Поддържането на фасон е трудна работа. Научих това докато работех в неправителствена организация (НПО) в Аман, Йордания. Тъй като въпросното НПО е единственият независим наблюдател на управлението в Йордания, то е любимо на международната донорска сцена. Много от парите за финансирането му идват от мощни държави като Съединените щати, Обединеното кралство и членки на Европейския съюз, а най-важната му задача е наблюдение на парламентарните избори.
Всеки път когато се обявят избори, организацията изпраща многобройни доброволци в избирателните пунктове, за да гарантира, че процесът на гласуване протича гладко. В избирателните секции в цялата страна тези доброволци щателно документират всяка малка нередност, която служителите на неправителствената организация да анализират.
Служителите в офиса работят на 12-часови смени, шегуват се как ще спят под бюрата си, докато чертаят лъскави графики за гласуването и заснемат информационни видеоклипове, които да се споделят онлайн. Това е огромно начинание в стремежа да се гарантира, че парламентът на Йордания е демократично избран.
Единственият проблем е, че парламентът на Йордания всъщност е безсилен. Въпреки че номинално отговаря за приемането на закони, кралят има право на вето върху всеки закон – макар че парламентът рядко предлага закони, с които монархът би бил несъгласен. На всичкото отгоре кралят контролира въоръжените сили и притежава решаващо влияние върху съдилищата.
Функцията на Парламента, която е общоприета в Йордания, но рядко се признава изрично, е да служи за клапан за освобождаване на напрежението за краля, ако ситуацията в страната се влоши. Когато някоя злополучна политика, като мерките за остеритет, започне да въздейства върху хората по неблагоприятен начин и те излязат на улицата, съществуването на парламента позволява демонстрациите да бъдат насочени към офиса на министър-председателя, вместо към двореца на краля. Тогава кралят разпуска парламента с указ и обявява нови избори. Новият министър-председател получава неприятната задача да бъде лицето на още по-непопулярни политики. Това се случва на всеки няколко години.
Йордания се управлява от краля, а не от парламента. Ако НПО-тата в Йордания и техните мощни западни донори бяха сериозни относно насърчаването на демокрацията в Йордания, те щяха да призовават за трансфер на правомощия от краля към парламента.
Но разбира се това никога не се случва.
Отправянето на такъв призив би разстроило политическия пейзаж на Йордания и ролята на неправителствените организации в него. НПО-тата ще трябва по смислен начин да застанат на страната на хората и срещу властта. Те ще изгубят финансирането си, ако направят това; служителите им могат да бъдат депортирани, а лидерите им арестувани. Някои могат да свършат в гроба. А ако един такъв бунт се окаже успешен, една нова, демократична Йордания, би могла да направи скандални неща, като да отмени жестокото орязване на публичния си сектор, да национализира ключови индустрии или да се обявява по-открито срещу американския империализъм в региона. Богатите донори на НПО-та не могат да приемат подобни неща.
Вместо да работят за демокрация, донори и НПО-та възхваляват добродетелите на демокрацията, без никога да се ангажират сериозно с нея. В течение на този процес те дават вид, че демокрацията в страната е жива и здрава, докато същевременно подсигуряват, че властта остава твърдо в ръцете на монархията и много далеч от ръцете на хората. Проблемите с бедността и безсилието се разглеждат като аполитични задачи, които могат да бъдат решени чрез хиляди малки проекти, а не чрез широка класова борба.
Това се случва в бедни и експлоатирани региони по целия свят.
Изследователите отправяха предупреждения за разрушаването на обществения здравен сектор в Кения чрез “НПО-изация” още от 1998-ма. През първото десетилетие на този век феминисти и научни изследователи осъждаха вредите, които неправителствените организации причиняват в Палестина, като подкопават масовите движения за национален суверенитет с неолиберални проекти под прикритието на „развитие“. В региона на Апалачите в Съединените щати внимателни наблюдателни забелязват, че бедните биват оставяни да затъват в безработица и отчуждение, докато милиони долари се изливат в НПО-та, които на практика не вършат нищо. След като експлозията в пристанището на Бейрут разруши голяма част от града през август 2020 г., международни НПО-та се втурнаха да се намесват, с което само дерайлираха организационните усилия на местни активисти и синдикати.
Но биенето на тревога за зловредното въздействие на НПО-тата явно не е направило много за спиране на тяхното бързо разрастване. Грижейки се никога да не обидят сериозно своите донори или правителствата, които им позволяват да оперират на тяхна територия, НПО-тата прибират милиарди, като се представят като двигатели на гражданското общество и “развитието”, като същевременно подкопават силата на радикални масови движения, които биха могли да я използват, за да отправят изисквания към държавата.
Наблюдавах в реално време как се случва това в Йордания. В цялата страна работнически активисти рискуват живота си, за да осигурят по-добро бъдеще за своите общности. Те обаче биват напълно игнорирани от НПО-тата, чийто персонал живее и работи в изолиран балон – далеч от борбите на хората, които те твърдят, че подпомагат.
Сегрегиран светоглед
Първото нещо, което научих за Аман е, че съществува невидима линия, която го разделя на две части: западна и източна.
В Западен Аман е пълно с оградени с дувари вили и градини, в които растат лайм и портокали. Бутикови кафенета сервират капучино на богатите жители, докато от другата страна на улицата са паркирани бронетранспортьори. Тук високообразованите работници от чужбина се смесват с местните елити, които са колективно глухи за материалните борби на ниските класи. В Западен Аман не съществуват понятия като солидарност или освобождение. Но в света на най-ниските социални класи, тези концепции са от решаващо значение за оцеляването на хората.
В Източен Аман недовършените сгради са натрупани една върху друга, а в тесни апартаменти са наблъскани много поколения от големи фамилии. Тесни улици се вият между бедняшки и работнически квартали, които се разпростират в пустинята. Много от жителите са бежанци от Сирия, Палестина и Ирак, които се лашкат между безработица и полу-заетост в йорданския сив пазар на труда. В някои от тези квартали, като населения с палестинци Уехдат, няма почти никакво полицейско присъствие, с изключение на дните, когато има мач на местния професионален футболен клуб.
Докато Зададен Аман е тих и просторен, Източен Аман е задушаващ и клаустрофобичен. Този тип класово разделение се възпроизвежда в градове из цяла Западна Азия и Северна Африка, имащи силно присъствие на бизнеса със “сигурност и развитие”, от Багдад, през Джуба, до Найроби.
За живеещите в Западен Аман рядко има причина да стъпват в Източен Аман, освен ако не работят по някой НПО проект, предназначен да помага по някакъв начин на бедните и маргинализираните. А за тези в Източен Аман има малко причини да се запътват към Западен Аман, освен когато работят като градинари или готвачи за богатите, или като строителни работници за изграждането на поредния Starbucks.
След войната в Ирак през 2003 г. и бунтовете на Арабската пролет през 2011 г. безброй неправителствени организации преместиха своите централи и полеви офиси от раздираните от войни страни в Абдун, Уейбдехе, Джабал Аман и ал-Шмайсани – квартали в Западен Аман. Арабските езикови училища затвориха вратите си в Алепо, Дамаск и Кайро, и ги отвориха в същите квартали на йорданската столица. Финансов капитал и хуманитарна помощ започнаха да се стичат към Йордания, която прие големи вълни от бежанци. Зависимостта на страната от чуждестранна помощ се задълбочи, и тя започна да прилича повече на “Република на НПО-тата”.
Бедните квартали като Ал Кадисия, които се оказаха на пътя на новите жилищни и бизнес сгради, бяха бързо разрушени; техните жители не получиха почти никакви компенсации за принудителното им изхвърляне. Докато Западен Аман се разширяваше с чисто нови сгради със стъклени фасади и охранявани имения, Източен Аман се сдобиваше със все по-плътни мрежи от бетонни блокове и метални знаци, уведомяващи преминаващите, че ръждивата детска площадка от другата страна на улицата всъщност е финансирана от USAID – щатската агенция, често ангжирана с мек империализъм – в сътрудничество с местно НПО, което вече може и да не съществува. Разделението между Западен и Източен Аман бе бетонирано.
Когато пристигнах в Аман да уча арабски през 2016-та, разделението вече беше толкова естествено, че местните новинарски издания предлагаха различни прогнози за времето за двете части на града.
Аз, подобно на мнозина други хора от Европа и Съединените щати, озовали се в Аман, смятах, че най-добрият начин да помогна за промяна в региона е да започна работа в неправителствена организация. Обграден от техните офиси и потопен в света на нпо-служителите в Западен Аман, това ми се струваше най-интуитивното решение. Не малко значение имаше и това, че единственият тип организации, които плащаха на хора от други държави да останат в Близкия Изток, бяха тези със силни връзки с мощни донорски агенции като USAID, британския Департамент за международно развитие (DFID), Европейския съюз и западните посолства.
След като веднъж влязох в света на НПО-тата, забелязах, че термини като демокрация, равенство, овластяване и гражданско общество бяха клишета, използвани от НПО-тата, за да се рекламират външно. Отвътре повечето представляват претъпкан лабиринт бюрокрация, специализация и неподатлива йерархия. Има ръководители на проекти, работещи в рамките на определен софтуер за управление на проекти, автори на заявления за грантове, владеещи перфектно цветистия НПО-говор, отделни служители, използващи скъпи географски информационни системи (GIS) и интерфейси за управление на връзките с клиенти (CRM), специалисти по връзки с донорите, логистика, мониторинг и отчетност, и цели ята костюмирани консултанти, които рециклират едни и същи анализи и презентации между напълно различни организации. Повечето от тези работни места, както и висшите управленски позиции, са по подразбиране резервирани за бели чужденци с многобройни дипломи, докато нископлатеният местен персонал е натирен да върши работата на терен и има малко възможности за повишение.
Далеч по-малко се набляга на стремежа към „демокрация“, отколкото на количественото определяне на „ключови показатели за изпълнение“ и отчитането на „резултатите“ в лъскавите доклади, които почти винаги създават впечатлението, че всеки проект е абсолютен успех – макар често резултатът всъщност да е жалък провал.
Всяко подобие на хоризонтално организиране изчезва, тъй като огромните донорски агенции се обслужват от големи международни НПО, които привличат голямата част от предлаганите пари за развитие и хуманитарна помощ. Същевременно за малките местни НПО-та остава да събират остатъчните грантове и да се занимават с проекти на микроскопично ниво.
Сривовете на вътрешната комуникация са постоянни, персоналът постоянно се върти между различни проекти и държави, а координацията между различните организации на практика не съществува. Отдадеността на неутралността и аполитичната концепция за „човешко развитие“ определят процеса и крайната цел на проектите на големите НПО-та, които приемат формата на краткосрочни програми, чийто обхват се определя от финансите.
В Йордания хуманитарните проекти, насочени към помощ за бежанците и пренебрегваните общности, понякога се свеждат до директна подкрепа с хранителни продукти и хигиена. Но същевременно съществуват безброй други опити да се облекчат въздействията от безсилието върху тези хора, като им се предлагат начини за приятно прекарване на времето. Бежанците в Йордания могат да вземат уроци по бразилски джиу-джитсу бойни танци, “антитравматична” йога, драма, театър и живопис. Някои дори могат да се научат как да карат скейтборд. С известен късмет, тези дейности могат да изградят трайни социални връзки сред бедните и да им дадат нещо, което да очакват с нетърпение.
Много от тези програми се рекламират на донорите като лесни начини за облекчаване на стреса от това да бъдеш бежанец или експлоатирано дете- работник. Източниците на този стрес, като безсилието да бъдеш бежанец без никакви права, остават неразрешени. Успехът на тези програми се измерва спрямо броя бежанци, които могат да бъдат включени в тях, а не колко ефективно защитават правата на тези хора. Животите на бежанците са превърнати в някаква настолна игра – обхватът на техните дейности и страдания е пакетиран в статистически данни и доклади, които никой не чете.
Проектите за „развитие”, които са предназначени да имат устойчив ефект, включват интегриране на уязвими групи от населението в неолибералните режими на наемен труд под формата на обучения за професионални умения.
На бежанците и жените, живеещи в бедност, се предлага безкраен поток от уъркшопи по шиене и готварство, за да получат начин да продадат труда си на експлоататорския пазар. Обикалящите магазините в Западен Аман чуждестранни работници имат възможност да си купят керамика, портмонета, бижута, сапуни, мозайки и якета, произведени от уязвимите общности, с обещанието част от парите наистина да стигнат до занаятчиите.
Но дори тези проекти рядко са предназначени да успеят.
Сблъсках се с един от илюстративните примери за това след като спрях да работя в НПО-та и станах журналист, разследващ неравенството в Южна Йордания. В едно малко и бедно бедуинско село местни хуманитарни работници се опитваха да обучават жените в кулинарни умения, за да произвеждат храна за пазарите. Проектът бе получил грант от 5000 долара по програма на USAID за насърчаване на дребния бизнес. В селището обаче нямаше кухня, в която да започне обучението. Когато общността и хуманитарните работници се опитаха да се свържат с USAID за предоставяне на техническа експертиза за изграждане на кухня, те бяха игнорирани, така че се заеха със строежа сами. По-късно се обърнаха към USAID и за помощ за обучението и доставянето на храните до пазара, но отново бяха игнорирани. След няколко месеца USAID рязко сложи край на цялата си програма за подкрепа на малкия бизнес в Йордания, което сложи край и на усилията в бедуинското селище.
„USAID просто хвърлят пари в ръцете на тези хора и не правят нищо след това“, каза ми тогава един от хуманитарните работници. Друг от участващите в проекта се съгласи и добави: „Изглежда наистина несправедливо, че в някаква база данни някъде ще бъде документирано, че това село е получило безвъзмездна помощ, докато всъщност никой не проследява къде отиват парите.“
При липсата на функционираща икономика в това селище и още десетки подобни в Южна Йордания, нарастващ брой отчаяни младежи биват тласкани към контрабандата на наркотици – изключително опасна работа, тъй като граничните войски в региона стрелят по контрабандистите без предупреждение. Още повече младежи се опитват да притъпят страданието чрез употреба на наркотици. При всички случаи бедните семейства са оставени да гледат безпомощно как перспективите им да намаляват и децата им умират.
Много малко от проектите за развитие изобщо потръгват. Когато става дума за подсигуряване на равенство при защитата на работниците, като например достойно заплащане или осигуряване на законен статут за бежанците – неща, които биха изисквали конфронтация с корпоративната и държавна власт – НПО светът запазва мълчание. Хипер-професионализираните експерти изведнъж нямат какво да предложат, а капризите на пазара определят съдбата на онези, които са интегрирани в него. Никога няма проектно предложение за улични протести, окупиране на стратегически сгради, за привличане вниманието на международната преса върху репресиите, за синдикализиране на прекаризираните работници, или да се агитира за масова политика.
Продемократичната фасада на НПО-тата се пропуква, а уязвимите са хвърлени на вълците.
Игнорираните радикали
Вътре в ексклузивния свят на Западен Аман, ръководители на НПО-та и елити защитници на човешките права от време на време се събират на изискани вечери. Над суфлетата, ордьоврите и по някоя чаша вино, те си правят брейнсторминг относно бъдещите проекти и се поздравяват един друг каква добра работа вършат. Когато НПО-то, за което работех, бе домакин на такова събиране, се очакваше да стоя, да се усмихвам и да раздавам пликове с подаръци на изтъкнатите гости.
При едно такова събиране на богати феминисти през 2010 г., домакинствано от йорданското правителство, елитният неправителствен сектор бе принуден за кратко да се изправи пред един от онези хора, които те изтипосват на брошурите си, но изоставят в реалния свят.
Мъж на средна възраст, когото никой на срещата не познаваше, се изправи. “Къде бяхте вие?”, попита той със силен акцент, което им подсказа, че е от селските райони на Йордания. Мъжът беше Мохамед Снаид, лидер на Движението на работниците надничари (DWLM), чиито членове протестираха за по-добри условия на труд от 2006 г. Те организираха седящи стачки и разработиха децентрализирана телефонна система за координация и мобилизация. Повечето участници в движението бяха жени, работещи за Министерство на земеделието. Тъй като те работеха за дневни надници, вместо за определена месечна заплата, не бяха защитени от законите за минимално заплащане и не получаваха пенсионни и здравни осигуровки.
Нископлатени, преработени, затънали в дългове и живеещи в бедност, работниците надничари започнаха да се организират сами и да водят борба за по-добра защита на труда. Основното им искане бе за цялостно премахване на категорията труд с еднодневни надници и получаване на права на постоянни служители. Те искаха и заплащане, което да покрива поне минималния стандарт на живот.
След години на борба да бъдат чути от властите, работниците от движението току-що бяха прибегнали до нещо немислимо в консервативна страна като Йордания: бяха организирали смесена “спяща” стачка на мъже и жени пред сградата на йорданския Кралски съд. Този ход бе подкрепен ентусиазирано и от семействата на работниците, въпреки стигмата и опасностите, свързани с такава протестна тактика. Това беше една от най-новаторските форми на протест, които регионът бе виждал от един век, а елитът на Западен Аман изобщо не бе разбрал, че се е случило. “Къде бяхте вие? Защо не подкрепихте жените?”, попита Снаид богатите активисти. Те отхвърлиха него и каузата му като нерелеванти за тях.
По онова време осведомеността за DWLM се разпространяваше от уста на уста, а активистите от Западен Аман явно нямаха достатъчно контакти сред работническата класа в страната, за да знаят какво е това движение и какво е постигнало.
От гледна точка на НПО-говора, DWLM би трябвало да е сбъдната мечта за неправителствените организации. Ето ви предвождано от жени, хоризонтално оргнизирано масово движение, мобилизиращо потиснатите в борба те да бъдат овластени. Това движение въплъщаваше всичко, което местните и международни НПО-та описват като основна цел на своята мисия. Но работниците не търсеха богати донори, за да финансират проект, или за да се обучават как да правят килими. Те искаха солидарност в класовата борба. Тяхното овластяване идваше от конфронтацията с държавата и пазара и искането на отстъпки от тях. Техният феминизъм не бе от либералния, репрезентативен тип, възприет от НПО-тата; той беше пропит с трудов радикализъм.
Земеделски работници като Мохамед Снаид вече бяха ставали свидетели на провала на елитите и НПО-тата да им помогнат. Всъщност активизма на Снаид произтичаше отчасти от това, че е трябвало да изтърпи последиците от това държавата да му отнеме препитанието с фалшиво обещание то да бъде заменено с НПО проект. В централната област Дибан, откъдето са Снаид и много о членовете на DWLM, отглеждането на добитък и работата в малки ферми бяха основните способи за икономическо оцеляване. За да ги подкрепя, държавата осигуряваше значителни субсидии за фуража. Но изправена пред натиск от Международния валутен фонд да прилага остеритет в публичния сектор, Йордания започна да орязва субсидиите за животновъдството. Това увеличи разходите за отглеждане на добитък до такава степен, че това стана финансово несъстоятелно. Стадата се свиха и в крайна сметка изчезнаха.
В половинчатите си усилия да противодейства на постоянното обедняване в областта, създадено от държавата “НПО”, ръководено от тогавашната кралица Нур ал Хюсейн, създаде ферма за бадемови дървета. Местните осмяха проекта и предупредиха, че той ще се провали, тъй като областта няма достатъчно вода, за да поддържа отглеждането на бадеми. До това положение се е стигнало, след като през 1992 г. държавата започва да пренасочва водата от областта към бързо разрастващият се метрополис Аман, което е довело до засушаване на земеделските земи. НПО-то на кралицата не направи нищо, за да възстанови водоснабдяването в района. Местните пледираха за повече инвестиции, но бяха игнорирани. Техните прогнози се оказаха верни: фермата не можеше устойчиво да отглежда реколта и скоро бе затворена.
„Всички проекти за развитие пренебрегват основните елементи от икономическата история на Дибан, които винаги са били неговите силни страни. Държавата пренебрегва земеделието и животновъдите“, казваше Снаид.
Много фермери от Дибан, включително Снаид, бяха тласнати към прекариатски надничарски труд. В този контекст, движението DWLM представляваше отчаян зов на йорданските земеделски работници да възвърнат своето достойнство и икономическа самостоятелност. Тяхната кампания беше пионерска по два основни начина.
Първо, те успяха да осигурят постоянна заетост на десетки хиляди работници и надничари. Второ, чрез своите иновативни тактики и непоколебими изисквания за правата на работниците, те катализираха нова вълна от народни движения, съсредоточени върху икономическите искания. Организаторите от DWLM в Дибан бяха първите в Йордания, започнали да протестират по времето на т.нар. “Арабска пролет” – още на 7 януари 2011 г. Това ги направи сред първите в региона, които се мобилизираха, след като Тунис започна собствено революционно движение няколко седмици по-рано. /За съжаление любопитните за ролята на DWLM в Арабската пролет не могат да открият много информация за това в интернет. Има съвсем малко записани свидетелства за радикалните работнически движения в Йордания и тяхното въздействие. Практически липсва текущо новинарско отразяване на работническото движение или на организираната от него мрежа в началото на 2011 г., така че наличната информация идва основно от интервюта, взети години по-късно/
В областта Дибан, която бързо си спечели репутация на бастион на трудовия активизъм, бе създаден и “Младежки комитет на Дибан”, който организираше протести на млади хора из цялата страна. Същевременно ветераните от DWLM привличаха хиляди хора на улични демонстрации, настояващи за край на остеритета и корупцията, както и за увеличаване на минималната работна заплата. Тези демонстрации, получили названието Йоданско народно движение, или “Хирак”, временно блокираха целия живот в страната. Това бе един от редките случаи, в които лидерите на протеста не се занимаваха с фарсовия парламент, а отправяха призивите си директно към монархията.
Вдъхновени от движението на земеделските работници, миньорите също организираха няколко стачки през 2009 г., а пристанищните работници в Акаба излязоха на стачка през декември 2011 г. Протестиращи учители искаха от DWLM съвети за организацията и предприеха серия от седящи протести, стачки и други директни действия по модела на работническото движение. До края на 2011 г. е успяха да извоюват държавата да признае техния профсъюз – Синдиката на учителите в Йордания (JTS). Синдикатът привлече около 140 000 члена и представляваше почти всички училищни преподаватели в страната. В страна с 10 милиона души това означаваше, че JTS говори от името на една значителна част от работната сила. През 2011 г. бяха отчетени над 840 стачки и други работнически действия. В протестите участваха и медицински сестри, лекари, строителни работници, служители във водоснабдяването и други обслужващи сектори. Работническото движение в Йордания изглеждаше по-живо от всякога.
Когато властите предприеха нова серия остеритетни орязвания на публичния сектор няколко години по-късно, из страната отново избухнаха протести. На предна линия бяха учителите, които настояваха за увеличение на заплащането си, което стагнираше от години и беше само малко по-високо от линията на бедността в Йордания. Изпълнението на това искане фактически би довело до цялостно повишаване на жизнения стандарт, защото в почти всяка фамилия в Йордания има поне един учител.
Инатливото правителство, решено да изпълни препоръките на МВФ, отхвърли исканията на учителите. Преговорите със синдиката им се разпаднаха, а през септември 2019-та JTS предприе безсрочна стачка, която затвори почти всички учебни заведения в страната за месец.
Учители и ученици провеждаха ежедневни демонстрации, на които бяха подложени на побои и други тактики за сплашване от полицията. За да сложи край на стачката, правителството се съгласи на серия повишавания на заплатите. Но през пролетта на 2020 г. властите обявиха, че няма да изпълнят сделката. JTS незабавно започна подготовка за национална протестна кампания, която щеше да кулминира с нова безсрочна стачка. Властта нямаше намерение да допусне това.
Преди кампанията да успее да набере скорост, през юли службите за сигурност щурмуваха всеки офис на синдиката в страната, арестуваха ръководството му и го обявиха извън закона. Този ход шокира йорданците, които излязоха на протест в почти всеки град в страната. Маршове в солидарност със синдиката блокираха големите градски булеварди. Протестиращите изнасяха страстни речи пред издигнатите от полицията бариери. Кадри на полицейска бруталност срещу учителите се разпространяваха в социалните мрежи, след като властите забраниха медийното отразяване на разправата. Около 1000 учители бяха арестувани. Журналисти, които се опитваха да отразят случващото се, също станаха цел на държавни репресии.
Това бяха най-големите протести в страната след вдъхновената от DWLM вълна през 2011 г. Синдикатът JTS вероятно бе най-голямата организация на гражданското общество в страната – над 100 000 души, действащи солидарно, защитаващи себе си и своите общности. Разпускането му нанесе непоправим удар точно на този тип гражданска сила, която НПО-тата се хвалят, че подкрепят и овластяват. И къде бяха НПО-тата, докато се случваше това? Макар високопоставеният им персонал да не бе чувал DWLM, те няма как да не са забелязали историческата стачка на JTS, репресиите и масовите арести, дори и затворени в своите дворци в Западен Аман.
Посветените на хуманитарна помощ НПО-та можеха да раздават храна и вода на протестиращите. Можеха да организират оказване на медицинска помощ за пребитите по улиците и подложените на изтезания в полицейските участъци. Посветените на развитието НПО-та можеха да подкрепят обичания от народа синдикат, след като неговите искания бяха свързани с финансовото благосъстояние на цялата страна и функционирането на публичния сектор.
Всяка от неправителствените организации можеше да помогне на синдиката за организацията, да изпрати старшия си персонал пред полицейските блокади, да събират пари за стачния фонд, да организират международна медийна кампания, или да настояват държавите-донори да подкрепят репресирания синдикат.
Нямаше ли дарителите да се радват да чуят как зависимите от тях НПО-та са проявили подобна инициатива, за да овластят „местните бенефициенти“? Явно не. Подозрителното мълчание на неправителствените организации доказа, че те в крайна сметка са подчинени на йорданското правителство и богатите спонсори, които на свой ред са загрижени най-вече да държат арабите извън Европа, а не за благосъстоянието на хората. НПО-сцената почти напълно игнорира тежкото положение на учителите, с единственото изключение на Human Rights Watch, които събираха свидетелства за полицейската бруталност и осъдиха репресиите.
До септември учителите бяха смазани, а синдикатът им унищожен.
Както движението на работниците надничари, така и учителският бунт, се опитаха да отбият офанзивата на нехуманния капиталистически пазар, наложен чрез държавната власт. Но тъй като НПО-тата разчитат на държавата и на пазара, те на практика функционираха като контрареволюционни препятствия, изпречени на пътя на тези масови народни движения. В най-добрия случай те могат само да смекчават удара за хората, които са се оказали обезсилени и излишни.
При пребиваването с в Аман останах с усещането, че много от опитните НПО служители са наясно с това.
В изолираната среда на лъскачи, скъпи барове и луксозни хотели, неизбежно се завързват разговори между чуждестранните служители и местните богаташи, след като няколко вечерни питиета са отпуснали атмосферата. Проектът се разпада, уроците по танци не помагат на обеднелите семейства по никакъв смислен начин, донорите не изглеждат заинтересовани да отпуснат нов грант. Шарените доклади, заради които сме били въодушевени в началото, започват да изглеждат нелепи, след като сме започнали сами да ги пишем, и сме наясно доколко замазват реалната ситуация. Над нас тегне усещане за поражение.
Понякога това горчиво усещане избива под формата на расистки тиради срещу местните, които биват обвинявани, че са мързеливи или просто не са готови за такъв тип демокрация, на каквато се радва Западът. Друг път е под формата на тиха, примирена тъга, че нашите надежди да променим живота на хората никога няма да бъдат реализирани, че проектите никога няма да бъдат достатъчни. Хвърляме поглед към съседната маса, където млади и развълнувани новопристигнали чужденци се упражняват да говорят на арабски, и им се усмихваме иронично. Техните мечти или ще бъдат разбити като нашите, или ще си заминат, преди да са го осъзнали. Тези моменти идват и си отиват, а следващите питиета отвеждат разговора към последните офисни клюки.
За циничният НПО служител, който вижда колко са безполезни проектите и как усещането му за приключение е подменено от желание за комфорт, единственото, което остава, е да симулира доволство, че поне прави нещо, каквото и да е, за да помогне. Работещите в НПО-та се приспиват с мантрата “по-добре е от нищо”.
Но докато ние се цупехме, клюкарствахме и приемахме награди от името на нашите организации в имения с басейни, истинските герои – радикалните работнически активисти – бяха арестувани, разпитвани и дори изтезавани от тайните служби. Няма да има шикозни церемонии по награждаване на хората като Мохамед Снаид – поне не докато те са още живи, а техните антикапиталистически движения продължават да са заплаха.
Каузата на труда продължава без подкрепата на неправителствените организации.
