В навечерието на изборите за президент в Съединените щати реших да погледна какво съм писал в навечерието на предишните такива през ноември 2016-та. Още след първия абзац в съзнанието ми изскочи онзи стар виц, в който оптимистът казва “не може да стане по-лошо”, а реалистът му отговаря “може, може”. Защото макар в тогавашните си прогнози да съм заложил на винаги оправдания песимизъм, че в политиката нищо съществено няма да се промени, не съм могъл да си представя как следващите четири години ще извратят политическия, обществен и медиен дебат – до степен, че липсата на реална промяна и дори обективното влошаване даже не могат да бъдат комуникирани и затъват сред какофонията от истерична, агресивна пропаганда и все по-плашещ, засмукващ фанатизъм.
Това, че бих могъл буквално да взема над половината текст от статията си от 2016-та и да го препубликувам днес, ми изглежда не толкова като успех, колкото като тъжна констатация за смисъла както на политиката, така и на журналистическата професия:
“Цял свят наблюдава с почуда, нездраво любопитство и нарастващ ужас трагикомичното и доста вулгарно риалити шоу, което предлага кандидат-президентската надпревара в САЩ. Макар еднополюсният свят постепенно да остава в миналото, това кой ще е обитателят на Белия дом все още има последствия в глобален мащаб. Така че хората по цял свят следят нервно резултата – дали защото са си избрали свое “по-малко зло” и му стискат палци или защото просто искат да се ориентират дали в тяхната част на света ще падат бомби… Изборът изглежда като изваден от комедийно шоу или антиутопичен роман. Това кара външният наблюдател да се чуди дали е успокояващо или ужасяващо, че политическия театър в световния хегемон е дори по-абсурден от този в родината му. Без преувеличение може да се каже, че това е сблъсък между превъплъщения на абсолютния цинизъм и пълната гротеска. Всичко лошо, което опонентите и привържениците им казват един за друг, е напълно вярно… Двамата изглеждат напълно различни, но същевременно еднакво ужасяващи по свой собствен начин. Все пак споделят и някои общи характеристики като например патологичната склонност към лъжа. Изборът между тях не е просто куриоз на представителната демокрация в САЩ – това е заложническа драма в глобален мащаб.”
Ситуацията днес е дразнещо идентична и по още един показател – невъзможно е да се правят достатъчно достоверни прогнози кой ще победи на изборите. Социологическите проучвания дават солидна преднина на Джо Байдън, но това се отнасяше и за Хилари Клинтън. Причината за тази неяснота не е толкова в някакъв изненадващ скрит вот или друг израз на непредвидимостта на народната воля, а в абсурдността на избирателната система в САЩ. Демократичният процес там като цяло е толкова изкривен от анахронизми и овладян от корпоративни, външнополитически, идеологически и религиозни лобита (или по-скоро корпоративни лобита, мимикриращи като идеологически и религиозни такива), че прави по-лоша реклама на “демокрацията” дори от агресивната неоколониална външна политика на САЩ, дегизирана като “износ на демокрация”.
Т.нар. “Избирателна колегия”, за която цял свят ще слуша постоянно през следващите дни или дори седмици, е институция, останала от времената, когато робите са се броели като ⅗ човек, за да осигуряват политическа тежест на господарите си във федералната власт, без самите те да имат каквито и да е права. Най-очевидният недъг на тази система е, че дава на гласоподавателите от едни щати много по-голяма тежест, отколкото на други – един глас в колегията от Уайоминг например представлява 193 000 жители, а в Калифорния – 718 хил. Отгоре на това, тъй като в повечето щати получилият мнозинството гласове в изборите, дори и с минимална разлика, взима всички гласове в колегията, волята на много от гласоподавателите всъщност остава неотразена при крайния избор на президент. Като се добавят пословичните и повсеместни практики на манипулиране на избирателните райони и потискане на гласуването, възможностите за изкривяване и подмяна на директния вот са ограничени само от въображението на намиращите се на властови позиции. Така че ако резултатът не е достатъчно категоричен, има предостатъчни възможности за драматично развитие, дори Тръмп да не се запъне и просто да откаже да си тръгне от Белия дом, както се опасяват някои от опонентите му.
Съществува не малка вероятност окончателния резултат от президентските избори да бъде определен чрез институционален, политически, съдебен и уличен натиск в някои от оспорваните щати, както се случи през 2000 г., когато републиканците успяха да набутат Буш-младши в Белия дом, макар опонентът му да имаше над половин милион гласове повече. Разликата между вота и Избирателната колегия бе още по-драстична през 2016 г., когато Хилари Клинтън имаше почти три милиона гласа повече от Тръмп. Би могло с голяма доза увереност да се предполага, че сега общият брой гласове отново ще е в полза на демократите, но това не е достатъчно дори да гарантира, че привържениците на Тръмп ще се откажат от самозаблудата си, че представляват “мълчаливо мнозинство”, макар очевидно да не са нито мълчаливи, нито пък мнозинство.
Тук обаче вече опираме до нещата, които са различни и по отношение на които и моите, и на други хора очаквания отпреди четири години изглеждат като прекомерен оптимизъм, основаващ се на неоправдано доверие в рационалната мотивировка и реакции на хората. През 2016-та съм си обяснявал вероятността пародийната алтернатива Тръмп да спечели срещу еманацията на статуквото Клинтън с това, че “на този етап обаче търпимостта на обществото към финансовите, социални, политически и идейни фалити на неолибералния експеримент изглежда се е изчерпала. Значителна част от избирателите вече не могат да бъдат убедени, че още порции от същите ужаси са по-малко зло от неизвестния ужас. Доказва го както поведеният от Бърни Сандърс социалистически бунт в Демократическата партия, така и популисткото цунами Тръмп в Републиканската – макар двете явления да са движени от съвсем различни разбирания”.
До сравнително скоро имаше съвсем осезаема надежда, че тази реакция срещу всички ефекти на про-пазарния фундаментализъм, доминиращ политиката от Роналд Рейгън насам, може да се развие в достоверна, градивна посока и да доведе до истински пробив в статуквото. Тази надежда все още съществува, доколкото прогресивното движение в политиката в САЩ, олицетворявано от хора като Бърни Сандърс и “отряда” на Александрия Окасио-Кортес, успя да си отвоюва позиции от върхушката на демократите и има всички шансове да продължава да разширява влиянието си. Но такъв процес на постепенна промяна, който неминуемо върви и с все повече компромиси към статуквото от страна на “революционерите”, не отговаря на спешността на необходимите икономически, социални, екологични и прочее промени, нито на агресивността и ефективността, с която действат опонентите. Колкото и битки да предстоят в бъдеще, това, че бе загубена битката за номинацията на Сандърс, има далеч по-голямо значение за политическото статукво от крайните резултати на изборите за президент. Подобно на Корбин във Великобритания, Сандърс бе спрян с кански усилия и мръсни номера от вътрешнопартийните си опоненти и корпоративно-медийните интереси, които те представляват – и които се чувстват далеч по-застрашени от него, отколкото от Тръмп. Под координацията на Барак Обама, върхушката на демократите се организира и избута до победа във вътрешните избори бившето му вице Джо Байдън – вероятно единствения човек, който олицетворява лицемерието и безпринципността на политическата класа поне колкото Хилари Клинтън, който има биография, която не само е изпълнена със срамни действия и лъжи, но и го прави трудно различим от повечето републикански политици, и чийто единствен аргумент в тези избори за президент е, че не е Доналд Тръмп. Но за големите финансови интереси бе важно единствено това, че не е Бърни Сандърс.
Ако това класическо противопоставяне между класовите интереси на работниците и капитала бе в центъра на обществената и политическа дискусия, нямаше да е толкова отчайващо. За съжаление обаче ерата “Тръмп” е белязана от една тенденция, която хем създава постоянно, изтощаващо усещане за истерия, хем вкарва обществото в ступор и безизходица. Много хора приеха победата на Тръмп като заслужено натриване на носовете на циничните елити, като демократично, триумфално отмъщение над самодоволните, костюмирани въплъщения на властта. Желанието да “го натаковаш на либералите” обаче много бързо се превръща в самоцел, в център на целия политически светоглед, в инфантилен стремеж винаги да си наопаки на определени хора и институции, игнорирайки всякакви очевидни логически противоречия, дори в ущърб на собствените ти интереси. Мнозина от справедливо разочарованите от „либералните“ елити се оказаха дълбоко в обятията на „консервативните“ такива, независимо дали става дума за икономика, човешки права, екология или общественото здраве. Оправданото съмнение относно влиянието на финансови, политически или идеологически интереси преминава в анти-рационализъм, конспиративни фантасмагории, агиткаджийско озлобление и параполитически езотеризъм.
Хора, които от една страна виждат навсякъде пипалата на НПО-та и тинк-танкове на Сорос или Бил Гейтс, съмняват се в мотивировката и достоверността на медиите и са готови да отхвърлят всеки научен капацитет, не се замислят и за момент, преди да отдадат ентусиазирано и безкритично доверието си на НПО-та и тинк-танкове на братя Кох, Робърт Мърсър или Шелдън Аделсън, и са готови да доверят живота си на информацията, предоставяна им от медиите на Мърдок, „Фокс нюз“ или случаен, анонимен шарлатанин във фейсбук. Вместо гняв към всички аспекти на система, създала над 2000 милиардера, енергията се насочва към все по-откачени теории за двама от тях и игнориращи интересите на останалите.
Всякакви съществени каузи биват игнорирани, диксредитирани или изопачени от надвикването между хора, които са убедени, че отсрещната страна са заблудени идиоти или агенти на специални финансови и идеолoгически интереси, без да си дават сметка, че те самите са се превърнали точно в такива. С помощта на идеологическите информационни ехо камери, стимулирани от алгоритмите на социалните мрежи, политическата и гражданска позиция се превръща в първосигнална реакция, при която си готов да се идентифицираш с всеки корпоративен интерес или пропагандатор на ирационални теории, с които на повърхностно ниво изглеждате обединени от омраза към общия “враг”. И ако някой ти посочи недостатъците на това поведение, винаги можеш да се оправдаеш с опонентите ти, които са готови да се идентифицира с всеки корпоративен интерес или пропагандатор на ирационални теории, с които на повърхностно ниво изглеждат обединени от омраза към общия “враг”. Така пасивно въставащите срещу статуквото се оказват в позиция настървено и с религиозна преданост да защитават финансовите и политически интереси на едни от най-вулгарните представители на наследствената олигархия и едрия капитал, включително тези, които тровят въздуха, земята и водата ни в името на по-високата възвръщаемост за акционерите. Терминът “неолиберализъм” пък бе умело подменен и кооптиран в пропагандата на точно тези апологети и агенти на тоталното пазарно господство, за критика на които бе насочен.
Съмнението в авторитетите се превръща в култ към личността, подхранван не от това, което върши или говори въпросната личност, а от ехото на критиките на нейните опоненти. Така хора, които в по-стерилна информационна среда едва ли биха приели сериозно индивид като Тръмп, за когото е трудно да каже (или туитне) и едно изречение, в което да няма няколко инфантилни самохвалства, откровени лъжи, противоречия със самия себе си и поне една нелепа конспирация, се оказват засмукани и разтворени в тълпите евангелистки фанатици и реакционери, за които MAGA шапките са удобен заместител на качулките на Ку-клукс-клан.
Ако отсрещната страна отговаряше на всичко това с достатъчно ниво рационално и самоосъзнатост, ситуацията вероятно нямаше да е толкова отчайваща. Но ако някой е очаквал, че срамната изборна загуба от пародиен водещ на риалити шоу ще подтикне политическата, медийна и коментаторска върхушка на корпоративните центристи в Демократическата партия да преосмислят критично своите действия и убеждения, то той е бил твърде наивен. Вместо това тези среди, затворени в собствения си изпълнен с превзети знаменитости балон, се отдадоха на тотално отрицание. Вината за загубата на Хилари Клинтън бе прехвърляна на всичко и всички, но не и на самата нея или на партията ѝ – на Бърни Сандърс и поддръжниците му, на гласуващите за Зелената партия, на негласуващите, на WikiLeaks и на най-вече на руснаците. Убедеността, че лично Путин е отговорен не само за избирането на Тръмп, но и за всяко нещо, което не им се харесва, създаде в тяхното информационно и политическо пространство атмосфера, съчетаваща рефлексите от Студената война и маккартизма с нерационалност и конспиративност, сравнима само с фейсбук профилите на Александър Йорданов и Илиян Василев.
