В категории:Анализи / Свят

Тръмп просто следва традицията на САЩ да подкрепят деспоти

Медии и политици в САЩ се опитват да убедят публиката, а вероятно и себе си, че дружеските отношения на новия президент с чуждестранни диктатори е някаква значима промяна във външната политика на страната. Това обаче е един от основните ѝ стълбове от десетилетия насам.

Тръмп не е скъсал с традициите във външната политика, той просто не е толкова добър в преструвките, че прегръдките с диктатори имат висока морална цел. Снимка: https://www.facebook.com/DonaldTrump

Глен Гриниолд, Intercept

Поне от края на Втората световна война насам подкрепата за най-лошите деспоти по света е централна част от от външната политика на САЩ, може дори да се каже, че е неин определящ атрибут. Списъкът с подкрепяни от САЩ тирани е твърде дълъг за изброяване, но стратегическата обосновка е последователна: В свят, в който анти-американските настроения преобладават, демокрацията често произвежда лидери, които по-скоро възпрепятстват, отколкото обслужват интересите на САЩ.

Налагането и поддръжката на диктатори, подчинени на САЩ, дълго време е било, и продължава да бъде, предпочитано средство за щатските политици да подсигурят потискането на неудобните популярни настроения. Нищо от това не е дори приблизително спорно или противоречиво. Подкрепата за тирани се извършва до голяма степен открито и от десетилетия е изрично защитавана и потвърждавана от най-влиятелните и известни политически експерти и медии в САЩ.

Най-уважаваното и обичано във Вашингтон външнополитическо гуру – Хенри Кисинджър, изгради кариера като прегръщаше и подкрепяше най-жестоките тирани заради покорството им спрямо целите на САЩ. Както е документирал историкът Грег Грандин, сред постиженията на държавника Кисинджър са „напомпване на пакистанските тайни служби ISI и окуражаването им да използват политическия ислям за дестабилизиране на Афганистан”; „слагане началото на зависимостта „оръжия срещу петродолари” със Саудитска Арабия и предреволюционен Иран”; както и „подкрепа на преврати и ескадрони на смъртта в цяла Латинска Америка”. Кисинджър поздравява военната хунта в Аржентина за масовите убийства и активно подпомага геноцида, извършван от едно от най-жестоките чудовища на 20 век – индонезийският диктатор и близък съюзник на САЩ Сухарто.

Джейн Кикпатрик, посланик на САЩ в ООН по времето на президента Рейгън, бе считана за консервативен интелектуалец от най-високо ниво заради откритата ѝ защита на про-западни десни диктатори. Тя възхваляваше подкрепяните от САЩ брутални потисници като иранския Шах и никарагуанския военен диктатор Анастасио Сомоза на основание, че „те са били приятелски настроени към САЩ, пращали са синовете си и други да се образоват в нашите университети, гласували са заедно с нас в ООН, редовно са подкрепяли американските интереси и позиции, дори когато това е имало персонална и политическа цена”. Не е изненадващо, че щатската външна политика в годините на Рейгън, както и в десетилетията преди и след това, е дефинирана от икономическата, военна и дипломатическа подкрепа за про-американски диктатори, отряди на смъртта и дори терористи.

От много време водещи щатски медии открито са се радвали на тези про-диктаторски позиции. След като през 2006 г. умира Аугусто Пиночет – военният диктатор, наложен от САЩ в Чили след свалянето на демократично избрания ляв президент – Washington Post излиза с редакционен материал, възхваляващ както Кикпатрик, така и самия Пиночет.

Макар да признава, че чилийският тиран „е бил брутален – над 3000 души са били избити от неговото правителство, а десетки хиляди са били подложени на мъчения”, вестникът приветства „политиките на свободен пазар, които са произвели чилийското икономическо чудо”. Washington Post заключава, че подобно на Пиночет, „Кикпатрик също е хулена от левицата. Сега обаче трябва да е очевидно, че е била права”.

Когато през 2002 г. десният военен преврат временно успя да отстрани избрания ляв президент на Венецуела Уго Чавес, редакцията на New York Times определи събитията като „победа за демокрацията”: „С вчерашната оставка на президента Уго Чавес, венецуелската демокрация вече не е застрашена от този бъдещ диктатор. Господин Чавес, пагубен демагог, се оттегли след намесата на военните, които връчиха властта на уважаван бизнес лидер”.

В същия редакционен материал вестникът декларира, че „премахването на Чавес е изцяло вътрешна работа”, макар бързо и предвидимо да бе разкрито, че неоконите в администрацията на Буш са изиграли ключова роля. Единадесет години по-късно, след смъртта на Чавес, редакторите на NYT признават, че „администрацията на Буш накърни сериозно репутацията на Вашингтон в цяла Латинска Америка, когато неразумно даде благословията си за провалилия се опит за военен преврат през 2002 г.”. Вестникът обаче пропуска да отбележи не само, че тогава е отричал това да се е случило, но и е приветствал преврата.

През 1977 г. Джими Картър присъства на официална вечеря в Техеран в чест на Шаха на Иран – жесток и подкрепян от САЩ деспот, който управлява страната в продължение на десетилетия, след като ЦРУ сваля демократично избрания лидер на страната. Малко преди това Картър е посрещнал шаха в Белия дом. По време на вечерята президентът на САЩ възхвалява иранския тиранин с дълъг тост, започващ така:

„Ваши величества и отличени лидери на Иран във всички сфери на живота:

Бих искал да кажа само няколко думи в благодарност за вашето гостоприемство и очарователна вечер, която прекарваме заедно. Някои питат защо сме дошли в Иран толкова скоро след възхитителната визита на шаха и императрица Фарах само преди около месец. След като те напуснаха страната ни, аз попитах съпругата си – с кого искаш да прекараш Нова година? И тя отговори – повече от всички други с шаха и императрица Фарах. Така че организирахме това пътуване, за да бъдем с вас”.

Докато Картър говори, възхвалите му за смъртоносния ирански деспот стават все по-цветисти и раболепни: „Иран, благодарение на отличното ръководство на шаха, е остров на стабилност в една от по-проблемните части на света. Това е голямо признание за вас, Ваше величество, за вашето ръководство и за уважението, възхищението и любовта, които вашият народ ви дава”. Две години по-късно същият този народ, който според Картър е благоговеел пред шаха, го сваля – и до днес е отвратен от САЩ заради десетилетната подкрепа и възхвала, която са осигурявали на диктатора.

Отдадеността на САЩ в подкрепата на най-лошите световни диктатори не свършва и дори не намалява след края на Студената война. Администрациите както на Буш, така и на Обама продължиха да въоръжават, финансират, подкрепят и възхваляват диктатори.

През 2009 г. тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън заявява, че смята затъналият в кръв египетски диктатор Мубарак за „семеен приятел”. Когато военният министър на Египет генерал Абдел Фатах Сиси свали първото избрано правителство на страната, следващият държавен секретар Джон Кери го поздрави за „възстановяването на демокрацията”. А докато Сиси ставаше все по-брутален и репресивен, администрацията на Обама го обсипваше с оръжия и пари. Правителството на САЩ направи същото и за нарушаващите човешките права диктатори в Бахрейн.

САЩ са осигурили поне тактическо одобрение, ако не и направо окуражаване за военния преврат срещу избраното ляво правителство в Хондурас през 2009 г. Ръководеният от Клинтън Държавен департамент многократно е отричал изобилните доказателства, че превратаджийското правителство, което подкрепя, прилага програма за убийства на критици и активисти. През миналата година Карън Атия от Washington Post публикува анализ за това „как ролята на Държавният департамент на Клинтън в недемократичните смени на режими е допринесла за насилието и политическата нестабилност в Хондурас и Хаити”. В статията са документирани различните стъпки, предприети то Клинтън в качеството ѝ на държавен секретар, за да защити военните лидери, отговорни за преврата.

Хенри Кисинджър съветва Тръмп по въпросите на външната политика, което е една от гаранциите за приемственост в подкрепата за тирани и екстремисти. Снимка: https://www.facebook.com/DonaldTrump

Има я и Саудитска Арабия – един от най-репресивните режими на планетата, но и един от най-ценените съюзници на САЩ. Отдадеността на САЩ към саудитските тирани сама по себе си отрича на практика всеки стълб в щатската пропаганда за разпространение на свобода и демокрация. Всяка президентска администрация работи неуморно за да поддържа и заздравява този режим.

Обама, както и Буш преди него, многократно е посрещал саудитски деспоти в Белия дом. Когато чудовищният саудитски крал умира през 2015 г., Обама прекъсва държавната си визита в Индия, за да отлети за Риад и да отдаде почит на близкия партньор на САЩ. Там към него се присъединяват политически звезди и от двете партии в Конгреса. Както отбелязва тогава Guardian: „Обама се оказва принуден да защитава нежеланието си да критикува автократичните управляващи в Саудитска Арабия, докато води делегация за подобряване на отношенията с новия саудитски крал, само часове след като е порицавал Индия за религиозната толерантност и правата на жените.

При визитата си Обама казва за покойния крал, убивал и хвърлял в затвора дисиденти, следното: „Визията на крал Абдула бе посветена на образованието на народа му и по-значимото ангажиране със света”. Обама съвсем не се е стеснявал да възхвалява публично саудитската власт, но жестовете му на възхищение изглеждат умерени в сравнение с тези на правителството на Великобритания, което нареди националните знамена да бъдат свалени наполовина в почит към починалия монарх.

Накратко, външната политика на САЩ след Втората световна война – дори да оставим настрана огромните нарушения на човешките права, извършвани отново и отново от самите тях по цял свят – се основава на свалянето на демократично избрани правителства и на подкрепата, съюзяването и подсилването на брутални диктатори. Тази политика е прилагана във всички краища на света от всяка управляваща администрация. Невъзможно е да се разберат дори най-основните аспекти на ролята на САЩ по света, без да се знае това.

Днес тази история бива изтривана, изпирана и замествана с патриотарски приказки от щатските медии и водещи политици. Независимо от десетилетията на яростни про-диктаторски политики, през последните месеци бива измайсторявана и разпространявана една пропагандна приказка, според която прегръдките на Доналд Тръмп с диктатори е някакво ново, ненормално отклонение от благородната американска традиция.

Медиите и политиците многократно излизат с твърдения, че САЩ преди Тръмп са били посветени на подкрепата и разпространението на демокрация по целия свят, като същевременно са осъждали и са се противопоставяли на тиранията. Това е чист ревизионизъм от най-лошия вид: шовинистична пропаганда, която носи срам на всеки, който я приема.

Подобно на подкрепата на САЩ за диктатори, тези скорошни изблици на пропаганда са твърде многобройни, за да бъдат описани пълноценно. Затова ще посочим само някои от най-влиятелните.

През февруари New York Times публикува редакционен материал със заглавие „Обвинявай първо Америка” – фраза, използвана от Джейн Кикпатрик през 1984 г., за да демонизира демократите като непатриотични. Статията атакува Тръмп със следната пропагандна нелепица: „Откакто е встъпил в длъжност, господин Тръмп е показал малко подкрепа за традиционната роля на Америка като шампион на универсалните ценности като свобода на пресата и толерантност”. Представете си какъв шок би било за хората в Саудитска Арабия, Египет, Чили, Бахрейн, Иран, Аржентина, Бразилия и безбройните други страни, живели под ботуша на подкрепяни от САЩ диктатори да чуят за „традиционната роля на Америка като шампион на универсалните ценности като свобода на пресата и толерантност”.

Вероятно най-лошият пример е публикуваната наскоро във Washington Post статия на отговарящия за отразяването на Белия дом редактор Филип Рюкер. В текста той излиза с твърдението, че „всеки американски президент поне от 70-те години насам е използвал позицията си, за да се бори за човешките права и демократичните ценности по целия свят”. „В тази неоспорима промяна в американската външна политика, Тръмп култивира авторитарни лидери”, добавя журналистът.

Култивирането на авторитарни лидери е всичко, но не и „промяна в американската външна политика”. Въпреки това, тази пропагандна лъжа се превърна в обичайна сред ултра-патриотичните журналисти, които държат да кажат на света, че САЩ преди Тръмп са били посветени на освобождаването на потиснатите народи от тиранията. Политическият репортер от New York Times Маги Хаберман например също приема тази патриотарска фалшификация на Рюкер, както се вижда от този многократно споделян неин туит:


Как е възможно някой да е журналист и да вярва, че Тръмп „не е заинтересуван от разпространяването на демокрацията”, което е „драматично скъсване” с политиката на неговите предшественици? Това обаче вече се е превърнало в стандартна позиция за щатските медии, както се вижда и от този репортаж на CNN, в който подкрепата на Тръмп за противоречиви лидери бива определяна като „остра промяна в политиката на САЩ” – макар това да стандартната политика на Вашингтон от  десетилетия.

Не може да бъде пропусната и крещящата пропагандна фалшификация от страна на един от най-обичаните конгресмени на демократите – Адам Шиф. В свой очаквано популярен туит по повод поканата на Тръмп към масовия убиец, управляващ Филипините да посети Белия дом, той заявява: „Имаше времена, когато САЩ осъждаха екзекуциите без присъда. Тези времена бяха преди 103 дни”.

Дори да оставим настрана факта, че САЩ десетилетия наред са подкрепяли тирани, чиято визитна картичка са „екзекуции без присъда” и често тези убийства са били одобрявани от Белия дом, то няма как да не отбележим, че „екзекуциите без присъда” бяха основният подход във „войната срещу терора” по времето на Обама. Предишният президент бомбардира много мюсюлмански държави с цел да убие хора – включително граждани на САЩ – за които администрацията има подозрения, но никога и доказателства, че имат връзка с тероризма. С други думи, Обама е убил хиляди без съд и присъда. Изисква се да си особен вид пропагандист, за да твърдиш, че това е тръмпистка иновация.

Очевидно е какво всъщност се случва. Никой дори приблизително рационален човек, който има дори минимално разбиране за историята на САЩ, не вярва, че Вашингтон е започнал да подкрепя и възхвалява диктатори едва след встъпването в длъжност на Тръмп.

В отговор на критиките, Washington Post редактира патриотичната възхвала на Рюкер, като добави  думите „поне от време на време” преди твърдението, че всеки президент на САЩ се е борил за човешките права и демократичните ценности по света. Но и така твърдението продължава да е невярно. Наистина ли някой вярва, че дори когато щатските лидери обръщат внимание на подобрението на човешките права, в това има нещо искрено? Осъждането на нарушенията на човешките права е инструмент, който САЩ цинично използват, за да наказват съперници. Официалните лица признават това, когато са откровени, както се вижда от този необикновен пасаж от статия във Washington Post от 2013 г.:

Правозащитните групи също така обвиняват правителството на САЩ, че не говори за политическите репресии в Етиопия, друг ключов партньор в Източна Африка.

„Страните, които си партнират с нас получават най-малкото право да правят каквото искат”, признава старши държавен служител, специалист по Африка, пожелал анонимност. „А относно страните, които не сътрудничат – ние ги изстискваме колкото можем”.

В статията се отбелязва, че администрацията на Буш „е имала същия подход”, и че макар „много щатски дипломати и правозащитни групи са се надявали Обама да премести ударението в Африка от сигурността към демокрацията, но това не се е случило”. Източникът на Washington Post заявява, че „всъщност не е имало почти никаква промяна. В крайна сметка имаше почти безпроблемен преход от Буш към Обама”.

Ето как САЩ използват защитата на човешките права: като оръжие за „изстискване” на несътрудничещите страни, за да ги накажат за тяхното неподчинение. Режимите, които „сътрудничат” с диктата на САЩ, получават „най-малкото” възможност да нарушават човешките права колкото си искат, а често им се осигурява и директна подкрепа и финансиране, за да го правят.

Това, което наистина вбесява тези, които атакуват Тръмп задето прави каквото властите в САЩ правят от десетилетия, е това, че той им отнема възможността да поддържат митовете за своята страна, които те отчаяно си повтарят. Да можеш да твърдиш, че САЩ са посветени на разпространението на свободата и демокрацията по света, има централна роля в техния вътрешен монолог. От редакцията на Washington Post до коридорите на Държавния департамент, това е приказката, която те си разказват всеки ден, за да оправдаят своята позиция като глобален арбитър на поведението на другите държави.

След като тази лустросана облицовка е премахната, след като фантастичните приказки бъдат отхвърлени, грубата реалност излиза на показ. Става ясно, че това, от което те защитават, не е нищо повече от незаконно и произволно упражняване на имперска власт. Загубата на тази фикция застрашава цялата им морална рамка. Те очевидно не са ядосани за това, че Тръмп прегръща диктатори. Всички останали президенти, които те почитат, са правели същото. От само себе си се разбира, че политическа култура, която се възхищава на Хенри Кисинджър, няма каквито и да е възражения относно прегръщането на тирани.

Те са бесни защото Тръмп не е добър колкото предшествениците си (или не иска да бъде) в претенциите, че не прави това. Това означава, че и те самите вече не могат да претендират, че насилието, войните, принудата, намесата, подкрепата на диктатори и т.н., които те редовно оправдават, имат някаква морална цел.

Снимка: facebook.com/DonaldTrump

Реалността е, че дори фикцията, претенцията, че САЩ са някакъв защитник на човешките права и демокрацията, е безкрайно преувеличена. Както демонстрират горните примери (и още много други), официалните лица от САЩ, включително президентите, открито са подкрепяли и възхвалявали деспоти, които са били чудовищни поне колкото Дутерте.

Точно както е успокояващо да се вярва, че Доналд Тръмп е вторичен продукт на чуждестранен злодей, а не американски феномен, е утешително и да се вярва, че подкрепата за деспоти е някаква новост. Особено за журналистите обаче, това, че е приятно да се вярва в един мит, не оправдава разпространението му.

Да се наблюдава как щатските медии обясняват на всички, че предшествениците на Тръмп са били посветени на разпространението на демокрацията, а подкрепата за тирани е „драматично скъсване” с традициите на САЩ, е толкова очевидно скъсване с реалността, че е чак зашеметяващо. Дори за тези, които вече са убедени, че медиите в САЩ по принцип са посветени на разпространението на патриотарска държавна пропаганда.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар