В категории:Анализи / Свят

Защо съюзниците на Израел изведнъж се притесниха от анексирането?

Последните планове на Нетаняху за заграбване на територия не се различават от всички предишни

Давид Бен-Гурион обявява създаването на държавата Израел под портрет на основателят на модерния политически ционизъм Теодор Херцел. Източник: Wikimedia Commons

Джоузеф Масад, Middle East Eye

Обявяването на плановете на Израел да анексира 30% от окупирания Западен бряг предизвикаха доста притеснения сред приятелските западни правителства, анализатори и еврейски организации в чужбина. Причината за това обаче не са потенциалните последици за палестинското население, а тези за Израел. Изразяваните притеснения са за загуба на предполагаемия „еврейски и демократичен“ характер на Израел – има страх, че анексирането ще означава жертване на едното или другото.

Приятелите на Израел в арабския свят, включително палестинската автономна власт, Йордания и няколко държави от Залива, от своя страна се опасяват, че това ще доведе до смъртта на „двудържавното решение“. Йорданският крал Абдула II заяви в реч пред Конгреса на САЩ, че се страхува, че анексирането „ще радикализира палестинците и ще даде сила на екстремистите. Хамас ще са облагодетелствани“. Според него анексията също така може да има негативен ефект върху усилията на Израел „да изгражда отношения в региона“.

Без последствия 

Тези реакции са в противовес със сговорчивостта, която западните и арабски приятели на Израел, и дори ООН, са проявявали към „еврейската държава“ десетилетия наред, въпреки незаконното анексиране на редица територии.

В годината на основаването си Израел анексира територии, разпределени на палестинците според Резолюция 181 на Общото събрание на ООН от 1947 г. По-късно Израел анексира Йерусалим (през 1967, и по-„официално“ през 1980 г.), както и сирийските Голански възвишения през 1981 г. Макар ООН и много страни да са осъждали тези анексии, те никога не са водели до негативни последствия за Израел.

На 30 ноември 1947 г. – денят, в който е приета Резолюция 181, която до ден днешен остава единствената законова основа за създаването на еврейска държава в Палестина – ционистките милиции започват да завладяват голяма част от Палестина и да прогонват възможно най-много палестинци. В края на краищата те окупират не само териториите, определени им според Резолюция 181, но и половината земи, предвидени за палестинците. Милициите също така окупират Западен Йерусалим, който според резолюцията трябва да бъде под юрисдикцията на ООН.

Така вместо да получат 55% от Палестина, ционистите овладяват над 78%. Това създава проблем, когато Израел подава молба за членство в ООН на първата годишнина от Резолюция 181, докато продължава да окупира територии, които се предполага да са под контрола на палестинците и ООН. Съветът за сигурност разглежда молбата и през март 1949 г. приема Резолюция 69, призовавайки Общото събрание да признае Израел като „миролюбива държава“. Гласуването минава с 9 гласа за и един против – този не Египет. Обединеното кралство се въздържа, както е направило и за Резолюция 181 през 1947 г.

Общото събрание не е склонно да приеме Израел, преди новата държава да е отговорила на запитванията на държави-членки за нарушенията на две резолюции на ООН. Това е свързано с отказът на Израел да декларира официални държавни граници, окупацията на територии, предвидени за палестинската държава, окупацията на Западен Йерусалим, отказа да позволи завръщане на палестинските бежанци в домовете им, останали в подконтролната му територия, както и отказа да плати обезщетения на бежанците за изгубена собственост, както е предвидено в Резолюция 194 от 11 декември 1948 г. Същата резолюция създава и специална Комисия за помирение в Палестина, която в онзи период преговаря с Израел за демаркацията на границите.

Израелският посланик в ООН, роденият в Южна Африка Абба Ебан, отговаря на тези запитвания на 5 май 1949 г. Той уверява Общото събрание, че въпросът с границите може да бъде решен чрез „процес на мирно коригиране на териториалните разпоредби, предвидени в Резолюция 181“, и че „това коригиране трябва да се извърши не чрез произволни промени, наложени отвън, а чрез свободно договорени споразумения между засегнатите държави“.

В добавка към това Ебан настоява, че „бежанският проблем“ не може да се реши преди проблемът с границите да бъде уреден чрез отделни преговори с всяка арабска държава, и че Израел не би могъл да преговаря ефективно, преди да стане член на ООН.

По въпроса за Йерусалим, посланикът заявява, че Израел би приел юрисдикция на ООН, ако не беше „въоръжената съпротива“ на арабските страни и отказът на ООН да поеме контрола над зоната. Ебан обаче добавя, че Израел би си сътрудничил с ООН за установяване на контрол над светите места в града, повечето от които тогава се намират в окупираната от Йордания източна част.

На основата на тези уверения, Общото събрание на ООН приема Израел като член на 11 май 1949 г. с Резолюция 273, гласувана с 37 срещу 12 гласа. В текста ѝ се заявява, че Израел трябва да се съобрази с резолюции 181 и 194. Девет държави, включително Великобритания, се въздържат.

Териториални „корекции“ 

На следващия ден Помирителната комисия провежда конференция в Лозана, на която присъстват Израел, Египет, Йордания, Ливан и Сирия. Израел отказва да приеме или компенсира палестинските бежанци и предлага да анексира всички незаконно анексирани територии като форма на двустранна териториална „корекция“. Арабските страни отказват, посочвайки,че израелското предложение „предвижда анексации, а не териториални корекции“

Израел счита завладените земи, предвидени за планираната палестинска държава, за част от своята територия, макар това да противоречи на единствения международен документ, който му дава легитимност. Поради това, въпреки натиска от страна на САЩ, Великобритания не е склонна да признае Израел, настоявайки, че ще го направи само след като границите на държавата бъдат ясно определени.

Това възражение кара представителят на САЩ в ООН да заяви, че когато страната му извоюва независимост през 1776 г. „земите ни още дори не се били напълно изследвани и никой не е знаел къде свършват американските претенции и къде започват претенциите на европейските държави“. Сякаш е искал да каже, че европейските заселнически колонии винаги са едни и същи, независимо дали са създадени през 18 или през 20 век…

Фактическото признаване на Израел от страна на Лондон идва на 30 януари 1949 г. и е резултат от трудно договаряне със САЩ. Вашингтон, под натиска на  ционистите, отказва да признае независимостта на Йордания от Великобритания, обявена през май 1946 г. Британците от своя страна искат да защитят клиентската си държава и нейният лидер крал Абдула I от нови териториални загуби. В крайна сметка патовата ситуация се разрешава, когато йорданският крал постига разбиране с израелците да задържи източните и централни части на Палестина, които предвожданата му от британци армия е овладяла в края на войната.

Спасяване на Йордания 

Върховният арабски комитет – политическия орган на палестинските араби при британския мандат – вече е създал общо палестинско правителство в Газа през септември 1948 г. То е признато от държавите от Арабската лига, включително Египет, Сирия, Ливан и Саудитска Арабия, но не и Йордания. Това правителство претендира за юрисдикция на върху цяла подмандатна Палестина.

Крал Абдула I е противник на палестинското самоуправление. поради което оркестрира две конференции – една в Аман през октомври и друга в Йерихон през декември 1948 г., в които участват представители на палестинската общност – някои доброволно, а други принудително. Тези конференции обявяват Абдула за „крал на Палестина“.

Към януари 1949 г. желанието на Великобритания е да подсигури постоянният контрол на крал Абдула над Йордания и Централна Палестина (по-късно известна като „Западен бряг“). Поради това Лондон се нуждае от официално признаване на Йордания от страна на САЩ, което бива изтъргувано срещу тяхното признаване на Израел – сделка, която жертва палестинците и спасява Йордания от ционистките милиции. Лондон признава де факто Израел на 20 януари, а САЩ признава Йордания на следващия ден.

По-късно същата година, на 5 декември 1949 г., израелският министър-председател Давид Бен-Гурион едностранно анексира Западен Йерусалим и обявява, че Израел вече не е обвързан с Резолюция 181 – не само по отношение на окупираните палестински територии, но и на юрисдикцията на ООН върху Йерусалим. Четири дни по-късно Общото събрание на ООН приема Резолюция 303, която предвижда градът да бъде поставен под постоянно международно управление.

Израел отхвърля тази резолюция, и на 14 декември премества кабинета на премиера и Кнесета в Западен Йерусалим. Бен-Гурион декларира, че „Йерусалим винаги е бил и винаги ще бъде столица на Израел“. Великобритания отлага де юре признаването на Израел до 27 април 1950 г., като продължава да изказва резерви по въпроса с границите.

Анексиране на Йерусалим

Когато Израел завладява остатъка от Палестина през 1967 г., международният контекст е станал още по-благоприятен за продължаващите анексации на земя.

Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН от ноември 1967 г., която е приета от арабските държави, легитимира като свършен факт незаконната анексия на половината територия, предвидена за палестинска държава, тъй като настоява за изтегляне на израелските въоръжени сили само от териториите, окупирани при последния конфликт. В резолюцията не се споменава нищо за окупираните при предишни „конфликти“ територии.

След войната от 1967 г. Израел обявява двете части от Йерусалим за „обединени“ в единна административна единица под израелски суверенитет. През 1980 г. Кнесетът формално анексира града и го обявява за столица на Израел.

Приетата през август 1980 г. Резолюция 478 на ООН осъжда анексирането и го обявява за нищожно и недействително според международното право. Въпреки това обаче незаконно анексираният Йерусалим постоянно се разраства административно за сметка на териториите на Западния бряг – от шестте квадратни километра, каквато е площта му докато е под йордански контрол, до 300 квадратни километракоето е над една четвърт от Западния бряг.

През 1981 г. Израел анексира сирийските Голански възвишения, което отново е осъдено от резолюции на ООН. През 2002 г. Израел издига своята апартейд стена на територията на Западния бряг, с което присвоява още 10% от окупираните палестински земи.

Нито една от тези анексии не води до каквито и да е последствия за отношенията между Израел и западните му приятели. Дори новите му арабски приятели, включително Египет, Йордания и официалната палестинска администрация, са се примирили с това, и не настояват за отмяна на анексиите от 1949, 1967, 1980 и 1981 г. Великобритания също изгражда близки отношения с Израел, до степен, че организират обща инвазия в Египет през 1956 г. Британците никога повече не повдигат въпроса за границите или анексиите.

Прогонване и окупация  

Защо тогава западните и арабски правителства, както и произраелските еврейски организации изведнъж се притесниха за планираното от Нетаняху анексиране на 30% от Западния бряг, който е окупиран от Израел от 50 години? Планова, които също така се вписват в предлаганата от президента на САЩ Доналд Тръмп „Сделка на века“?

Тези, чиито възражения са свързани с подкрепата им за това, което те наричат израелска „демокрация“, изглежда забравят, че въпросната предполагаема демокрация, с десетките закони, диксриминиращи срещу не-евреите, е станала възможна точно благодарение на анексирането и прочистването на територии през 1948 г. Тази „демокрация“ бе поддържана чрез повече прочиствания на население, анексации и окупации след 1967 г. Защо тогава изведнъж са обзети от морални угризения заради поредното анексиране?

Ако притеснението е, че евреите ще станат малцинство в Израел, то те вече са малцинство от години, без това да накърнява „демократичния“ и „еврейски“ образ на държавата. Ако отричането на палестинските права в Западния бряг и Йерусалим е проблемът, то защо тогава отричането на равни права за палестинските граждани на Израел никога не е подкопавало „демократичния“ имидж на Израел в очите на приятелите му?

Възможно ли е притеснението на израелските съюзници да идва от самото формализиране на незаконната структура на израелския расизъм и апартейд, която ще изгуби обичайното си козметично прикритие? Дали те ще се почувстват по-добре, ако Израел съчетае анексирането с ново масово прогонване на палестинци, което да възстанови еврейското демографско надмощие и гарантира неговият еврейския и „демократичен“ характер?

Това би обяснило защо йорданските власти и повечето местни анализатори изразяват повече притеснения какви ще са последствията от анексирането за Йордания, а не палестинците – най-вече рискът от пристигане на повече палестински бежанци.

Израел се основава на кражбата на територии (официално наричана „анексиране) и на прокуждането на местното население. Тези действия обаче не са били достатъчни, за да гарантират устойчивостта на Израел. Точно както западните и арабски съюзници се опасяват, че Израел няма да преживее следващата анексия, Нетаняху е убеден, че само с анексия ще гарантира, че Израел ще доживее 100-ят си рожден ден. И сякаш никой не осъзнава, че самото установяване на Израел като заселническа колония върху открадната земя е предначертала бъдещето му.

*Джоузеф Масад е професор по модерна арабска политика и интелектуална история в Колумбийския университет в Ню Йорк. Той е автор на редица книги и академични изследвания, включително „Колониалният ефект: Създаването на национална идентичност в Йордания“, „Устойчивостта на палестинския въпрос: есета за ционизма и палестинците“ и „Ислямът в либерализма“. 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар