Майкъл Барнет, Нейтън Браун, Марк Линч и Шибли Телхами, Foreign Affairs
Завръщането на министър-председателя Бенямин Нетаняху на власт в Израел с тясна, крайнодясна коалиция разби дори илюзията за решение с две държави. Членовете на новото му правителство не се притесняват да излагат възгледите си за това какво е Израел и какъв трябва да бъде във всички контролирани от него територии: Велик Израел, дефиниран не само като еврейска държава, но и като държава, в която законът закрепва еврейското върховенство над всички палестинци, които остават там. В резултат на това вече не е възможно да се избегне сблъсъкът с реалността на еднинната държава.
Новото радикално правителство на Израел не създаде тази реалност, а по-скоро я направи невъзможна за отричане. Временният статут на „окупация“ на палестинските територии сега е постоянно състояние, при което една държава, управлявана от една група хора, управлява друга група хора. Обещанието за решение с две държави имаше смисъл като алтернативно бъдеще в годините около споразуменията от Осло през 1993 г., когато имаше гласове за компромис както от израелска, така и от палестинска страна и когато беше постигнат осезаем, макар и мимолетен напредък в изграждането на институциите на хипотетичната палестинска държава. Но този период отдавна приключи. Днес е безсмислено фантастичните визии за бъдещето да засенчват дълбоко вкоренените съществуващи положения.
Крайно време е да се замислим какво означава реалността с една държава за управлението, политиката и анализа. Палестина не е държава в състояние на очакване, а Израел не е демократична държава, която случайно окупира палестинска територия. Цялата територия на запад от река Йордан отдавна представлява единна държава под израелско управление, където земята и хората са обект на коренно различни правни режими, а палестинците са трайно третирани като по-ниска каста. Политиците и анализаторите, които пренебрегват тази реалност на единна държава, ще бъдат обречени на неуспех и неуместност, като не правят нищо друго освен да осигуряват димна завеса за утвърждаване на статуквото.
Някои последици от тази реалност с единна държава са ясни. Светът няма да спре да се интересува от правата на палестинците, независимо колко горещо го желаят много поддръжници на Израел (и арабските управници). Насилието, лишаването от собственост и нарушаването на човешките права ескалираха през последната година, а рискът от широкомащабна насилствена конфронтация нараства с всеки ден, в който палестинците са блокирани в тази все по-разширяваща се система на узаконено потисничество и израелско посегателство. Много по-малко ясно е обаче как важните участници ще се приспособят – ако изобщо се приспособят – след като реалността на една държава се превърне от публична тайна в неоспорима истина.
Президентът на САЩ Джо Байдън изглежда напълно отдаден на статуквото и няма доказателства, че администрацията му е обмислила въпроса или е направила нещо повече от управление на кризата и изразяване на недоволство. Във Вашингтон цари силно усещане за пожелателно мислене, като много американски служители все още се опитват да се убедят, че има шанс да се върнат към преговори за две държави, след като анормалното правителство на Нетаняху напусне поста си. Но пренебрегването на новата реалност няма да бъде опция още дълго време. В Израел и Палестина се надига буря, която изисква спешен отговор от страната, която в най-голяма степен е позволила появата на единна държава, отстояваща еврейското превъзходство. Ако Съединените щати искат да избегнат дълбока нестабилност в Близкия изток и предизвикателство за по-широкия си глобален дневен ред, те трябва да престанат да освобождават Израел от стандартите и структурите на либералния международен ред, който Вашингтон се надява да ръководи.
От неизречено към неоспоримо
Режимът с единна държава не е бъдеща възможност, той вече съществува, независимо от това какво мисли някой. Между Средиземно море и река Йордан една държава контролира влизането и излизането на хора и стоки, следи за сигурността и има възможност да налага своите решения, закони и политики на милиони хора без тяхното съгласие.
Реалността на единната държава по принцип може да се основава на демократично управление и равнопоставеност на гражданите. Но в момента такова решение не се предлага. Принуден да избира между еврейската идентичност на Израел и либералната демокрация, Израел е избрал първото. Той е заключил система на еврейско превъзходство, в която неевреите са структурно дискриминирани или изключени в една многостепенна схема: някои неевреи имат повечето, но не всички права, които имат евреите, докато повечето неевреи живеят в условията на строга сегрегация, разделение и подчинение.
Мирният процес в последните години на ХХ век предлагаше примамливата възможност за нещо различно. Но след срещата на върха в Кемп Дейвид през 2000 г., когато водените от САЩ преговори не успяха да постигнат споразумение за две държави, изразът „мирен процес“ служи най-вече за отклоняване на вниманието от реалностите на място и за оправдание за непризнаването им. Втората интифада, която избухна скоро след разочарованието в Кемп Дейвид, и последвалите нахлувания на Израел на Западния бряг, сведоха Палестинската власт в подизпълнител на Израел в областта на сигурността. Те също така ускориха десния уклон на израелската политика, промените в населението, предизвикани от преместването на израелски граждани на Западния бряг, и географската фрагментация на палестинското общество. Кумулативният ефект от тези промени става очевиден по време на кризата от 2021 г., свързана с присвояването на палестински домове в Източен Йерусалим, която изправи едни срещу други не само израелски заселници и палестинци, но и еврейски и палестински граждани на Израел в конфликт, който разделя градове и квартали.
Новото правителство на Нетаняху, съставено от коалиция от десни религиозни и националистически екстремисти, е олицетворение на тези тенденции. Членовете му се хвалят с мисията си да създадат нов Израел по свой образ и подобие: по-малко либерален, по-религиозен и по-склонен към дискриминация срещу неевреи. Нетаняху е писал, че „Израел не е държава на всички свои граждани“, а по-скоро „на еврейския народ – и само на него“. Човекът, когото той назначи за министър на националната сигурност, Итамар Бен-Гвир, заяви, че Газа трябва да бъде „наша“ и че „палестинците могат да отидат в … Саудитска Арабия или на други места, като Ирак или Иран“. Това екстремистко виждане отдавна се споделя от поне малка част от израелците и има силна основа в ционистката мисъл и практика. Тя започва да набира привърженици скоро след като Израел окупира палестинските територии във войната през 1967 г. И въпреки че все още не е хегемонен възглед, тя може правдоподобно да претендира за мнозинство от израелското общество и вече не може да бъде наречена маргинална позиция.
Фактът на реалността с единна държава отдавна е очевиден за тези, които живеят в Израел и контролираните от него територии, както и за всеки, който е обърнал внимание на неумолимите промени на терен. Но през последните няколко години нещо се промени. До неотдавна реалността на едната държава рядко се признаваше от важните участници, а тези, които изричаха истината на глас, бяха игнорирани или наказвани за това. Със забележителна бързина обаче неизреченото се превърна в общоприета мъдрост.
Демокрация за някои
За да видят реалността на единната държава, много наблюдатели ще трябва да сложат нови очила. Това са хора, които са свикнали да виждат разграничение между окупираните територии и самия Израел – т.е. държавата, която е съществувала преди 1967 г., когато Израел завзема Западния бряг и Газа – и смятат, че суверенитетът на Израел е ограничен до територията, която той е контролирал преди 1967 г. Но държавата и суверенитетът не са едно и също нещо. Държавата се определя от това, което контролира, докато суверенитетът зависи от това дали другите държави признават законността на този контрол.
Тези нови очила биха разчленили понятията за държава, суверенитет, нация и гражданство, което би улеснило виждането на реалността на една държава, която неизбежно се основава на отношения на превъзходство и малоценност между евреи и неевреи във всички територии под диференцирания, но неоспорим контрол на Израел. Разгледайте Израел през призмата на една държава. Той контролира територия, която се простира от реката до морето, има почти монопол върху употребата на сила и използва тази власт, за да поддържа драконовска блокада на Газа и да контролира Западния бряг със система от контролно-пропускателни пунктове, полицейска охрана и непрестанно разширяващи се селища. Дори след като изтегли силите си от Газа през 2005 г., израелското правителство запази контрола си върху входните и изходните пунктове на територията. Подобно на части от Западния бряг, Газа се радва на известна автономия, а след кратката палестинска гражданска война през 2007 г. територията се управлява вътрешно от ислямистката организация Хамас, която не допуска почти никакво несъгласие. Но Хамас не контролира бреговата линия, въздушното пространство или границите на територията. С други думи, според всяко разумно определение израелската държава обхваща всички земи от границата с Йордания до Средиземно море.
Беше възможно тази реалност да бъде пренебрегната, тъй като Израел не е предявил официални претенции за суверенитет над всички тези области. Той е анексирал някои от окупираните територии, включително Източен Йерусалим и Голанските възвишения. Но все още не е обявил суверенитет над останалата част от контролираните от него земи и само няколко държави биха признали такива претенции, ако Израел ги предяви.
Контролирането на територията и укрепването на институционалното господство, без да се формализира суверенитетът, позволява на Израел да поддържа реалност с една държава при своите условия. Той може да отрича отговорността (и правата) на повечето палестинци, защото те са жители на неговата територия, но не са граждани на държавата, като цинично оправдава тази дискриминация с мотива, че тя поддържа жива възможността за решение, основано на съществуването на две държави. Като не формализира суверенитета си, Израел може да бъде демократичен за своите граждани, но безотчетен за милиони свои жители. Тази договореност позволява на много от поддръжниците на Израел в чужбина да продължат да се преструват, че всичко това е временно – че Израел остава либерална демокрация и че един ден палестинците ще упражнят правото си на самоопределение.
Но дори в границите си отпреди 1967 г. израелската демокрация има ограничения, които стават очевидни, когато се разглеждат през призмата на гражданството. Еврейската идентичност на Израел и реалността на една държава са създали сложна поредица от правни категории, които разпределят различни права, отговорности и защита. Законът за „националната държава“ от 2018 г. определя Израел като „национална държава на еврейския народ“ и твърди, че „упражняването на правото на национално самоопределение в Държавата Израел е уникално за еврейския народ“; в него не се споменава за демокрация или равенство за нееврейските граждани.
Според тази йерархия на принадлежност най-пълният клас гражданство е запазен за израелските евреи (поне за тези, чието еврейство отговаря на равинските стандарти); те са граждани без условия. Палестинците, които имат израелско гражданство и пребивават в Израел преди 1967 г., имат политически и граждански права, но се сблъскват с други ограничения – както правни, така и извънсъдебни – на своите права, отговорности и защита. Палестинците, живеещи в Йерусалим, теоретично имат възможността да станат израелски граждани, но повечето от тях я отхвърлят, защото това би било акт на нелоялност. Палестинците, които пребивават в окупираните територии, са най-ниската класа от всички. Техните права и задължения зависят от мястото, където живеят, като тези в Газа са на дъното на йерархията – положение, което само се влоши, откакто Хамас пое контрола. Ако поискате от палестинец да опише правния си статут, можете да получите отговор, който продължава няколко минути – и все още е пълен с неясноти.
Докато съществуваше надеждата за решение с две държави, което да признае правата на палестинците, ситуацията в границите на Израел от 1967 г. можеше да се разглежда като ситуация на равенство де юре, съчетано с дискриминация де факто спрямо някои граждани – една злощастна, но често срещана реалност в голяма част от света. Но когато се признае реалността на една държава, се разкрива нещо по-пагубно. В тази единна държава има хора, чието придвижване, пътуване, гражданско състояние, икономически дейности, права на собственост и достъп до обществени услуги са силно ограничени. Значителна част от жителите на тази държава, които са живели там през целия си живот и имат дълбоки и постоянни корени на територията на тази държава, остават без гражданство. И всички тези категории и степени на маргинализация се налагат чрез правни, политически мерки и мерки за сигурност, наложени от държавни служители, които са отговорни само пред част от населението.
Назоваването на тази реалност е политически проблематично, въпреки че се е формирал консенсус относно трайните и тежки неравенства, които я определят. Поредица от доклади на израелски и международни неправителствени организации, документиращи тези неравенства, изтласкаха термина „апартейд“ от периферията на израелско-палестинския дебат в неговия център. Апартейдът се отнася до системата на расова сегрегация, която правителството на бялото малцинство в Южна Африка използва, за да утвърди превъзходството на бялата раса от 1948 г. до началото на 90-те години на ХХ век. Оттогава той е определен от международното право и от Международния наказателен съд като узаконена схема за расова сегрегация и дискриминация и се счита за престъпление срещу човечеството. Големи правозащитни организации, сред които Human Rights Watch и Amnesty International, прилагат този термин към Израел. Така правят и много учени: според проучване от март 2022 г. сред учени с фокус върху Близкия изток, които членуват в три големи академични асоциации, 60% от анкетираните описват ситуацията в Израел и палестинските територии като „реалност с една държава и неравенство, наподобяващо апартейд“.
Възможно е терминът да не е напълно подходящ. Израелската система за структурна дискриминация е по-тежка от тази дори на най-нелибералните държави. Но тя не се основава на раса, както е дефиниран апартейдът в Южна Африка и както е дефиниран в международното право, а на етническа принадлежност, националност и религия. Може би това разграничение е от значение за онези, които искат да предприемат правни действия срещу Израел. То обаче не е толкова важно от политическа гледна точка и на практика е без значение, когато става въпрос за анализ. Това, което има значение от политическа гледна точка, е фактът, че някогашният термин, който е бил табу, все повече се превръща в масово, здравомислещо разбиране за реалността. От аналитична гледна точка важното е, че етикетът „апартейд“ описва точно фактите на място и предлага началото на пътна карта за тяхната промяна. Апартейд не е магическа дума, която променя реалността, когато се използва. Но навлизането ѝ в политическия мейнстрийм разкрива широкото признание, че израелското управление има за цел да поддържа еврейското превъзходство на цялата територия, която държавата контролира. Израелската система може и да не е технически погледнато апартейд, но се римува.
Грубо събуждане
Преди всичко израелците и палестинците са тези, които трябва да се справят с реалността на единната държава. Но тази реалност ще усложни и отношенията на Израел с останалия свят. В продължение на половин век мирният процес позволяваше на западните демокрации да пренебрегват окупацията на Израел в полза на едно амбициозно бъдеще, в което окупацията ще приключи по взаимно договорен начин. Израелската демокрация (колкото и несъвършена да е тя) и номиналното разграничение между Израел и окупираните палестински територии също помогнаха на външните наблюдатели да отклонят погледа си. Всички тези разсейващи фактори вече не съществуват. Реалността на една държава отдавна е залегнала в израелското законодателство, политика и общество, макар че едва сега тя се признава широко. Не съществуват готови алтернативи, а и от десетилетия не е имало смислен политически процес за създаването им.
Може би признаването на тези факти няма да промени много. Много трайни глобални проблеми никога не се решават. Живеем в популистки свят, в който демокрацията и правата на човека са под заплаха. Израелските лидери изтъкват Абрахамските споразумения, които установяват отношенията на Израел с Бахрейн, Мароко, Судан и Обединените арабски емирства (ОАЕ), за да твърдят, че нормализирането на отношенията с арабските държави никога не е изисквало решаването на палестинския въпрос. От своя страна западните лидери може просто да продължат да се преструват, че Израел споделя техните либерални демократични ценности, докато много произраелски групи в САЩ засилват подкрепата си. Либералните американци от еврейски произход може да се затрудняват да защитават един Израел, който има много характеристики на апартейд, но техните протести ще имат малък практически ефект.
Въпреки това има причини да се смята, че преходът от желания свят на две държави към реален свят на единна държава може да бъде труден. Разпространението на аналогията с апартейда и възходът на движението за бойкот, дивестиции и санкции – и силният отпор срещу двете – подсказват, че политическият терен се е променил. Израел може да се радва на по-голяма физическа сигурност и регионално дипломатическо признание от всякога, с малко международни или местни ограничения за дейността си на Западния бряг. Но контролът изисква нещо повече от груба сила. Той изисква и някакво подобие на легитимност, тъй като статуквото се поддържа от неговата естествена даденост, естественото му възприемане като здрав разум и невъзможността дори да се помисли за оправдана съпротива. Израел все още разполага с материалната мощ да печели битките, които избира. Но тъй като тези битки се увеличават, всяка победа допълнително подкопава бойните му позиции. Тези, които искат да защитят сегашното статукво, еднодържавната реалност, защитават колониални принципи в един постколониален свят.
Борбата за определяне и оформяне на условията на тази реалност с една държава може да приеме нови форми. В миналото драматичните междудържавни войни създаваха възможности за преговори и дипломация с високи залози. Но в бъдеще американските политици вероятно няма да се сблъскат с конвенционални конфликти като тези, които избухнаха между Израел и арабските държави през 1967 и 1973 г. Вместо това те ще се сблъскат с нещо по-близко до първата и втората интифада – внезапни изблици на насилие и масово народно оспорване като тези, които се случиха през май 2021 г. Тогава сблъсъците в Йерусалим предизвикаха по-широк пожар, включващ ракетен обстрел между Израел и Хамас, демонстрации и насилие на Западния бряг и грозни инциденти, при които израелци от еврейски и палестински произход (и израелската полиция) се държаха така, сякаш етническата принадлежност надделява над гражданството. Ежедневните прояви на насилие и спорадичните изблици на масови вълнения – може би дори трета интифада – изглеждат неизбежни.
Политиците в Съединените щати и другаде, които отдавна говорят за необходимостта от запазване на решението за две държави, все по-често са принудени да реагират на кризи, за които не са подготвени. Проблемите, породени от реалността с една държава, вече предизвикаха нови движения за солидарност, бойкоти и обществени конфликти. Неправителствени организации, политически движения, подкрепящи различни израелски и палестински каузи, и транснационални групи за защита на правата на човека се опитват да променят глобалните норми и да повлияят на отделни хора, общества и правителства с нови и стари медийни кампании. Все по-често те се стремят да етикетират или бойкотират стоки, произведени в места, контролирани от израелското правителство (или да забранят подобни бойкоти), и се позовават на законите за гражданските права, за да мобилизират своите поддръжници и да намерят алтернатива на безрезултатните дипломатически усилия на правителствените ръководители.
Но всички тези движения и кампании се стремят да мобилизират избиратели, които са дълбоко разделени. Палестинците са разделени на тези, които имат израелско гражданство, и тези, които имат други форми на пребиваване, както и на тези, които живеят в Източен Йерусалим, Западния бряг и Газа. Те са разделени между тези, които живеят в реалността на една държава, и тези, които живеят в диаспората. Те са разделени между политическата фракция Фатах, която има влияние на Западния бряг, и организацията Хамас, която контролира Газа. Те също така са все по-разделени по признак поколение. По-младите палестинци се чувстват по-малко привързани към движенията, които са насочвали политическите ангажименти и енергията на техните родители, баби и дядовци, и са по-склонни да се насочат към нови групи и да възприемат нови тактики на съпротива.
Израелските евреи са подобно разделени по отношение на естеството на държавата, ролята на религията в политиката и редица други въпроси, включително правата на гейовете, лесбийките и другите сексуални малцинства. Либералните израелски евреи организираха масови протести срещу посегателствата на правителството на Нетаняху върху демокрацията и съдебната система, но те се мобилизираха много по-малко около палестинския въпрос, което показва как вътрешните разногласия изместиха на заден план въпросите за мирния процес, който вече не съществува.
Резултатът е, че лидерите и от двете страни не поемат отговорност. Във всички лагери има политици, които искат да запазят конфликта под око, обикновено не в услуга на някаква стратегия за разрешаване, а поради чувство за неефективност и инерция. Други политици искат точно обратното: да разтърсят нещата и да тръгнат в рязко различна посока, както направи президентът на САЩ Доналд Тръмп със своята „сделка на века“, обещавайки край на конфликта по начин, който на практика заличава палестинските права и национални стремежи. Евреите, настояващи за официално анексиране на окупираните територии, и палестинците, застъпващи се за нови начини на съпротива срещу израелското управление, също се надяват да преобърнат статуквото. Но всички тези усилия се основават на твърдо установените структури на властта и интересите.
При тези условия всяка дипломация, предприета в името на справедливото разрешаване на конфликта, вероятно ще се провали, тъй като не отчита правилно както възможните алтернативи на сегашната безизходица, така и волята на всички страни да ги постигнат. Политиците, които желаят да направят по-добри избори, ще трябва да обърнат внимание на начините, по които функционира и се развива системата на единната държава. Те ще трябва да разберат как различните ѝ жители си представят своята родина, как се прилагат или нарушават правата и как демографските показатели бавно, но предвещаващо се променят.
Призракът на “Арабската пролет”
Признаването на реалността с една държава има важни – и противоречиви – последици за арабския свят. Аргументът в полза на решението за две държави отдавна предполага важността на палестинската кауза за арабските общества, ако не и за техните правителства. Саудитската мирна инициатива от 2002 г., която предлага нормализиране на отношенията между Израел и всички арабски държави в замяна на пълно изтегляне на Израел от окупираните територии, установява една основна линия: мирът с арабския свят ще изисква разрешаване на палестинския въпрос.
Абрахамските споразумения, постигнати с посредничеството на администрацията на Тръмп и ентусиазирано подкрепени от администрацията на Байдън, изрично се прицелиха в това предположение, като ускориха политическото нормализиране и сътрудничеството в областта на сигурността между Израел и няколко арабски държави, без да изискват напредък по палестинския въпрос. Това отделяне на арабската нормализация от палестинския въпрос допринесе значително за утвърждаване на реалността на една държава.
Досега споразуменията се оказаха трайни и оцеляха след сформирането на правителството на Нетаняху с неговите екстремистки министри. Най-малкото нормализирането на отношенията между Израел и ОАЕ вероятно ще надживее следващия кръг от израелско-палестинско насилие и дори откритите израелски стъпки към анексиране. Но след подписването на споразуменията нито една друга арабска държава не се е опитала да нормализира отношенията си с Израел, а Саудитска Арабия продължава да се застрахова, като се въздържа от установяване на официални връзки с Израел.
Арабската нормализация вероятно ще остане обвързана с палестинския въпрос за неопределено време извън страните от Персийския залив. Твърде лесно е да си представим сценарий, при който Израел предприема стъпки за конфискуване на повече собственост в Йерусалим, предизвиква широкомащабни палестински протести, а след това отговаря на тези вълнения с още по-голямо насилие и по-бързо отнемане на собственост – в крайна сметка предизвиквайки окончателно разпадане на Палестинската автономия. Подобна ескалация лесно би могла да предизвика мащабни протести в целия арабски свят, където дългогодишните икономически трудности и политическите репресии са създали огнища на напрежение. Съществува и още по-сериозната заплаха Израел да принуди палестинците да напуснат Западния бряг или дори Йерусалим – възможност, понякога евфемистично наричана „прехвърляне“, която според социологическите проучвания много израелски евреи биха подкрепили. Отделен е въпроса как Хамас или Иран могат да се възползват от подобни обстоятелства.
Арабските управници може и да не се интересуват от палестинците, но техният народ се интересува – и тези управници не се интересуват от нищо друго, освен да запазят троновете си. Пълното изоставяне на палестинците след повече от половин век поне риторична подкрепа би било рисковано. Арабските лидери не се страхуват от загуба на избори, но те помнят твърде добре арабските въстания от 2011 г. и се притесняват от всичко, което предизвиква масова народна мобилизация, която може бързо да прерасне в протести срещу техните режими.
Напускане, възражжение или лоялност?
Признаването на реалността с една държава може също така да поляризира американския разговор за Израел и палестинците. Евангелистите и много други хора от политическата десница биха могли да приемат тази реалност като реализация на това, което те смятат за легитимни израелски стремежи. Много американци, които са вляво от центъра, може най-накрая да признаят, че Израел е изпаднал от редиците на либералните демокрации и да се откажат от фантастичното обещание за две държави в името на целта за една държава, която предоставя равни права на всички свои жители.
Съединените щати носят значителна отговорност за утвърждаването на реалността на една държава и продължават да играят силна роля в оформянето на израелско-палестинския въпрос. Израелското строителство на селища на Западния бряг не би оцеляло и не би се ускорило, а окупацията не би продължила без усилията на САЩ да предпазят Израел от последствия в ООН и други международни организации. Без американските технологии и оръжия Израел вероятно нямаше да може да поддържа военното си предимство в региона, което му позволи да затвърди позициите си в окупираните територии. А без големите дипломатически усилия и ресурси на САЩ Израел не би могъл да сключи мирни споразумения с арабските държави – от Кемп Дейвид до Абрахамските споразумения.
И все пак американският разговор за Израел и палестинците умишлено пренебрегва начините, по които Вашингтон подстрекава окупацията. Подкрепата на САЩ за мирния процес се изразяваше както в сигурността на Израел, така и в идеята, че само решението за две държави може да запази Израел като еврейски и демократичен. Тези две цели винаги са били в противоречие, но реалността с една държава ги прави непримирими.
Въпреки че израелско-палестинският въпрос никога не е бил сред водещите приоритети на американската общественост, през последните няколко години нагласите в САЩ се промениха значително: подкрепата за решение с две държави намаля, а подкрепата за единна държава, която да гарантира равноправно гражданство, нарасна. Социологическите проучвания показват, че повечето американски избиратели биха подкрепили демократичен Израел, а не еврейски, ако бъдат принудени да избират. Възгледите за Израел също така са станали много по-партийни, като републиканците, особено евангелистите, все повече подкрепят израелската политика, а преобладаващото мнозинство от демократите предпочитат безпристрастна политика на САЩ. Младите демократи вече изразяват по-голяма подкрепа за палестинците, отколкото за Израел. Една от причините за тази промяна, особено сред младите демократи, е, че израелско-палестинският въпрос все повече се разглежда като въпрос на социална справедливост, а не на стратегически интерес или библейско пророчество. Това е особено вярно в епохата на движението „Животът на чернокожите има значение“.
Реалността на една държава особено силно засегна политическия живот на американците от еврейски произход. От първите години на ционизма повечето американски евреи, подкрепящи Израел, смятат за свещен стремежа Израел да бъде едновременно еврейски и либерален. Последното правителство на Нетаняху може да се окаже точката на пречупване за тази група. Трудно е да се съчетае ангажиментът към либерализма с подкрепата за една държава, която предлага предимствата на демокрацията на евреите (а сега изглежда, че посяга към някои от тях), но изрично ги отказва на мнозинството от нееврейските си жители.
Повечето американци от еврейски произход възприемат основните либерални принципи, като свободата на мнение и изразяване, върховенството на закона и демокрацията, не само като еврейски ценности, но и като защита срещу дискриминацията, която гарантира тяхното приемане и дори оцеляване в Съединените щати. Въпреки това ангажиментът на Израел към либерализма винаги е бил колеблив. Като еврейска държава тя насърчава по-скоро етнически, отколкото граждански национализъм, а нейните ортодоксални еврейски граждани играят огромна роля в определянето на начина, по който юдаизмът формира израелския живот.
През 1970 г. политикономистът Алберт Хиршман пише, че членовете на организации в криза или упадък имат три възможности: „напускане, възражение и лоялност“. Днес американските евреи имат същите възможности. Единият лагер, който вероятно доминира в най-големите еврейски институции в САЩ, проявява лоялност, която се изразява в отричане на реалността на една държава. Втората опция е все по-доминиращият избор на американските евреи, които преди това са били в лагера на мира. Някога фокусирани върху постигането на решение за две държави, тези американци сега насочват своята активност към защита на правата на палестинците, опазване на свиващото се пространство за израелското гражданско общество и противопоставяне на опасностите, които създава дясното правителство на Нетаняху. И накрая, има и американски евреи, които са избрали да се оттеглят или да останат безразлични. Те просто не мислят много за Израел. Това може да се дължи на факта, че нямат силна еврейска идентичност или че смятат Израел за несъответстващ или дори противоположен на техните ценности. Съществуват някои доказателства, че колкото повече Израел се отклонява надясно, толкова по-голяма става тази група, особено сред младите американски евреи.
Сблъсък с реалността
Досега администрацията на Байдън се стремеше да запази статуквото, като призоваваше Израел да избягва сериозни провокации. В отговор на продължаващото строителство на селища на Западния бряг и други израелски нарушения на международното право Съединените щати направиха празни изявления, в които призоваха Израел да избягва действия, които подкопават решението за две държави. Но този подход поставя погрешна диагноза на проблема и само го влошава: крайнодясното правителство на Нетаняху е симптом, а не причина за реалността с една държава, и ласкаенето му в опит да го подтикне към умереност само ще окуражи екстремистките му лидери, като покаже, че те не плащат никаква цена за действията си.
Вместо това Съединените щати биха могли да отговорят на една радикализирана реалност с радикален отговор. Като начало Вашингтон трябва да изхвърли от речника си термините „решение с две държави“ и „мирен процес“. Призивите на САЩ към израелците и палестинците да се върнат на масата за преговори разчитат на магическо мислене. Промяната на начина, по който Съединените щати говорят за израелско-палестинския въпрос, няма да промени нищо на място, но ще премахне фасадата, която позволява на американските политици да избягват да се сблъскват с реалността. Вашингтон трябва да погледне на Израел такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто се предполага, че е, и да действа в съответствие с това. Израел вече дори не претендира да поддържа либерални стремежи. Съединените щати не споделят „общи ценности“ и не трябва да имат „неразрушими връзки“ с държава, която дискриминира или малтретира милиони свои жители въз основа на техния етнически произход и религия.
Една по-добра политика на САЩ би се застъпила за равенство, гражданство и човешки права за всички евреи и палестинци, живеещи в рамките на единната държава, доминирана от Израел. Теоретично такава политика не би попречила на възкресяването на решението за две държави в малко вероятния случай, ако страните се придвижат в тази посока в далечното бъдеще. Но изхождането от реалността с една държава, която е морално осъдителна и стратегически скъпа, би изисквало незабавно съсредоточаване върху равните човешки и граждански права. Сериозното отхвърляне на днешната несправедлива реалност от страна на Съединените щати и останалата част от международната общност би могло да подтикне и самите страни към сериозно обмисляне на алтернативно бъдеще. Съединените щати трябва да поискат равенство сега, дори ако крайното политическо споразумение ще бъде определено от палестинците и израелците.
За тази цел Вашингтон трябва да започне да обвързва военната и икономическата помощ за Израел с ясни и конкретни мерки за прекратяване на военното управление на Израел над палестинците. Избягването на подобни условия прави Вашингтон дълбоко съучастник в реалността на една държава. Ако Израел продължи да върви по сегашния си път, Съединените щати трябва да обмислят рязко намаляване на помощта и други привилегии, може би дори налагане на интелигентни, целенасочени санкции на Израел и израелските лидери в отговор на ясно изразени агресивни действия. Израел може сам да реши какво иска да прави, но Съединените щати и другите демокрации могат да се уверят, че той знае цената на поддържането и дори засилването на един дълбоко нелиберален, дискриминационен ред.
Най-ясната глобална визия, изразена от администрацията на Байдън, е пълната защита на международните закони и норми в отговор на нахлуването на Русия в Украйна. Дори ако се пренебрегне реалността на една държава, същите норми и ценности със сигурност ще бъдат заложени на карта в Израел и Палестина, както това се разбира в целия глобален Юг. Когато Израел нарушава международните закони и либералните норми, Съединените щати следва да осъдят Израел за тези нарушения, както биха осъдили всяка друга държава. Вашингтон трябва да спре да закриля Израел в международните организации, когато той е изправен пред основателни обвинения в нарушения на международното право. И трябва да се въздържа от налагане на вето на резолюции на Съвета за сигурност на ООН, които имат за цел да държат Израел отговорен, да спре да се противопоставя на усилията на палестинците да търсят обезщетение в международни съдилища и да мобилизира други държави да изискват прекратяване на обсадата на Газа – още една уж временна мярка, която се е превърнала в жестока и институционализирана реалност.
Но реалността с една държава изисква повече. Погледнат през тази призма, Израел прилича на държава на апартейда. Вместо да освобождава Израел от строгата норма срещу апартейда, залегнала в международното право, Вашингтон трябва да се съобрази с реалността, за чието създаване е помогнал, и да започне да гледа на тази реалност, да говори за нея и да взаимодейства с нея честно. Съединените щати трябва да се застъпят за международните, израелските и палестинските неправителствени организации, организациите за защита на правата на човека и отделните активисти, които са демонизирани за това, че смело посочват структурната несправедливост. Вашингтон трябва да защити израелските организации на гражданското общество, които са последното убежище на либералните ценности в страната, и палестинските, чиито усилия ще бъдат от решаващо значение за избягване на кървавия конфликт през следващите месеци. Съединените щати трябва също така да се противопоставят на израелските арести на палестински лидери, които предлагат ненасилствена визия за народна съпротива. И не бива да се стремят да спират или наказват онези, които избират да бойкотират Израел по мирен начин заради неговата жестока политика.
Въпреки че Вашингтон не може да попречи на нормализирането на отношенията между Израел и арабските му съседи, САЩ не трябва да ръководят тези усилия. Никой не бива да се заблуждава от миража, че Абрахамските споразумения процъфтяват, докато палестинският въпрос се разпалва. Отделянето на подобни споразумения за нормализиране на отношенията от отношението на Израел към палестинците само засилва израелската крайна десница и циментира еврейското превъзходство в държавата.
Тези промени в политиката на САЩ няма да дадат незабавни резултати. Политическият отпор би бил ожесточен, въпреки че американците – особено демократите – са станали много по-критични към Израел, отколкото политиците, които избират. Но в дългосрочен план тези промени дават най-голяма надежда за постигане на по-мирен и справедлив изход в Израел и Палестина. Като се изправят най-накрая срещу реалността на една държава и заемат принципна позиция, Съединените щати ще престанат да бъдат част от проблема и ще започнат да бъдат част от решението.
Майкъл Барнет е университетски професор по международни отношения и политически науки в Училището по международни отношения „Елиът“ към Университета „Джордж Вашингтон“.
Нейтън Браун е професор по политически науки и международни отношения в университета „Джордж Вашингтон“ и старши научен сътрудник в Фондация „Карнеги“ за международен мир.
Марк Линч е професор по политически науки и международни отношения в университета „Джордж Вашингтон“.
Шибли Телхами е професор по въпросите на мира и развитието в Университета на Мериленд и старши научен сътрудник в Института „Брукингс“.
Те са редактори на „Реалността на една държава“: Какво е Израел/Палестина?
