Интервюто е оригинално публикувано в списание „Диверсия“
„Социализмът в нашите разбирания е стремежът към по-справедливо общество. Доколкото сегашният капиталистически модел на обществеността ни и особено българският вариант на корумпиран капитализъм със сигурност не води до справедливост, то социализмът има за цел да промени обществото. След като има за цел да го промени, той не може да е консервативен. В същото време социализмът не вярва, че пазарът сам по себе си може да регулира справедливо отношенията. В този смисъл, [социализмът] не може да е просто либерален. Ние имаме нужда от правила, защото понякога между слабия и силния свободата е тиранинът, а законът освобождава. Тоест има нужда от правила, за да не се превърне демокрацията в диктатура на мнозинството. Оттам нататък социализмът е достатъчен сам по себе си и няма нужда да бъде квалифициран [като либерален или консервативен].“
Трудно е да останем безразлични, когато лидер на доскоро управлявала партия каже това по една от националните телевизии. Трудно е да останем безразлични и когато единственото, което успява да хрумне на водещия насреща е сравнение с Педро Санчес. Доколкото горното изказване на Крум Зарков ни показва, че Българската социалистическа партия най-после има социалист за ръководител, повърхностното схващане на журналиста Георги Любенов демонстрира базовото неразбиране, с което левите идеологии у нас въобще се сблъскват.
Озовахме се в кабинета на председателя на Националния съвет на БСП дни преди изборите на 19 април, когато основният публичен въпрос към Крум Зарков оставаше „ама вие изобщо ще успеете ли да влезете в парламента?“. Нормално, доколкото евентуално отсъствие от законодателната власт не се е случвало на партията след 9 септември, но е напълно възможно след близо десетилетие на „консервативен социализъм“ и сдружаване най-напред с т.нар. градска десница, а впоследствие и с Борисов и Пеевски.
Ние имахме други питания към председателя, който трябва да се справя с това наследство. Най-вече, искахме да чуем повече за разбиранията му относно понятията „капитализъм“ и „мир“ и как точно ще преследва политическите си цели чрез БСП, независимо дали партията ще е част от следващия парламент.
К. Мравов
Преодоляване на капитализма с български специфики
Рая Апостолова: Благодарим ви, че приехте поканата за това интервю. Вероятно за част от читателите на сп. Диверсия ще бъде изненада, че разговаряме с вас в разгара на предизборната кампания. Същевременно в извънпартийната, често критична към действията на БСП, левица се наблюдава процес, който трудно би могъл да остане незабелязан. Много хора виждат раздвижване в редиците на партията, след като поехте председателския пост. Това естествено поражда интерес и въпроси.
Днес бихме искали да поговорим по теми, които по различни причини рядко намират място в медийната среда в България. Надяваме се така поне частично да дадем възможност на нашите читатели да разберат по-добре как вие виждате бъдещото развитие на партията, както и мястото ѝ в една по-широка гама от глобални и местни процеси.
На първо място искаме да започнем с един въпрос, чийто отговор, надяваме се, ще бъде кратък. Този въпрос засяга една от най-важните за левите хора теми, а именно живота в условията на капиталистически форми на организация. Ще остане ли БСП посветена на преодоляването на капитализма, както е записано в чл. 2, ал. 1 от устава на партията?
Крум Зарков: Отговорът действително е кратък и той е „да“. Това е уставната цел на БСП.
Преодоляването на капитализма е дефиницията за социализъм и е нещото, което ни различава от други леви движения, които са по-центристки.
Начинът на преодоляването обаче ще се запази в рамките на конституционния ред, тоест чрез демократичния способ на представителната демокрация. Това ще предопределя метода ни на действие оттук нататък. А именно, освен вътрешнопартийно организационно усилие, ще положим усилия за налагане на нов дневен ред и за увличане на възможно най-широк кръг хора в подкрепа на тази абсолютно необходима и според мен неизбежна в средносрочен план промяна.
Рая Апостолова: Трябва добре да познаваме капитализма, за да го преодолеем. Да знаем как се променят моделите му на натрупване. В този смисъл има ли някакви специфики на българския контекст, на които трябва задължително да обърнем внимание, за да пренаредим тактиките си спрямо тези модели?
Крум Зарков: Има специфики както в българския контекст, така и по отношение на международните реалности. Капитализмът се развива чрез цикъл от кризи, които се плащат от най-уязвимите – основно от хората на труда. Това е класическа постановка, която не се е променила. Но тези кризи се задълбочават както в България – поради особености, които ще се опитам да изясня – така и в света поради друг тип специфики.
Ако капитализмът по съществото си е една несправедлива система, която концентрира власт и богатство в малък кръг хора за сметка на правата на други, в България той е още по-груб, защото е от мафиотизиран тип. Това се обяснява както с начина, по който той се зароди през 1990-те години в сегашния си вариант, така и по начина, по който се изкривиха действията на българските институции. Българската конституция се изпразни от съдържание, а тя предвиждаше определени механизми за противодействие на тези процеси. Както беше написал академик Сендов навремето: „Нека тази харта не остане само на хартия“. За съжаление това се оказа прогноза вместо предупреждение.
Но има и друг исторически аспект на капитализма и той се случва отвъд България, макар че я увлича. Това е един особен вид капитализъм, който за съжаление историята познава – капитализъм от милитаристичен тип. Капитализъм, който използва войната и военната индустрия като мотор за своето развитие, с всички последствия от това. Следователно нашите тактики и стратегии трябва да бъдат добре позиционирани както в географски, така и в исторически контекст.
Константин Мравов: Много интересен ми стана изразът „средносрочен план“. По-нататък в разговора ще говорим за военизираната световна система. Предвид контекста в България, който споменахте, ако приемем, че наследниците на 1990-те – влиятелните олигарси като Пеевски, Ковачки, Домусчиев, зърнари, пътищари и други – чрез влияние и чрез капитал направляват политическия процес, то какви са стъпките, за да се намали това влияние?
Крум Зарков: Нека разделим разговора в два аспекта. Единият аспект на преодоляването на капитализма е, че то не може да се случи само в рамките на България. В този ред на мисли аз съм по-скоро привърженик на интернационалната визия за борбата срещу него. Разбира се, вторият аспект е свързан с преодоляването му и в България. Но нека обясня защо смятам, че това ще се случи в средносрочен план. Такива исторически процеси се развиват на талази. Ключови моменти са 1968 г., 1991 г. и, разбира се, финансовата криза от 2008 г. Климатичните промени и изобщо възникването на понятието за устойчиво развитие в края на 1980-те години са други важни повратни моменти, защото предполагат, че климатичните промени са породени от свръхконсумация. Все етапи, които вървят в тази посока и често биват спирани чрез война. Но светът върви към преодоляване на капитализма по неизбежност, иначе ще се самоизяде. Толкова е просто.
А колкото до специфичния български контекст – често съм критикуван отляво за това, че говоря твърде много за съдебната реформа и за институционалното развитие на нашата страна. Счита се, че това са теми, които трябва да бъдат оставени или са в някаква степен „приватизирани“ от едно друго политическо семейство в България. Това семейство само се определя като градска десница. Зад тази критика отляво стои разбирането, че ние всячески трябва да се разграничаваме от градската десница, включително като неглижираме темата за съдебната реформа. За мен обаче това е удобно извинение за друг процес, който се нарича страх.
Аз се въвличам в тази тема не защото съм юрист, а защото разбирам, че преодоляването на капитализма – или най-малкото въвеждането на някакви елементарни правила на справедливостта, елементарни в смисъл на това трудът ти да не бъде системно краден – изисква правила. Изисква поставяне на рамки на поведение на някого, който по дефиниция е по-силен властово или финансово. Той или тя може да бъде работодател, може да бъде и олигарх. Следователно считам, че докато постановленията на Министерски съвет или законите могат да бъдат всячески заобикаляни или изкривявани, правила на практика няма. А свят без правила не може да е справедлив. Исторически е доказано, че не съществува нещо като „естествена“ солидарност между хората, особено в условия на неравенства. Необходима е поведенческа рамка, която се нарича правило. През годините това се изкриви до такава степен, че капиталистическата максима пари-стока-пари-прим в България вече гласи пари-власт-пари-прим-власт-прим.
През 1990-те години хора с власт съставиха икономически групировки. Малко по-късно икономическите групировки започнаха да финансират хора с власт. Вследствие те разбраха, че няма нужда да инвестират косвено, и започнаха да инвестират пряко. Създадоха свои политически проекти. След това падна всякакво лустро и те решиха, че няма нужда да имат параван и сами лично, в първо лице, заеха тази власт. Това направи ситуацията трудна дотолкова, доколкото те вече формално притежават политическа и демократична легитимност. Те ти казват: „Аз съм избран, не обиждай мен, защото обиждаш моите избиратели“. Един от начините да прекъснем този процес е да го назовем. В този ред на мисли аз ви поздравявам, че споменавате конкретни имена. Аз мога да продължа списъка и ако настоявате, ще го направя. Страхувам се обаче, че той ще бъде твърде дълъг. Но освен че трябва да бъде назован, този процес трябва да бъде институционално преборен.
Не казвам, че това е приоритет пред другите социално-икономически проблеми, за които ще говоря. Казвам, че това задължително трябва да бъде направено най-малко паралелно с тях. Инак всички наши усилия, дори при политически пробив, който може да се изразява в определена изборна победа или определена поправка в закон, няма да променят системата екзистенциално. А когато усилията ни не променят системата екзистенциално, те създават разочарование у хората, които ние трябва да защитаваме. Защото така хората започват да ни причисляват към тези, които са ги излъгали. Казал си им, че нещо се е случило, а то фактически не функционира в техния реален живот.
Антония Георгиева: Обособихте мафиотизирането на капитализма като процес, който се случва още през 1990-те години. Каква е връзката между това, което през 1990-те години нарекохме „свободен пазар“ и сегашното състояние на публичните ни системи като здравеопазване, социална грижа и образование?
Крум Зарков: Връзката е пряка. Първо, в България никога не се реализира нещо, което се нарича „свободен пазар“, а аз не съм сигурен, че той изобщо някога се е реализирал някъде по света. Много често левите, комунистите и социалистите са обвинявани в утопия. Но „свободният пазар“ не е по-малко утопичен.
Преди малко засегнах 1968 г. и според мен трябва да обърнем внимание на тази година, защото тя трябва да бъде разбрана в контекст, особено когато говорим с други леви движения по света и най-вече на Запад. На Запад има Парижката пролет. На Изток има Пражката пролет. Това са много сериозни събития, които бележат следващото интелектуално и концептуално развитие на левите движения. И това развитие не може да бъде игнорирано. Няма значение дали ефектите на тези събития ни харесват или не. Не можем да ги изтрием с гума.
Това важи и за първоначалното натрупване на капитала. В средата на 19. век и по време на първата индустриална революция първоначалното натрупване се реализира посредством насилие. На Запад това насилие е упражнявано от определени собственици на средствата на производство. В България през 1990-те то се реализира чрез раздържавяване, тоест чрез насилие над блага, създадени с общи усилия, без да идеализирам който и да било строй. Раздържавяването започва от класическите икономически структури, създаващи богатство – предприятия, фирми, задгранични дружества, цехове, всичко, което създава продукт с някаква добавена стойност. То става светкавично и до известна степен организирано. Насилието там се упражнява и интелектуално от хора, които са били подготвени за тези процеси – в смисъл, че научно-теоретично познават процесите по първоначално натрупване. Практически, „на улицата“, то се случва с помощта на бивши спортисти, които го налагат. Неслучайно хората не наричат нашата приватизация нито масова, нито касова, какъвто беше дебатът тогава, а разбойническа. И те я наричат така не заради самия процес на придобиване на собствеността, а заради това, което се случва веднага след това. Тя бива унищожена, практически разпарчетосана и разпродадена – бързоликвидно. След като това се изчерпва, съвсем естествено тези организации насочват вниманието си към други места, където има голям ресурс.
Тези места вече не са производствените. Те са общественополезните сфери. Това са здравеопазването, образованието, строителството на големи инфраструктурни проекти, индустрии с експортна насоченост.
Малко по малко местата за фондосъбиране чрез вноските на работещи хора се превръщат в касички, в инструмент за индивидуално обогатяване.
Трябва да се разбере, че системата не е Пеевски или някой друг като него. Защото ако беше един човек, дори той би имал насита. Щеше да стигне до момент, в който притежава 1 милиард, после 2 милиарда, 3, 5 и т.н. Но това обогатяване не може да спре. Този ресурс служи за финансиране на цяла мрежа от хора. Следователно това не е процес, който може да бъде прекъснат с прибирането в затвора на един човек или дори с разбиването на една организация, защото това е система на функциониране не на друго, а на нашата държава. Тя така функционира на практика. Ако спрете корупцията утре, може да се окаже, че в магазина няма и една дъвка.
Рая Апостолова: Добре. Това, което чуваме е, че вие предлагате социалистическа дисекция на това, което се случва в България. Но въпреки тази дисекция – в голяма степен справедлива – резултатът на БСП през последните години не е особено добър. Имате ли диагноза защо това е така? И спрямо тази диагноза бихте ли взели отношение към една критика, която често чуваме от някои социалисти, а именно, че левите движения са се отказали от това да защитават работническата класа и са се пренасочили към защита на „малцинствата“? Какво мислите за тази критика?
Крум Зарков: Първо, БСП не може да бъде разглеждана като в клинична изолация. Тоест, развитието на БСП е свързано с развитието на това, за което говорихме досега. Имало е периоди, когато партията ни се е опитвала да се противопоставя на тази система или поне да я изкривява в по-умерена посока. Това са моментите, в които партията ни е имала най-големи трудности вътре и най-големи успехи навън. Имало е моменти, в които се е оставяла по течението. Но аз не бих бил твърде критичен, защото разбирам колко е силно това течение, този устрем, който споменах преди малко.
Но за да продължа, ще се върна на предишния си отговор. Когато говоря за тази система, която функционира по начина, който описах, това е диагнозата. Решението обаче трябва да бъде да ѝ се противопоставим базово, тоест не с частични мерки, а базово, от дъното, в корена ѝ. И това е много трудно поради няколко причини. Едната от тях е, че това противопоставяне не води до бърз електорален успех, защото изглежда прекалено общо и прекалено нереалистично. Включително тези, които са около теб, считат, че в ситуация, в която парламентът вече не се сменя на четири години, а на няколко месеца, да се противопоставиш на тази система в корена ѝ означава политическо самоубийство. Този път не говоря за средносрочен, а за много краткосрочен план и поради тази причина това е трудно да бъде реализирано.
Константин Мравов: А не е ли също така, защото базовите проблеми, които описваме, са част и от БСП?
Крум Зарков: Затова казах, че БСП не може да бъде разглеждана клинично изолирано от цялото. Нито БСП, нито която и да е друга политическа сила. Може би това е и една от причините непрекъснато да се зараждат нови политически проекти и партии, които обаче бързо биват въвлечени в същата система. Аз не вярвам в това ускорено развитие на нови политически проекти. Вярвам, че трябва добре да познаваш тази система, включително ако от време на време си ѝ се поддал, за да можеш реално да сложиш прът в колелото ѝ. Решението, което гласи: „Писна ми. Стига толкова. Ще създадем нещо ново и ще разбием тази работа“, е най-малкото наивно. Това показва пълно непознаване на структурата и нейната мощ. Пак казвам, става дума за 35-годишно натрупване на капитал и за цял един държавно-медиен апарат. Сигурно ще бъда критикуван, включително от вашите читатели, но друг освен еволюционния подход в България не е реалистичен. Колкото и романтично да звучи друго действие, то води до маргинализация още в самото му начало. Може би има шанс с години наслагване, но тогава други ще говорят по тези въпроси. Може и да се получи.
Но вторият въпрос е не по-малко съществен. Критиката, че левицата се е отказала от защита на големи маси хора, на мнозинството, за да се концентрира върху малцинствата, не е българска критика. Тя се пренесе в България през последните години. И тя имаше известен успех дотолкова, доколкото имаше известно основание по отношение на местата, където се зароди. Тя няма основание в България. Ще уточня защо.
Тази критика се зароди основно в Германия, където в продължение на десетилетия тамошната социалдемократическа партия функционира в условията на така наречената „Голяма коалиция“. Тази „Голяма коалиция“, колкото и прагматично да бъде обяснена, почива най-вече на приемането от страна на германските социалдемократи на икономическата програма на десните с всичките ѝ аспекти и без съществени нюанси. Следователно социалдемократите започват едно риторично упражнение, в което при опита си да запазят своя облик концентрират своите послания върху една много значима тема, която аз въобще не отхвърлям – защитата на човешките права във всичките им аспекти.
Малцинственият е само един от тези аспекти. Но това, че на малцинствата човешките права са нарушавани много по-често, отколкото на мнозинствата, не означава, че човешките права пазят само малцинствата. Това е много важно да се разбере. Човешките права по дефиниция са индивидуални, но е факт, че системата работи така, че малцинствените групи от етнически, религиозен, сексуален или какъвто и да е характер, много по-често са прегазвани от машината, отколкото останалите. И това води до концентрация на вниманието върху тях. Затварям тази скоба.
В същото време, в което Германия се развиват тези процеси, във Франция – друга важна европейска страна с традиции в социалистическата мисъл – започва процес на свръхинтелектуализация на левицата. Той е описан от Тома Пикети в книгата му „Капитал и идеология“. Там той критикува – от позицията си на академичен човек – излизането на левицата от трудовия свят и затварянето ѝ изцяло в академичния. С което се отваря огромен терен за крайната десница; процес, който все още наблюдаваме, чисто електорално. Този процес във Франция забелязваме и в България, но случващ се в друг ракурс. А именно, че либерално-левите послания и идеи стават доминиращи в медийния свят, но губят в електоралния. Тук става дума за градската десница, която е напълно доминираща в медийната среда, но не може да реализира съпоставим електорален успех. Това не е нищо друго освен елитаризация на определен стил на говорене. А когато лявото послание бъде елитаризирано и придобие качеството на политическа коректност, то губи своята сила сред масите. Това е капанът, в който сме затворени, и затова ние не трябва да повтаряме техните грешки. Често ми казват: „Ти трябва да направиш БСП като западната левица“. Ние не трябва да повтаряме техните грешки.
Рая Апостолова: Но като кажем политическа коректност, все пак езикът има някакво значение, нали? Не е ли опасно да есенциализираме тази политическа коректност? Ако говорим за нея като за нещо, което възниква автономно, не правим ли точно подобна есенциализация? Не е ли политическата коректност способ да защитим телата и умовете си от една власт на езика, която може да ни постави в подчинено политическо положение?
Крум Зарков: Има такъв аспект, разбира се. И когато аз говоря за политическа коректност, имам предвид дискурса, с който се етикетизира определено политическо послание. Иска ми се единствено да разкажа за тези процеси, за да не изпаднем в ситуация да повтаряме чужди грешки, опитвайки се да следваме някакви установени модели. Затова исках да кажа, че в България идеята, че левицата защитава малцинствата и така е изоставила хората на труда, не е валидна. Просто това никога не се е случвало.
И в разговора с вас искам да подчертая, че ние трябва действително да бъдем там, където трябва да бъдат социалистите и левите хора, а именно на страната на слабия. В крайна сметка това е базов белег на левия човек. Това е базов белег, от който ние нито трябва да бягаме, нито трябва да се крием, но трябва да разберем историческите му проявления. В България тази критика е абсолютно невалидна. Тя не е валидна и за други места от принципна позиция. Просто се опитах да обясня откъде идва и защо все пак печели последователи.
Но тук трябва да кажа и следното. Тази критика беше използвана много често заради силата, която притежава. А тя притежава сила дотолкова, доколкото е до известна степен вярна. Тя беше използвана като универсално извинение за гласуване за крайната десница. Разказът е горе-долу следният: „Аз гласувам за крайната десница не защото съм такъв, а защото тези прекалиха с еди кое си“. Просто ние трябва да разберем откъде идват тези неща, за да можем адекватно да им се противопоставим.
Преодоляване на расовата дискриминация и насилието над жени
Антония Георгиева: Казахте, че тази критика идва от Запад. Но нека обърнем поглед към България. През последните години БСП се утвърди като изключително консервативна партия по редица социални въпроси, включително по отношение на правата на жените и на ЛГБТИ+ хората. Ще има ли промяна? Какво е вашето послание към тези групи?
Крум Зарков: БСП зае популистки позиции по тези теми. Вие ги определяте като консервативни в социален аспект. Те са консервативни по-скоро в културен аспект. За съжаление, БСП допусна грешка по тези теми, доколкото никога не вникна в тяхната същност, а проведе нещо като „фейсбук политика“, която се води по определена вълна, считайки, че това много бързо ще ѝ донесе електорален успех. Последното се оказа грешно. Нужно е да вникнем в дълбочината на тези проблеми, да разберем структурната им характеристика и да им се противопоставим, но не като следваме насрещна вълна. Не аз да кажа, например, че партията се променя по този въпрос, за да спечеля бърза популярност в някои среди, а първо да разберем най-напред откъде идва самият проблем и след това да формулираме позициите на БСП.
Константин Мравов: Как точно?
Крум Зарков: Най-напред като ги разискваме. До голяма степен тези теми бяха поставени под похлупак.
Около моята кандидатура за председател на БСП една от основните вътрешни критики на моите опоненти беше, че аз съм твърде либерален.
Разбирането им беше, че не съм следвал твърдата консервативна линия по тези въпроси. И досега всъщност това е основна критика от някои среди вътре в партията. Аз се отнасям с уважение към всички мнения, защото възнамерявам да направя промяна в БСП, така че тя да функционира по друг начин.
БСП е замислена и е функционирала винаги – поне през последните тридесет и пет години – като конфедерация от различни идеологически течения, които варират от център-ляво, през типични западни социалдемократи, до комунисти, минавайки през различни разбирания по културни и исторически въпроси, които по традиция в България са едни от най-възпаляващите. БСП залиташе в една или друга посока, когато определен ръководител, представляващ едно от тези течения, просто поставяше своето мнение над останалите. Това създаваше моментален проблем – не защото то е било грешно или вярно само по себе си, а защото се създаваше дисонанс между това, което партията говори от центъра, и това, което същата тази партия говори на своите хора по места.
За да се избегне това, аз избрах друг начин на конституиране на самите колективни органи, на първо място на Изпълнителното бюро. През последните десетина години Изпълнителното бюро на БСП – колективният оперативен орган за вземане на решения – се разглеждаше като тесния кръг на председателя, неговия оперативен екип, който трябва да превежда неговите решения в партията. Ние го изградихме сега по друг начин – като представителен орган на различни течения. В това бюро има хора, които се противопоставиха на моя избор, включително по въпроса, който вие поставихте. Това не означава, че те ще определят политиката, но ние ще търсим да я разискваме, за да можем да постигнем достатъчно адекватен синтез, който да бъде разказан почтено, независимо дали се харесва или не, както по телевизията, така и на партийните събрания от София до Полски Тръмбеш.
Константин Мравов: Но накрая може да се получи ситуация, в която в Полски Тръмбеш или в София социалистите са повлияни от дясната популистка представа спрямо религиозните, сексуални или други малцинства, а централно партията – през вас или други хора – има друго мнение. Как решавате този дисонанс? Честно казано, не можах да разбера как ще стане това. И ако говорим за такова преструктуриране, това звучи като нещо, което ще продължи години наред.
Крум Зарков: Първо, преструктурирането вече се случи. Сега тепърва ще видим какви ще са резултатите. Иначе във всяка организация – група хора с дълга история, каквато е БСП – този конфликт, който вие описвате, по дефиниция може да съществува и той се решава винаги по един и същи начин. Първо се провежда разговор и се търси консенсус. При ненамиране на консенсус една от двете тези надделява и тя става официална партийна позиция. Когато няколко пъти надделеят тезите на организациите, които са в дисонанс с председателя, председателят си тръгва. И обратното.
Много хора са в БСП, а много повече хора, отколкото гласуват за БСП, се влияят от БСП. Това продължава да бъде една от най-важните политически организации в България. Това трябва да бъде разбрано, защото влиянието ѝ обхваща както членове и гласоподаватели, така и хора, които се интересуват от нея, имат лична история с нея, очакват нещо от нея. Това е огромна група хора, която съществува в живия български обществен живот – действително от таксиметровата кола до спешното отделение в болницата, през всеки човек, когото виждате със своите истории и разбирания. Най-трудната задача пред нас като ново ръководство е да идентифицираме тези хора и да ги вплетем по-дълбоко в реалния процес на вземане на решения. Това не означава да се съобразяваме с всяка индивидуална позиция, но означава да създадем организация, в която да ги чуваме и да можем адекватно да отговорим, дори когато не сме съгласни – като обясним. Когато някой има по-различно виждане по въпросите, по които говорим, лоша и неработеща стратегия – а и по съществото си неправилна – е да му кажеш: „Ти си тъп и не разбираш“.
Рая Апостолова: Харесва ми това, което казахте, че ще работите за това да въвличате хората в процеса. Мисля, че онзи ден бяхте в един от ромските квартали в Сливен…
Крум Зарков: „Комлука“.
Рая Апостолова: Да, и там точно това беше едно от посланията ви, че хората трябва да се въвлекат в политическия процес, за да могат самите те да го изграждат. И сега ще преминем към няколко числа, защото ни се струват абсолютно скандални. Нека ги цитирам. 65% от ромите в България живеят под прага на бедността, в сравнение с 14,3% от етническите българи. 86% от ромските семейства в България са в риск от бедност спрямо 22% от общото население. Ромските жени живеят средно 11 години по-малко от останалите жени в Европа. Как коментираме тези данни? На какво ви прилича това?
Крум Зарков: На расова дискриминация.
Рая Апостолова: А какво правим с тази расова дискриминация?
Крум Зарков:
Расовата дискриминация няма да бъде преборена само и единствено със социални програми и временни подпомагания, а със сигурност няма да бъде преодоляна чрез стигматизиране и фактическа сегрегация, която е налице.
В България този проблем прекалено дълго време е игнориран, а той се задълбочава и ще прераства както в съвсем оправданото чувство за несправедливост в самите ромски общности, така и във все по-задълбочаващото се разбиране в много български общности, че едва ли не тези хора живеят на техен гръб. Това се подклажда от непрекъснат политически дискурс, който е класически фашистки дотолкова, доколкото посочва чужд враг като причина за собствения си недъг. Той може да бъде вътрешен, както е с ромите, може да бъде външен, както е с различни сили. И той идва винаги от едни и същи партии, както в България, така и по света. Някои ги наричат популистки, други ги наричат крайнодесни.
