Дори най-суровите критици на покойния сирийски президент Хафез ал Асад би трябвало да оценят начина, по който се е отнасял към тщеславния държавен секретар на Ричард Никсън – Хенри Кисинджр. Когато Кисинджър пристига в Дамаск вечерта на 26 февруари 1974 г., Асад го кара да чака часове, докато вечеря с румънския диктатор Николае Чаушеску. Той приема американеца чак след полунощ.
По време на срещата Кисинджър е разположен срещу „огромно пано, изобразяващо битката при Хатин, където султан Саладин разгромява кръстоносците и тръгва да завладява Йерусалим”, според спомените на Бутейна Шабан, автор на новата книга „На ръба на бездната: Хафез Асад, Хенри Кисинджър и пренареждането на съвременния Близък Изток”. Това обаче не е най-забавното в историята.
Асад настанява антуража на Кисинджър в Дияфа Палас – скромна сграда, където през 1958 г. кръвният враг на американците Гамал Абдел Насър провъзгласява Обединената арабска република, съюз между Сирия и Египет. Половин час след като си е легнал, Кисинджър е събуден от сутрешния зов за молитва от съседната джамия. Според Шабан всички тези атаки срещу самочувствието на Кисинджър не са били случайни.
Шабан, бивш професор по английска литература, която е медиен и политически съветник на сина на Хафез – Башар, за пръв път представя сирийската гледна точка на прословутите преговори между Асад и Кисинджър. Произлязлото от тях споразумение оформя отношенията между Сирия и Израел, както и между Сирия и САЩ, в продължение на близо 40 години. Кисинджър, други американци и израелци са писали за тези разговори, но това е първият сирийски документ за тях.
Шабан е имала безпрецедентен достъп до Сирийския президентски архив, включително „протоколите от техните срещи и съобщенията, които са си пращали през щатския посланик в Дамаск или по дипломатическите канали”. Архивите съдържат и стенографирания текст от записи, които са правени със знанието на всички участници в разговорите, при 28-те визити на Кисинджър в Дамаск през 1973 и 1974 г.
Тази книга не е, нито претендира да бъде окончателен вариант на историята. Подобно на записите от скрити микрофони в Белия дом на Никсън, тя предоставя коректив за легендата за Кисинджър като нов Метерних, която той сам си е изградил.
Кисинджър е възнамерявал втория том от неговите мемоари „Години на промяна” да представляват последната дума относно пазаренето му с Асад. За щастие не са. Майсторски написаната от Едуард Шиън „Арабите, израелците и Кисинсдър”, макар да е изготвена със сътрудничеството на Кисинджър, си спечелва гнева му. Дипломатът заявява, че е бил като ударен от гръм, като е видял напечатани някои от разговорите му с чужди държавни глави. Ако публикуваната в Бейрут книга на Шабан достигне американските читатели, гърмът ще удари отново.
Кисинджър се включва късно в близкоизточната дипломация. Като съветник по националната сигурност на Никсън в периода 1969-1973 г., той възпрепятства преговорите за разрешаване на арабо-израелския конфликт. Целейки се в мястото на Уилям Роджърс като държавен секретар, той обезкуражава преминаване отвъд примирието между Израел, Йордания, Египет и Сирия, с което се слага край на „войната на изтощение”, която банкрутира Израел.
Регионът започва да се променя през септември 1970 г., когато крал Хюсеин смазва Организацията за освобождение на Палестина в Йордания, а Насър умира. Негов наследник става вицепрезидентът му Ануар Садат. Два месеца по-късно безкръвен преврат в Сирия поставя министъра на отбраната Хафез Асад начело на държавата. Отваря се врата за дипломация, която Кисинджър затваря с трясък.
През различни емисари Садат предлага на Никсън и Кисинджър сделка – мир срещу земя. Кисинджър го игнорира, вярвайки, че израелците могат да защитават полуостров Синай чрез тяхната „непробиваема” защитна линия Бар-Лева на източния бряг на Суецкия канал. Садат отново и отново заплашва с война, ако американците не накарат израелците да отстъпят. Кисинджър вярва, че Садат блъфира и отхвърля предложенията му Когато през 1972 г. Садат прогонва всички 15 хил. съветски военни съветници от Египет, Кисинджър отказва да признае стратегическия завой на страната.
Въпреки предупрежденията от крал Хюсеин и различни разузнавателни агенции, сирийската и египетската армия сварват Израел неподготвен, когато атакуват на 6 октомври 1973 г. Египтяните използват водни оръдия, за да подкопаят пясъчните насипи на Бар-Леви, след което навлизат в Синай с понтонни мостове. Сирийски танкове и пехота нахлуват в окупираните Голански възвишения. Само извънредните доставки от САЩ, мобилизацията на резервистите и светкавичното придвижване до западната страна на канала спасяват израелските придобивки от 1967 г.
Кисинджър, който е заменил Роджърс две седмици преди войната, се намесва, за да оправи бъркотията, за която до голяма степен е отговорен. Той излита за Близкия Изток с двойна задача: да изключи СССР от мирните преговори и да защити Израел. Садат се хвърля в обятията на Кисинджър и му предлага да следва неговата дипломация, накъдето ѝ да води. Асад е по-труден за пречупване, до голяма степен заради позицията на страната му като „биещото сърце на арабизма”, както я определя Насър, но и заради вродената му упоритост.
Кисинджър става пионер на това, което ще бъде наречено „дипломатически совалки”, и разнася послания между израелците и техните арабски антагонисти в Кайро и Дамаск, докато прави и свои предложения. Има спорове относно военнопленниците, колко територия трябва да отстъпи Израел, колко оръжия да са позволени за двете страни, както и за статута на наблюдателите от ООН. Репортерите на терен в Дамаск (като автора на тази статия) нямаха представа какво обещава Кисинджър зад вратите на президентския дворец. Той информираше придружаващите го представители на пресата (които другите журналисти наричахме неговите „тренирани тюлени”) с каквото извъртане, вярно или невярно, искаше да прочете информацията в сутрешния вестник.
Първата среща на Кисинджър с Асад на 15 декември 1973 г. продължава шест часа и половина. Асад изумява гостенина си, първият щатски държавен секретар, посещаващ сирийската столица то 1953 г., като изключва съветските си покровители от дискусиите, заради разбирането, че само САЩ могат да окажат влияние на Израел. Кисинджър изненадва Асад с твърдението, че големите пречки за него произтичат от тези, „които контролират финансовата столица и средствата за комуникация в САЩ” – не особено тънък намек за ционисткото лоби, още не е постигнало напълно влиянието, което ще придобие в бъдеще.
Сирийските стенограми съдържат многобройни презрителни забележки относно това лоби, за разлика от американските, които „не съдържат никакво споменаване на „финансовата столица” или средствата за комуникация”, отбелязва Шабан.
Кисинджър успява да договори израело-египетско примирие за осем дни през януари 1974 г. „За разлика от сравнително краткия преговорен процес, довел до египетско-израелското споразумение, преговорите за сирийско-израелско примирие се оказват далеч по-трудни и продължават значително по-дълго”, отбелязва със значително подценяване историческият сайт на Държавния департамент. За разлика от Синай, в Голанските възвишения има стотици селища, хиляди прогонени жители, които искат да се върнат по домовете си, освен това те се намират в близост до столицата на страната. От израелска гледна точка сирийските фронтови линии заплашват както техните незаконно изградени селища, така и части от самия Израел. И за разлика от Садат, Асад не е подмазвач.
Кисинджър ласкае, лъже и манипулира. В края на краищата той получава каквото иска: сделка, която дава на Израел най-мирната му граница, докато гражданската война в Сирия не промени играта. Той също така постига американски монопол над арабско-израелските преговори. Този монопол изоставя всеобхватната работа за мир в полза на това, което Кисинджър нарича дипломация „стъпка по стъпка”. Тези стъпки доведоха до ливанската гражданска война и многобройните инвазии на Израел в Ливан, създаването на Хизбула и изгонването на Израел от Ливан, неограничената израелска колонизация на Западния бряг, палестинските въстания „интифада”, както и продължаващата деградация на живота на палестинците. Ситуацията определено е по-лоша, отколкото през 1969 г., когато Кисинджър напуска Харвард, за да работи в правителството.
Близкият Изток изглежда като дребно провинение в сравнение с престъпленията на Кисинджър във Виетнам, Лаос, Бангладеш, Чили, Кипър и Източен Тимор. Човекът, който посъветва Никсън да използва „всичко което лети и което мърда” за военната кампания в Камбоджа, днес позира заедно с друг президент на САЩ, чиито политики са достатъчно опасни и без съветите на този стар разбойник.
Покойният Кристофър Хитчънс, чиято книга „Процесът срещу Хенри Кисинджър” дава достатъчно доказателства за съставяне на обвинителен акт, пише през 2010 г.: „Всеки достоен човек трябва да затваря вратите си пред Хенри Кисинджър и той трябва да бъде засрамван, изолиран и изключван. Без повече вечери в негова чест, без повече уважавана публика за неговите абсурдно скъпи публични прояви, без повече самодоволни снимки с известни личности, без повече търсене на безполезните му мнения от подлизурски редактори и продуценти”. Нищо в книгата „На ръба на бездната”, въпреки представянето на Кисинджър като отракан, ако и лъжлив посредник, не обезсилва съветите на Хитчънс.
