В категории:Анализи / Избрано / Свят

Да заровиш Накба: Как Израел прикрива доказателства за прогонването на палестинците

Израелското военно министерство систематично прочиства националните архиви от свидетелства за насилственото прокуждане на арабското население през 1948 г. 

Международни сили съблюдават евакуацията на арабско село през март 1949 г. Източник: Benno Rothenberg/Израелски държавен архив

Основаването на държавата Израел води до унищожаване на палестинското общество, съществувало там до 1948 г. Стотици хиляди палестинци се превръщат в бежанци, селищата им са унищожени, земята им конфискувана, и на тяхно място се заселват евреи. Тези събития, наричани от палестинците Накба (Катастрофата), които продължават да подклаждат огъня на конфликта и до днес, представляват голямо табу в израелското обществено съзнание, пише вестник Haaretz. Те не се изучават в училищата, малцина историци ги изследват, а споменаването им в медиите незабавно води до опити за заглушаване с аргументи в духа на „арабите отхвърлиха плана за разделение и сами си донесоха разрушението“. Описанията на военните престъпления, извършени от израелските войници през 1948 г. – прогонване, мародерство, убийства и изнасилвания – са замитани под килима, а публикуването на информация за това се разглежда като подкопаване на справедливостта на националния проект.

Но на държавата не ѝ стига безсърдечието, с което голяма част от израелското общество се отнася към събитията от 1948 г. Вместо това полага специални усилия да укрие доказателствата за Накба. Публикувано в Haaretz разследване на журналиста Хагар Шезаф разкрива как от десетилетие насам специално звено на израелското Министерство на отбраната укрива документи и свидетелства за военните престъпления от 1948 г. в публични и частни архиви, дори в случаи, когато информацията е вече публикувана.

Забравени документи 

Преди четири години, историчката Тамар Новик е разтърсена от документ, който открива в архива на Яд Яари, докато проучва досието на Йосеф Вашиц от лявата партия Мапам. Документът, който изглежда описва събития от времето на войната през 1948 г., започва така:

„Сафсаф (бившо палестинско селище в близост до Сафед) – 52 мъже са хванати, вързани един за друг, изкопан е  ров и са застреляни. 10-ма още са мърдали. Жените идват, молят за милост. Намерени тела на шестима възрастни мъже. Има 61 тела. Три случая на изнасилване, един източно от Сафед, момиче на 14, четирима мъже застреляни и убити. На единият са отрязани пръсти с нож, за да се вземе пръстен“.

Авторът продължава с описание на още кланета, грабежи и зверства, извършени от израелските сили по време на израелската война за независимост. „Документът не е подписан и не е ясно кой стои зад него. Той също така прекъсва по средата. Намирам това за много притеснително. Знаех, че откриването на такъв документ ме задължава да открия какво се е случило“, заявява Новик пред Haaretz.

Селището Сафсаф в Горна Галилея е завладяно от израелските сили при „Операция Хирам“ в края на 1948 г. Върху руините му е изграден Мошав Сафсуфа. През годините са били отправяни обвинения, че Седма бригада на армията е извършила военни престъпления в селото. Тези обвинения са подкрепени от открития от Новик документ, който досега е бил неизвестен на изследователите. Това също така осигурява допълнителни доказателства, че израелското ръководство е било наясно какво се случва на момента.

Новик решава да се консултира с други историци за документа. Бени Морис, чиито книги са основополагащи за изследването на Накба, ѝ казва, че той също е срещал подобна документация в миналото. Става въпрос за бележки на члена на централния комитет на Мапам Аарон Коен, направени на основата на брифинг от ноември 1948 г. Източникът на информацията е Исраел Галили, бивш началник щаб на милицията Хагана, които впоследствие се превръщат в официалната израелска армия. За конкретния случай в бележките на Коен, които са публикувани от Морис, пише следното: „Сафсаф 52 мъже вързани с въже. Хвърлени в яма и застреляни. 10 са убити. Жените молят за милост. 3 случая на изнасилване. Хванати и освободени. Момиче на 14 изнасилено. Други 4 убити. Пръстени на ножове“.