Призивът на БСП – и започваме с това работата още сега, не само от квартал „Комлука“ – е, че решението на този проблем се крие не просто във въвличането, а в гарантирането на участието на тези общности във вземането на решения, в самия демократичен механизъм. Те трябва да се появят, не само техни представители, а самите те, в институциите. Инак винаги ще бъдат обект на някакъв вид купуване. То може да бъде купуване срещу банкнота, може да бъде и принуждаване да извършват определено действие или провокация – със или срещу тях. Тоест ще бъдат политически инструментализирани.
Въпросът за бедността ние не го етнизираме, но е факт по данните, които показвате, че той е особено силно проявен и концентриран в ромските общности, макар че все по-големи български общности живеят в същите условия и това води до същите отрицателни резултати за тях и за децата им. Ходих и по видинските села, които са предимно български и искам да ви кажа, че разликите не са големи. Децата са оставени на бабите и дядовците, защото родителите са на гурбет. А това създава цикъл на – то не е безконтролност, по-скоро е една гаврошовска, по Виктор Юго, ситуация, в която те започват да престъпват правилата. И това създава цикъл в други общности, които ги стигматизират като по-престъпни по дефиниция.
Как се прекъсва този цикъл? Политическия начин вече го казах – чрез въвличането им в съответните институции. То може да стане само през политически партии. Но една политическа партия беше посветена на етническите въпроси и видяхте в какво се изроди. Следователно това трябва да бъдат партии от класически тип, не посветени изцяло и само на този въпрос, защото това води до капсулация. В моята визия Българската социалистическа партия е тази партия, която е длъжна да направи това. И това ще бъде добре за самата партия, за ромите и за цялата ни държава, струва ми се.
Но е необходимо и паралелно действие от културен, образователен и социално-икономически характер. Не казвам, че социалните помощи трябва да бъдат прекъснати, разбира се, че не. Но не може и не бива да се разчита само на тях. Това създава една общност, която е недоволна, и друга общност, която се чувства ощетена. А тези общности трудно ще комуникират помежду си и това се е случва десетилетия наред.
Антония Георгиева: Основаното на пола насилие е проблем със стряскащи размери у нас. През 2024 г. имаме 18 убити жени, през 2025 г. – 24, а към април 2026 г. вече знаем за четири случая. Знаете и за скандала, който гръмна в началото на годината; за телата на десетки, вероятно стотици жени, които са записвани на видео без тяхно съгласие, а после този материал е разпространяван онлайн. Можем ли да очакваме от БСП да започне да говори открито и уверено за тези проблеми и да застане твърдо на страната на тези, които търпят последствията от това женомразство?
Крум Зарков: Да, можете да го очаквате и ще го направим. Престъпленията срещу жени, защото са жени, са широко разпространени и у нас, и в чужбина. Но говорим за у нас. Има неща, които се случиха в последните години – недостатъчни, но все пак се случиха. До съвсем скоро в нашето общество, а и по принцип, се считаше, че правото свършва там, където започва домът, в който има съотношение на силите, спуснато едва ли не от самата природа. Понятия като изнасилване в семейна среда бяха абсолютно недопустими. Насилието върху жената беше нещо приемано за нормално, включително от органите на реда. Но действително проблемът заема застрашителни размери.
В политически план той беше малтретиран – ще използвам тази дума в този контекст – защото обрасна с най-различни странични въпроси, които не са по-малко важни, но са различни.
И ето още един дисонанс, който се появи в БСП. БСП едновременно беше сред тези, които най-зловещо забъркаха амалгамата „права на жените–права на хомосексуалните“, а в същото време беше партията, която внесе най-много изменения, в това число в Наказателния кодекс по въпроса за домашното насилие. Това бяха правилни изменения, които превърнаха престъплението от частен характер в престъпление от общ характер, които изискаха създаването на регистър в МВР по тези въпроси и т.н. Това е формалната страна.
Но неслучайно наскоро участвах в събитие, организирано по случай 8 март – манифестация, която отново постави този проблем на дневен ред. Защото ми се струва, че общественото мнение и изобщо чисто политическият натиск по този въпрос не бива да отслабват, и ние ще бъдем в тези редици. А при добро институционално представяне няма да разчитаме само на общественото мнение. Ще разчитаме на механизмите, които дава парламентът за внасяне на съответните поправки както в законодателството, така и най-вече в прилагането на закона, включително върху манталитета на хората, които спазват реда. Това е обществена диагноза, която намира едно от най-жестоките си проявления именно в отношението на полицаите към случаи на домашно насилие. И ако нищо не се направи, скоро отново ще констатираме поредната жертва и ще се възмутим. Според мен идеята на политическото действие е това да бъде предотвратено.
Константин Мравов: Един кратък допълващ въпрос по последните две теми: по какъв начин ще използвате вътрешнопартийните си организации? Имате организация на жените-социалистки. Възнамерявате ли да създадете нови структури, включително в ромски квартали, за да въвлечете още повече хора?
Крум Зарков: Отговорът тук отново е „да“. Това, разбира се, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но ние ще работим в тази посока. И като говорим за насилието над жени, не трябва да го поставяме само в контекста на побои и убийства. Има и структурно насилие над жените, което се изразява в пряката им дискриминация, включително в участието им в политическия живот, но не само – например в заплащането на техния труд, което остава по-ниско за една и съща работа в сравнение с това на мъжете. И в това аз, разбира се, ще разчитам на Обединението на жените социалистки. Но също така мисля да въвлечем всички, без разлика от пола по този въпрос. Защото той не е полов въпрос – той е политически въпрос. И ние като общество ще спечелим от решаването му. Отново граничим с базови възприятия за справедливост.
Да водиш мирна социалистическа политика в условията на империализъм
Константин Мравов: Много ми харесва как е формулиран този въвеждащ въпрос – какво означава да се води мирна социалистическа външна политика днес?
Крум Зарков: Днес е много по-лесно да се отговори на този въпрос, отколкото вчера, защото означава да се защити международният правов ред – самата идея за съществуването на международно право, в което силата на държавите не е определяща в техните отношения. Непрекъснато се обяснява – с известно основание – че голямата защита на страни като България е тяхното участие във военен съюз, в случая НАТО. Но голямата защита на българската държава е запазването на базовата идея за суверенитет. В международноправен план имам предвид равенството между държавите и забраната на употребата на сила при решаването на противоречия в техните отношения. Това е основата на международния правов ред от 1945 г. досега. Той се конституира в структурата на ООН, която, за съжаление, е напълно блокирана. Да водиш мирна социалистическа политика в момента означава да казваш на сегашните ръководители на държави, които могат да си позволят с дронове да реализират често спорните си интереси, да се осъзнаят.
Антония Георгиева: Класически погледнато, лявото е гласът на антиимпериализма. В България обаче дебатът за новите тактики на западния империализъм липсва. Можем ли да очакваме от БСП твърди и ясни позиции в подкрепа на Палестина, Куба, Венецуела, Иран, Ливан и други народи, които към момента най-болезнено преживяват ефектите на американския империализъм?
Константин Мравов: Или да го очакваме само за някои от тях?
Крум Зарков: Има западен, има и източен империализъм. От БСП може да се очаква позиция в подкрепа на всяка страна, която е обект на насилие извън санкция на Съвета за сигурност на ООН. Единствената легитимна употреба на сила според сегашния международен ред са миротворчески операции или други операции, санкционирани от Съвета за сигурност. Проблемът е, че в този Съвет за сигурност има пет държави с право на вето. Друг проблем е, че именно те често провеждат такива действия.
Не трябва обаче да се бърка позицията на БСП в защита на атакувана държава с приемане на нейния режим. Просто ние считаме, че режими не се сменят с бомби. Казвам го в контекста на Иран. Ние бяхме първите в България, които заявиха позиция срещу едностранните действия на САЩ и Израел по отношение на Иран. Това не означава, че подкрепяме теократичния режим, който функционира там. С това уточнение отговорът на първоначално зададения въпрос е „да“.
Антония Георгиева: Говорим за държави, които действат с много сила. След почти три години геноцид в Палестина, също признат като геноцид от ООН, какви трябва да бъдат отношенията между България и Израел в дипломатически и икономически план?
Крум Зарков: Не мисля, че към момента е редно България да прекъсва отношенията си с Израел, въпреки че действията на Израел са правилно квалифицирани. Но България трябва да участва във всички действия, които да озаптят израелската реакция на атентата от 7 октомври, която очевидно е непропорционална, най-меко казано. Тази реакция продължава и се разширява и към други държави. Дори Кая Калас с право критикува действията на Израел в Ливан от 8 април. Тези действия причиниха стотици жертви и масови разрушения. Израел твърди, че по този начин се самозащитава, но реално застраши както временното примирие между Иран и САЩ, така и разпиля надеждите ни, че тези проклети войни – независимо къде се водят – ще спрат в обозримо бъдеще. Един път прекрачим ли установения международен правов ред – а това се случи нееднократно в последните години – няма връщане назад. Виждаме го днес, ще го виждаме и утре.
Константин Мравов: Как разглеждате политиката, която България води по този въпрос до момента? Предишният външен министър Георг Георгиев изцяло преповтаряше гледищата на САЩ и Израел относно Газа.
Крум Зарков: Политиката на България по този въпрос, както и по много от въпросите, които са свързани с международния ред, на практика не съществува. Нямаме собствена политика по тези въпроси. Считам за грешно изцяло да заемаме израелската позиция по тези въпроси без никакъв нюанс и да аплодираме действия, които прескачат всякакви граници на допустимото. Ефектите от липсата на собствена политика са видими. Видими са например във включването на отделни парламентарни личности в т.нар. „Борд за мир“ на президента Тръмп. Видими са и по самолетите, които все още стоят паркирани на гражданското летище в София, и за които гражданите с основание се притесняват. Не можем да направим грешката на империалистическите – както вие ги нарекохте – сили и да се позиционираме като универсален съдник или жандарм. Но имаме и трябва да имаме силата да изискваме адекватна външна политика, подчинена на мира като водеща национална политика.
Ние членуваме в силни легитимни и признати от международната общност организации и е нужно нашият глас в тях да е в полза на мира и прекратяването на военните конфликти и убийствата на невинни хора. Това е първото. Историята ще е съдник на това, което се е случило – дали става дума за Русия, за САЩ, за Израел или за друга държава. На първо място трябва да опитаме със силите, които имаме, да прекратим убийствата по възможно най-бързия начин.
Антония Георгиева: В тази връзка не мислите ли, че може би преосмисляне на икономическите ни взаимоотношения с Израел и спирането на потока на пари към държава с толкова агресивна армия би било полезно?
Крум Зарков: Не съм мислил по този въпрос, но се страхувам, че потокът на пари от България към Израел е незначителен.
Константин Мравов: А в обратната посока?
Крум Зарков: За обратното също не съм сигурен, че е особено значително, честно казано. Признавам, че такива действия биха могли да имат силен символичен характер, въпросът е дали може да се очаква на практика да повлияят на поведението на Израел.
Ако прекратяването на икономическите отношения с Израел би имало символно значение, с неясен ефект, аз по-скоро бих настоявал да не допускаме предоставянето на българска инфраструктура, която се използва за целите на военни действия, които нямат легитимна санкция на ООН. Това означава например самолети, за които имаме и най-малкото съмнение, че се използват за войната в Близкия изток, да напуснат територията ни.
Но нека съм ясен. Нескъсването на икономическите или други отношения с Израел не означава, че не трябва да критикуваме и да не изискваме край на вече многократното нарушаване на международното право.
България има исторически отношения както с Израел, така и с Палестина и последната не е по-далеч от сърцата на българите.
Тази реципрочност в отношенията ни с Израел много бързо може да спре, ако продължат опитите за вмешателство в автономни или други институции, какъвто е случаят със Софийския университет.
Рая Апостолова: Ще ми се да поговорим за ефектите от тези империалистически войни, които се водят в момента. Един от тях е големият брой хора, които бягат от тях. Какво мислите за скорошното решение на кабинета на Педро Санчес да декриминализира почти половин милион имигранти в Испания? Какво означава това и възможна ли е подобна стъпка в България?
Крум Зарков: Той не само ги декриминализира, но и им предостави статут. И такива вълни в Испания е имало много. Имало е и в Съединените щати. Проблемът при нас обаче е коренно различен. Това, което правят испанците, има и прагматични аспекти в контекста на търсенето на работна ръка и други фактори, но по-важното е, че България не е място, към което бежанци и имигранти са се запътили, а място, през което преминават. До голяма степен тези, които остават, често остават против волята си или защото поради обективни причини не могат да продължат.
В този ред на мисли ние отново пренасяме позиции на други държави, които не са адекватни на нашата конкретна ситуация – било то с твърдата политика срещу бежанците или с някаква друга, макар че ние друга не познаваме, ако трябва да бъда честен.
Българската граница е външна граница на Европейския съюз. Политиките, които ние прилагаме по нея, до голяма степен се вземат на европейско ниво. Заседавал съм в тези съвети като министър на правосъдието и именно държавите от Централна и Западна Европа настояват за най-твърда политика на външните граници на Съюза. Но се получава една доста нелепа ситуация, в която на Капитан Андреево например се полагат много сериозни усилия да не премине мигрант, докато в същото време минават всевъзможни други неща.
Рая Апостолова: Да, има го това противоречие, но аз се чудя: вие казахте, че България е транзитна държава, което предполага, че тези хора не остават тук не защото се чувстват например културно потиснати по някакъв начин. Те не остават тук, защото нямат социални, икономически и прочие възможности…
Крум Зарков: Съдбата на всеки един мигрант заслужава цял живот, за да бъде разбрана сама по себе си. Те обикновено тръгват с ясна цел и посока. Обикновено тя е митологизирана представа. По пътя им се случват невъзможни неща – неща, които ние тук дори не можем да си представим: прекосяване на морета, транзит, непрекъснато ограбване, ощетяване, изнасилвания, загуба на деца, смърт.
Ходил съм в много от така наречените бежански лагери както от отворен, така и от затворен тип. Говорил съм и с местните хора, които винаги се притесняват от тяхното изграждане. Това са много тежки политически въпроси, които трябва да бъдат разбрани в детайли и честно казано няма универсални решения, защото става дума за индивидуални съдби. В повечето случаи тези хора са се насочили към Западна Европа и смятат задържането си в България за вид арест. Това е масовият случай. Има и други.
Това не отменя въпроса, който поставяте: какво правим и как се отнасяме към хората, които по една или друга причина са останали тук и в крайна сметка са преценили, че тук им е по-добре, отколкото там, откъдето идват, защото там има война или глад? Да ги държиш затворени – практически без съд и присъда – е очевидно неадекватна политика. Видя се също, че имаме различно отношение към украинските бежанци в сравнение с бежанци от други държави. Ако някой ми каже, че зад това не стои идеята, че [украинците] са бели и православни… това би било нелепо.
Както казваше един френски социалист, Жил Жорес, „идеалът в реалното“. Трябва да се съобразим с реалностите и да видим как действително можем да работим, защото и ние, като испанците, бихме могли да предложим статут на тези хора. Може би сравнението не е съвсем уместно, но както и при ромите: ако поддържаме дискурс, в който някой дава, за да може друг да взема, това няма да проработи никога. Това стигматизира и капсулира, от една страна, и озлобява, от друга страна. Още повече в държава, в която милион и половина от коренното население живее с доход – поне по данни на НСИ – до 650 евро на месец.
Така че тук е необходима коренно различна политика, както и по отношение на така наречената търсена миграция – тази, при която ние търсим хора от чужбина, за да работят в определени сектори и среди. Разбира се, трябва да сме отворени за хора от чужбина, но не и да въвеждаме модерното робство в България, защото това се случва. В България има жени от Филипините например, които живеят затворени в тристайни, четиристайни апартаменти и работят като робини. И оттам идва една от нашите идеи – която не е дискриминационна – в секторите, в които няма въведен колективен трудов договор, да има различни правила за приток на тези работници, както за да се спре социалният дъмпинг, така и за да се защитят техните права.
„Парадоксално е, че силите, които считат себе си за най-европейски, са против европейска данъчна система“
Константин Мравов: Критикувате Зелената сделка като пропазарен инструмент, но припознавате ли целите ѝ?
Крум Зарков: Аз я критикувам като пропазарен инструмент, защото тя е само това. Моята основна критика е, че зад абсолютно легитимната необходимост от поведенчески промени, които да защитят околната среда, всъщност стои основната цел да забогатеят определени хора. Може да опростявам, но в крайна сметка до това се изражда цялата работа.
Аз разглеждам политиките по околната среда като въпроси на дълбока трансформация и ги свързвам с идеята за преодоляване на капитализма.
Това е съществена промяна в начина на производство, в начина на консумация, както и в начина на географско и социално преразпределение.
Константин Мравов: Това е дългогодишна промяна, тя тепърва ще се случва. Какво можем да направим сега?
Крум Зарков: Тази промяна е единствената възможност. Въпросът е, че при такива мащабни трансформации винаги има хора, които губят, защото променят нещо, което досега за тях е работило добре. И въпросът е типично марксистки: „Кой ще понесе загубата?“ Хората на труда или тези, които притежават средствата за производство? Вземете Мариците. Ключов въпрос по тази тема в България, с който хората свързват Зелената сделка. На миньорите и работниците в ТЕЦ в Маришкия басейн им казват: „Спокойно, ще ви дадем програма, с която вие ще се преквалифицирате в озеленители“. И допълват: „Спокойно, за това има Х отделени пари“. Докато за частните собственици, които не се грижат особено за държавата, обезщетенията са сериозни.
Друго проявление на Зелената сделка в България: слагането на фотоволтаици навсякъде по земеделски земи. А защо казвам проявление на Зелената сделка? Защото до голяма степен някои от тях се финансират по европейски програми, свързани с тази идея. Е, кой ги слага фотоволтаиците, миньорите ли? В този ред на мисли, аз не оспорвам въобще нито реалността на климатичните промени, нито техния драматизъм. Оспорвам ефективността на една политика, която смята, че ще се бори с този драматизъм като направи тези, които са първоизточникът на този проблем, още по-богати. Това оспорвам.
Антония Георгиева: Вие споменахте още в началото проблема за свръхконсумацията, който е много съществен в този дискурс, защото въпреки увеличилата се в пъти употреба на възобновяеми източници през последните години, като общество консумираме все повече и повече, което прави този преход фактически невъзможен с пазарни средства. В тази връзка БСП какви икономически промени и способи си представя за постигане на тези цели?
Крум Зарков: Въпроса за свръхконсумацията надали ще можем да го решим с конкретна законодателна промяна, защото той има много аспекти. Едно е свръхконсумацията на енергия при производство. Друго е културният контекст, в който живеем вече дълги години, в който ни е натрапено, че трябва да потребяваш повече, за да си щастлив. Белег на социален статус е колко къщи притежаваш и т.н. Това са културни изменения, които ще отнемат време. Иначе нашата икономическа програма на първо време е посветена на справедливото преразпределение на ресурса, който се създава. Дотолкова, доколкото българският брутен вътрешен продукт продължава да расте, макар и малко забавено. Ние всъщност сме в ситуация, в която никога не сме били. България в исторически план никога не е разполагала с толкова собствени и чужди средства, които обаче се преразпределят пряко и косвено по такъв начин, че твърде малко хора имат твърде много пари и твърде много хора имат твърде малко пари. И това е различен вид консумация. По един начин консумира човекът на минимална работна заплата, по друг начин консумира човекът, който има – не искам да казвам цифра, но който има прекалено много.
В този ред на мисли, тези пари, които залежават сред милиардерите и милионерите, те ги превръщат в проблем. Те не знаят какво да правят с тях. Аз нямам пряка мярка и никой няма пряка мярка, с която просто да реши този проблем. Това е процес, който минава бюджет след бюджет, това е процес, който минава дебат по дебат, това е процес, който трябва да ангажира широки маси от обществото, за да се получи както икономическа, така и културна промяна.
Константин Мравов: Тук искам да опитам да обединя два въпроса в продължение на темата. От една страна данъчна реформа, от друга страна делегираните бюджети в здравеопазване, образование и т. н. Ясно е каква е социалистическата кауза – въвеждане на прогресивно данъчно облагане, макар и невинаги да е била такава що се отнася до БСП. Ясно е, че търсим път отвъд фирмения модел в здравеопазването. Но вие виждате ли съюзници, за да може това да се реализира в следващ или в по-следващ парламент?
Крум Зарков: Страхувам се, че промяната ще стане, както често у нас в България, по неизбежност, а не по осъзнатост. Това ще я направи отново некачествена. Защото ние залагаме промяната на данъчната система в контекста на търсене на повече справедливост, а други ще я заложат просто защото не излизат сметките. Международният валутен фонд, който не е лява организация, препоръчва въвеждането на прогресивно данъчно облагане в България по причини, различни от нашите. Затова ние се опитваме да поставим този дебат на дневен ред и ще го поставим в парламента, но най-вече трябва да убедим обществото си, защото то в момента, когато чуе за данъчна система, каквото и да му кажете, разбира, че ще пострада от това. Дори когато ние в нашата програма освобождаваме практически от данъци големи групи хора, те се чувстват застрашени от всякаква промяна на данъчната система, което е свързано с общия контекст на недоверие към всички институции и политически лица.
Видяхте какво се случи през ноември и декември миналата година. Излезе се на протест и той беше етикетиран като протест срещу бюджет, който е твърде щедър. Прощавайте, обаче аз бях на този протест.
Това, което аз видях и почувствах сред хората, които изразяваха искреното си възмущение, не беше: „Не искам такива или онакива данъци“. А беше: „Не искам да дам и една стотинка на тези крадци!“
Не става дума за 10, 12 или каквито и да е процента. „Една стотинка не искам да дам, защото съм убеден, че тези пари ще бъдат изкривени и практически откраднати от мен, а не инвестирани в моето бъдеще“. Сериозна реформа и сериозен разговор за данъчната система минава и през това разбиране.
Константин Мравов: Теоретична постановка: в следващия парламент има път към правителствена коалиция, независимо кои са другите участници, пред БСП стои въпросът дали да участва в нея. Поставя ли се въпросът за прогресивното облагане като червена линия или не?
Крум Зарков: Обсъждането на въпроса е абсолютно задължително. Ние ще влезем в следващия парламент в месец юни. Реформа от такъв мащаб трудно може човек да си представи да стане в рамките на 3 или 4 седмици, защото това ще е времето за приемане на бюджета за следващата година. Но в перспектива следващата година, ако започне да се работи отсега, мисля, че можем да убедим достатъчно от другите парламентарни сили за неизбежността на една по-справедлива данъчна система. В този ред на мисли, това ще бъде нашето поведение, независимо дали сме опозиция или управляващи.
Антония Георгиева: Реално протестният дискурс беше, което се каза и от хората на площадите, и от политически представители, че се протестира за по-десен бюджет и в политическите програми на много от другите кандидати в момента също забелязвам приоритетно запазване на абсурдно ниския плосък данък. Така че освен тези разговори, БСП планира ли да се позиционира и в обществения дискурс по тази тема? Да се пропука този наратив, че по-десният бюджет е в наша полза.
Крум Зарков: Повече от това, че планира: смята да направи това център на своята политика. И то не както се опитват да го заклещят само във въпроса за данък общ доход на физически лица. Корпоративният данък е нещо, за което никой не смее да се обади, а данък дивидент е 5%, което ми се струва, че го няма в практически никоя страна от ЕС. Парадоксално е, че силите, които считат себе си за най-европейски, са против европейската данъчна система.
Това, което се чете сега в програмите им, е пореден изблик на чисто електорален популизъм. Те всички знаят, че системата е неудържима. Въпросът е как ще я поставим тази тема и нашата отговорност е да я поставим достатъчно рано и достатъчно сериозно, за да може действително да се вземе решение, защото иначе ще бъде взето отново в пожарникарски вариант.
Ние сме държава, която взима заеми, за да реализира социална политика. А има ли някой, който да има капка разум, който да мисли, че това е устойчив модел? Така че това ще е един от централните дебати и ако имаме по-устойчив парламент, защото и това има значение, този въпрос ще може да бъде поставен сериозно и да се обмисли, в това число да бъде увлечено общественото мнение и подготвено за това. Инак ще залетим към друга катастрофа, която да е формално променяне на една система и преследване за нейното изпълнение. Това сме го виждали.
Не бива да забравяме, че когато имахме по-големи данъчни ставки, имахме по-малка събираемост. Което ни връща в началото на нашия разговор и за функционирането ни като държава и институции, и въобще. Ключовото тук е дали сме способни като страна и като общество да проведем задълбочен и разумен дебат по основното политическо действие на всяка една общественост – как събира приходи и съответно как ги изразходва. Ние 30 и кусур години не показваме такава способност.
Константин Мравов: Ще прозвучи цинично предвид тона на разговора, но как се бори престъпност с Румен Петков и неговото минало на вътрешен министър? Как се преследва полово равенство с адвокатката на Ванко 1? Как се търси социална справедливост с продължаващо влияние на хора като Георги Гергов, макар той формално да е извън БСП, но и въобще на хора от такъв тип, които имат реално влияние в самата партия?
Крум Зарков: Първо, хората, които изредихте нямат влияние в самата партия. Второ, ние не работим в среда, в която човек може да каталогизира всеки по едно действие. По-сложно е от това. Най-лесният отговор на въпроса е: „А как го борите по друг начин?“ С кристална чистота от комфорта на библиотеката? С каталогизирането на всички хора и превръщането им в добри и лоши, и приемането на добрите и изкарването на лошите по собствен критерий?
В БСП ние сме това, което сме. Хората, които споменахте, имат своите качества, имат и своите истории. Вие сте свободен да ги съдите, както решите. Моята задача като председател е да направя така, че силите, които са в БСП, с техните плюсове и минуси, да могат да реализират в най-висока степен плюсовете си и един друг да спестяват минусите си. Аз също имам такива.
Константин Мравов: Имате ли единство във вижданията си с тези хора и с други хора?
Крум Зарков: Където няма единство, ще има диалог. Когато не можем да постигнем консенсус, някой ще вземе решение в една или друга посока и ще носи отговорност за него. Така се прави в политиката.
Снимки: Константин Мравов
По интервюто работиха: Константин Мравов, Антония Георгиева, Иван Бакалов, Петър Банков, Рая Апостолова
About The Author
