжащи от нечисти, чужди и опасни миазми, подклаждайки морална паника относно тъмнокожите „чужденци“, които едва ли не ще нахлуят през границите ни и ще прекосят крайбрежията ни, те обещават да ги елиминират, да направят нацията ни „отново“ чиста, да изкоренят тези „нечистотии“: мюсюлмани, евреи, транс хора, бедни хора с тъмна кожа – всеки, който може да бъде стигматизиран без особени усилия. След като по този начин са отровили достатъчно души, те обещават да ни направят велики „отново“.
Докато се изкачват в социологическите проучвания и усещат аромата на правителствените постове, те се възползват от факта, че управляващата класа и нейните консервативни и центристки политически представители се страхуват повече от левицата, отколкото от фашистите. За да станат избираеми и приемливи за благовъзпитаното общество, те прегръщат ционизма, за да измият нацисткото си минало. Скоро започват да сключват съюзи с големия бизнес и големите финансови институции, като се възползват от илюзията, че богатите могат да контролират тях – фашистите. Междувременно центристките партии, надявайки се да останат на власт, дори и само в сянката на фашистите, приемат „олекотен фашизъм“ (вижте демонстративната жестокост на лейбъристкото правителство към хората с увреждания и към бежанците).
Веднъж дошли на власт, първото нещо, което правят фашистите, е да предадат хората, чието недоволство са експлоатирали, за да стигнат дотам. Те незабавно влизат в съюз с хората от големите финансови институции, големия бизнес и големите технологични компании, които са критикували, докато са били в опозиция. Молят някой технологичен магнат да оголи държавната администрация, за да имитира Gleichschaltung: нацистката политика на уволняване на служители от публичния сектор, заменянето им със свои лакеи, докато извличат данните на гражданите и ги подават към своите сървъри за бъдещи цели на наблюдение и контрол. Изграждат концентрационни лагери за чужденци. Те амнистират съюзниците си, атакуват университетите, превземат културните центрове и използват съдилищата, за да узаконят своята бруталност – задача, която става много по-лесна, след като центристите са използвали същите тези съдилища, за да вкарат в затвора почтени хора, протестиращи срещу геноцида.
Но какво да кажем за най-характерните черти на фашистката социално-икономическа политика?
Първо, те се откъсват от това, което Радикалният център счита за „фискална отговорност“, за да демонстрират загрижеността си за страдащите маси – със социални помощи, които, въпреки това, се разпределят по начин, предназначен да лиши получателите им от право на глас (например принудително вписване във фашистки местни организации, при забрана на профсъюзите).
На второ място, в съответствие с програмата си за мобилизиране на нацията с цел нейното „пречистване“ и противопоставяне на потенциални чуждестранни врагове, те залагат на „турбо“ версия на военния кейнсианизъм, която непрекъснато се засилва. Местните милиции (например ICE на Доналд Тръмп) и масивното увеличаване на бюджета за отбрана вървят ръка за ръка с демонстрирането на гола сила както в страната, така и в чужбина. Те се оттеглят от международни организации и договори. Те унищожават остатъците от международното право. Наслаждават се на демонстрациите на безумна сила. И продължават да ескалират.
Големият бизнес обожава всичко това. Голямата финансова индустрия също. Големите технологични компании организират мащабно празненство. Инвестициите нарастват. Търсенето процъфтява. От време на време се появяват интересни икономически институции (например нацистката иновация „Трудови трезорни сертификати” или MEFO Bills, за да се обвърже новата германска валута с трудовата стойност, вместо със златото). Фондовата борса се изстрелва в стратосферата.
Уви, идва момент, когато складовете са препълнени, нормата на печалбата на военната машина спада, заетостта намалява, недоволството започва да нараства. В този момент се задава масивна финансова криза – такава, която в повечето случаи е последвана от жестока война. В ерата на ядрените оръжия и техно-феодалните военни машини ще оцелее ли човечеството при подобно събитие? Има сериозни основания да се съмняваме в това.
Каква е алтернативата? Където и да насочим погледа си – от Америка на Тръмп към Великобритания на Бърнъм, към Германия на Мерц и към Франция на Макрон – едно нещо става ясно. „Радикалният център“ е загубил контрол над капиталистическата криза, за чието създаване сам е допринесъл. Упоритата крайна десница настъпва. Фашизмът витае във въздуха. Социалдемократите в Европа и либералите от лагера на Клинтън в Съединените щати духат силни ветрове в платната на фашистите – дори когато са в опозиция. Само непоколебимата левица може да противопостави на разширяващото се царство на радикалната мизантропия един радикален хуманизъм. Но за да бъде това възможно – да не говорим за вероятно – левицата трябва да бъде безсрамно радикална. А за да бъде такава, тя трябва да води война срещу всички онези неща, с които европейските социалдемократи и американските либерали отдавна са се примирили.
Първо, инвестициите не могат да бъдат оставени на финансовите пазари. Второ, на частните банки вече не може да се позволява да овладяват колективния капацитет на обществото да създава пари. Трето, олигархичният принцип на свободния пазар на акции трябва да бъде заменен с принципа „един служител – една акция – един глас“ на общото събрание на акционерите.
Тези три политики, ако станат основа на една социалистическа левица, могат да постигнат две неща. Те могат да измъкнат масите от лапите на фашизма и да създадат споделено благоденствие, което ще премахне движещите сили зад кризите и войните.
Въпросът не е дали левицата може да си позволи да бъде радикална. Въпросът е дали левицата може да си позволи да не бъде такава. Фашистите чакат. Единственото нещо, което ги възпира да разрушат света, е тяхната некомпетентност. Би било безотговорно да продължаваме да разчитаме на това.
About The Author