В своето изследване „Раждането на палестинския бежански проблем, 1947-1949 г.“, Морис е отбелязал, че този документ се намира и в архива Яд Яари. Но когато Новик се връща там, за да проучи документа, тя с изненада открива, че той вече не се намира там. „Първо си помислих, че бележката под линия на Морис не е била точна, може би е направил грешка. Отне ми време да стигна до идеята, че документът просто е изчезнал“, казва тя. Когато пита отговарящите за архива за това, те ѝ отговарят, че документът е прибран и заключен по нареждане на Министерство на отбраната.

От началото на миналото десетилетие, екипи на министерството претърсват израелските архиви и премахват исторически документи. Но не само документи , свързани с израелската ядрена програма или външнополитическите отношения на страната биват заключвани в трезори – стотици документи са укрити като част от систематични усилия за прикриване на доказателствата за Накба.

Тези действия са засечени първо от института за изследване на израело-палестинския конфликт „Акевот“. Според доклад на института, операцията се ръководи от Малмаб, потайния отдел за сигурност към Министерство на отбраната, чиито активности и бюджет са засекретени. От Акевот изтъкват, че Малмаб премахва историческа документация незаконно и без да има правомощия, и в някои случаи дори са били засекретени документи, които вече са били одобрени за публикуване от военен цензор. Някои от скритите документи дори са били публикувани в миналото.

Палестински бежанци, първоначално прогонени в Газа, се качват на кораби за Ливан или Египет, 1949 г. Източник: Архив на ООН.

Разследване на Haaretz е установило, че от Малмаб са скрили свидетелства от армейски генерали за убийства на цивилни и разрушаване на селища, както и документация за прогонване на бедуини през първото десетилетие на израелската държава. От разговори на изданието с ръководители на обществени и частни архиви се разбира, че служителите на секретното звено се отнасят към архивните материали като към своя собственост, и в някои случаи са заплашвали директорите на институциите.

Йехиел Хорев, ръководел Малмаб в продължение на две десетилетия до 2007 г., е признал пред Haaretz, че е дал начало на проекта, който продължава и в момента. Той настоява, че е логично да се прикриват събитията от 1948 г., защото разкриването им ще предизвика неспокойствие сред арабското население на страната. Попитан какъв е смисълът от премахването на документи, които вече са били публикувани, той обяснява, че целта е да се подкопае достоверността на изследвания за историята на бежанския проблем. Според Хорев твърдението на изследовател, подкрепено с оригинален документ, не е същото като твърдение, което не може да бъде доказано или опровергано.

По време на разследването си, Haaretz успява да открие бележките на Аарон Коен, които обобщават среща на политическия комитет на Мапам, посветено на кланетата и прогонването на население през 1948 г. Участниците в срещата призовават за сътрудничество с анкетна комисия, която ще разследва събитията. Един от обсъжданите на срещата случаи е свързан с „ужасните действия“ извършени в село Ал Давайма, източно от Кирят Гет. Във връзка с това един от участниците в срещата споменава милицията Лехи, която по онова време вече е била разформирована. Описвани са и случаи на плячкосване и грабежи: „Лод и Рамла, Беер Шева, няма останал и един арабски магазин, който да не е разбит. 9-та бригада казва, че го направили от 7-ма, от 7-ма казват 8-ма“.

Към края на документа се заявява, че партията „е против прогонването, ако няма военна необходимост. Има различни подходи към оценката на такава необходимост и е най-добре да има допълнително изясняване. Случилото се в Галилея – това са нацистки действия! Всеки наш член трябва да съобщи каквото знае“.

Израелската версия

Един от най-впечатляващите документи относно произхода на палестинския бежански проблем е написан от офицер в Шаи, предшественика на службата за сигурност Шин Бет. В него се обсъжда защо страната е изпразнена от толкова много арабски жители, като се спира на обстоятелствата във всяко отделно селище. Завършеният през юни 1948 г. доклад е озаглавен „Емиграцията на арабите от Палестина„.

Този документ става основа за статия, публикувана от Бени Морис през 1986 г. След излизането на статията, документът е премахнат от публичните архиви и вече не е достъпен за изследователите. По-късно екип на Малмаб преразглежда документа и нарежда да остане засекретен. Те не биха могли да знаят, че години по-късно от Акевот ще открият копие на текста и ще успеят да го прекарат през военните цензори, които одобряват публикуването му без условия. Сега, след години на укриване, можем да разгледаме подробно документа.

Докладът от 25 страници започва с въведение, което безсрамно одобрява изпразването на арабските селища. Според автора на доклада, месец април „е бил превъзходен с увеличение на изселването“, докато май „е бил благословен с евакуация на максимално много места“. След това докладът се захваща с „причините за арабското изселване“. Според обичайният израелски разказ, отговорността за изселването от Израел е на арабски политици, които са окуражавали населението да напусне. Според този документ обаче, 70% от арабите са напуснали в резултат на еврейските военни операции.

Неназованият автор на текста подрежда причините за напускането на арабите по важност. Първата причина е „директни еврейски враждебни действия срещу арабски селища“. На второ място е поставен ефектът от тези действия върху жителите на съседните селища. Като трета по важност причина са посочени „операциите на отцепническите милиции“, най-вече Иргун и Лехи. Четвъртата причина са заповеди на арабски институции и „банди“ (както документът нарича арабските бойни групи). Петата причина са „еврейски операции със слухове (психологическа война) за подтикване на арабите да бягат“; шестият фактор пък са „ултиматуми за изселване“.

Според оценката на автора, „без съмнение, враждебните операции са основната причина за движението на население. В добавка към това „високоговорителите, излъчващи на арабски език, са доказали ефективността си в случаите, в които са били използвани правилно“. По отношение на операциите на Иргун и Лехи, докладът изтъква, че много от селищата в Централна Галилея започват да бягат след отвличането на знатни араби от село, намиращо се на север от Тел Авив. „Арабите научиха, че не е достатъчно да сключат споразумение с хагана, и че има други евреи (отцепническите милиции), от които трябва се пазят“.

Израелски войници охраняват араби в Рамла, 1948 г. Снимка: Архив на IDF

Авторът отбелязва, че ултиматумите към арабите да напуснат са използвани най-много в централна Галилея, и по-малко в региона около връх Гилбоа. „Естествено, тези ултиматуми, както и „приятелски съвети“, идват след определена подготовка на терен под формата на враждебни действия в околността“.

В притурка към документа са описани конкретните причини за изселването от редица арабски поселения: „Еин Зейтун – нашето унищожение на селото“; Кейтия – „тормоз, заплахи“; Алмания – „нашите действия, много убити“; Тира – „приятелски еврейски съвет“; Ал Амарир – „след грабеж и убийство, извършени от отцепниците“; Сумсум – „наш ултиматум“; Бир Салим – „атака на сиропиталища“; Зарнуга – „завладяване и прогонване“.

Къс фитил 

В началото на този век Центърът „Ицхак Рабин“ провежда серия интервюта с бивши официални лица и военни като част от проект за документиране на дейността им в служба на държавата. Дългата ръка на Малмаб обаче се е добрала и до тези интервюта. Разследващите журналисти от Haaretz са успели да се сдобият с оригиналните текстове на някои от интервютата, и са ги сравнили публично достъпните версии, след като големи части от тях са били цензурирани. Става въпрос например за абзаци от свидетелствата на бригаден генерал Арие Шалев относно изгонване през границата на жители на село, което той нарича „Сабра“. От публикуваното интервю са изтрити следните изречения: „Имаше много сериозен проблем в долината. Имаше бежанци, които искаха да се завърнат в долината, в Триъгълника (концентрация на арабски градове и села в Източен Израел). Ние ги прогонихме. Срещнах се с тях и ги убедих да не искат това. Имам документи за това“.

В друг случай Малмаб са решили да укрият следната част от интервю на историка Боаз Лев Тов с генерал майор Елад Пелед:

  • „Говорим за население – жени и деца?“
  • „Всички, всички, да.“
  • „Не правихте ли разграничение?“
  • „Проблемът е много прост. Войната е между две населения. Те идват от собствените си домове“
  • „Ако домът съществува, те има къде да се завърнат?“
  • „Още не ставаше въпрос за армии, баха банди. Ние също всъщност бяхме банди. Излизахме от домовете си и се връщахме там. Те излизаха от своите къщи и се връщаха там. Трябваше да е или нашия дом, или техния“
  • „Угризенията остават за по-новите поколения?“
  • „Да, днес когато седя в този фотьойл и мисля за случилото се ме обземат всякакви мисли“.
  • „А тогава не беше ли така?“
  • „Вижте, нека ви кажа нещо още по-нелицеприятно и жестоко, за големият щурм в Саса (палестинско селища в Горна Галилея). Целта всъщност беше да ги възпрем, да им кажем „Драги приятели, Палмах („щурмоваците“ на Хагана) могат да достигнат навсякъде, не сте неприкосновени“. Това бе в сърцето на арабските поселения. Но какво направихме ние? Моят взвод взриви 20 къщи с всичко в тях“.
  • „Докато хората спят вътре?“
  • „Предполагам. Пристигнахме там, влязохме в селото, поставихме бомби до всяка къща. Нямахме радио, затова сигналът за изтегляне беше с тромпет. Ние бягаме назад, сапьорите остават, за да дръпнат детонаторите, беше толкова примитивно. Те палят фитила или дърпат детонатора и всички тези къщи вече ги няма“.

Друг пасаж, който Министерство на отбраната не иска да става обществено достояние е от разговор на д-р Лев Тов с генерал-майор Аврахам Тамир:

  • „Служех под командването на Чера (генерал-майор Цви Цур, по-късно началник-щаб на израелската армия) и имах чудесни работни отношения с него. Той ми даде свобода на действие – не питайте – и аз се оказах ръководещ работата по развития, произтичащи от политиката на премиера Бен-Гурион. Едно от нещата беше когато се появи информация, че от бежанци от Йордания се придвижват към изоставените селища (в Израел). Тогава Бен-Гурион нареди да разрушим селищата, така че да няма къде да се върнат. Ставаше въпрос за всички арабски села, повечето от които се намираха в зоната, управлявана от Централното командване“.
  • „Селата, които още не са били разрушени?“
  • „Тези, които още не бяха заселени с израелци. Имаше места, където вече бяхме заселили израелци, като Закария и други. Но повечето все още бяха изоставени селища“
  • „Все още цели?“
  • „Да. Беше нужно да няма място, където да се завърнат, така че мобилизирах всички инженерни батальони на Централното командване, и в рамките на 48 часа сринах всички тези села със земята. Точка по въпроса. Няма място, където да се завърнат“.
  • „Без колебание, предполагам“
  • „Без колебание. Това беше политиката. Аз мобилизирах силите и я приложих“.

Скрити архиви

Трезорът на Центъра за изследвания и документация на Яд Яари се намира един етаж под земното ниво. В трезорът, който всъщност представлява малка, добре обезопасена стая, са наредени един върху друг контейнери, съдържащи класифицирани документи. В архива се съхраняват материалите на движението „Хашомер Хатзаир“, движението на кибуците „Кибуц Хаарци“, партиите „Мапам“ и „Мерец“ както и други институции като „Мир сега“.

Директор на архива е Дуду Амитай, който е  и председател на Изралексата асоциация на архивите. По думите му хора от Малмаб са посещавали архива регулярно между 2009 и 2011 г. Персоналът на архива разказва, че специални екипи – двама пенсионирани служители на Министерство на отбраната без опит и образование в сферата на архивите – са се появявали по два-три пъти седмично. Те са претърсвали документите по ключови думи като „ядрен“, „сигурност“ и „цензура“, като са отделяли и значително време и внимание на Войната за независимост и съдбата на съществувалите преди 1948 г. арабски селища.

„В крайна сметка ни представиха резюме, в което се казва, че са открили няколко десетки чувствителни документи. Тъй като обикновено не разделяме папките с документи, десетки архивни досиета бяха цялостно премахнати от публично достъпния каталог“, казва Амитай. Една такава папка може да съдържа над 100 документа.

Един от засекретените документи се занимава с военното управление, контролиращо живота на останалите в Израел араби между 1948 и 1966 г. Години наред документите остават недостъпни за изследователите. Наскоро, по искане на професор Гади Алгази, историк от Университета в Тел Авив, Амитай е преразгледал тези документи и е преценил, че няма причини да не ги направи отново достъпни, независимо от мнението на Малмаб.

Според директора на архива може да има няколко причини, по които Малбаб са решили да засекретят тези конкретни документи. Една от тях е свързана с доклад от комитет, разглеждал действията на военното управление. Докладът се занимава основно с битки за собствеността на земя между израелската държава и арабски граждани, и почти не се занимава с въпросите на сигурността.

Друга вероятна причина е доклад от 1958 г. на министерска комисия, надзираваща военното управление. В едно от секретните приложение към доклада, полковник Мишел Шахам, висш офицер във военното управление, обяснява, че единствената причина да не се премахне структурата на военното положение е нуждата да се ограничи достъпа на арабските граждани до пазара на труда и да се предотврати възстановяването на разрушени селища.(Други архивни документи, разсекретени наскоро след кампания на института Акевот, показват, че военното управление над арабското население е премахнато чак след като е било подсигурено, че бежанците няма къде да се завърнат – включително чрез засаждане на гори на местата на разрушените селища).

ПАлестинцки деца чакат за мляко, раздавано от УНИЦЕФ, 1 януари 1950 х. AW / UN Photo

Трето вероятно обяснение според Амитай  е желанието да се прикрият непубликувани досега исторически свидетелства за прогонването на бедуините, които се намират в този набор документи. При създаването на Израел, близо 100 000 бедуини живеят в пустинята Негев. Три години по-късно, броят им е сведен до 13 000. В годините по време и след войната, в южната част на страната са проведени редица операции по експулсиране. В един от случаите наблюдател на ООН отчита, че Израел е прогонил 400 бедуини от племето Азазма, и цитира показания, че шатрите им са били подпалени. Едно писмо на геолога Аврахам Парнес, намиращо се в този документален масив, описва подобно прогонване, извършено през 1956 г.:

„Преди месец обикаляхме кратера Рамон. Бедуини от областта Мохила дойдоха при нас с техните стада и семейства и ни поканиха да се храним заедно. Отговорих, че имаме много работа и нямаме време. Следващата седмица отново се отправихме към Мохила. Вместо бедуините и техните стада, имаше само мъртвешка тишина. Навсякъде бяха разпръснати трупове на камили. Научихме, че три дни по-рано IDF (израелската армия) е „преебала“ бедуините, и техните стада са били унищожени – камилите със стрелба, овцете с гранати. Един бедуин, който е започнал да се оплаква е бил убит, а другите са избягали“. Авторът на писмото продължава: „Две седмици по-рано им е било наредено да стоят на едно място, след което им е казано да напуснат, и за да се ускорят нещата са изкални 500 глави добитък… Прогонването е било изпълнено „ефективно““. В писмото се цитира войник, който е заявил на Парнес следното: „Те няма да си тръгнат, освен ако не прецакаме стадата им. Към нас се приближи младо момиче на около 16 години. Тя имаше огърлица от мъниста и месингови змии. Разкъсахме колието и всеки от нас взе една част за сувенир.“

Писмото първоначално е пратено до Яков Ури, депутат от Мапаи (предшественик на Партият на труда), който от своя страна го е прехвърлил към министърът на развитието Мордехай Бентов от Мапам. „Това писмо ме шокира“, пише Ури на Бентов. Последният разпространява писмото сред министрите от кабинета, с пояснението: „Мнението ми е, че правителството просто не може да игнорира фактите, описани в писмото“. Бентов добавя, че в светлината на ужасното съдържание на писмото, е поискал от експерти по сигурността да потвърдят достоверността му. Те са потвърдили, че съдържанието на писмото „като цяло съответства на истината“

Ядрено оправдание

Малмаб започва да се намесва по този начин по време на мандата на историка Тувия Фрилинг като директор на израелските архиви между 2001 и 2004 г. Той казва, че това, което е започнало като операция за предотвратяване изтичането на ядрени тайни, бързо се е превърнало в мащабен проект за цензура. „Това бе една от причините да подам оставка след три години на поста“, казва професор Фрилинг. „Засекретяването на документи за арабската емиграция през 1948 г. е точно от тези неща, от които се опасявах. Архивната система не е крило на държавната ПиАр машина. Ако в архивите има нещо, което не ти харесва – ами такъв е животът. Едно здраво общество се учи от грешките си“, добавя той.

Попитан защо е позволил на Министерство на отбраната, Фрилинг отговаря, че това е било свързано с плановете да се осигури обществен достъп до архивните материали чрез интернет. По време на дискусиите за дигитализирането на архивите, са били изразени опасения, че погрешка могат да бъдат направени публично достояние документи, свързани с „определена тема“. Темата, разбира се, е изралексата ядрена програма. Фрилинг настоява, че е дал правомощия на Малмаб да претърсва архивите само по този въпрос. Той изтъква, че дейността на Малмаб е само част от по-мащабен проблем. „През 1998 г. изтече периода на поверителност за най-старите архиви на Шин Бет и Мосад. Години наред двете институции пренебрегваха ръководителя на архивите. Когато аз поех контрола, те поискаха поверителността на всички материали да бъде удължена от 50 на 70 години. Това е нелепо – повечето материали спокойно могат да бъдат отворени за публиката“.

През 2010 г. периодът на конфиденциалност е удължен до 70 години, а миналият февруари бе удължен още веднъж, до 90 години, въпреки възраженията на Върховният съвет по архивите. „Държавата може да налага поверителност за част от своята документация. Въпросът е дали въпросът със сигурността не се употребява като прикритие. В много случаи аргументът за сигурността вече се е превърнал във виц“, казва Фрилинг.

Според Дуду Амирай от архива Яд Яари, налаганата от Министерство на отбраната секретност трябва да бъде оспорвана. Той посочва как един от документите, който е бил засекретен, е заповед от армейски генерал, издадена по време на примирие през 1948 г.,  войниците му да се въздържат от изнасилвания и грабежи. Амитай възнамерява да преразгледа затворените в трезора документи, най-вече тези от 1948 г., и да ги разсекрети, когато това е възможно. „Ще направим това предпазливо и отговорно, но с разбирането, че държавата Израел трябва да се научи да приема по-неприятните аспекти на историята си“.

Военното министерство вече не прави посещения в Яд Яари, но продължава да преглежда документите на Яд Табенкин – изследователския и документален център на Обединеното движение Кибуц. Неговият директор, Аарон Азати, е сключил споразумение с Малмаб, според което документите ще бъдат прехвърляни в секретни трезори само ако той е убеден, че това е оправдано. Но и в този архив Малмаб са разширили търсенето извън темата за ядрените проекти. Те преглеждат и интервюта, взети от персонала на архива с бивши членове на Палмах, и дори материали за историята на населените места в окупираните територии.

Малмаб са показали интерес и към книгата „Десетилетие на дискретност: заселническа политика в териториите 1967-1977 г.“. Тя е издадена от  Яд Табенкин през 1992 г, а авторът ѝ Яхиел Адмони е бил директор на засеническия отдел към Еврейската агенция за Израел в периода, за който пише. В книгата се споменава план за заселване на палестински бежанци в Йорданската долина, както и прогонването на 1540 бедуински семейства от района на Рафа към Ивицата Газа през 1972 г., включително операции, при които изралексата армия е запечатвала кладенци. Иронично, във връзка с бедуините Адмони цитира бившия правосъден министър Яков Шапира, който е заявил „Не е нужно обосновката за сигурността да бъде разтягана толкова широко. Целият бедуински епизод не е славна глава в историята на държавата Израел“.

Азати казва, че страната се движи все повече към затягане на редиците. „Макар това да е ера на отвореност и прозрачност, явно има сили, които дърпат в обратна посока“.

Неправомерна секретност

Преди около година правният съветник на Държавните архиви, адвокат Наоми Алдуби, публикува коментар, озаглавен „Неправомерно закриване на досиета в публичните архиви“. Според нея политиката за достъп до публичните архиви е изключително правомощие на ръководството на всяка от тези институции. Въпреки това юридическо мнение, в повечето случаи директорите на архиви не са отправяли възражение срещу неоправдани искания за засекретяване на документи от страна на Малмаб. Един от малкото случаи на съпротива е през 2014 г., когато служители на военното министерство пристигат в Изследователския институт „Хари Труман“ към Еврейския университет в Йерусалим. За тяхна изенада, искането им да прегледат архива – който включва документи на бивши министри и дипломати – е отхвърлено от директора на института Менахем Блонхайм.

„Казах им, че въпросните документи са отпреди десетилетия, и просто не мога да си представя как би могло да има какъвто и да е проблем със сигурността, който да изисква ограничаване на достъпа за изследователи. В отговор те заявиха: да кажем, че в документите има свидетелсва, че по време на войната за независимост са отровени кладенци? Аз им отговорих – ами добре, тези хора трябва да бъдат изправени пред правосъдието“, казва Блонхайм. Отказът му води до среща с по-високопоставен служител на министерството, като този път срещу него се отправени откровени заплахи. В крайна сметка двете страни стигат до уговорка.

Бени Морис не е изненадан от разкритията за действията на Малмаб. „Знаех за това. Не официално, никой не ме е информирал, но съм се сблъсквал с това и съм откривал, че документи, които съм виждал в миналото, вече са засекретени. Има документи от архива на армията, които съм използвал за статия за клането в Деир Яшин, които сега са скрити. Когато посетих архива се оказа, че вече не ми е позволено да видя оригинала, така че в бележка под линия посочих, че Държавният архив е отказал достъп до документи, които съм публикувал 15 години по-рано“.

Активността на Малмаб е само един пример за водещата се битка за достъп до архивите в Израел. „Архивът на армията, който е най-големият архив в Израел, е запечатан почти херметично. Около 1% от материалите са достъпни. Архивът на Шин Бет, който съдържа материало от огромно значение за изследователите, е напълно затворен с изключение на шеша документи“, казва Лиор Явин, изпълнителен директор на института Акевот.

В доклад на предишния ръководител на Държавния архив Яаков Лозовик, написан при пенсионирането му, се обръща внимание на силната хватка на службите за сигурност върху архивните материали в страната. В него пише следното: „Една демокрация не трябва да укрива информация, защото би могла да посрами държавата. На практика върхушката на службите за сигурност, и донякъде тази на външнополитическите отношения, се месят в обществените дискусии… Защитниците на укриването казват, че разкриването на факти може да осигури на враговете ни таран, който да използват срещу нас, да отслаби решителността на нашите приятели, да разбуни арабското население, да обезсили аргументите на държавата пред съдилищата. Казват, че разкритото може да се интерпретира като израелски военни престъпления. Тези аргументи обаче трябва да бъдат отхвърлени. Това е опит да се скрие част от историческата истина в опит да се изгради по-удобна версия“.

Едни спомени са по-важни от други

Разкритията за тази цензурска дейност на израелското Министерство на отбраната обаче повдигат и един принципен въпрос – защо свидетелствата и документите на извършителите на тези престъпления се оказват с по-голяма тежест от тези на жертвите? В свой коментар, озаглавен „Не чакайте израелските архиви да докажат, това, което палестинците вече знаят“, журналистът от 972mag Амджад Ираки пише следното: „Макар това съвсем да не е нещо неизвестно, подобни архиви са ценни, защото на практика осигуряват „самопризнания“ от официални лица за нечовешките престъпления, които са извършвани под тяхно наблюдение – престъпления, които до ден днешен биват отричани от Израел и поддръжниците му. Въпреки това, за много палестинци реакциите на изненада от тези открития вероятно са вбесяващи. Те ни напомнят как хиляди палестински свидетелства, и десетилетия палестинска изследователска дейност, не са успели да успели да предизвикат никаква реакция в мейнстрийм дискурса за израелската история. Няколко израелски десетилетия обаче могат да предизвикат буря“.

Ираки пише, че след като са прочели за съдбата на село Сафсаф в Haaretz, много палестинци вероятно са потърсили в библиотеките си книгата на Уалид Халиди „Всичко, което е останало“ – основополагащо изследване, което каталогизира 418 палестински общности, унищожени и обезселени по време на Накба – правилно предполагайки, че ще открият описание на същите събития, публикувано отдавна. На страница 490 от най-новото издание на книгата могат да се намерят свидетелства на очевидци, описващи какво се е случило, когато ционистките сили завземат селото през октомври 1948 г.:

„След като ни събраха, няколко еврейски войника наредиха на четири момичета да ги придружат, за да донесат вода. Вместо това те ги завлякоха в празните къщи и ги изнасилиха. Завързаха очите на около 70 от нашите мъже и ги застреляха, един след друг, пред очите ни. Войниците хвърлиха телата им върху циментовото покритие на селския извор и ги засипаха с пясък“

„Потомците на оцелелите от Сафсаф вероятно знаят ужасната история, чута от устите на бабите и дядовците си. Подобно на всички заселническо-колониални държави, Израел се страхува от призраците на мрачния си и насилствен произход. Палестинците са тези живи призраци. Слушайте какво имат да кажат“, завършва Ираки.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар