Дейвид Грейбър, Brave New Europe*
Дълбокото объркване и недоверие на френските, а и на световните професионални коментатори относно всеки пореден епизод в драмата на „Жълтите жилетки“, е крайно учудващо. Но тази реакция е резултат на почти пълната неспособност да се осмислят начините, по които властта, трудът, както и движенията срещу властта са се променили през последните 50 години, и по-специално от 2008 г. насам. Повечето интелектуалци се справят изключително слабо с разбирането на тези промени.
Нека да започна с две предположения за това, откъде идва объркването:
1. В основаната върху финансите икономика само тези, които са най-близо до средствата за създаване на пари (разбирай инвеститорите и професионалните управленски класи), са в състояние да използват езика на универсализма. В резултат на това всички политически искания, основаващи се на конкретни нужди и интереси, се приемат като проявление на политиките на идентичността. А в случая със социалната база на “Жълтите жилетки”, те не могат да бъдат вписани в друга категория, освен тази на „протофашистите“.
2. От 2011 г. насам по целия свят се наблюдава трансформация на разбирането какво трябва да означава участие в масово демократично движение – поне сред тези, от които може да се очаква да са сред активните. По-старите, „вертикални“ модели на организация бързо отстъпиха на идеята за хоризонталност, където демократичната и егалитарната практика и идеология са в крайна сметка два аспекта на едно и също нещо. Невъзможността да се осмисли това създава у наблюдателите фалшиви впечатления, че движения като “Жълтите жилетки” са антиидеологически, дори нихилистични.
Нека разгледаме контекста за тези твърдения.
След като САЩ отхвърлят златния стандарт през 1971 г., се наблюдава дълбока промяна в същността на капитализма. Повечето корпоративни печалби сега вече не произтичат от производството или дори от маркетинг на някакъв продукт, а от манипулирането на кредити, дългове и „гарантирана рента“.
Правителствата и финансовите институции са все по-интимно обвързани и е все по-трудно да бъдат разграничени едни от други. Властта и богатството – и конкретно властта да се създават пари (т.е. кредити), също на практика са станали едно и също. (Това беше едно от нещата, на което искахме да се обърне внимание по време на „Окупирай Уолстрийт“ с подчертаването на „единия процент“ – тези, които имат способността да превърнат богатството си в политическо влияние, а политическото си влияние – отново в богатство).
Въпреки това политиците и медийните коментатори систематично отказват да признаят новите реалности. Например, в публичния дискурс човек трябва да говори за данъчна политика, сякаш това е преди всичко начин за увеличаване на приходите на правителството, за да финансира то операциите си. В действителност обаче това във все по-голяма степен е просто начин да се гарантира, че средствата за създаване на кредити никога не могат да бъдат демократизирани, и да се преразпределя икономическата мощ от един социален сектор към друг. От 2008 г. насам правителствата помпат нови пари в системата, което – благодарение на прочутия ефект на Кантион – създава предимство за онези, които вече притежават финансови активи, и на техните съюзници-технократи в професионалните управленски класи. Във Франция, разбира се, това са именно макронистите. Членовете на тези класи смятат, че са въплъщения на всеки възможен универсализъм, като разбиранията им за универсалност се коренят в пазара – и все повече в този отблъскващ синтез на бюрокрация и пазар, който формира управляващата идеология на така наречения “политически център”.
В тази нова „центристка“ реалност на работещите хора все повече се отрича възможността за универсализъм, тъй като те буквално не могат да си го позволят. Например способността на един човек да се ръководи в действията си повече от загриженост към природата, отколкото от нуждите на собственото си оцеляване, днес вече представлява пряк страничен ефект на формите на създаване на пари и управленско разпределение на рентите.
Всеки, който е принуден да мисли само за собствените си или непосредствените материални потребности на семейството си, бива разглежда като отстояващ определена идентичност. И докато някои идентичности могат да бъдат разглеждани с унизително снизхождение, то “бялата работническа класа” може да бъде коментирана само като форма на расизъм. Това явление го наблюдавахме и в САЩ, където либералните коментатори си позволиха да твърдят, че ако миньорите от Апалачите са гласували за Бърни Сандърс – социалист-евреин, това все пак трябва да е някакъв израз на расизъм. Същото е и със странното настояване, че „Жълтите жилетки“ трябва да са фашисти, дори и още да не са го осъзнали.
Това са дълбоко антидемократични инстинкти.
За да разберем привлекателността на движението – т.е. на внезапната поява и бързото разпространяване на истински демократичен, дори въстанически политически процес, мисля трябва да се вземат под внимание два до голяма степен незабелязани фактора.
Първият е, че финансовият капитализъм включва ново разпределение на сили между класите, където най-силна е класата на техно-мениджърите (все повече от тях са ангажирани в „безсмислени длъжности“ като част от неолибералната система за преразпределение), заставащи срещу работническата класа, която в момента може по-добре да бъде описана като „обгрижваща класа“ – хората, които отглеждат, поддържат и обслужват (за разлика от старомодното разбиране на работническата класа като „производители“).
Един парадоксален ефект от дигитализцията е, че направи промишленото производство безкрайно по-ефективно и същевременно подцени стойността на работещите в сферата на здравеопазването, образованието и другите сектори на социални грижи.
Това, в комбинация с отклоняването на ресурси към административната класа и съпътстващи съкращения на социалната държава в неолиберализма, означава, че практически навсякъде учители, медицински сестри, домашни работници, фелдшери и други членове на „грижовната класа“, са тези, които са в челните редици на трудовата война.
Сблъсъците между работниците от „Бърза помощ“ и полицията в Париж в началото на декември може да се възприемат като ясен израз на новите динамики. Публичният разговор все още не е достигнал новите реалности, но с течение на времето ще трябва да си задаваме съвсем нови въпроси: например не какви форми на работа могат да бъдат автоматизирани, а кои форми на работа всъщност бихме искали да бъдат автоматизирани и кои не; колко дълго сме готови да поддържаме система, в която колкото повече работата ти е свързана с помагане на друго човешко същество, толкова по-ниско е заплащането ти.
Второ, събитията от 2011 г., като се започне с Арабската пролет, мине се през площадните движения и се стигне до „Окупирай“, изглежда са предизвикали фундаментален разрив в политическите разбирания. Един от начините да знаеш, че е настанал момент на глобална революция е, когато идеите, неотдавна смятани за лудост, изведнъж стават характерни за политическата реалност. Хоризонталната, лишена от лидери, директно демократична структура на Окупирай, например, беше почти универсално окарикатурена като идиотска, мечтателска и непрактична. И веднага след като движението беше потушено, провъзгласена за причината за неговия „неуспех”. Тогава то несъмнено звучеше екзотично – вдъхновено не само от анархистката традиция, но и от радикалния феминизъм и дори от някои форми на религиозност. Сега обаче стана ясно, че се е превърнало в метод по подразбиране за демократично организиране навсякъде – от Босна до Чили и от Хонконг до Кюрдистан. И ако се появи масово демократично движение, може вече да очакваме, че то ще заеме такава форма. Във Франция Nuit Debout („Нощно бдение“ – това беше името на последното голямо протестно движение във Франция от 2016-та година) може да е бил първият път, когато е приета подобна хоризонтална политика в масов мащаб. Но фактът, че движение, съставено първоначално от провинциални работници и самоосигуряващи се, е възприело вариация на този модел, показва ясно, че се сблъскваме с ново фундаментално разбиране за същината на това какво е демокрация.
Практически единствената класа хора, които изглеждат неспособни да схванат тази нова реалност, са интелектуалците. По време на Nuit Debout, голяма част от самозваното „лидерство” на движението изглеждаше неспособно или нежелаещо да приеме идеята, че хоризонталните форми на организация са същинска форма на организация (те просто не можеха да разберат разликата между “отричане от управлението” и “тотален хаос”). По същия начин сега интелектуалците и от ляво, и от дясно, настояват, че „Жълтите жилетки“ са „антиидеологически“. Те просто са неспособни да разберат, че за хоризонтални социални движения синхронът между теория и практика в действителност съществува (понеже минали радикални социални движения са били склонни към съществуване повече на теория, отколкото на практика). Тези нови движения не се нуждаят от интелектуални лидери, които да им осигурят идеология, защото те вече имат такава: отхвърлянето на интелектуалните лидери и възприемането на хоризонтална демокрация.
Роля за интелектуалците в тези нови движения, разбира се, ще има, но тя ще трябва да включва малко по-малко говорене и много повече слушане.
Нито една от тези нови реалности (било то отношенията пари/власт или новите разбирания за демокрация) няма вероятност скоро да изчезне, независимо какво ще се случи в следващия епизод на драмата. Земята се разтърси под краката ни и ние би следвало добре да си помислим от коя страна на барикадата са нашите позиции: редом с бледния универсализъм на финансовата сила или редом с онези, чиито ежедневни грижи правят съществуването на общество възможно.
*Авторът е известен американски антрополог и публицист. Професор по антропология в London School of economics. Грейбър е едно от лицата на движението „Окупирай Уолстрийт“, автор на нашумялата книга „Дългът – първите 5000 години“ (2011 г.).
