Годишнините ознаменуват минали събития – и е простено ако смятате, че събитие, случило се преди 72 години, наистина е част от миналото.
Това важи за повечето годишнини, но не и за Накба – „бедствието, катастрофата, катаклизмът“, който палестинците свързват с разделянето на подмандатна Палестина през 1948 г. и създаването на Израел.
Накба не е минало събитие. Отнемането на земи и домове, създаването на бежанци продължава почти без почивка оттогава. Това не е нещо, случило се на пра-родителите ти. Това се случва или може да се случи във всеки момент в живота ти.
Повтарящо се бедствие
За палестинците Накба е повтарящо се бедствие. Най-малко 750 000 палестинци са прогонени от домовете си през 1948 г. Още между 280 000 и 325 000 избягаха от териториите, завзети от Израел през 1967 г.
Оттогава Израел прилага по-изтънчени средства, за да принуждава палестинците да напуснат домовете си. Един от тези инструменти е отнемането на правото на пребиваване. Между началото на израелската окупация на Източен Йерусалим и края на 2016 г., Израел е отнел правото на пребиваване в града на поне 14595 палестинци.
Други 140 000 жители на Източен Йерусалим бяха „тихомълком преместени“ извън града при изграждането на разделителната стена след 2002 г., която блокира достъпа до останалата част от града. Близо 300 000 палестинци имат документи за постоянно жителство в Източен Йерусалим, издадени от израелското вътрешно министерство.
Стената откъсна от града две зони, макар те да се намират в общинските му граници – Кафр’Араб на Север и бежанският лагер Шуфат на Североизток. Живеещите в кварталите в тези зони плащат общински и други данъци, но нито Йерусалимската община, нито държавите институции считат, че имат някакви задължения към тях. В резултат на това тези части на Източен Йерусалим са се превърнали в ничия земя – градът не им осигурява основни услуги като събиране на боклука, поддържане на пътища, образование, и има недостиг на класни стаи и детски градини. Водопроводната система и канализацията не отговарят на нуждите на населението, но властите не правят нищо по въпроса. За да достигнат до другите части на града, живеещите трябва да изтърпяват униженията на военните КПП-та.
Друг инструмент за изземване е приетият през 1950 г. Закон за собствеността на отсъстващите, който дава основа за прехвърлянето на палестинска собственост към израелската държава.
Прилагането на този закон в Източен Йерусалим бе избягвано до издигането на стената. Шест години по-късно обаче той бе използван за експроприиране на „земя на отсъстващи“ палестински жители за изграждането на 1000 жилища на заселници. Като цяло целта на закона е да предоставя механизъм за „пълзяща експроприация„.
Накба в реално време
Централно място в предизборната кампания на израелския министър-председател Бенямин Нетаняху, както и в законодателната програма на новосформираното коалиционно правителство, заема предложение, което ще маркира предна голяма глава в лишаването на палестинците от земя. Това са плановете за анексиране на между една и две трети от Западния бряг.
Засега се обмислят три сценария. Планът максимум е да се анексира долината на река Йордан и цялата територия, която в споразуменията от Осло бива наричана „Зона С“. Това са 61% от територията на Западния бряг, която в момента се администрира директно от Израел и е дом на 300 000 палестинци.
Вторият сценарий е да бъде анексирана само йорданската долина. Според израелски и палестински изследвания, проведени през 2017 и 2018 г., в тези земи живеят 8100 заселници и 53 000 палестинци. Израел разделя тези територии на две административни единици: Йорданска долина и регион Мегилот-Мъртво море.
Третият вариант е да се анексират еврейските селища около Йерусалим, т.нар. зона Е1, която включва Гуш Ецион и Маале Адумин. При всички варианти палестинците, живеещи в села около тези заселнически комплекси, са заплашени от експулсиране или прехвърляне. Около 2600 палестинци живеят в селища, които ще бъдат засегнати от анексирането на Гуш Ецион. Същото се отнася за 2000 до 3000 бедуини, живеещи в общности около Маале Адумин.
Какво ще се случи с палестинците, живеещи в анексираните от Израел земи?
На теория може да им се предложи жителство, както се случи след анексирането на Източен Йерусалим. На пакактика жителство ще бъде предложено само на подбрани малцина, а гражданство – на никого. Израел не иска да разреши един проблем, като си създаде друг.
По-голямата част от палестинското население в анексираните зони ще бъде преместено в най-голямит близък град, както се случи с бедуините в Негев и Източен Йерусалим.
Притеснени генерали
Тези планове предизвикаха ужасени реакции сред „старейшините“ на службите за сигурност и армията, които са свикнали да бъдат слушани, но вече нямат толкова силно политическо влияние, колкото някога.
Това не се дължи на някакво морални съображения на бившите генерали срещу присвояването на палестинска земя или нарушаването на законовите права на палестинците. Възраженията им се основават на това как анексирането ще застраши израелската сигурност.
Едно очарователно обобщение на тяхното мислене бе осигурено от анализ, публикуван от Института за политики и стратегии IPS. В него се заявява, че анексията ще дестабилизира източната граница на Израел, която в момента „се характеризира с голяма стабилност, тишина и много ниско ниво на тероризъм“, и ще предизвика „дълбок разрив“ в отношенията с Йордания.
„За хашемитския режим анексията е синоним на идеята за алтернативната палестинска родина, а именно унищожаването на Хашемитското кралство в полза на палестинска държава“, пише в документа. „За Йордания подобен ход ще представлява съществено нарушение на мирното споразумение между двете държави. При такива обстоятелства, Йордания може да наруши мирните договорености. Заедно с това анексията може да представлява стратегическа заплаха за вътрешната сигурност на Йордания поради възможните вълнения сред живеещите рам палестинци, които ще се съчетаят с тежките икономически проблеми, пред които е изправена страната“.
Тези неща биха били само началото на проблемите за Йордания, произтичащи от анексията. Дори най-минималистичният сценарий за анексиране на зоната Е1 ще доведе до откъсване на Източен Йерусалим от останалата част от Западния Бряг, което ще застраши попечителството на Йордания върху ислямските и християнските свети места в Йерусалим.
IPS също така твърди, че анексията ще доведе до „постепенна дезинтеграция“ на палестинската автономна власт. Разбира се основното притеснение на израелските анализатори е бремето, с което ще бъде натоварена армията при такова развитие. „Ефективността на сътрудничеството в сферата на сигурността с Израел ще се влошава и отслабва, и кой ще трябва да го замени? Израелската армия! Тя ще е принудена да отделя много свои сили за справяне с бунтове и нарушения на реда и за поддържане на палестинската система“.
Докладът продължава с предупреждения, че анексията може да предизвика нова интифада и да подсили идеята за решение на конфликта чрез създаване на единна държава с равни права за палестинците, „което вече придобива все по-силни позиции на палестинската арена“.
Саудитският фактор
По отношение на арабския свят като цяло, документът посочва, че Израел рискува да отблъсне много от съюзниците, които си е създал в Саудитска Арабия, Обединените Арабски Емирства и Оман, както и да подсили Движението за изтегляне на инвестиции и бойкот навсякъде по света.
Особено внимание се отделя на ролята на Саудитска Арабия в потушаването на пламъците на арабската реакция на плановете на Нетаняху. Режимът на принц Мохамед бин Салман полага специални усилия да смекчи враждебността към Израел в медиите и дори телевизионните сериали. Една от продукциите на саудитския канал MBC TV наскоро излъчи епизод, в който актьорите спорят за нормализацията на отношенията с Израел. „Саудитска Арабия не е спечелила нищо от подкрепата си за палестинците и сега трябва да установи отношения с Израел… Истинският враг е който отрича твоите жертви и подкрепа, и те кълне ден и нощ повече от израелците“, казва единият персонаж.
Тази сцена предизвика реакции на възмущение в социалните мрежи и дори укорително изявление от външния министър на ОАЕ, който разкритикува опитите на Рияд да заглуши „всяко мнение против нормализацията с ционисткия враг“ в Съвета за сътрудничество в Персийския залив. По думите му това поведение „може да пожъне само горчива реколта“ и нетърпимостта към всякакъв дебат, дори и онлайн, „е по-опасна от коронавируса“.
Този неуспешен напън демонстрира ограниченията на упражнявания от саудитската държава контрол, който ще отслабва допълнително заради срива в цените на петрола и икономическите проблеми в арабския свят. Бъдещият саудитски крал вече няма да може просто да си купува изход от проблемите.
Комитетът
Струва си да бъде повторено, че подобно сочене на дестабилизиращите ефекти от анексацията не е свързано с някакво принципно несъгласие със загубата на собственост или права. Елитът на израелския сектор за сигурност се опасява, че сега съществуващите израелски граници могат да бъдат застрашени от такова прекомерно разширяване.
По подобни причини редица израелски журналисти прогнозират, че планираната анексия всъщност няма да се осъществи. Възможно е да се окажат прави и прагматизмът да надделее. Но е възможно и те да подценяват ролята, която националистическия и религиозен фундаментализъм играе в калкулациите на тримата инженери на сегашната политика – Нетаняху, посланикът на САЩ в Израел Дейвид Фрийдман и щатския милиардер Шелдън Аделсън.
Макар ролята на САЩ като „безпристрастен посредник“ в конфликта отдавна да е изобличена като фарс, това вероятно е първия случай, в който посланикът на САЩ и американски финансист се изявяват като по-фанатични застъпници на заселничеството, отколкото дори премиерът от партия Ликуд.
Фридман е председател на съвместна щатско-израелска комисия, която трябва да определи границите на Израел след анексирането. Тази комисия е изпразнена от смисъл от гледна точка на международното право и не включва представителство на която и да е друга страна в конфликта.
Два отделни източника от комисията са заявили пред Middle East Eye, че настроенията клонят към еднократна и цялостна експанзия на Израел в Западния бряг, е не постепенно разширяване. Един от източниците казва, че ще се върви към анексия на цялата Зона С – т.е. планът-максимум.
И двамата казват, че избраният вариант на анексиране ще бъде пригоден към контурите на предлаганата от Тръмп „Сделка на века“, която ще сведе сегашните 22%, останали от историческа Палестина, до група бантустани, разпръснати из Голям Израел.
Кулминацията
Накба. макар да е събитие отпреди 72 години, продължава да живее и да бълва отрова. Накба не се отнася само за първоначалните бежанци, но и за техните потомци – днес около пет милиона от тях отговарят на изискванията за помощ от Агенцията на Организацията на обединените нации за подпомагане и работа с палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA).
Решението на Тръмп да спре финансирането за UNWRA, както и настояването на Израел, че само оцелелите от събитията през 1948 г. трябва да бъдат признавани за бежанци, предизвикаха международна кампания в която палестинците декларират, че няма да се откажат от правото си на завръщане.
„Правото ми на завръщане в родината е неотменимо, индивидуално и колективно право, гарантирано от международните закони. Палестинските бежанци никога няма да се поддадат на проектите за „алтернативната родина“. Всяка инициатива, която удря по фундаменталното право на връщане и го отрича, е нелегитимна и нищожна, и не ме представя по никакъв възможен начин“, гласи текста на декларацията, подписвана от участниците. От съществено значение е, че тази инициатива започна от Йордания – още един сигнал за настроенията на живеещите там палестинци.
Оценката на израелските анализатори, че двудържавното решение е мъртво в съзнанието на мнозинството палестинци, със сигурност е правилна. Повечето палестинци виждат анексията като кулминация на ционисткия проект за установяване на държава на еврейското мнозинство, и като потвърждение на тяхната убеденост, че единственият начин за решаване на конфликта е разпадане на сегашния модел.
Обсъжданите планове за анексия би трябвало да послужат за окончателно доказателство пред международната общност, че Израел не е страна, живееща в страх и подложена на постоянни атака от нерационални и войнствени хора, отричащи правото ѝ на съществуване, а държава, която не иска да споделя земята си с палестинците, и още по-малко да търпи палестинско самоопределение под формата на независима държава.
В настоящата си формулировка Израел знае само една посока: да задълбочава господството си над народ, чиято земя е откраднала и продължава да краде.
