Адам Шатц, London Review Of Books, 19.10.2023
На 16 октомври Сабрина Тавернис, водеща на подкаста на Ню Йорк Таймс The Daily, говори с двама палестинци в ивицата Газа 1)Текстът е написан на 19-и октомври и публикуван в London Review of Books на 2-и ноември 2023 г. Преводът е изготвен с любезното разрешение на автора и изданието. – Бел. ред. . „Добре, Абдала“ – обръща се Тавернис към Абдала Хасанин, жител на Рафа близо до египетската граница, който едва успява да прихване сигнал от балкона си – „говорим за всичките въздушни нападения, случили се от миналата събота насам, и, разбира се, за случилото се миналата събота, а именно убийствената атака на Хамас срещу Израел. Как разбираш тази атака? Какво мислиш за нея?“
„Не може просто да поставиш едни хора в затвор, да отнемеш основните им права и да не получиш никакъв отговор“ – отговаря Хасанин. „Не можеш да дехуманизираш едни хора и да не очакваш нищо… аз не съм Хамас и никога не съм бил голям привърженик на Хамас… Но случващото се тук няма изобщо нищо общо с Хамас.“
Тавернис (стеснително): „А с какво?“
Хасанин: „Става дума за етническото прочистване на палестинския народ, за 2.3 милиона палестинци. Затова първото нещо, което Израел направи, е да спре водата и електричеството, да спре храната. Така че никога не е било за Хамас. А за грешката ни да се родим палестинци.“
Вторият гост на Тавернис е жена на име Уафа Елсака, която наскоро се e върнала в Газа, след 35 години работа като учителка във Флорида. Този уикенд Елсака е избягала от семейния си дом след като Израел нареди на 1.1 милиона жители в северна Газа да напуснат домовете си и да тръгнат на юг, предупреждавайки за предстояща сухопътна инвазия. Десетки палестинци са убити по време на бомбардировки по пътищана, за които Израел им е казал, че ще бъдат безопасни. „Преживяхме 1948-а. Единственото, което искаме, е да има мир, за да отгледаме децата си“ – казва Елсака. „Защо отново повтаряме историята? Какво искат? Искат Газа? Какво ще правят с нас? Какво ще правят с хората? Искам отговор на тези въпроси, за да знам. Искат да ни хвърлят в морето ли? Ами давайте, направо го направете, вместо да ни мъчите! Направо действайте… Преди казвах, че Газа е затвор на открито. Сега твърдя, че е отворен гроб… Мислите ли, че хората тук са живи? Те са зомбита.“ Когато Тавернис говори с Хасанин отново на следващия ден, той каза, че се е скупчил с цялото си семейство си в една стая, за да могат поне да умрат заедно.
Ситуацията в Газа достигна неописуеми крайности пред последните дни, но тя не е нова. В разказа си от 1956 г. „Писмо от Газа“ Гассан Канафани я описва като „по-измъчена и от съзнанието на разтърсван от конвулсии сънуващ страшен кошмар – с тесните ѝ улици с характерен мирис, мирис на поражението и бедността.“ Героят от историята – учител, който е работил години наред в Кувейт – се връща у дома след израелска бомбардировка. Когато племенничката му идва да го прегърне, той вижда ампутирания ѝ крак: ранена е, опитвайки се да предпази братята и сестрите си от бомбите.
По думите на Амира Хас, израелска журналистка, прекарала много години като репортер от Газа: „Газа въплъщава основното противоречие на държавата Израел – демокрация за някои, нищета за други. Тя е нашият оголен нерв“. Израелците не казват „върви по дяволите“, ами „върви в Газа“. Окупационните власти винаги са я третирали като гранична зона, по-скоро като южен Ливан, отколкото като Западния бряг, като място, където са в сила много по-сурови правила. След завладяването на Газа през 1967 г., Ариел Шарон – генералът, отговорен за южното военно командване на Израел – ръководи екзекуцията без съдебен процес на десетки палестинци, заподозрени в участие в съпротивата (не се знае колко точно са убитите), както и разрушението на хиляди домове: нарекоха ги „омиротворителни действия“. През 2005 г. Шарон води „изтеглянето“: Израел оттегля осем хиляди заселници от Газа, но тя остава по същество под израелски контрол, а след избирането на Хамас през 2006 г. и под блокада, поддържана с подкрепата на Египет. „Защо не изоставим тази Газа и не избягаме?“ – пита разказвачът на Канафани през 1956 г. Днес такива размишления биха били фантасмагорични. Хората в Газа – би било неточно да ги наречем „местно насаление“, тъй като две трети от тях са деца и внуци на бежанци от други части на Палестина – са на практика пленници в една територия, която е ампутирана от остатъка от родината им. Те могат да напуснат Газа само ако израелците им наредят да се установят в „хуманитарния коридор“ на п-в Синай, ако Египет се поддаде на натиска от страна на САЩ и отвори границата.
Мотивите зад „Потопа от Ал-Акса“, както Хамас нарече офанзивата си, едва ли са мистериозни: да установи наново важността на палестинската борба във време, в което изглежда, че тя е отпаднала от дневния ред на международната общност; да осигури освобождаването на политическите затворници; да подкопае сближаването между Израел и Саудитска арабия; да унижи допълнително безсилната Палестинска автономия; да протестира срещу вълната от насилие от страна на заселниците в Западния бряг, както и срещу провокативните посещения от религиозни евреи и израелски официални лица на джамията Ал-Акса в Йерусалим; и, не на последно място, да изпрати сигнал на израелците, че не са непобедими, че поддържането на статуквото в Газа носи своята цена. Постигнаха един страховит успех: за първи път от 1948 г. насам палестински бойци, а не израелски войници, бяха тези, които окупираха градове по границата и тероризираха жителите им. Никога Израел не е изглеждал по-малко като убежище за еврейския народ. Както каза Махмуд Муна, собственик на книжарница в Йерусалим: атаката на Хамас сякаш „сби всичките предходни сто години в една седмица“. Но това разпарчатосване на статуквото, този удар в името на едно болезнено постигане на равенство със страховития военен апарат на Израел, имат тежка цена.
Бойците от Хамас и Ислямски джихад – бригади от около 1500 командоси – убиха повече от хиляда цивилни, включително жени, деца и бебета. Първата фаза от „Потопа от Ал-Акса“ беше класически – и легитимен – пример за партизанска война срещу окупационна власт: бойците проникнаха през границата и оградата на Газа и нападнаха военни постове. Първите образи от това нападение, както и сведенията, че бойци от Газа са влезли в двадесет израелски града, предизвикаха разбираема еуфория сред палестинците; това беше така и при убийството на стотици израелски войници и вземането на почти 250 заложници. На Запад са малко онези, които помнят, че когато през 2018-2019 г. палестинците в Газа протестираха срещу границата по време на Големия марш на завръщането, израелските сили убиха 223 протестиращи. Но палестинците помнят, а убийството на невъоръжени протестиращи само е засилило примамливостта на въоръжената борба.
Втората фаза обаче бе много различна. Хамаските бойци, заедно с жители от Газа, много от които излизат от нея за първи път в живота си, се впуснаха в убийствена вакханалия. Те потопиха в кръв рейв партито „Племето от Нова“, превръщайки го в нов Батаклан. Преследваха семейства до домовете им в кибуците. Екзекутираха не само евреи, но и бедуини и имигрантски работници. (Няколко от жертвите бяха евреи, които са добре познати с работата си в солидарност с палестинците, като например израело-канадката Вивиан Силвър, която сега е заложница в Газа 2)На 14.11.2023 беше официално потвърдено, че Вивиан Силвър е една от жертвите на офанзивата на 7-и октомври, а не е била отвлечена. – Бел. прев.) Както отбеляза Винсент Лемир в Льо Монд, „избиването на цивилни, криещи се по гаражи и паркинги или потърсили убежище в паник стаи“, е времеемко. Усърдието и търпението от страна на бойците на Хамас бяха ужасяващи.
Нищо от историята на въоръжената палестинска съпротива срещу Израел не се доближава до мащаба на това клане: нито атаката над олимпийските игри в Мюнхен от Черен септември през 1972 г., нито маалотското клане от Демократичния фронт за освобождение на Палестина през 1974 г. Повече израелци са умрели на 7-и октомври, отколкото през петте години на Втората интифада. Как да си обясним този карнавал на убийствата? Гневът, подклаждан от засилването на репресиите от страна на Израел, със сигурност е една причина. През последната една година израелските армия и заселници са убили повече от 200 палестинци, много от които деца. Но този гняв има много по-дълбоки корени, отколкото политиките на дясното правителство на Нетаняху. Случилото се на 7-и октомври не представлява експлозия, а методично извършено убийство. Същевременно систематичното избиване на хора по домовете им е жестока имитация на клането от 1982 г. от подкрепяните от Израел фалангисти в Шабра и Шатила в Ливан. Калкулираното публикуване на видеа по профилите на жертвите в социалните мрежи предполага, че отмъщението е бил един от мотивите на водачите на Хамас: Мохамад Дейф, главатар на военното крило на Хамас, губи жена си и двете си деца по време на въздушна атака през 2014 г. Може да си спомним наблюденията на Франц Фанон, че „колонизираният човек е преследван човек, който непрекъснато мечтае да се превърне в преследвач“. На 7-и октомври този блян стана реалност за онези, които пресякоха границата на южен Израел: най-сетне израелците ще усетят безпомощността и ужаса, които те са изпитвали цял живот. Зрелището на палестинското ликуване, както и по-късното отричане, че са се случили убийства на цивилни, е тревожно, но в никакъв случай не и изненадващо. Във времената на колониализъм, пише Фанон, „добро е просто онова, което ранява тях най-силно.“
Това, което рани Израел почти толкова, колкото и самата атака, беше фактът, че никой не я очакваше. Израелското правителство беше получило общо предупреждение от Египет, че Газа е неспокойна. Но Нетаняху и близкия му кръг смятаха, че успешно са ограничили Хамас. Когато наскоро израелците преместиха значителен брой войници от границата с Газа на Западния бряг, където им беше дадена задачата да защитават заселниците, докато те извършват погроми в Хувара и други палестински градове, те си казваха, че няма причини за притеснение: разполагат с най-прецизните системи за наблюдение, както и широки мрежи от информанти в Газа. Иран беше смятан за истинската заплаха, а не палестинците, на които им липсват способността и компетенциите да извършат каквато и да е значима атака. Именно тази арогантност и расистко пренебрежение, подклаждани от години наред окупация и власт на апартейда, причиниха „провала на службите за сигурност“ от 7-и октомври.
Много аналогии бяха предлагани за „Потопа от Ал-Акса“: офанзивата Тет, Пърл Харбър, египетската атака от октомври 1973 г., която предизвика войната Йом Кипур, както и, разбира се, 11 септември. Но най-убедителната аналогия е един централен и предимно забравен епизод от алжирската война за независимост: въстанието във Филипвил от август 1955 г. Обсадени от френската армия и опасявайки се от това да не загубят позиции спрямо реформистки мюсюлмански политици, предпочитащи да достигнат до решение чрез преговори, Фронтът за национално освобождение (ФНО) предприема ужасна атака в и около пристанищния град Филипвил. Селяни, въоръжени с гранати, ножове, бухалки, брадви и вили, избиват, а в много случаи и изкормват 123 души, повечето от които са европейци, но и редица мюсюлмани. За французите насилието изглежда непровокирано, но извършителите смятат, че отмъщават за убийството на десетки хиляди мюсюлмани от френската армия с подкрепата на заселнически милиции след въстанията за независимост от 1945 г. В отговор на Филипвил Жак Сустел, френският либерален генерал-губернатор, когото европейската общност приема за ненадежден „любител на араби“, провежда репресивна кампания, при която са убити повече от десет хиляди алжирци. С този несъразмерно жесток отговор, Сустел попада в капана на ФНО: бруталността на армията вкарва алжирците в обятията на бунтовниците, точно както жестокият отговор от страна на Израел вероятно ще подсили Хамас поне временно, дори сред онези палестинци в Газа, които ненавиждат авторитарната му власт. Самият Сустел признава, че спомага за изкопаването на „ров, в който протича река от кръв“.
Подобен ров се копае и днес в Газа. Непоколебими в желанието си да преодолеят унижението от Хамас, Израелските отбранителни сили (ИОС) се държат не по-различно или интелигентно от французите в Алжир, британците в Кения или американците след 11-и септември. Нехайството от страна на Израел за животите на палестинците никога не е било по-безсърдечно и крещящо, като то се подхранва от дискурс, в който прилагателното „геноциден“ вече не звучи хиперболистично. Само в първите шест дни от въздушните нападения, Израел пуска над 6000 бомби и повече от два пъти повече цивилни умират при бомбардировките 3)Към 17 ноември 2023, броят на цивилните жертви в Газа е над 12000. От тях децата са над 5000. – Бел. прев., отколкото са убитите на 7-и октомври. Тези зверства не са изтъпления или „съпътстващи щети“: извършването им е планирано. Както каза министърът на отбраната на Израел Йоав Галант: „ние се борим срещу животни в човешки облик и ще действаме подобаващо.“ (Фанон: „когато колонизаторът говори за колонизирания, той използва термини от зоологията“ и „непрекъснато се позовава на бестиарията“). От атаката на Хамас насам изтребленческата реторика на крайнодясното в Израел доби трескави тонове и стана общоприета. „Нула хора в Газа“ гласи един израелски слоган. Един член на Ликуд (партията на Нетаняху) обяви, че целта на Израел трябва да бъде една „Накба, която да засенчи Накбата от 1948 г.“. „Сериозно ли ме питате за палестинските цивилни?“ – запита предишният министър-председател на Израел Нафтали Бенет репортер от Скай Нюз. – „Какво ви става? Ние се борим срещу нацисти“.