В крайна сметка за “екстремния център” е изключително удобно да влезе в играта на “културна война” на десницата. Това не само отклонява вниманието и енергията от неудобните разговори за икономическите и социални проблеми и от собствената им роля за тях, но и осигурява инструмент за блокиране на натиска и критиките, идващи от вътрешната ляво-прогресивна опозиция. Покойният Дейвид Грейбър обясняваше по много стегнат и разбираем начин тази симбиотична връзка между надменните елитисти от екстремния център и десните популисти-измамници, позиращи като представители на “обикновения” човек, с която те се опитват да създадат ситуация, в която това са единствените възможни политически избори, докато всъщност се подхранват и допълват взаимно.
Макар в политиката в САЩ този мач да се разиграва още от времето на Буш-младши и Рейгън, влизането на Доналд Тръмп в Белия дом привнесе свои специфики. Корпоративните центристи и части от корпоративните консерватори и окопаните в институциите бюрократи от кариерата до такава степен не искат да признаят, че Тръмп е уродливо отражение на системата, която те самите представляват, че му помагат всячески да валидира собствените си претенции да е “аутсайдер” и тяхна алтернатива. Последният от многото примери е реакцията към публикуването на изтекли имейли на сина на Джо Байдън – Хънтър. Макар обективно погледнато тези разкрития да са само косвено свързани с потенциални конфликти на интереси, за които се знае отдавна, реакцията на тотално отрицание и опасният прецедент на цензура в социалните мрежи дори на големи и утвърдени издания, осигуриха на Тръмп и привържениците му идеални аргументи да твърдят, че са истински борци срещу прогнилото статукво и защитници на свободата на словото. Същевременно кълнящите корупцията на семейство Байдън не виждат какъвто и да е проблем с конфликтите на интереси на самия Тръмп, дъщеря му Иванка или зет му Джаред – както не намират и нищо нередно, че е назначил дъщеря си и зет си на едни от най-високите позиции в Белия дом. Двете политически агитки влязоха в люта битка кой е истинския представител на корупцията и непотизма с човешко лице, без да допускат в съзнанието си дори сянка на съмнение, че това някак накърнява претенциите им за морално превъзходство.
По почти всяка тема споровете между политическите лагери в САЩ се превръща във вулгарна надпревара по лицемерие. След идването на власт на Тръмп либералния мейнстрийм най-после си отвори очите за нехуманните имиграционни политики на САЩ, включително отнемане на деца от родителите им и затварянето им в клетки, принудителни стерилизации на жени в центровете за задържане на “нелегални” и други практики, които не се различават по същество от концентрационните лагери за уйгури в Китай и много подобни срамни епизоди от историята. Въпросът е, че това съвсем не са нови практики за САЩ, а въпреки усилията си, Тръмп все още не е успял задмине рекордите по брой депортирани, достигнати по времето на Барак Обама. Ако Байдън спечели, тази тема отново ли ще изпадне в забвение сред загрижените градски либерали в Ню Йорк и Лос Анджелис? А какво да кажем за консерваторите от Тексас и Алабама, които неспирно обясняват как са последна линия на защита за семейството и бъдещето на децата, но нямат против деца да бъдат откъсвани от семействата им, ако не са с правилния цвят на кожата?
Едно от най-злокобните изражения на това динамично единство в противопоставянето между “тръмписти” и “либерали” е третирането на Джулиан Асанж. Медиите, в чиито редакции все още стоят Пулицъри, спечелени благодарение на публикациите на WikiLeaks, и които постоянно тръбят каква заплаха за журналистиката и свободата на словото представлява Тръмп, игнорират и понякога дори подкрепят активно най-голямата заплаха за журналистиката и свободата на словото, идваща от неговата администрация – бруталната, садистична разправа с Джулиан Асанж и Челси Манинг. От друга страна членовете на фен клуба на Тръмп, които убедено обясняват как той преобръща с хастара навън “дълбоката държава” и международния ред, и които до ден-днешен не пропускат да споменат разобличаващите за Хилари Клинтън публикации на WikiLeaks и също се изживяват като последни мохикани на свободното изразяване, игнорират тази неудобна тема дори по-упорито от омразните им либерали. Ако все пак игнорирането на фактите започне да им създава когнитивен дисонанс, винаги могат да се утешат с фикциите на Qanon, че Тръмп само привидно действа в услуга на статуковото, и всъщност играе петизмерна партия шах, която всеки момент ще завърши с масови арести на сатанисти и педофили.
И привържениците, и немалка част от опонентите на Тръмп, се оказват обединени около една и съща невярна до нелепост теза – че той е нещо извънредно, специално, че е отклонение от нормата. Но извън пожелателното мислене и манипулативното подбиране на информация, бе пределно ясно още преди той да дойде на власт, че това не е вярно. Преди четири години съм написал следното:
“Самият Тръмп дава достатъчно основания на медиите да го сатанизират, но в крайна сметка очевадната едностранчивост на медийното отразяване само допълнително го легитимира като алтернатива на статуквото. В това отношение не помага и дразнещото прилагане на двойни стандарти при отразяване на греховете на двамата кандидати.. Също така трябва да се отбележи, че създаваното усещане за Тръмп като нещо извънредно не изглежда съвсем достоверно, особено за външния наблюдател. При цялата си абсурдност Тръмп е напълно закономерен резултат от посланията, с които е култивиран републиканският електорат десетилетия наред. Ксенофобията, расизмът, сексизмът, хомофобията, религиозното сектантство и фундаментализъм, екстремисткият национализъм са съвсем обичайна част от политическото говорене на републиканците… В крайна сметка Тръмп не само е фалшива алтернатива, но и служи за компрометиране на съпротивата срещу статуквото. Въпреки привидния ужас, който причинява на елитите, въпреки призивите му да се сложи край на корумпирания „истаблишмент” във Вашингтон, той е един от тях… Ако антисистемният вот преодолее съпротивата на елитите и направи Тръмп президент, той просто ще се влее в корумпираната система и ще сложи начало на епоха на синергия между плутокрацията и консервативния популизъм.”
Още с първите си действия след влизането в “овалния кабинет”, Тръмп демонстрира, че тези съмнения са напълно оправдани. Вместо да “пресушава блатото”, той започна веднага да го пълни с кадри на “Голдман сакс” и да обслужва всячески корпоративните и класови интереси на “единият процент”. Най-голямото му политическо постижение са данъчните облекчения за най-богатите и едрия капитал, които очаквано не доведоха до обещаваното “просмукване”. Хвалбите му за проспериращата икономика засягат единствено ръста на капиталовите пазари, който изобщо не отразява състоянието на реалната икономика и облагодетелства единствено същото свръхбогато малцинство, което е облагодетелствано и от данъчните му облекчения. Търговската му война с Китай може и да спъва конкуренцията на щатските технологични гиганти, но съвсем не води до връщане на индустриални работни места в САЩ – всъщност се случва точно обратното. Митата за китайски стоки пък създадоха нужда фермерите в САЩ да бъдат спасявани със субсидии за милиарди долара. Заканите му да скъса и предоговори международните търговски споразумения бяха сведени до преподписването им без никакви съществени промени.
Икономическите политики на Тръмп са изцяло в услуга на собствената му милиардерска класа и едрия капитал и в ущърб на хората, които го избраха. Както обобщава журналистът Дейвид Сирота, който бе съветник в кампанията на Бърни Сандърс: “Нека кажем очевидното: Това, че Тръмп се представя за борец против естаблишмента, е явен абсурд, и всички го знаят. Той построи свое собствено частно блато в средата на корумпираното блато, което е Вашингтон, окръг Колумбия. Той използва президентството, за да обогати себе си, семейството си и донорите си, като същевременно провали грубо отговора на смъртоносна пандемия”.
Външната политика на Тръмп също е белязана от обслужване на лобита, като доколкото има разлика с повечето му предшественици, тя се изразява в това, че той обслужва въпросните лобита още по-ентусиазирано и безцеремонно дори от тях. Атаките му срещу ООН и хуманитарни организации като „Оксфам“ и „Амнести“, както и излизането от ядреното споразумение с Иран, са част от агресивното обслужване на израелското лоби, излизането от Парижкото споразумение и атаките срещу Световната здравна организация пък са директно отражение на лобирането на едри корпоративни интереси – това обаче бива пробутвано на обожателите му като “борба срещу глобалистите”. Опонентите му пък го интерпретират като безпрецедентно отстъпление на Америка от ролята ѝ на световната сцена, макар изнудването, блокирането или игнорирането на международни институции е отколешна практика на Вашингтон, – Тръмп просто го направи още по-откровено.
Сред членовете на култа към Тръмп също е дълбоко вкоренена заблудата, че той реално изпълнява заканите си да намали военните операции на САЩ в чужбина – което е най-вече демонстрация на способностите им да игнорират очевидното. Администрацията на Тръмп успя да надмине срамните постижения на Обама в областта на екзекуциите с дронове, което е за сметка най-вече на и без това изстрадалите жители на Йемен. Тръмп също така наложи вето на решението на Конгреса да се прекрати подкрепата на САЩ за саудитската военна операция в Йемен. Неговият мандат всъщност е белязан от увеличение на военното присъствие в Африка и Близкия Изток, особено след безумното убийство на иранския генерал Сюлеймани. И макар Обама да вкара САЩ във военните действия в Сирия, Тръмп бе този, който на два пъти директно нападна сирийското правителство и по собствените си признания е планирал убийството на Башар Асад. Под ръководството на Тръмп доктрината “Монро” се развихри с невиждана от десетилетия агресия, което доведе до серия от преврати и опити за преврати срещу леви правителства в Латинска Америка. Тръмп наложи садистични, антихуманни санкции на Венецуела, Куба, Иран, Сирия и още много страни, позволили си да не лижат ентусизаирано неокоснерваторския ботуш на американския империализъм.
Доколкото има някаква забележима разлика във външната политика на САЩ при Тръмп, то тя е в окончателното премахване на претенциите за безпристрастност при обслужването на интересите на Израел и осигуряването на почти пълна свобода за действие на турския президент Реджеп Ердоган. От окупирането на кюрдските територии в Сирия, военните действия в Ирак, изпращането на джихадистки наемници в Либия и Армения, до заплахите към Кипър и Гърция, неоотоманските амбиции на Ердоган често са посрещани с мълчание или активно съучастие от Вашингтон. Макар този вид лицемерие също да е обичайна част от външната политика на САЩ, а за действията на Ердоган да играят роля отношенията му с Русия и ЕС, зелената светлина, която получават от Белия дом, е от решаващо значение. Зачестилите през последните седмици заплахи на Ердоган към сирийските кюрди вероятно означават, че може да се очаква подновяване на офанзивата в Северна Сирия и нова вълна етнически прочиствания и геноцид след изборите в САЩ – ако победи Байдън, за да се използват месеците до влизането му в длъжност, а ако победи Тръмп, защото той дори няма да се опита да го спре.
И в това отношение опонентите на Тръмп му помагат да отстоява фалшивите си претенции за различност. Като огледален образ на фанатизирания тръмпист, обичайният коментатор по CNN или MSNBC не позволява никаква фактология да го разубеди от идеята, че Тръмп е буквално руски шпионин и всичките му външнополитически действия са в услуга на Москва. Реалността е не само различна, но и всъщност по-притеснителна – от санкциите и махленския натиск срещу руски енергийни проекти и регионални итереси, през продажбата на оръжия на Украйна до постоянното напрежение в Сирия, което понякога води до съвсем истински сблъсъци, Тръмп е допринесъл доста за това, че двете най-големи ядрени в света са в най-лошите си отношения от Студената война насам. Вероятно дори по-лоши, защото дори във времената на най-остро противопоставяне, САЩ и СССР са подписвали и спазвали договорите за ограничаване на въоръжените, които сега отпадат един по един.
Външната политика обаче е и една сфера, в която маската на непримиримо противопоставяне между “консервативните” и “либерални” елити най-често се пропуква. Когато Тръмп за пръв път бомбардира Сирия уж неможещите да го понасят либерални коментатори не можеха да сдържат оргазмените си възклицания и изведнъж се оказаха на едно мнение с колегите си от „Fox“, че той е “истински” президент. Демократите в Конгреса, които уж се опитваха да го импийчват, защото е най-ужасния и опасен президент в историята, нямаха никакъв проблем да подписват раздутите му военни бюджети или да удължават извънредните му правомощия според “Патриотичния акт”. Най-енергичната съпротива на “опозицията” всъщност е по отношение на малкото добри намерения на Тръмп във външнополитически аспект, като например изтегляне от отдавна загубената война в Афганистан. За да се види през паравана на привидното външнополитическо разделение всъщност е нужно само да погледне към големите производителите на оръжие като Boeing, които наливат пари в кампаниите и на двамата кандидати и изглеждат повече от сигурни в бъдещето на бизнеса си, който и да победи.
Много е показателно и как Джо Байдън ентусиазирано прегръща едно от най-уродливите отрочета на тръмповата външна политика – серийно неуспешния превратаджия Хуан Гуайдо. Всъщност целият външнополитически дебат между Тръмп и Байдън се състои в надцакване кой ще е по-голям ястреб и кой ще е по-безкопромисен срещу Китай, Северна Корея, Венецуела, Русия и другите съперници на глобалната сцена. Каквито и да се вътрешнополитическите последствия от тези избори за САЩ, за наблюдаващия отстрани това изглежда ужасяващо и безнадеждно. Очевидно е, че който и да победи, ни чакат единствено още войни, бомби, удари с дронове, преврати, санкции, икономическо изнудване и т.н. и т.н.
“Нормализирането”, което обещават демократите, ако Байдън спечели, няма да се изразява в нещо повече от нахлузване на старата лицемерна маска и продължаване на същите външни политики, включително подкрепата за ултрадесни и реакционерски режими и фракции, когато и където това е удобно. Предвид заявената преданост на Байдън и вицето му Камала Харис към Израел, не е ясно дори дали тяхна администрация би осигурила глътка въздух за палестинците, след като администрацията на Тръмп окончателно ги захвърли в канавката. По всяка вероятност демократична администрация ще побърза да върне САЩ в международни формати като Парижкото споразумение, но ползата от това вероятно ще е само символична – договорките от Париж вероятно са недостатъчни за ограничаване на опасните процеси на затопляне на климата, и съвсем няма гаранция, че дори те ще бъдат изпълнени, предвид усилията, които кампанията на Байдън хвърля, за да увери петролните и газови компании, че в никакъв случай няма да забрани фракинга.
Всъщност, цялото приказване за “връщане към нормалност” може да се обобщи с обещанията на Байдън към богатите си донори, че ако спечели изборите, “нищо фундаментално няма да се промени”. Центристите “либерали” без никаква ирония си представят, че след като веднъж са се върнали в Белия дом, блокирали са лявата вълна в партията и са създали медиен рефлекс всичко неудобно да бъде интерпретирано като “външна намеса”, ще могат да отидат на брънч и отново да не обръщат внимание на това, че нормалното за тях съвсем не е нормално нито за много други хора, нито за света като цяло. Няма особен шанс и да осъзнаят, че точно тяхната “нормалност” направи възможен Тръмп, и че дори да спечелят сега, след четири или осем години тази “нормалност” може да е произвела тръмпизъм на стероиди.
Един от особено вулгарните елементи на тази стара-нова вулгарност е реабилитирането и препирането на политици, апаратчици и представители на службите, отговорни за войната в Ирак, глобалната финансова криза и цялостното фиаско, което беше управлението на Джордж Буш-младши – начело със самия Джордж Буш. Той и редица други военнопрестъпници и обикновени тарикати от Републиканската партия бяха приети с отворени обятия от демократическия истаблишмент, след като се позиционираха като опозиция на Тръмп. През изминалите години е много вероятно да видиш някой “никога Тръмп” републиканец или издънка от шпионските служби като “експерт” в студията на водещите “либерални” медии, но е почти невъзможно да видиш там антивоенен активист или журналист. (А ако такъв все пак реши да се възползва от дадената му трибуна във „Fox news“ или „RT“, бива лицемерно заклеймен като предател на каузата и удобен идиот.) Това интегриране на републиканци в демократическата върхушка е достигнало такива мащаби, че изглежда по-вероятно в евентуално правителство на Байдън да фигурират републиканци, отколкото представители на собственото им прогресивно крило. В навечерието на изборите дори се появи непотвърдена информация, че екипът на Байдън обмисля специални мерки, за да не допусне Бърни Сандърс или Елизабет Уорън да оглавят министерството на труда. Независимо дали последното е вярно, можем уверено да се обзаложим, че ако дойдат на власт, демократите постоянно ще демонстрират колко са напразни надеждите да бъдат “тласкани наляво”.
Въпреки дезерьорствата и голямото текучество в администрацията на Тръмп, тя все пак се ръководи от опитни апаратчици от най-твърдиолинейните десничари, начело с вицепрезидента Пенс. Тръмп намери място в екипа си и за външнополитически талибани като Джон Болтън и Елиът Ейбрамс, които бяха твърде екстремни дори за Буш. Така, докато в Републиканската партия завършва процеса на овладяването ѝ от “Чаеното парти”, започнал още с кандидатурата на Джон Маккейн и Сара Пейлин, върхушката на демократите се опитва да превърне собствената си партия в балансирана и “възпитана” версия на Републиканската – което явно според тази върхушка е за предпочитане, отколкото да се отстъпи пред натиска на левите отдолу. Макар социалните и дори социалистически политики да са по-популярни сред американците от всякога, макар повече от всякога да е нужно прилагане на леви политики в икономиката, социалните системи и здравеопазването, политиката в САЩ всъщност одеснява, поне на най-високите си нива.
Колкото и да е плашещо, че все още най-важната държава в света трябва да избира кой да я управлява между едно дебилно и едно сенилно чучело, наистина страшното и отчайващото е единството, което се крие зад тях. Всички стари ужаси ще продължават, а новите вероятно също ще се окажат трайни.
След като станат ясни резултатите от изборите, каквито да са те, двете страни ще се отдадат съответно на победоносна екзалтация и апокалиптични драматизация. Хората свикнаха да живеят в истерия, пренебрегвайки или агитирайки срещу собствените си интереси, а мнозина направиха кариера като продавачи на възмущение и автори на фантасмагорични конспирации. Това винаги е било част от политиката и медиите в някаква степен, но за разлика от минали периоди няма нищо, което да стимулира връщането към по-хладнокръвна и непартизанска журналистика, по-рационално коментиране и по-малко екстремистки политически пози. “Културната война” също така винаги е била част от политиката в САЩ, но след 2016-та започна да се разпространява като вирус, предизвиквайки невъобразими мутации и израждайки политическия и обществен дебат навсякъде.
Ако в нашите ширини сме свикнали с патологиите на професионалните русофоби, то навлизането на мантри за анархо-соросоиди и сатанисти дори в говоренето на утвърдени коментатори и политици не е особено обнадеждаващо развитие. Идентичност, ксенофобия и омраза към различния, политическото, религиозно и кастово сектантство винаги са били средство за контрол над масите – ерата на Тръмп обаче вкара тези неща в информационната ера. Борците за “бяло превъзходство” в САЩ се превърнаха в модели на подражание на фашизоиди от Украйна до България. Инцелските комплекси, безцеремонния расизъм и антикомунистическите заклинания от Студената война, съчетани с най-баналните клишета на антисемитските конспирации, се превърнаха в новата норма навсякъде и заглушават всеки опит да се води рационален разговор за реалните проблеми на обществата.
Преди четири години съм обобщил мнението си така: “Изборите в САЩ са трагикомично шоу, в което гротеската се сблъсква с цинизма. До това се стигна заради канските усилия на статуквото да тушира енергията за реална промяна и да я вкара в рамки, в които елитите ще се чувстват комфортно“. Нямам какво друго да кажа днес, освен че съм подценил сериозно точно колко некомфортно ще стане за всички останали.
