Редакционен коментар на Haaretz
За бедствието, което сполетя Израел на празника Симчат Тора, е отговорен един човек: Бенямин Нетаняху. Министър-председателят, който се гордее с огромния си политически опит и незаменимата си мъдрост по въпросите на сигурността, напълно пропусна да идентифицира опасностите, към които съзнателно водеше Израел, когато създаде правителство на анексирането и обезземляването, когато назначи Безалел Смотрич и Итамар Бен-Гвир на ключови позиции, докато възприемаше външна политика, която открито игнорираше съществуването и правата на палестинците.
Нетаняху със сигурност ще се опита да избяга от отговорност и да хвърли вината върху ръководителите на армията, военното разузнаване и службата за сигурност „Шин Бет“, които, подобно на своите предшественици в навечерието на войната „Йом Кипур“, са смятали, че вероятността за война е малка, а подготовката им за нападение на „Хамас“ се е оказала погрешна.
Те презираха врага и неговите офанзивни военни способности. През следващите дни и седмици, когато излязат наяве дълбоките провали на Израелските отбранителни сили и разузнаването, със сигурност ще се появи основателно искане за тяхната смяна и равносметка. Въпреки това провалът на военните и разузнавателните служби не освобождава Нетаняху от цялостната му отговорност за кризата, тъй като той е върховният арбитър на израелските външни работи и въпроси на сигурността. Нетаняху не е новак в тази роля, както беше Ехуд Олмерт по време на Втората ливанска война. Той не е и невежа по военните въпроси, както твърдяха Голда Меир през 1973 г. и Менахем Бегин през 1982 г.
Нетаняху оформи и политиката, възприета от краткотрайното „правителство на промяната“, ръководено от Нафтали Бенет и Яир Лапид: многостранно усилие за смазване на палестинското национално движение в двете му крила, в Газа и на Западния бряг, на цена, която да изглежда приемлива за израелската общественост.
В миналото Нетаняху се представяше като предпазлив лидер, който избягва войните и многобройните жертви от страна на Израел. След победата си на последните избори той замени тази предпазливост с политиката на „напълно дясно правителство“, с предприети открити стъпки за анексиране на Западния бряг, за извършване на етническо прочистване в части от определената в Осло зона С, включително Хебронските хълмове и долината на река Йордан.
Това включваше и масово разширяване на селищата и засилване на еврейското присъствие на Храмовия хълм, близо до джамията Ал-Акса, както и хвалебствия за предстоящо мирно споразумение със саудитците, в което палестинците няма да получат нищо, а в управляващата коалиция открито се говореше за „втора Накба“. Както се очакваше, признаците за избухване на военни действия започнаха на Западния бряг, където палестинците започнаха да усещат по-тежката ръка на израелския окупатор. Хамас се възползва от тази възможност, за да предприеме изненадващото си нападение в събота.
Преди всичко опасността, надвиснала над Израел през последните години, беше напълно осъзната. Министър-председател, обвинен в три дела за корупция, не може да се грижи за държавните дела, тъй като националните интереси задължително ще бъдат подчинени на това да го избавят от евентуална присъда и затвор.
Това беше причината за създаването на тази ужасна коалиция и за съдебния преврат, извършен от Нетаняху, както и за обезсилването на висши офицери от армията и разузнаването, които бяха възприемани като политически противници. Цената беше платена от жертвите на инвазията в Западен Негев.
