В категории:Анализи / История / Конфликти / Свят

„Шалом“ за Палестина (Част трета)

Обичайният поздрав на иврит е „шалом“ – „мир“ – и с него евреите се поздравяват, когато се срещат и когато се разделят. Всеки нормален жител на Израел разбира се иска мир. За да се постигне такъв между Израел и Палестина обаче е необходима справедливост, без която няма и не може да има мир. Два народа отчаяно се нуждаят от възобновяването на мирния процес, но какви са шансовете това да се случи и кога? В тази хронология ще проследим както историческите събития от края на XIX век до днес, така и опитите на международната дипломация за разрешаването на арабско-израелския конфликт.

Към първа част

Към втора част

С войната на Йом Кипур приключва фазата на пряко участие на арабските държави във войни срещу Израел. Палестинските партизани обаче превръщат Ливан в главен център на своята дейност, преди всичко защото 400-те хиляди жители на бежанските лагери съставляват неизчерпаем източник на новобранци. На 14 март 1978 г. израелската армия започва внушителна инвазия в южен Ливан, убивайки стотици цивилни и окупирайки страната на юг от река Литани.

В отговор на инвазията Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 425 и Резолюция 426, с които се изисква изтеглянето на израелските войски от Ливан. Създадени са Временни сили на ООН в Ливан (UNIFIL), които да съдействат на ливанското правителство да си върне правомощията и да възстановят мира и суверенитета на Ливан. Силите на ЮНИФИЛ пристигат в Ливан на 23 март 1978 г., като основават седалището си в Накура.

На 6 юни 1982 г. Израел започва втората си инвазия в Ливан, наречена „Мир за Галилея“, с обявената цел да създаде 40-километрова буферна зона в Южен Ливан. Но реално инвазията се простира отвъд тях и среща силна съпротива със значителни загуби и за двете страни. В Израел, противно на настроенията при предишните войни, подкрепата на населението започва да намалява значително. На 12-и август битките спират. С пристигането на многонационалните сили, съставени от американски, френски и италиански войски, започва евакуацията на партизаните от ООП.

До 9-и септември 8 144 бойци от ООП напускат Бейрут по вода и 6 254 заминават за Дамаск по суша. Вечерта на 16-и септември ливански фалангисти влизат в бежанските лагери на Сабра и Шатила под светлината на ракети, изстреляни от израелската армия, и в продължение на два дни безразборно избиват живеещите в тях. Палестинските източници говорят за 2000 жертви; израелците твърдят, че са не повече от 800. Протестна демонстрация в Тел Авив принуждава израелското правителство да нареди изтеглянето от Западен Бейрут, което позволява разгръщането на мултинационалните сили за защита на бежанските лагери. С оттеглянето на израелската армия през 1985 г. приключва започналата с цел да се спечели буферна зона война, която струва твърде много животи и разрушения и която разделя израелското обществено мнение.

Християнските милиции извършват клането в бежанските лагери на Сабра и Шатила под благосклонния поглед на израелската армия. Снимка: WIkipedia

През втората половина на осемдесетте години в Газа и Западния бряг палестинците започват да възстановяват общността отдолу: възникват културни асоциации, организации и различни дейности. Става дума за едно поколение, което до голяма степен се е родило в условия на окупация, без илюзии, с управляваща класа, формирала се в палестински училища и университети, която подкрепя ООП и не се страхува от израелците. Едно поколение, готово за въстание. В същото време Израел продължава с политиката на заселване с цел да укрепи еврейското присъствие, за да може териториите да станат неразривно свързани с останалата част от страната. През 1987 г. около 70 хиляди израелци са се заселили на Западния бряг и около две хиляди в Ивицата Газа.

Първата Интифада избухва на 8 декември 1987 г., без да е предварително планирана. Като лидер на въстанието се очертава Хамас – Движението за ислямска съпротива, което потенциално се конкурира с ръководството на ООП. На 15 ноември 1988 г. Националният съвет на ООП прави изявление, в което говори за независима държава Палестина в Западния бряг и Газа. През декември Арафат обявява приемането на Резолюция 242 и отхвърля тероризма, отваряйки път към мирни преговори. Общото събрание на ООН взима под внимание декларацията за независимост, като позволява на ООП да приеме името „Палестина“ в качеството си на наблюдател в ООН, а до средата на 1989 г. над 90 държави признават Палестина за държава.

Конференция, свикана в Мадрид на 30 октомври 1991 г. под съвместното председателство на Буш и Горбачов, дава началото на мирния процес. В преговорите участват представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Йордания и Палестина. Конференцията поставя началото на поредица от тайни и публични уговорки, приключили с Договорите от Осло от 20 август 1993 г., които предвиждат незабавно прекратяване на окупацията и избори за Палестински съвет, който да управлява Западния бряг и Газа пет години, като през това време двете страни трябва да договорят окончателното споразумение. В крайна сметка ООП признава „правото на държавата Израел да съществува в мир и сигурност“, а Израел признава „ООП като представител на палестинския народ“.

На 13 септември 1993 г. двамата лидери Ицхак Рабин и Ясер Арафат подписват споразумението в Белия дом, след което си стисват ръцете: арабско-израелският конфликт достига повратна точка. На 26 октомври 1994 г. между Израел и Йордания се подписва мир. На 4 ноември 1995 г. Рабин е смъртно ранен от студент, който е против отстъпките за Западния бряг. В края на същата година ключовите градове в Западния бряг – Дженин, Тулкарем, Калкилия, Витлеем, Рамала и Наблус (може би най-важните) са вече под контрола на Палестинската автономна власт след почти три десетилетия израелска окупация.

На 20 януари 1996 г. в Западния бряг и Газа се провеждат избори за Палестински съвет и Арафат е утвърден като безспорен лидер на Палестина. Арафат и израелският премиер Нетаняху се срещат за първи път през август 1996 г. и поемат ангажимент да продължат мирния процес. Обаче едва през октомври 1998 г. в Мериленд те достигат до първото истинско споразумение с посредничеството на американския президент Клинтън и йорданския крал Хюсеин. То предвижда частична евакуация на Израел от Западния бряг, която да остави 40% от територията под контрола на палестинците, а Арафат обещава да се противопостави на атентатите срещу Израел.

Ръкостискането между Ицхак Рабин и Ясер Арафат в Кемп Дейвид не донесе мир, въпреки големите надежди.

На сирийския фронт мирните преговори, започнати на 5 януари 2000 г., нямат развитие. В Южен Ливан милицията на Хизбула засилва атаките си срещу израелските войници. Правителството решава да изостави зоната за сигурност: войските се изтеглят на 22-ри май, слагайки край на инвазията, започнала осемнадесет години по-рано.

От 11 до 25 юли 2000 г. се провежда среща на върха в Кемп Дейвид по време на президентството на Клинтън. Тогавашният израелски премиер Барак предлага на палестинците непрекъсната област, включваща над 90% от Западния бряг, установяване на палестинската столица в част от Йерусалим, нещо като „съвместен суверенитет“ над Харам ал-Шариф (Храмовия хълм), завръщане на бежанците в палестинската държава, но не и в границите на Израел след 1967 г. От друга страна, Арафат настоява за пълното прилагане на Резолюция 242 на ООН. Срещата на върха приключва без никакъв резултат.

Провалът на срещата на върха увеличава вътрешното напрежение. На 28 септември 2000 г. Ариел Шарон, към когото палестинците таят омраза заради събитията през 1982 г. в Ливан, посещава Храмовия хълм, придружен от хиляда полицаи. На следващия ден невъоръжени палестинци организират голяма протестна демонстрация, в която се намесва израелската полиция, причинявайки смъртта на четирима души и ранявайки още двеста.

Това събитие предизвиква втората интифада, наречена от палестинците „Интифада ал-Акса“, характеризираща се със самоубийствени атентати – последен метод за съпротива на онези, които смятат, че нямат алтернатива. На 17 октомври 2000 г. в Шарм ел-Шейх се срещат представители на Израел, палестинската власт, Съединените щати, Египет, Йордания, Организацията на обединените нации и Европейския съюз, за да търсят някакво решение. Насилието обаче продължава. На 19 юли 2001 г. на срещата на Г-8 в Генуа палестинците искат намесата на международни сили, които да съблюдават изпълнението на примирието: искането е прието от американците, но е решително отхвърлено от израелците. Следват още атентати и жертви. На 12 март 2002 г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 1397, която налага „Незабавно прекратяване на всички актове на насилие, включително всички актове на терор, провокация, подстрекателство и разрушение“. В резолюцията освен това се описва „визията за регион, в който две държави, Израел и Палестина, живеят редом със сигурни и признати граници“.

Палестински младежи протестират по време на Втората интифада. Източник: palestine-studies.org

По време на еврейската Пасха е извършена сериозна самоубийствена атака, на която Израел отговаря, нападайки щаба на Арафат в Рамала (операция „Отбранителен щит“). На 30 март 2002 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 1402, в която се призовават „и двете страни незабавно да постигнат ефективно прекратяване на огъня“ и се иска „изтеглянето на израелските войски от палестинските градове, включително и от Рамала“. Но израелското правителство продължава военните операции, държейки на разстояние световните медии и международните наблюдатели.

На 19 април 2002 г. Съветът за сигурност приема Резолюция 1405, в която изразява загрижеността си относно „трагичното хуманитарно положение на цивилното население на Палестина, и по-специално новините от бежанския лагер Дженин, които говорят за разрушения и неопределен брой смъртни случаи“ и призовава Израел да не възпрепятства дейността на хуманитарните организации, а генералният секретар Кофи Анан препоръчва да бъде изпратена разследваща комисия в лагера Дженин.

Събитията от пролетта на 2002 г. показват, че конфликтът е влязъл в нова фаза, която разбива надеждите за решение на арабско-израелския въпрос. Вече дори не се вижда как би могъл да се възобнови диалогът.

На 24 юни американският президент Джордж У. Буш очертава нова „Пътна карта“ за създаването на палестинската държава, която поверява посредничеството за мирния процес на квартет, съставен от САЩ, Русия, ЕС и ООН. През 2002 г. Израел започва да строи разделителна стена между Израел и Западния бряг, която е остро критикувана, тъй като 85% от маршрута ѝ се намира на палестинска територия.

След смъртта на лидера на ООП и председател на Палестинската автономия власт Ясер Арафат на 11 ноември 2004 г., на 9 януари 2005 г. се провеждат нови избори за президент на Автономната палестинска власт, спечелени от умерения Махмуд Абас (Абу Мазен), който поема и председателството на ООП. Няма съгласие кога точно приключва втората интифада, но общо взето краят ѝ може да се приеме за настъпил през 2005 г.

Берлинската стена падна, но стените в Палестина продължават да се увеличават. Снимка: Wikipedia

Конфликтът в ивицата Газа

През септември 2005 г. израелският премиер Ариел Шарон реализира план за едностранно изтегляне на израелските войници и заселници от ивицата Газа, предадена на Палестинската автономна власт, като обаче Израел запазва контрола си върху границите и въздушното пространство.

Обявените парламентарни избори за Палестинската автономна власт на 25 януари 2006 г. неочаквано са спечелени от Хамас, като Фатах, партията на Абас, доминираща в рамките на ООП, остава на второ място. Израел, Съединените щати и Европейският съюз реагират, налагайки санкции срещу Хамас, която смятат за терористична организация. Скоро Фатах също влиза в конфликт с Хамас, поради което е изгонена със сила от ивицата Газа и Хамас поема контрола през юни 2007 г. Оттогава палестинските територии, управлявани от Палестинската автономна власт, са разделени между ивицата Газа, управлявана от Хамас, и зоните А и Б на Западния бряг, управлявани от Фатах.

Но само правителството на Фатах е международно признато. В отговор на вземането на властта в Газа от Хамас, Израел налага наземна, въздушна и морска блокада на ивицата Газа. Атаките със самоделни ракети „Касам“ от Газа към южната част на Израел се засилват. Тези атаки, въпреки че причиняват по-малко жертви (между 2004 и 2014 г. са убити 50 души) в сравнение със самоубийствените атаки от предходното десетилетие, имат негативно психологическо въздействие върху израелците, живеещи в засегнатите райони. На 28 юни 2006 г. под кодовото название „Летни дъждове“ се извършва първата израелска военна интервенция в ивицата Газа след едностранното изтегляне на Израел. През следващото десетилетие са извършени и други – Операция „Гореща зима“ (2008), Операция „Разтопено олово“ (2008-2009), Нападението над флотилията за Газа (2010), Операция „Облачен стълб“ (2012), Операция „Несъкрушима скала“ (2014). Според данните на ООН само при последния конфликт през 2014 г. са загинали над 2100 палестинци, сред които 1462 цивилни, включително 495 деца и 253 жени.

Безрезултатни са всички дипломатически усилия на международната общност. Американският президент Джордж У. Буш свиква на 27 ноември 2007 г. в Анаполис международна конференция в търсене на двустранно решение на конфликта. Израелската и палестинската делегации се водят от израелския премиер Олмерт и лидера на ООП Махмуд Абас. Накрая президентът Буш прочита съвместна декларация на Израел и ООП, които се споразумяват да положат всички усилия да се договорят до края на 2008 г. и да изпълнят ангажиментите по „Пътната карта“ от 2003 г., която предвижда създаването на две държави. В крайна сметка нищо от декларираното не е изпълнено.

От началото на мандата си през 2009 г. американският президент Барак Обама многократно моли дясното израелско правителство на Бенямин Нетаняху да спре политиката на заселване в окупираните палестински територии. Същевременно, в разрез с тези си искания, през февруари 2011 г. САЩ налагат вето на резолюция на ООН, осъждаща заселванията като незаконни.

През юли 2013 г. започват нови преки преговори между Израел и ООП във Вашингтон под ръководството на държавния секретар Джон Кери. Преговорите са неуспешни и са прекратени девет месеца по-късно от Израел, след като Абас обявява, че е постигнал споразумение с Хамас за създаване на правителство на националното единство.

На 31 декември 2014 г. Съветът за сигурност на ООН отхвърля резолюция, официално представена от Йордания, призоваваща за край на израелската окупация на палестинските територии и възобновяване на преговорите, които трябва да доведат до споразумение за две държави в границите от 1967 г. и Източен Йерусалим като столица на Палестина. В подкрепа на резолюцията гласуват Русия, Китай, Франция, Аржентина, Чад, Чили, Йордания и Люксембург, „против“ гласуват Съединените щати и Австралия, а Великобритания, Литва, Нигерия, Южна Корея и Руанда се въздържат.

На 23 декември 2016 г. с Резолюция 2334 Съветът за сигурност на ООН изисква от Израел да приключи политиката си за заселване в палестинските територии от 1967 г., включително в Източен Йерусалим, и отново заявява, че няма да признае промени на границите от 1967 г., освен договорените от страните в двустранни преговори. Резолюцията е приета с 14 гласа „за“, защото най-изненадващо САЩ, ръководени от президента Барак Обама, чийто мандат вече изтича, се въздържат и не прибягват до вето, за да блокират приемането ѝ.

Изтласкване на палестинците от земите им от 1948 г. досега. Източник: Wikipedia

През 2017 г. се навършуиха 50 години от израелската военната окупация на палестинските територии след Шестдневната война. Всички правителства, управлявали Израел през тези 50 години, следват политика на заселване в окупираните територии. От 10 хиляди през 1972 г., днес според Peace watch заселниците вече са 607 хиляди (399 хиляди на Западния бряг и 208 хиляди в Източен Йерусалим), пребиваващи в 157 колонии, от които 25 в Източен Йерусалим, считан от палестинците за тяхна столица. Колониите са един от отличителните белези на израелската военна окупация на палестинските територии. Според Хагай Ел-Ад, директор на B’Tselem, (израелска НПО за правата на човека), тя се характеризира с

„Невидимо, бюрократично ежедневно насилие срещу палестинското население, от люлката до гроба“

и се изразява в „принудителни отчуждавания, депортиране на цели общности, извънсъдебни убийства, арести и лишаване от свобода без съдебни процеси, които засягат и децата, контрол върху влизането и излизането от териториите, забрана за достъп до основни ресурси, като водата“.

Израелският писател и активист Гидеон Леви смята, че „Израел няма реални намерения да напуска териториите или да позволи на палестинците да упражняват правата си“ и допълва, че има само един начин за постигането на мир за Палестина и Израел:

„В деня, в който президентът на САЩ реши да сложи край на окупацията, тя ще спре. Защото Израел никога не е бил толкова зависим от САЩ, колкото сега – не само икономически и военно, но най-вече политически. Израел е в пълна изолация в момента, с изключение на Америка.“

На 6 декември 2017 г. новият американски президент Доналд Тръмп призна Йерусалим за столица на Израел и обяви, че ще предприеме необходимите стъпки за преместването на американското посолство от Тел Авив в Йерусалим. Имайки предвид, че статутът на града е една от горещите теми в конфликта, тази негова стъпка е явна и многозначителна подкрепа за Израел. Ако Гидеон Леви е прав, то няма изгледи за край на окупацията и възобновяване на мирния процес в следващите 4-8 години. Близкият Изток ще продължава да бъде най-нестабилният и опасен регион в света.

Даниела Пенкова

Икономист, преводач, автор на статии на икономическа тематика в български и чуждестранни медии. Завършила е Икономическо развитие, социално и здравно международно сътрудничество и управление на конфликти в Университета във Флоренция, Италия. Създател на сайта за документални филми на социална тематика dokumentalni.com.

Оставете коментар