Нейтън Дж. Робинсън, Current Affairs
Дейвид Грейбър забелязваше неща. Всеки забелязва нещо тук или там, но Дейвид Грейбър забелязваше неща, които другите пропускаха. Отчасти това беше защото той бе антрополог, научен да отхвърля презумпциите за това, как работят човешките общества, и да открива как те реално работят. Да вижда хората както през собствените им очи, така и през очите на другите. Това също така се дължеше и на обстоятелството, че той бе анархист, инстинктивно склонен да отхвърля съществуващия ред на нещата и сам да преценява какво може и какво не може да бъде оправдано. Но Грейбър не само виждаше. Той бе ангажиран активист. Освен наблюдател, бе и участник, който обръщаше интелекта си към практически въпроси за това, как хората да станат по-свободни, за да се наслаждават на краткия, чуден дар на живота.
Дейвид Грейбър почина този месец, и планетата Земя изгуби един от най-плодотворните и оригиналните си гласове. Неговата загуба е трагедия не само за неговото семейство, колегите и приятелите му, но и за всеки, който желае да разбере, какво се случва около него – защото Дейвид Грейбър щеше да продължи да забелязва неща навсякъде и по всяко време. Без Грейбър да посочва това, което не е очевидно, много възхитителни и притеснителни елементи от нашия свят могат да си останат напълно незабелязани. Освен, разбира се, ако много от нас не се поучат от него и не последват примера му.
За да видим оригиналността на мисленето на Грейбър, нека разгледаме неговата прословута книга Bullshit Jobs (“Безсмислени работни места”). Книгата, произлязла от едно чудесно малко есе на Грейбър, изследва работни места, които не изглежда да имат някаква обществена стойност или смисъл дори за хората, които ги заемат, но някак си продължават да съществуват. Ноам Чомски – анархист като Грейбър – е говорил за това, как един от най-важните способи за постигане на нови прозрения е “готовността да бъдеш озадачен”, особено от неща, които изобщо не изглеждат озадачаващи. Всички останали са заети да се чудят за нещата, които вече изглеждат озадачаващи. Но какво за тези неща, които не изглеждат озадачаващи? Нещата, които просто се приемат като непротиворечиви?
В случая с работните места се предполага, че щом някаква работа съществува, значи има рационална причина за това. Но Грейбър отбелязва, че много хора вършат работа, чийто смисъл самите те не могат да намерят. Той интервюира стотици работници и те му казват, че макар те лично да не смятат за нужно съществуването на служебните им позиции, те съществуват. Сред тях има рецепционисти, които по цял ден седят, без да правят нищо, защото компанията не се нуждае от рецепционист, но смята, че да има такъв е белег на легитимност. Има хора, чиято работа е да попълват документация, която е създадена без някаква видима причина и която никой никога няма да прочете или провери. Има хора, които подготвят доклади – така, че шефът им да може да държи доклад по време на работна среща и да казва, че има доклад. Има хора, които са отговорни за управление на екипи, които са напълно способни да се управляват сами. Има и такива, които прекарват времето си във вършене на работа, която те сами са си измислили, за да могат да убедят някого, че работното им място е необходимо.
Как се е стигнало до това положение? Стандартните обяснения за това, как работи капитализмът, гласят, че капиталистът наема служители, защото работникът създава стойност за капиталиста над тази, която му се заплаща. Както Милтън Фридман, така и Карл Маркс, третират капиталиста като безмилостно алчен търсач на печалби, който прави неща, само когато и доколкото те го облагодетелстват. Приема се, че работниците са полезни за създаване на икономическа стойност за капиталистите, тъй като ако не са, няма да бъдат наемани.
Ако си с леви убеждения, може да приемеш това общо обяснение за функционирането на икономиката, с тази разлика, че чувствата ти по въпроса са различни от тези на Милтън Фридман. Но като анархист, Грейбър отказваше да приеме нещо, само защото всички останали предполагат, че то е вярно. Това не е рационален начин на мислене. Така че той зададе въпроса: Така ли е наистина? Истина ли е, че ако работниците не създават стойност, компанията със сигурност няма да ги наеме и със сигурност ще ги уволни? Вероятно е вярно в света на теорията, където капиталиста има само една мотивация. Но какво за нашия свят? И така, антропологът Грейбър започва да изследва въпроса, от който анархистът Грейбър е заинтригуван.
Ако началната ти точка е да приемеш за вярна теорията, че “капиталистите наемат само работници, създаващи стойност”, то тогава ще се опиташ да обясниш фактите по начин, който се вписва в тази теория. Може стойността на въпросните работни места да съществува, дори и заемащите ги работници да не я виждат. Или ще заключиш, че тези работни места не могат да просъществуват дълго, тъй като рационалният капиталист винаги се опитва да максимализира ефективността и да създава все по-ефективна машина за печалби, поради което съвсем скоро някой ще осъзнае проблема.
Но Грейбър не започва от позицията, че теорията е вярна. Теорията прави предположения за същността на капиталистите, които е нужно да бъдат оправдани от емпиричните наблюдения. Анархистът отказва да приеме консенсусните предположения, преди данните наистина да ги оправдаят. Трябва да проучим това, което е пред очите ни (куп безсмислени работни места) и да преценим какви други теории биха могли да ги обяснят.
Грейбър пита: какво, ако някои работни места действат по подобие на феодални имения? Господарят се обкръжава с ласкатели и чакащи подаяния? Тези хора не генерират икономическа стойност за господаря, те просто го карат да се чувства важен. В съвременната работна обстановка мениджър, който надзирава екип от шестима, може да се чувства много важен. Мениджърът може и да осъзнава на някакво ниво, че подопечните му шест души не създават нищо стойностно за компанията. Но и той, и всичките му шестима подчинени имат личен интерес да симулират стойност – така че да опазят миниатюрното кралство, съставено от хора, чиято единствена причина да са в компанията е да позволяват на шефа да се чувства с висок статут (и да предпазват шефа от загуба на работното му място, ако се разбере, че е безполезен). Вероятно стремежът към статут и чувство за важност, или удоволствието от упражняване на власт над другите, са също толкова определящи за структурата на работното място, колкото и преследването на финансова печалба.
Bullshit Jobs е много богато четиво. Грейбър повдига безброй важни въпроси като: Какво прави нещо обществено полезно и кой определя това? Какво прави едно работно място смислено? Защо хората усещат, че трябва да се правят, че работят, дори когато няма конкретна работа за вършене? Как са възникнали ненужните работни позиции? Защо неефективните бюрокрации изглежда процъфтяват дори в частния сектор? Защо работните места, които изглеждат най-ценни за обществото, са и най-нископлатени? Защо вършенето на безсмислена работа е виждано като по-добродетелно от това да не вършиш никаква работа? За какво служи финансовата индустрия и каква част от нея е наистина необходима? Какво прави безсмислените работни места толкова неудовлетворителни?
В по-късен етап от разсъжденията си Грейбър заявява, че неудовлетворяващият характер на тези работни места може би има нещо общо с присъщото ни вътрешно желание да караме нещо да се случва и да се чувстваме отговорни за това, което сме причинили. Безсмислената работа обаче ни кара да усещаме, че не сме постигнали нищо, което представлява “директна атака върху самата основа на усещането, че човек дори е себе си”. Той нарича това “удоволствието да бъдеш причината” и пояснява:
“Децата осъзнават, че съществуват, че са обособени субекти от заобикалящия ги свят, най-вече чрез осъзнаване, че „те“ са нещото, което току-що е причинило нещо да се случи – доказателство за това е фактът, че те могат да го направят да се случи отново. Важно е също така, че това осъзнаване от самото начало е белязано с вид наслада, която остава основният фон на цялото последващо човешко преживяване”
Не знам дали това е вярно. Но е провокативно, интересно и те кара да се замислиш. Това е важен аспект от работата на Грейбър. Той се осмелява да дава собствените си отговори, но иска от нас, обикновените читатели, да сами да забелязваме неща.
Не познавам автор, когото да го е грижа за читателите му колкото го беше грижа Грейбър. Астра Тейлър разказва как, когато веднъж го похвалила за начина му на писане, той ѝ отговорил, че вярва в това “да бъдеш мил с читателя”, което по думите му е “разширение на политиката”. Бъдете мили с читателя е един от най-добрите писателски съвети, които съм чувал. (Между другото, как я карате? Добре, надявам се? Е, поне изглеждате добре). Той има предвид това, че когато пишеш, трябва да мислиш за преживяването на хората, които четат. Дали са отегчени или объркани? Накарaл ли си ги да се чувстват глупави? Или си ги накарал да се чувстват умни, ангажирани и удовлетворени? Според мен под “разширение на политиката” Грейбър има предвид това, че “достъпността” на писането е същата като “достъпността” в общия смисъл, че написаното трябва да е предвидено за възможно най-широк диапазон от хора, които да могат да го прочетат и разберат. Съществува едно общоприето схващане, че това означава писането да е “опростенческо” или “оглупено”, но подобна интерпретация показва, че гледате на обикновените хора като на неспособни да схванат сложни идеи. Не, това означава просто, че когато представяш идеи, е необходимо да мислиш за хората, които имат различен опит и способности, и за това, какво ще е тяхното преживяване, когато се срещнат с твоята творба. Това е разширяване на политиката, защото демонстрира ангажираност за демократизация на усъвършенствано познание, като го направи възможно най-разбираемо.
Поради това книгите на Грейбър са много лесно читаеми – дори и понякога ентусиазмът му да разказва на читателя безброй възхитителни парченца информация, да ги прави малко тромави. (Един автор на списание Jacobin разкритикува книгата на Грейбър “Дългът: Първите 5000 години”, като я нарече “Дългът: Първите 500 страници”, но неговото ревю бе толкова едностранчиво, че списанието поръча друго, което бе много по-справедливо). Грейбър също така бе изключително забавен автор (рядко качество), и изпоззваше хумора като средство да направи концепции от антропологията, обществената теория и икономиката по-лесни за възприемане от неакадемичния читател.
В Bullshit Jobs има една диаграма, която просто обожавам, показваща абсурдния процес на изготвяне на изпити в университет, управляван по корпоратизиран, мениджърски начин (противопоставен на модел, който би имал рационален смисъл):
Как човек може да не обича някого, който ще седне да направи толкова сериозна диаграма, за да илюстрира един комичен абсурд? В книгата има и заглавия на подглави като: “За един млад мъж, на когото очевидно е дадена синекурна позиция, но който въпреки това се е оказал неспособен да се справи със ситуацията” и „За ефектите на безсмислените работни места върху човешката креативност и за това, защо опитите да се утвърждавате творчески или политически в разрез с безсмислена заетост може да се разглеждат като форма на духовна война”.
Не се страхуваше, че ще бъде наречен несериозен. На Грейбър не му пукаше дали хората го виждат като Сериозен Академик, макар да беше много талантлив академичен антрополог. Самата идея за създаване на сложна „теория за безсмислените работни места“ изглежда като шега, но не беше, защото явлението е реално и се нуждае от обяснение.
Грейбър приемаше сериозно удоволствието. В едно свое красиво и завладяващо есе, озаглавено “Какъв е смисълът, ако не можем да се забавляваме”, той говори за това, колко несклонни са били биолозите да признаят възможността дивите животни да се забавляват, да правят нещо, просто за да се наслаждават на това, че са живи. Когато животно бъде видяно да прави нещо, въпросът задължително е: на каква рационална цел служи това? Дали е за чифтосване? Или за защита? Грейбър разказва как е наблюдавал гъсеница, висяща на стрък трева, която се извърта насам-натам, след което се прехвърля на друг стрък и повтаря това отново и отново, въртейки се в кръг. “Това трябва да е било голям разход на енергия за нещо, което изглежда сякаш няма никакъв смисъл”, пише той. Аз самият винаги наблюдавам с очарование аквариума, или гледката на гигантски пасажи риби, които се въртят в кръг, без да спират. Какво правят? Къде мислят, че отиват? Какво се опитват да постигнат с това? Защо? Разбира се, веднага можем да започнем да излизаме с теории за целта, на която това поведение може да служи, но Грейбър казва, че не трябва да се страхуваме да разглеждаме възможността много дейности да нямат смисъл извън факта, че те са приятни начини за взаимодействие с физическия свят, че те сами по себе си да са „причината“. Той задава въпроса:
“Защо съществуването на действие, извършвано заради самото удоволствие от действието, упражняването на сили заради чистото удоволствие от упражняването им, ни поразява като нещо загадъчно?”
С други думи, защо на рибата са ѝ нужни някакви рационални цели или калкулации, за да плува в кръг? Есето на Грейбър е защита на забавлението и играта заради самите тях. Смисълът на живота е да му се наслаждаваш, и много животни изглежда схващат това. Това, разбира се, е свързано с книгата Bullshit Jobs. Тя атакува начина, по който хората са карани да правят неща, на които не се наслаждават, понякога без никаква причина извън факта, че се приема за срамно да не вършиш някакъв вид труд. (“Не ти плащам само да висиш наоколо,” казва мениджърът, дори ако в този момент няма нищо за вършее и висенето наоколо изглежда съвсем разумно). Грейбър припомня един страхотен цитат на Бъкминстър Фулър: “Продължаваме да изобретяваме работни места заради тази фалшива идея, че всеки трябва да бъде зает с някаква робия, защото според малтусианската дарвинистка теория, човек трябва да оправдава правото си на съществуване”. Грейбър не вярваше, че трябва да оправдаваш съществуването си, особено чрез ненужна работа и това “да се правиш на зает”.
Може да възразявате на много от нещата, казани от Грейбър. Но той не се представяше като откривател на Правилните Отговори. Той изследваше идеи и окуражаваше и ние да го правим. Неговото есе за забавлението включва поразителни цитати като този:
“Еволюционните психолози твърдят, че могат да обяснят – както гласи заглавието на една скорошна книга – “защо сексът е забавен”. Това, което не могат да обяснят, е защо забавлението е забавно.
Физиците са по-игриви и по-малко закостенели същества от, да речем, биолозите – отчасти, без съмнение, защото рядко им се налага да се борят с религиозни фундаменталисти, оспорващи законите на физиката. Те са поетите на научния свят. Ако някой вече е готов да прегърне идеята за тринадесетизмерни обекти или безкраен брой алтернативни вселени, или небрежно да предположи, че 95 процента от Вселената се състои от тъмна материя и енергия, за чиито свойства не знаем нищо, може би не е твърде трудно да обмисли и възможността субатомните частици да имат „свободна воля“ или дори преживявания”.
Подобни пасажи са характерни за писането на Грейбър. Може да си напълно несъгласен с тях. Наистина ли физиците са по-игриви от биолозите? Как установяваш това? Но работата е, че те е накарал да мислиш. (Грейбър дори накара списание Jacobin да спори със себе си за него). Из интернет се завъртяха много цитати на Грейбър в негова памет, включително: “Има два типа общества – такива, които одушевяват предмети и такива, които превръщат хората в предмети”. Това е достатъчно, за да те накара да мислиш няколко часа. Или пък неговият съвет как да се справяме с ченгета: “съгласявай се с всичко, което казват, след което прави каквото си тръгнал да правиш”. Съпротивата срещу правилата бе важна част от неговата философия. Грейбър разказваше смешна история за времето, когато е бил научен асистент на професор-марксист, който се е занимавал с изследване на “съпротивата на работното място”. Веднъж Грейбър попитал шефа си съвсем сериозно с колко лъжи в отчетите може да му се размине. Професорът така се ужасил, че Грейбър трябвало да се престори, че се е пошегувал. Но не можеше да го разбере – “какво стана със съпротивата на работното място?”
Темата за човешката свобода може да се намери навсякъде в писането на Грейбър. Има я, разбира се, в Bullshit Jobs. Има я и в “Дългът: Първите 500 години”, която се занимава с това, как хората се оказват затворници чрез формалните отношения на законово задължение. В своето есе за забавлението той говори за учените, както от социални, така и природни дисциплини, които се отнасят към животните и човеците сякаш те са програмирани роботи, а не свободни същества, които живеят заради самите себе си. В “Утопия на правилата” – неговата книга за бюрокрацията, Грейбър отново е озадачен от нещо, което другите приемат, и се чуди защо вече не говорим за бюрокрацията, макар да изглежда, че тя е по-раздута отвсякога. Грейбър забелязва, че ако преди хората са се стремели да изучават бюрокрациите, то сега изглежда ги приемат за даденост. Всъщност дори реформите, които трябва да направят нещата по-ефективни, изглежда карат бюрокрациите да се разрастват още повече – нещо, което той нарича “Железен закон за либерализма”:
“Железният закон на либерализма гласи, че всякаква пазарна реформа, всякаква правителствена инициатива, предназначени да намалят бюрократичната тежест и да насърчат пазарните сили, ще имат за краен ефект увеличаване на общия брой регулации, общото количество бумащина и общия брой бюрократи на държавна служба”.
И отново: глуповато, но звучи вярно – макар че аз бих заменил “бюрократи на държавна служба” с “общ брой наети бюрократи”, защото понякога пазарните реформи просто избутват бюрокрацията в частния сектор. Но ето, че аз почвам да споря с Грейбър и да мисля дали е прав – така че той е постигнал, каквото е целял. Ето, принуди ме да се замисля. Разбира се, формулировката на “Железния закон на либерализма” не е замислена като истински закон, като неизбежна и фиксирана характеристика на вселената. Това е наблюдение, провокиращо ни да изследваме неща, които иначе не изследваме.
Когато се чуват критики за “бюрократичната бумащина” и “регулациите”, те обикновено идват отдясно. Но левият анархист Грейбър разбираше, че да се занимаваш с бюрократщината наистина е ужасно. Проблемът с дясната критика не е това, че прекомерните правила и регулации някак всъщност са добро нещо. Проблемът е, че десницата всъщност иска корпорациите – изкуствено изградени юридически лица – да бъдат освободени от всякакви ограничения за експлоатирането на хора и унищожаването на Земята. Но когато истински хора се сблъскват с бюрокрации, които не разбират как да разрешават проблемите им или да се адаптират към индивидуалните им нужди, то тогава “бюрокрацията” наистина представлява огромен проблем – проблем, за който лявото трябва да го е грижа. Грейбър разглежда задълбочено въпроса защо точно се появяват проблеми с бюрокрацията:
“Бюрократичното познание е свързано със схематизиране. На практика бюрократичната процедура неизменно означава игнориране на всички тънкости на реалното социално съществуване и свеждане на всичко до предварително измислени механични или статистически формули. Независимо дали става въпрос за форми, правила, статистически данни или въпросници, винаги е въпрос на опростяване. Обикновено това прилича на собственик на ресторант, който влиза в кухнята и взема произволни и бързи решения за това, какво се е объркало. И в двата случая става дума за прилагане на много опростени, предварително съществуващи шаблони към сложни и често двусмислени ситуации. Резултатът често оставя принудените да се справят с бюрократичната администрация с впечатлението, че си имат работа с хора, решили по някаква произволна причина да сложат очила, позволяващи им да виждат само 2 процента от това, което е пред очите им.”
Бюрокрацията, безсмислената работа, дългът и играта на гъсениците. По всяка тема Грейбър представляваше смесица от любопитство, гняв и решителност. Той бе любопитен (като антрополог) за това, как работят нещата, как да намери начини да се говори за мистериозните процеси, които вървят във фонов режим и биват мълчаливо приемани. Той бе гневен (като анархист) за начина, по който институциите, било то академични, държавни или корпоративни, поставят пречки пред хората да живеят живота, който те имат право да водят. Но той не бе само критик. Той бе решителен (като активист) в стремежа си да започне да оправя нещата. Заради това той бе дълбоко замесен в “Окупирай Уолстрийт”, движението, което вероятно даде началото на голямото прераждане на модерната левица. Грейбър търпеше професионални последствия заради радикалната си политика – най-вече, когато загуби удобното работно място в Университета Йейл (противно на консервативния мит, университетите всъщност не са разсадници на радикални леви академици, а удобно леговище за плахи либерални професионалисти).
Грейбър говореше с освежаваща откровеност за бюрократичното раздуване в университетите, за администрациите, населени с “подмазвачи”. Той съвсем не си мереше думите по този въпрос, както се вижда от това негово чудесно интервю за подкаста Srsly Wrong :
“Администрацията отговаря единствено пред Съвета на попечителите. Попечителите от своя страна са запознати със стандартите на корпоративния свят, така че за тях това е напълно нормално. Ако наемеш някого на висок пост, разбира се че ще му дадеш и петима подмазвачи, и чак след това ще решаваш с какво всъщност ще се занимават въпросните подмазвачи. Така че като имаш нов заместник-декан, заместник-ректор и т.н., даваш им петима подчинени и казваш: ок, ти ще отговаряш за изследванията за разпределението на времето, ти за стратегиите за синергии, а тези тримата ще измислят всичката тази бумащина. А що се отнася до това, кой всъщност трябва да попълва въпросната бумащина – ами хората като мен, разбира се!”
Деканите и ректорите без съмнение са ужасени от такъв груб език, идващ от уважаван академик-антрополог, който на висок глас обявява около половината дейност в университета за пълна глупост. Но колко само е освежаващо да чуеш някой да говори така прямо в един свят, изпълнен с евфемизми и пасивна агресия. Той имаше куража да казва неща, които всички останали често тайно подозираха, че са верни, но не се чувстваха достатъчно уверени да го заявят. Грейбър ни казваше: ти си умен. Идеите не са над нивото ти, просто се пишат от хора, които не ги е грижа дали разбираш. И ти не си само умен, но и си прав, така че трябва да говорим честно за това как да поправим това.
Анархистите са упорити и не се вълнуват от куртоазия. Онова дете в приказката “Новите дрехи на краля”, което казва: “Но на него буквално му се вижда пениса” за ужас на всички наоколо – това дете е анархист. Основният анархистки лозунг е “без бог, без господар”. Ще играем когато ни се играе, мътните го взели. Не, няма да попълня тези бланки, те са глупави и ненужни.
Често се сещам за онази невероятна сцена в “Доктор Живаго”, в която Клаус Кински открадва целия филм в ролята си на анархист, който е транспортиран като окован затворник във влак. Когато стражарят обявява, че във влака пътуват “доброволни работници”, анархистът заявява на висок глас “Лъжец!”, докато всички останали мълчат. “Блюдолизец! Бюриократ!”, крещи той в лицето на стражаря, отказвайки да се примири с това, за което знае, че е несправедливо, дори и като е прикован на място.
Това е, което винаги съм обичал в анархистите: духът на неподчинението. Всяко общество се нуждае от анархисти, защото те са като “канарчета в мина” за свободата. Анархистът вижда погазване на свободата дори в ситуации, в които други хора не усещат нищо нередно. Анархистите имат свръхчувствителност към несправедливи йерархии. Макар не всеки да е толкова шумен, колкото анархиста, всеки човек би трябвало поне да мисли като анархист, защото като аналитичен инструмент това може да е изключително полезно, за да стане по-добър в “забелязването на неща”.
Анархизмът обаче не е прекалено полезен като философия на политическата практика. (Анархистите казват практика, марксистите казват праксис). В това отношение Грейбър демонстрира обичайната слабост на анархистките си другари. Неговата книга “Проектът за демокрация” се възхищава на радикалната, трансформативна демократична структура на “Окупирай Уолстрийт”, но за да научим правилните уроци, “Окупирай… “ трябва да бъде анализирано като благороден провал, движение, което ни вдъхнови и имаше трайни последствия, но което също така се оказа неспособно да организира хората в дългосрочен план. То бе умишлено дезорганизирано, по доста красив начин, но аз лично вече не споделям привързаността на Грейбър към анархисткия процес по постигане на консенсус, след като вече ми се иска да съм част от левица, която постига нещо конкретно.
Това може да изглежда като малко злобен удар, така че нека отбележим, че макар анархистката практика обикновено да не е много политически ефективна, това не означава, че анархизмът е теоретичен или абстрактен. В своите “Фрагменти на анархистката антропология” Грейбър обсъжда начина, по който анархизмът се отличава от марксизма, като се интересува от етични и практически въпроси:
“Анархистите никога не са се интересували особено от тези видове широки стратегически и философски въпроси, които исторически са занимавали дълбоко марксистите – въпроси като: Имат ли селяните потенциал да са революционна класа? (Анархистите считат, че това е нещо, което селяните трябва да решат). Или пък: Какво е естеството на формата на стойността? Вместо това анархистите обикновено спорят помежду си кой е истински демократичния начин да се провеждат срещи, в кой момент организацията спира да овластява членовете си и започва да смачква индивидуалната свобода? Или пък разсъждават за етиката при съпротивата срещу властта: Дали е необходимо (или правилно) публично да бъде съден някой, който е убил държавен глава? Или може ли убийството, особено ако предотвратява нещо особено ужасно, като например война, да бъде морално действие? Кога е допустимо да счупиш прозорец? Та нека обобщим: 1. Марксизмът има тенденция да бъде теоретичен или аналитичен дискурс за революционната стратегия. 2. Анархизмът има тенденция да е етичен дискурс за революционната практика.”
Не е точка в тяхна полза да се каже, че анархистите “обикновено спорят помежду си кой е истински демократичния начин да се провеждат срещи”, макар определено да съм съгласен, че те го правят. Но Грейбър е прав, че това е много по-интересен и полезен въпрос от “какво е естеството на формата на стойността?”. Тук можете да видите начина, по който загрижеността на анархизма за индивидуалната свобода го кара да се фокусира твърде тясно върху въпросите за етиката на неорганизираните действия на един индивид (разбиването на прозорци), а не върху това „Как да изградим мащабна функционираща политическа организация?“ И все пак, връщайки в дискусията „малките неща“ – как трябва да изглежда една среща, какво да правя аз – тези анархистки „занимания“ служат като полезен коректив на политическите философии, които третират индивидуалната етика като по същество ирелевантна за политиката.
Уважителното отношение към това усещане да си човек, който се сблъсква с объркващ свят и търси яснота и покой, е характерно на анархистичното мислене. Грейбър, подобно на Чомски, казва на читателите си, че те трябва да се вслушват в себе си, вместо във Властите и Интелектуалците, които се стремят да накарат хората да приемат неща, които не разбират напълно – онзи тип неща, които биват класифицирани като Умни, макар да са непроницаеми. (Грейбър пише, че “ролята на интелектуалците най-категорично не е да се формира елит, който може да стигне до правилните стратегически анализи, и след това да накара масите да го последват”). Той отбелязва, че докато марксистите често именуват своите под-тенденции на някой “велик мислител”, (има “ленинисти, маоисти, троцкисти, грамшианци”, както разбира се и самият марксистки етикет), то анархистите обикновено кръщават отделните тенденции “или на някакъв вид практика, или най-често на организационен принцип” (анархо-синдикалисти, анархо-комунисти, въстаници, кооперативисти, индивидуалисти, платформисти).
Анархистите са изключително подозрителни към твърденията на някой отделен човек, че той притежава драстично по-голяма проницателност от останалите. Но те вярват, че всеки отделен човек е способен да вижда нещата такива, каквито са, и развиват политическите си практики в съответствие с това.
Искам да се върна към темата за забелязването, защото мисля, че наследството на Гребър ще бъде това, че той забелязваше повече от другите хора и можеше да те заинтригува във въпроси, вариращи от “Хей, забелязвал ли си какво прави този червей”, до “Хей, забелязал ли си, че на никого не му пука, когато само се правя, че работя?
Какво означава да забелязваш малките неща? Означава да вземаш обикновените събития – или липсата на събития – и да го изследваш, за да да разбереш дали няма нещо скрито. Кой всъщност е собственика на това място? Защо изучаваме това? Защото този тип ще ми казва какво да правя?
След като един малък Дейвид Грейбър заживее в съзнанието ти, което ще се случи, ако прочетеш книгите му, всяко тривиално преживяване ще предизвиква въпроси и ще те вкарва в заешки дупки. Преди няколко дни се сетих, че не ми се е случвало да ме нацвъка пиле от много години. Имам усещането, че преди това ми се случваше редовно. Дали паметта ми ме заблуждава? Дали интервалите, на които се случва са статистически малко вероятни? Дали е защото се преместих да живея другаде? Или е изражение на драстичния спад в популациите на птици? Какво вършат птиците всъщност? Защо има гълъби в парка? С какво се занимават?
Примерът с ако от птици може да звучи глупаво. (Защо? Защо мислим това за глупаво?) Но ако живеете в Англия и сте забелязали, че вече не виждате толкова таралежи в градината си, колкото преди двадесет години, това почти със сигурност се дължи на факта, че броят им е спаднал наполовина. Хората, които са живели дълго в Сан Франциско може би са забелязали, че вече няма пеперуди. (Разбира се следващото поколение няма да забележи, защото те никога не са познавали различен свят. Което е ужасяващо). Много хора не забелязват тези неща, или пък ако ги забележат не се чудят защо е така, не им придават важност, не изискват отговори, не се опитват да ги променят. Ако искаме ние да бъдем действащите, а не обектите на въздействието, е необходимо да забелязваме това, което се случва и оформя света пред очите ни.
Дейвид Грейбър бе разказвач с милиони истории за разказване, което често правеше съчиненията му твърде дълги. Така че в почит към духа на неговата работа, позволете ми да ви разкажа една история. Отначало ще изглежда, че няма общо с Грейбър, но обещавам да има.
През изминалите няколко месеца във Френския квартал в Ню Орлиънс, където живея, започнаха да се появяват табели “Не на пешеходния мол” (затворена за трафик търговска улица). Първо бяха само няколко, но стават все повече. Първоначално не им обръщах почти никакво внимание. Занимават ме по-спешни политически въпроси от това дали квартала ще стане по-удобен за пешеходци. Предположението ми беше, че това е поредния случай на “само не в моя двор” – типичната, упорита съпротива срещу нещо разумно, само защото е ново. Но не се замислях точно за какво става въпрос.
Но наскоро отидох да се подстрижа и се разприказвахме с фризьорката за различни неща. Например как турист от Ню Йорк я е попитал най-сериозно дали може да отиде някъде, където непознати хора няма да се опитват да го заговорят – на което тя отговорила “Обратно в Ню Йорк”. Как планира да отвори кафене в квартал, който е бил известен като “Тангото”, защото хората са отивали там да танцуват. Как са ѝ писнали всички тези държавни служители, които ни повтарят да носим маски, но самите те не спазват правилата, и как всичкото това горене и плячкосване на градове е ужасно разрушително и ненужно. (Аз не казах нищо, само го взех предвид. Гледам да не влизам в политически спорове с хора, държащи ножица до врата ми). Накрая стигна и до това, че пешеходният мол е знак за това как всичко се разпада и кварталът се променя за по-лошо.
Пешеходният мол! Най-после ми се отвори възможност да попитам някого за какво по дяволите иде реч. Какво точно е това, като за начало? Тя ми отговори, че затварят една улица за автомобили. Но защо това да е лошо? И тогава фризьорката, която дотогава бях взел за малко политически консервативна, ми каза следното:
Богатите инвеститори в недвижими имоти нямат търпение да трансформират Френския квартал заради големия брой туристи. Ако получат каквото искат, улицата ще се превърне в буквален мол, пълен с магазини от големи вериги. Във Френския квартал все още няма почти никакви търговски вериги и е пълен с интересни малки независими бизнеси. Това отчасти се дължи на войнствеността, с която жителите се отнасят към промените – а именно не допускат никакви. Никакви. Оставете всичко както си е. Разбира се, кварталът се е променял. Това, което някога е било мултиетнически, бохемски квартал, днес е изключително туристическа дестинация. Вероятно голяма част от жилищата са държани празни като инвестиционна собственост. Но, каза ми фризьорката, нещата могат да станат много, много по-лоши. Според нея много възрастни жители може би са готови да продадат домовете си на големите предприемачи. Със все по-малко жители, които да се борят, ще има по-малко съпротива срещу промените. Скоро ще се появи магазин на Whole Foods насред квартаала. Каквото е останало от местните култура и чар, ще изчезне. Ще се превърне в поредния корпоратизиран град в САЩ, само че с няколко хубави стари сгради за разглеждане.
Божичко. Можех да видя това бъдеще. Тя разбира се беше права какво би се случило. В крайна сметка, ако инвеститорите могат да изкарат милиард долара, ако например набутат модернистичен небостъргач в средата на Френския квартал, те ще направят всичко по силите си, за да го постигнат. И, предупреди ме фризьорката, COVID-19 ще бъде използван за смазване на съпротивата. Градските управници, за които тя (с право) казва, че са в джобовете на предприемачите, пробутват проекта за пешеходен мол като уж неутрална страна. По тези планове се работи от години, и сега те използват пандемията за да твърдят, че са нужни повече места за сядане отвън, т.е. нужна е пешеходна улица. Всъщност един местен вестник описа протестиращите жители точно по начина, по който първоначално мислех за тях – като упорити стари запеци, които пречат на Прогресивния, свободен от коли град. (Заглавието бе: “Жители на Френския квартал се бунтуват срещу предложението историческия квартал да стане по-удобен за пешеходци”. Явно мразят удобствата!). Но се оказва, че предложението всъщност ще удари по работниците, защото ще стане по-трудно да стигат до работните си места (там няма къде да се паркира). Във вестника също така пише, че има притеснения за безопасността за работещите за бакшиши, които ще трябва да вървят дълго пеща със заработените през деня пари в брой.
И така: моята фризьорка ненавижда идеята, защото се страхува от посегателство на гигантските корпорации върху нейния малък бизнес, защото знае, че “ако им дадеш инч, те вземат цяла миля”. Поради това трябва да има съпротива дори срещу най-малките и невинно изглеждащи промени, тъй като те са само началото на процеса. Аз от своя страна не бях забелязал нищо от това, защото не наблюдавах как силите наоколо оформят нещата, които са пред очите ми.
Това не беше единственото нещо, което заслужаваше да бъде забелязано в разговора ми с нея. Забелязах, че тя е точно такъв тип човек, какъвто Бърни Сандърс би могъл да привлече на президентски избори: непреклонно анти-корпоративен, но отвратен от лицемерието на елитните либерали. Забелязах колко много означава за нея идентичността на Ню Орлиънс, как говоренето с непознати се счита за незаменим културен навик. Забелязах малки неща, които ще останат в съзнанието ми и може би някой ден ще се окажат полезни.
Навсякъде има много неща за забелязване. Разбира се когато започнеш да забелязваш определени неща е нужно да се замислиш дали пропускаш да забележиш други. Пешеходният мол, ужасяващ символ на студената, безлична корпоративна култура, е “проблем на Френския квартал”. Нарежда се в списъка с несптаведкивости в града и щата Луизиана като цяло, където наскоро хиляди хора трябваше да бягат от домовете си заради поредния ураган, като често не успяваха да намерят убежище. Ако разговаряш с хората в квартала си, ще забележиш техните притеснения. Например факта, че хората в града не могат да си позволят да живеят в къща. Или абсолютно жалките заплати на работещите в услугите, които поддържат туристическата индустрия. Или системата за масово лишаване от свобода. Трябва да отваряме очите си за малките неща, но без да пропускаме големите.
Следвайки примера на Грейбър, трябва да задаваме въпроси за обикновените неща, които ни обкръжават, но за които не сме се замисляли достатъчно. “Забелязах, че хората ми казват да не ходя в квартал X, защото е опасен, но как да знам дали наистина ще е опасно за мен да отида там? Когато казват “опасно” какво точно имат предвид?” ”Забелязах, че всички сервитьори в този ресторант на бели, но в кухнята всички са чернокожи. Защо? “Забелязвам, че ми се казва как “градовете горят” и виждам снимки на горящи сгради по новините, но моят град не изглежда да гори. Колко точно пожари има и как бих могъл да разбера?” Искайте отговори, и не се задоволявайте, преди да сте ги открили.
Когато се връщах към офиса след разговора с фризьорката, се замислих за Дейвид Грейбър, и за това как не съм забелязал първите сигнали за джентрификация и плановете на предприемачите да унищожават всичко, което хората обичат. Мислех за това как нещата са умишлено подредени така, че да не ги забелязваме – затворите са скрити далеч от погледа, експлоатационна работна среда е скрита “отзад”, така че да не се вижда от клиентите, човешката болка се крие зад затворени врати. Това ме притесни и уплаши, защото спирането на неща като бавния възход на авторитарната власт изисква да се обръща внимание на малки, привидно незначителни промени. Почувствах се съкрушен от загубата на Грейбър, защото той вършеше точно това. Той не приемаше нищо, което някой му е казал, без да го проучи, докато е удовлетворен. Творбите му могат да бъдат критикувани справедливо на методологични основания, а анархизмът може и да е ограничен като рамка за политически действия, но той задаваше въпроси, които никой не е задавал преди. Беше озадачен от неозадачаващото.
Загубата на Грейбър е трудна, защото наличието на хора с подобно отношение е ключово за предотвратяване на ужасите и за подобряването на света. Но добрата новина е, че рамката на Дейвид Грейбър отхвърляше идеята, че Дейвид Грейбър е уникален. Тя не предполага, че знанието и разбирането се предават надолу от интелектуалците. Тя третира хората като интелигентни, и ги уважава, вместо да им говори надменно.
Ще ви призная нещо – докато онзи ден се придвижвах към офиса, се разплаках малко, защото и без това всичко през тази година е просто ужасно, нещата стават все по-мрачни, а на всичко отгоре се оказа, че е дошло времето на Дейвид Грейбър. Тогава осъзнах, че единственият начин да не изпадна в пълно отчаяние е да успея истински да интернализирам анархистката нагласа за неограничено неподчинение. За да подсигуря, че смъртта на Дейвид Грейбър няма да е напълно непоправима загуба, трябва да науча уроците му. Зарекох се пред себе си, че винаги ще забелязвам неща. Ще забелязвам какво не забелязвам. Ще помагам на другите да забелязват неща. Ще изобличавам престъпното пропиляване на човешкия потенциал. Ще бъда мил с читателя. Ще гледам на забавата като цел сама по себе си. Ще се опитвам да развивам този тип интелигентност и хумор, каквито Грейбър демонстрираше. И ще се боря, защото това правят анархистите. Те не се примирява с безсмислици или бюрокрация. Те отказват да приемат неизбежността на досадата и разпиляването на дара на живота. Те се осмеляват да изискват „невъзможното“.
Почивай в сила, Дейвид Грейбър.