Стратегията опонентите на Израел да бъдат „нацифицирани“ е стара и почеркът ѝ може да се усети във войните и експанзионистките му политики. По време на войната в Ливан срещу Организацията за освобождение на Палестина (ООП) от 1982 г. Менахем Бегин твърдеше, че се бори срещу нацисти. В своя реч от 2015 г., Нетаняху подсказа, че нацистите може би са щели да депортират, а не да избият европейските евреи, ако Хадж Амин ал-Хусеини, мюфтията в Йерусалим, не бе вкарал идеята за Крайното решение в главата на Хитлер. В безсрамната им инструментализация на Холокоста и очернянето на палестинците като нацисти, които са по-зли и от самите нацисти, израелските лидери „се подиграват с реалното значение на трагедията на евреите“, както наблюдава Исаак Дойчер след войната от 1967 г. Освен това тези аналогии помагат да бъде оправдано още по-жестокото малтретиране на палестинския народ.
Садизмът на атаката на Хамас улесни тази нацификация, разпалвайки колективни спомени за погроми и Холокоста, предавани от едно поколение на следващото. Съвсем разбираемо е, че евреите – както в Израел, така и в диаспората – търсят обяснение за страданието си в историята на антисемитското насилие. Интергенерационната травма е толкова реална сред евреите, колкото и сред палестинците, а атаката на Хамас засегна най-суровата част от психиката им: техния страх от унищожение. Но паметта може да бъде и ослепяваща. Евреите отдавна са престанали да бъдат безпомощни парии, вечните „други“ на Запада. Държавата, която твърди, че говори от тяхно име, притежава една от най-мощните армии в света, както и единствения в региона ядрен арсенал. Зверствата от 7-и октомври може и да напомнят погроми, но Израел не е Линията на уседналост 4)Линията на уседналост е регион в Руската империя, в който е било разрешено трайното установяване на евреи. Съществува официално от 1791 до 1917 г., като живеещите на тези територии хора често са обект на антисемитски нападения и погроми. – Бел. прев. .
Както отбелязва историкът Енцо Траверсо, еврейският народ „днес заема уникална позиция в паметта на западния свят. Неговите страдания се разгласяват и са обект на правна защита, сякаш евреите винаги трябва да бъдат подлагани на специално законодателство“. Предвид историята на антисемитските преследвания в Европа, западната загриженост за живота на евреите е напълно разбираема. Но това, което Траверсо нарича „светската религия на Холокоста“ все по-често се явява в ущърб на грижата за мюсюлманите, както и за сметка на каквото и да е правдиво уреждане на сметките, когато иде реч за Палестина. „Това, което отграничава Израел, САЩ и другите демокрации, когато става дума за трудни ситуации като тази“ – обяви Антъни Блинкен, генералният секретар на САЩ, на 11-и октомври – „е уважението ни към международното право и, когато това е уместно, към законите на войната.“ Междувременно Израел почита международното право, изравнявайки квартали със земята и избивайки цели семейства – едно напомняне за това, че, както пише Еме Сезер, „колонизацията работи, децивилизирайки колонизатора, брутализирайки го в истинския смисъл на думата“.
В дните след атаката на Хамас администрацията на Байдън промотира политики за трансфер на населението, които биха могли да доведат до нова Накба. Тя например подкрепя уж временното преместване на милиони палестинци на полуостров Синай, така че Израел да продължи нападенията си срещу Хамас. (Египетският президент, Абдел Фаттах ал-Сиси, отговори, че ако Израел наистина се интересува от добруването на бежанците от Газа, би ги релокирало в Негев – или, с други думи, от израелската страна на границата с Египет.) В подкрепа на нападението Израел получи допълнителни доставки на оръжие от САЩ, които също така пратиха два самолетоносача в източно Средиземно море като предупреждение към основните регионални съюзници на Хамас: Иран и Хизбула. На 13-и октомври Държавният департамент разпрати вътрешна записка, в която приканва официалните лица да не използват думи и фрази като „деескалация/спиране на огъня“, „прекратяване на насилието/проливането на кръв“ и „възстановяване на мира“ – дори най-меките укори не ще бъдат толерирани. Няколко дни по-късно САЩ предвидимо сложи вето на резолюция на ООН, искаща „хуманитарна пауза“ в Газа (Великобритания се въздържа 5)България също гласува с въздържание. – Бел. прев.
). В рамките на новинарската програма на СиБиЕс Face the Nation Джейк Съливън, консултант по въпросите за националната сигурност в САЩ, определи като „успех“ във войната „дългосрочните безопасност и сигурност на израелската държава и еврейския народ“, без въобще да вземе предвид безопасността и сигурността (или продължаващата липса на национална принадлежност) на палестинците. В забележителна грешка на езика, той едва ли не изяви подкрепа за палестинското право на завръщане: „когато едни хора напуснат домовете си по време на конфликт, когато оставят къщите си по време на конфликт, те заслужават правото да се завърнат по тези домове, в тези къщи. Тази ситуация не е по-различна“. Може би, но е слабо вероятна, особено ако Хизбула изостави предпазливостта си и се присъедини към битката – сценарий, който става все по-възможен при сухопътна офанзива 6)Израел официално започна сухопътната си офанзива над Газа на 27-и октомври 2023 г. – Бел. Прев. от страна на Израел. Американската подкрепа за ескалация може и да има смисъл от предизборна гледна точка за Байдън, но носи риск за провокиране на война в региона.
До опустошаващата експлозия в болницата Ал-Ахли на 17-и октомври – бомбардиране, за което Нетаняху незабавно обвини „варварските терористи в Газа“ – американските вестници звучаха предимно като прессъобщения на израелската армия. Пукнатините, в които бе започнало да се отваря пространство за палестинската реалност, за думи като „окупация“ и „апартейд“, изчезнаха за една нощ: навярно свидетелство за това колко малки и крехки са били тези реторични победи. Ню Йорк Таймс публикува редакционен материал, твърдящ, че Хамас е нападнал Израел „без никаква непосредствена провокация“, както и един угоднически профил на пенсиониран израелски генерал, който „хванал пищова и се заел с Хамас“, като неговият съвет към армията е да „изравни земята“ в Газа. (И отново забележителният израелски всекидневник Хааретц изобличи малодушието на американската преса, обвинявайки Нетаняхувото „правителство на анексацията и изселничество“ за това, че е предизвикало войната.) MSNBC свали временно от ефир тримата си редовни мюсюлмански журналисти, уж отдавайки почит на израелските чувства. Рашида Тлаиб, палестинско-американска представителка в Конгреса от Детройт, беше дамгосана за това, че оглавява „фракция на Хамас“ заради критиките ѝ срещу ИОС. Налице са престъпления от омраза срещу мюсюлмани, подклаждани поне частично от потока популярна ислямофобия, достигнал невиждани от Войната срещу тероризма насам нива. Сред първите му жертви бе шестгодишно палестинско момче от Чикаго, Уадеа Ал-Файюм, което беше убито от наемодателя на семейството му като явно възмездие за 7-и октомври.
В Европа изразяването на подкрепа за палестинците се е превърнало в табу, а на места е и криминализирано. На палестинската писателка Адания Шибли бе казано, че церемонията в рамките на Франкфуртския панаир на книгата за награждаването на романа ѝ „Незначителен детайл“ (Minor Detail), базиран върху истинската история на едно палестинско бедуинско момиче, което е изнасилено и убито от израелски войници през 1949 г., е отменена. Франция забрани пропалестинските протести, а френската полиция използва водно оръдие, за да разпръсне протест в подкрепа на Газа на Площада на Републиката. Британският вътрешен министър, Суела Брейвърман 7)Министър-председателят на Великобритания, Риши Сунак, поиска оставката на Суела Брейвърман след скандал, породен от нейна несъгласувана с кабинета публикация, в която тя критикува отношението на полицията към многохилядните пропалестински протести, разтърсващи страната през последните седмици. След разместванията в кабинета на Сунак постът на Брейвърман бе зает от Джеймс Клевърли на 13-и ноември 2023 г. – Бел. прев., разпространи план за забрана на показването на палестинското знаме. Немският канцлер Олаф Шолц обяви, че „отговорността, породена от Холокоста“, заставя Германия да „застане зад съществуването и сигурността на Държавата Израел“ и обвини Хамас за цялото страдание в Газа. Доминик де Вилепин, бившият министър-председател на Франция, е едно от малкото западни официални лица, което изрази ужас спрямо случващото се в Газа. В радиопрограмата Франс Интер, той изропта срещу „амнезията“ спрямо Палестина – едно „забвение“, което позволява на европейците да си представят, че икономически споразумения и продажби на оръжия между Израел и арабските им приятели от Залива ще накарат палестинския въпрос да изчезне. На 14-и октомври министърът на социалните права в Испания и член на лявата партия Подемос Ийоне Белара стигна още по-далеч, обвинявайки Израел в геноцидно колективно наказание и изисквайки Нетаняху да бъде съден за военни престъпления. Но Тлаиб, Вилепин и Белара са малцинство в сравнение със западните политици и говорещи глави, които застават зад Израел като „цивилизованата“ страна в конфликта, упражняваща „правото си на защита“ срещу варварските араби. Все по-често обсъждането на окупацията, на основите на конфликта, се бъркат с антисемитизъм.
На еврейските „приятели на Израел“ това може и да се види като триумф. Но, както посочва Траверсо, безкритичната подкрепа на Запад за Израел и идентификацията му със страданието на евреите преди и над това на палестинските мюсюлмани, „съдейства за придвижването на евреите към структурите на доминация“. И по-лошо, отказът от неутралитет спрямо действията на Израел поставя евреите от диаспората във все по-висок риск от антисемитско насилие – дали от джихадистки групи или вълци единаци. Цензурирането на палестинските гласове в името на сигурността на евреите вместо да ги защити неминуемо ще засили несигурността за евреите.
Бинарното отношение към войната в западната преса има свой огледален образ в арабския свят и голяма част от Глобалния юг. Там подкрепата от страна на Запада на украинската съпротива срещу руската агресия на фона на отказа му да се изправи срещу израелската агресия спрямо окупираните палестинци вече провокира обвинения в лицемерие. (Тези разколи ни напомнят на разчупванията от 1956 г., когато хората в „развиващите се страни“ застанаха на страната на алжирската борба за независимост, докато западните страни подкрепяха унгарската съпротива срещу съветската инвазия.) В страните, които са се борили за преодоляване на колониалната власт, доминацията на белите и апартейда, палестинската борба за независимост в контекст на гротескна асиметрия, засяга болезнена струна. Същевременно налице са и почитателите на Хамас в „деколониалното“ ляво, много от които са удобно разположени в западни университети. Някои от тези деколониали – като особено например френската партия Indigènes de la République, която безрезервно приветства „Потопа от Ал-Акса“ – изглежда са едва ли не очаровани от това насилие. Те го характеризират като форма на антиколониална справедливост от типа на тази, защитавана от Фанон в „За насилието“, противоречивата първа глава от „Парии презрени“ (The Wretched of the Earth). „Какво си мислехте, че означава деколонизацията?“ – попита сомалийско-американската писателка Найма Шариф в платформата “Х” (бившия Twitter). „Настроение? Статии? Есета? Загубеняци“. „Деколонизацията не е просто метафора“ – напяват феновете на „Потопа от Ал-Акса“. Други пък внушаваха, че младите хора на фестивала „Племето от Нова“ са си получили заслуженото, щом са имали дързостта да правят купон на няколко километра от границата с Газа.
Разбира се, вярно е, че Фанон се застъпва за въоръжена борба срещу колониализма, но той определя употребата на насилие от колонизираните като „детоксифициращо“, а не „прочистващо“, което е често срещан грешен превод 8)Става дума за английски език. На български все още не разполагаме с превод нито на „Черна кожа, бели маски“, нито на „Парии презрени“. – Бел. прев.. Неговото разбиране на по-убийствените форми на антиколониалното насилие е това на психиатър, който диагностицира една отмъстителна патология, формирана при колониалното потисничество; той не предписва рецепта. Естествено е, пише той, че „същите хора, на които непрекъснато е набивано в главата, че единственият понятен за тях език е насилието, сега ще решат да се изразят чрез сила“. Говорейки за феноменологическия опит на антиколониалните бойци, той отбелязва, че в ранните етапи на бунта „животът може да се материализира единствено от гниещия труп на колонизатора“.
Но Фанон пише настойчиво и за ефектите на военновременната травма, включително на травмата, претърпявана от антиколониалните бунтовници, които са убили цивилни хора. А пък в един пасаж, който рядко бива цитиран от по-скорошните му почитатели, той предупреждава, че:
…расизмът, омразата, негодуванието и „легитимното желание за отмъщение“ сами по себе си не могат да подхранват една освободителна война. Тези проблясъци в съзнанието, които захвърлят тялото в зона на турбулентност, потапят го в едно почти патологично бленуване, в което лицето на другия ме кара да се главозамайвам, моята кръв зове кръвта на другия и моята смърт по инерция извиква смъртта на другия – тази грандиозна страст се разпада, ако разчита на това да се самозахранва. Вярно е, че безкрайните изстъпления на колонизаторите вкарват нови и нови емоционални фактори в борбата, дават на боеца допълнителен повод за омраза и нови причини да търси „колонизатор за убиване“. Но с всеки следващ ден водачът все повече си дава сметка, че омразата не би могла да да стои в основата на една програма 9)Превод по френския текст на Les damnés de la terre (1961): Момчил Христов. – Бел. ред..
Фанон вярва, че за да организират ефективно движение, антиколониалните бойци трябва да преодолеят изкушенията на първичното отмъщение и да развият онова, което Мартин Лутър Кинг, цитирайки Райнхолд Нибур, нарича „духовна дисциплина срещу омразата“. В съответствие с тази обвързаност, идеята на Фанон за деколонизация приветства не само колонизираните мюсюлмани, които се освобождават от тегобата на колониалното потисничество, но и членовете на европейското малцинство и евреите (самите те преди това една „местна“ за Алжир група), стига да се присъединят към освободителната борба. В „Един умиращ колониализъм“ той отдава красноречив почит на немюсюлманите в Алжир, които заедно с мюсюлманските си другари си представят едно бъдеще, в което алжирските идентичност и гражданство биха били дефинирани от общи идеали, а не от етнос или вяра. Това, че този идеал е попарен благодарение на насилието от страна на Франция и авторитарния ислямски национализъм на ФНО, е трагедия, от която Алжир и до днес не се е съвзел. Разрушаването на тази визия, подкрепяна от интелектуалци като Едуард Саид и eдно малко, но влиятелно малцинство от палестински и израелски леви, е не по-малко вредно и за хората на Израел-Палестина.
„Това, което ме изпълва с ужас“, палестинският историк Йезид Сайиг ми пише в свой имейл:
…е, че се намираме в преломен момент от световната история. Дълбоките и продължителни размествания от последните поне две десетилетия, които породиха десни и дори фашистки движения (и правителства), вече бяха набрали сила, така че за мен клането на цивилни от страна на Хамас е в най-общи линии еквивалентно на Сараево през 1914 г. или може би на Кристалната нощ от 1938 г. с това, че ускорява или отприщва много по-широки тенденции. На едно „по-ниско ниво“ съм бесен на Хамас, че на практика заличиха всичко, за което сме се борили десетилетия наред, както и потресен от онези, които не могат да запазят достатъчно критично мислене, че да разграничат между опозицията спрямо израелската окупация и военни престъпления и които отвръщат поглед от стореното от Хамас в кибуците в южен Израел. Етно-племенни отношения.
Етноплеменните фантазии на деколониалното ляво с рецитирането на Фанон и плакати на парашутисти са действително перверзни. Както написа палестинският писател Карим Катан в свое трогателно есе за Льо Монд, сякаш за някои от възприемащите се за приятели на Палестина хора е станало невъзможно да „кажат: кланета като случилите се на фестивала „Племето от Нова“ са безобразен ужас, а Израел е безжалостна колониална сила“. Във времена на провал и демобилизация, при които най-крайните гласове биват подсилени от социалните медии, сякаш култът към силата е завзел части от лявото и спънал каквато и да е емпатия спрямо цивилните от Израел“.
Но култът към силата от страна на радикалната левица е по-малко опасен, тъй като носи след себе си по-малко последици, отколкото този на Израел и подкрепящите го, начело с администрацията на Байдън. За Нетаняху войната е битка за оцеляване: неговото собствено не по-малко от това на Израел. По принцип той предпочита тактическите маневри, странейки от пълномащабни офанзиви. Макар да е вкарвал Израел в няколко нападения над Газа, той е и архитект на антанта с Хамас – позиция, която той защити през 2019 г. по време на среща с членове на Ликуд от Кнесета. В рамките на тази среща каза, че „всеки, който иска да попречи на установяването на палестинска държава, трябва да бъде за подкрепата на Хамас и трансфера на пари към Хамас.“ Нетаняху разбира, че докато Хамас стои начело на Газа, няма да има преговори за палестинска държава. Офанзивата на Хамас не просто срази предположението му, че крехкото равновесие между Израел и Газа може да се удържи; тя дойде във време, в което той едновременно се бранеше от обвинения за вземане на подкуп, както и от протестно движение, подпалено от плана му да подрони юридическата власт и да преправи политическата система на страната по почина на Орбан. Отчаяно опитвайки се да преодолее тези пречки, той се хвърли във войната, представяйки я като „борба между рожбите на светлината и рожбите на мрака, между човечеството и закона на джунглата“. Отгледаните в домашни условия заселнически фашисти в Израел, представени в кабинета му в лицето на Безалел Смотрич и Итамар Бен-Гвир (и двамата открити привърженици на етническото прочистване), убиваха няколко палестинци в Западния бряг от атаката на Хамас насам (заедно с тези, убити от армията, убитите там са над шестдесет 10)Към 17-и ноември 2023 г. убитите в Западния бряг палестинци са 206, а ранените – 2780. – Бел. прев ). Палестинските граждани на Израел се страхуват от типа атаки, на които бяха подложени в ръцете на еврейските шайки през май 2021 г. по време на Интифадата на единението (Unity Intifada). Що се отнася до хората в Газа, те не само са принудени да плащат за действията на Хамас, ами отново са заставяни да го правят и за престъпленията на Хитлер. А неотложната необходимост от позоваването върху Холокоста се е превърнала в идеологическия Железен купол за Израел, щит срещу всяка критика спрямо действията му.
Каква е крайната цел на Нетаняху? Да елиминира Хамас? Това е невъзможно. Колкото и Израел да се опитва да го представи за палестински клон на Ислямска държава и колкото и реакционен и насилствен да е, Хамас е ислямистка националистическа организация, а не нихилистичен култ, и е част от палестинското политическо общество. Той се храни от отчаянието, което е продукт на окупацията, и не може да бъде ликвидиран по-лесно, отколкото фашистките фанатици от кабинета на Нетаняху (или пък терористите от Иргун, които извършват бомбардировки и кланета през 1940-те години и по-късно стават част от политическата върхушка в Израел). Политическите убийства на лидери на Хамас като Шейкх Ахмед Ясин и Абдел Азиз ал-Рантиси, и двамата убити през 2004 г., не направиха нищо, за да спрат растящото влияние на организацията – напротив, дори спомогнаха за това. Дали тогава Нетаняху си представя, че бомбардирайки ги до подчинение, може да принуди палестинците да предадат оръжията си или исканията си за държава? Това вече е изпробвано, отново и отново. Неизменният резултат е бил ново и все по-огорчено поколение палестински бойци. Израел не е тигър, направен от хартия, както лидерите на Хамас заключиха след 7-и октомври, докато все още тържествуваха след убийствата на спящи израелски войници в леглата им. Но е все по-неспособен да смени поетата посока, защото на политическата му класа липсва въображението и креативността – да не говорим за чувството за справедливост, за достойнството на другите хора – които са необходими, за да осъществи едно дълготрайно споразумение.
Една отговорна американска администрация, която би била по-малко податлива на тревоги около идващите избори и по-малко задължена на произраелската върхушка, би се възползвала от настоящата криза, за да прикани Израел да преразгледа не само доктрината си за сигурност, но и политиките си спрямо единственото население от арабския свят, спрямо което не е показал интерес за изграждането на истински мир: палестинското. Вместо това, Байдън и Блинкен преповтарят баналностите на Израел за борба срещу злото, докато удобно забравят за израелската отговорност за задънената улица, в която се намира. Доверието в Америка в региона, което и без това никога не е било особено силно, е още по-слабо, отколкото по време на администрацията на Тръмп. На 18-и октомври Джошуа Паул, който в продължение на повече от единадесет години е бил директор на конгресните и публични въпроси на Бюрото за политическо-военни въпроси към Държавния департамент, подаде оставка, за да протестира срещу трансферите на оръжия към Израел от страна на администрацията. В писмото, с което подаде оставка, той написа, че позата на „сляпа подкрепа за едната страна“ е довела до политики, които са „късогледи, деструктивни, несправедливи и в противовес на самите ценности, зад които публично заставаме“. Не е чудно, че единствената арабска държава, която критикува „Потопа от Ал-Акса“, са Обединените арабски емирства. Двойните стандарти на Америка и безмилостността на израелския отговор го направиха невъзможно.
Неизбежната истина е, че нито Израел може със сила да угаси палестинската съпротива, нито палестинците могат да спечелят една освободителна война по стила на Алжир: израелските евреи и палестинските араби са в капан едни с други, освен ако Израел, която е далеч по-силната страна, не прокуди палестинците завинаги в изгнание. Единственото, което може да спаси хората в Израел и Палестина и да предотврати една следваща Накба – нещо, което представлява реална възможност, докато Холокостът си остава травматична халюцинация, – е политическо решение, което да разпознае и двете групи като равноправни граждани и им позволи да живеят мирно и свободно – дали в една обща демократична държава, в две държави или федерация. Докато това решение бъде избягвано, продължаващата деградация и още по-голямата катастрофа са повече от сигурни.
Превод от английски: Неда Генова
Пояснения: