Откакто руските войски нахлуха в Украйна по-рано тази година, анализаторите от целия политически спектър се опитват да установят какво точно – или кой – ни доведе до това положение. Фрази като „Русия“, „Украйна“, „Западът“ или „Глобалният юг“ биват подхвърляни така, сякаш обозначават единни политически актьори. Дори в левицата изказванията на Владимир Путин, Владимир Зеленски, Джо Байдън и други световни лидери за „съображения за сигурност“, „самоопределение“, „цивилизационен избор“, „суверенитет“, „империализъм“ или „антиимпериализъм“ често се приемат за чиста монета, сякаш представляват съгласувани национални интереси.
По-конкретно, дебатът за интересите на Русия – или по-точно на руската управляваща клика – в започването на войната има тенденция да се поляризира около съмнителни крайности. Мнозина възприемат думите на Путин буквално, без дори да се запитат дали неговата мания за разширяване на НАТО или настояването му, че украинците и руснаците са „един народ“, представляват руски национални интереси или се споделят от цялото руско общество. От друга страна, мнозина отхвърлят забележките му като нагли лъжи и стратегическа комуникация, която няма никаква връзка с „истинските“ му цели в Украйна.
По свой начин и двете позиции служат по-скоро за мистифициране на мотивите на Кремъл, отколкото за тяхното изясняване. Днешните дискусии за руската идеология често приличат на връщане към времето на „Германската идеология„, написана от младите Карл Маркс и Фридрих Енгелс преди около 175 години. За някои доминиращата идеология в руското общество е истинско представяне на социалния и политическия ред. Други смятат, че простото обявяване, че императорът няма дрехи, ще бъде достатъчно, за да се пробие свободно плаващият балон на идеологията.
За съжаление реалният свят е по-сложен. Ключът към разбирането на това „какво наистина иска Путин“ не е в подбирането на неясни фрази от неговите речи и статии, които отговарят на предварителните предубеждения на наблюдателите, а в провеждането на систематичен анализ на структурно обусловените материални интереси, политическата организация и идеологическата легитимация на социалната класа, която той представлява.
По-долу се опитвам да определя някои основни елементи на такъв анализ за руския контекст. Това не означава, че подобен анализ на интересите на западната или украинската управляваща класа в този конфликт е неуместен или неподходящ, но аз се фокусирам върху Русия отчасти по практически причини, отчасти защото това е най-спорният въпрос в момента и отчасти защото руската управляваща класа носи основната отговорност за войната. Като разберем техните материални интереси, можем да преминем отвъд слабите обяснения, които приемат твърденията на управляващите за чиста монета, и да се придвижим към по-последователна картина на това как войната се корени в икономическия и политическия вакуум, създаден от разпадането на Съветския съюз през 1991 г.
Отвъд етикетите
По време на настоящата война повечето марксисти се позовават на концепцията за империализма, за да теоретизират интересите на Кремъл. Разбира се, важно е към всеки аналитичен ребус да се подхожда с всички налични инструменти. Също толкова важно е обаче те да се използват правилно.
Проблемът тук е, че понятието за империализъм практически не е претърпяло по-нататъшно развитие при прилагането му в постсъветските условия. Нито Владимир Ленин, нито който и да е друг класически марксистки теоретик е могъл да си представи принципно новата ситуация, възникнала с разпадането на съветския социализъм. Тяхното поколение анализираше империализма на капиталистическата експанзия и модернизация. Постсъветското състояние, напротив, е перманентна криза на свиване, демодернизация и периферизация.
Това не означава, че анализът на руския империализъм днес е безсмислен сам по себе си, но трябва да свършим доста концептуална работа, за да бъде той плодотворен. Дебатът за това дали съвременна Русия е империалистическа страна, като се позоваваме на някои учебникарски дефиниции от ХХ век, има само схоластична стойност. От обяснително понятие „империализъм“ се превръща в аисторически и тавтологичен описателен етикет: „Русия е империалистическа, защото е нападнала по-слаб съсед“; „Русия е нападнала по-слаб съсед, защото е империалистическа“ и т.н.
Поради неуспехът да се открие експанзионизъм на руския финансов капитал (като се има предвид въздействието на санкциите върху силно глобализираната руска икономика и западните активи на руските „олигарси“); завладяването на нови пазари (в Украйна, която не успя да привлече почти никакви преки чуждестранни инвестиции, с изключение на офшорните пари на собствените си олигарси); контрол върху стратегически ресурси (каквито и минерални залежи да се намират на украинска земя, Русия ще се нуждае или от разширяваща се индустрия, която да ги усвои, или поне от възможността да ги продава на по-напреднали икономики, която е, изненада, силно ограничена заради западните санкции); или други типични империалистически причини, стоящи зад руската инвазия, някои анализатори твърдят, че войната може да притежава автономната рационалност на „политическия“ или „културния“ империализъм. В крайна сметка това е еклектично обяснение. Нашата задача е именно да обясним как политическите и идеологическите обосновки на инвазията отразяват интересите на управляващата класа. В противен случай неизбежно се оказваме с груби теории за властта в името на властта или за идеологическия фанатизъм. Нещо повече, това би означавало, че руската управляваща класа или е станала заложник на жаден за власт маниак и национален шовинист, обсебен от „историческата мисия“ за възстановяване на руското величие, или страда от крайна форма на лъжесъзнание – споделя идеите на Путин за заплахата от НАТО и отричането на украинската държавност, което води до политики, обективно противоречащи на нейните интереси.
Смятам, че това е погрешно. Путин не е нито жаден за власт маниак, нито идеологически фанатик (този вид политика е маргинален в цялото постсъветско пространство), нито луд. Започвайки войната в Украйна, той защитава рационалните колективни интереси на руската управляваща класа. Нерядко колективните класови интереси само частично се припокриват с интересите на отделните представители на тази класа или дори им противоречат. Но каква класа всъщност управлява Русия – и какви са нейните колективни интереси?
Политическият капитализъм в Русия и отвъд
На въпроса коя класа управлява Русия, повечето хора от левицата вероятно биха отговорили почти инстинктивно: капиталистите. Средностатистическият гражданин в постсъветското пространство вероятно би ги нарекъл крадци, мошеници или мафия. Малко по-възвишен отговор би бил „олигарси“. Лесно е да се отхвърлят подобни отговори като фалшиво съзнание на онези, които не разбират своите управници в „правилните“ марксистки термини. По-продуктивен път на анализ обаче би било да се замислим защо постсъветските граждани наблягат на кражбата и тясната взаимозависимост между частния бизнес и държавата, които думата „олигарх“ предполага.
Както и при обсъждането на съвременния империализъм, трябва сериозно да вземем предвид спецификата на постсъветското състояние. Исторически погледнато, „примитивното натрупване“ тук се случва в процеса на центробежното разпадане на съветската държава и икономика. Политологът Стивън Солник нарича този процес „открадване на държавата„. Членовете на новата управляваща класа или приватизираха държавната собственост (често за жълти стотинки), или получиха многобройни възможности да изтеглят печалбите от формално публични структури в частни ръце. Те се възползваха от неформалните отношения с държавните служители и от често умишлено създадените законови вратички за масово укриване на данъци и изтичане на капитали, като същевременно извършваха враждебни поглъщания на компании в името на бързи печалби с краткосрочен хоризонт.
Руският икономист-марксист Руслан Дзарасов улавя тези практики с концепцията за „вътрешна рента„, като подчертава рентния характер на доходите, получавани от вътрешни лица благодарение на техния контрол върху финансовите потоци на предприятията, които зависят от отношенията с властимащите. Тези практики със сигурност могат да бъдат открити и в други части на света, но ролята им за формирането и възпроизводството на руската управляваща класа е много по-важна поради характера на постсъветската трансформация, започнала с центробежния колапс на държавния социализъм и последвалата политико-икономическа реконсолидация на патронажна основа.
Други изтъкнати мислители, като унгарския социолог Иван Селени, описват подобно явление като „политически капитализъм„. Следвайки Макс Вебер, политическият капитализъм се характеризира с използването на политическата длъжност за натрупване на частно богатство. Бих нарекъл политически капиталисти онази част от капиталистическата класа, чието основно конкурентно предимство се извлича от селективните ползи от държавата, за разлика от капиталистите, чието предимство се корени в технологичните иновации или особено евтината работна ръка. Политическите капиталисти не са уникални за постсъветските страни, но те са в състояние да процъфтяват именно в онези области, където държавата исторически е играла доминираща роля в икономиката и е натрупала огромен капитал, който сега е отворен за частна експлоатация.
Присъствието на политическия капитализъм е от решаващо значение, за да се разбере защо, когато Кремъл говори за „суверенитет“ или „сфери на влияние“, това в никакъв случай не е плод на ирационална мания по остарели понятия. В същото време подобна реторика не е непременно израз на националния интерес на Русия, а е пряко отражение на класовите интереси на руските политически капиталисти. Ако селективните ползи от държавата са основополагащи за натрупването на тяхното богатство, тези капиталисти нямат друг избор, освен да ограждат територията, където упражняват монополен контрол – контрол, който не може да бъде споделен с никоя друга част от капиталистическата класа.
Този интерес към „маркиране на територията“ не се споделя от всички видове капиталисти или поне не е толкова важен за тях. Дългогодишен спор в марксистката теория се съсредоточава около въпроса, ако перифразираме Гьоран Терборн, „какво всъщност прави управляващата класа, когато управлява„. Загадката се състоеше в това, че буржоазията в капиталистическите държави обикновено не управлява пряко държавата. Държавната бюрокрация обикновено се радва на значителна автономия от капиталистическата класа, но ѝ служи, като установява и прилага правила, които са от полза за капиталистическото натрупване. Политическите капиталисти, напротив, изискват не общи правила, а много по-строг контрол върху лицата, вземащи политически решения. В противен случай те сами заемат политически длъжности и ги използват за частно обогатяване.
Много от иконите на класическия предприемачески капитализъм са се възползвали от държавни субсидии, преференциални данъчни режими или различни протекционистични мерки. И все пак, за разлика от политическите капиталисти, тяхното оцеляване и разрастване на пазара само в редки случаи е зависело от конкретния набор от лица, заемащи конкретни длъжности, от конкретните управляващи партии или от конкретните политически режими. Транснационалният капитал можеше и щеше да оцелее и без националните държави, в които се намираха централите му – спомнете си проекта “Seasteading” за плаващи предприемачески градове, независими от всяка национална държава, подкрепен от магнати от Силициевата долина като Питър Тийл. Политическите капиталисти не могат да оцелеят в глобалната конкуренция без поне някаква територия, на която могат да извличат вътрешни ренти без външна намеса.
Класов конфликт в постсъветската периферия
Остава открит въпросът дали политическият капитализъм ще бъде устойчив в дългосрочен план. В крайна сметка държавата трябва да вземе ресурси отнякъде, за да ги разпредели между политическите капиталисти. Както отбелязва Бранко Миланович, корупцията е ендемичен проблем за политическия капитализъм, дори когато го управлява ефективна, технократска и автономна бюрокрация. За разлика от най-успешния случай на политически капитализъм, какъвто е Китай, институциите на съветската комунистическа партия се разпаднаха и бяха заменени от режими, основани на лични мрежи за покровителство, които огъват формалната фасада на либералната демокрация в своя полза. Това често работи срещу импулсите за модернизиране и професионализиране на икономиката. Грубо казано, човек не може да краде вечно от един и същи източник. Необходимо е да се трансформира в друг капиталистически модел, за да се поддържа нормата на печалба, било чрез капиталови инвестиции, било чрез засилена трудова експлоатация, или да се разшири, за да получи повече източници за извличане на вътрешна рента.
Но както реинвестирането, така и експлоатацията на труда срещат структурни пречки в постсъветския политически капитализъм. От една страна, мнозина се колебаят дали да се ангажират с дългосрочни инвестиции, когато техният бизнес модел и дори собствеността им в основата си зависят от конкретни хора на власт. Като цяло се оказва по-удачно просто да се прехвърлят печалбите в офшорни сметки. От друга страна, постсъветската работна ръка е урбанизирана, образована и не е евтина. Сравнително ниските заплати в региона бяха възможни само благодарение на обширната материална инфраструктура и социалните институции, които Съветският съюз остави в наследство. Това наследство представлява огромно бреме за държавата, но от което не е толкова лесно да се откаже, без да подкопае подкрепата на ключови групи избиратели. В стремежа си да сложат край на хищното съперничество между политическите капиталисти, характерно за 90-те години на ХХ век, бонапартистките лидери като Путин и други постсъветски автократи смекчиха войната на всички срещу всички, като балансираха интересите на едни елитни фракции и репресираха други – без да променят основите на политическия капитализъм.
Тъй като хищническата експанзия започва да се сблъсква с вътрешните си ограничения, руският елит се стреми да я възложи на външни изпълнители, за да поддържа размера на рентата чрез увеличаване на добива. Оттук идва и засилването на водените от Русия интеграционни проекти като Евразийския икономически съюз. Те се сблъскаха с две пречки. Едното беше сравнително незначително: местните политически капиталисти. В Украйна например те се интересуваха от евтината руска енергия, но и от собственото си суверенно право да извличат вътрешна рента на своя територия. Те можеха да използват антируския национализъм, за да легитимират претенциите си към украинската част на разпадащата се съветска държава, но не успяха да разработят отделен проект за национално развитие.
Заглавието на прословутата книга на втория украински президент Леонид Кучма „Украйна не е Русия“ е добра илюстрация на този проблем. Ако Украйна не е Русия, тогава какво точно е тя? Всеобщият неуспех на неруските постсъветски политически капиталисти в преодоляването на кризата на хегемонията направи тяхното управление крехко и в крайна сметка зависимо от руската подкрепа, както видяхме наскоро в Беларус и Казахстан.
Съюзът между транснационалния капитал и професионалната средна класа в постсъветското пространство, политически представен от прозападни, неправителствени граждански общества, даде по-убедителен отговор на въпроса какво точно трябва да се развива върху руините на деградиралия и разпаднал се държавен социализъм и представляваше по-голяма пречка пред водената от Русия постсъветска интеграция. Това представляваше основният политически конфликт в постсъветското пространство, който завърши с нахлуването в Украйна.
Бонапартистката стабилизация, въведена от Путин и други постсъветски лидери, насърчи растежа на професионалната средна класа. Част от нея споделяше някои предимства на системата, например ако беше заета в бюрокрацията или в стратегически държавни предприятия. Голяма част от нея обаче беше изключена от политическия капитализъм. Основните им възможности за доходи, кариера и развиване на политическо влияние се криеха в перспективите за засилване на политическите, икономическите и културните връзки със Запада. В същото време те бяха авангардът на западната мека сила. Интеграцията в институциите, ръководени от ЕС и САЩ, представляваше за тях проект за ерзац-модернизация за присъединяване както към „истинския“ капитализъм, така и към „цивилизования свят“ в по-общ план. Това по необходимост означаваше скъсване с постсъветските елити, институции и вкоренения, от епохата на социализма манталитет на „изостаналите“ плебейски маси, придържащи се към поне някаква стабилност след катастрофата от 90-те години.
Дълбоко елитарният характер на този проект е причината той никога да не се превърне в истински хегемон в нито една от постсъветските страни, дори когато е подсилен от исторически антируски национализъм, както беше в Украйна – дори и сега негативната коалиция, мобилизирана срещу руската инвазия, не означава, че украинците са обединени около някакъв конкретен позитивен дневен ред. В същото време това помага да се обясни скептичният неутралитет на Глобалния юг, когато е призован да се солидаризира или с претендираща за велика сила, равностойна на другите западни велики сили (Русия), или с претендираща за периферия на същите велики сили, която не иска да премахне империализма, а да се присъедини към по-добър (Украйна). За повечето украинци това е война за самозащита. Признавайки това, не бива да забравяме и за разминаването между техните интереси и интересите на онези, които твърдят, че говорят от тяхно име, и които представят съвсем конкретни политически и идеологически програми като универсални за цялата нация – оформяйки „самоопределението“ по много класово специфичен начин.
Дискусията за ролята на Запада в подготовката на руската инвазия обикновено се фокусира върху заплашителната позиция на НАТО спрямо Русия. Но ако вземем предвид феномена на политическия капитализъм, можем да видим класовия конфликт, който стои зад западната експанзия, и защо западната интеграция на Русия без фундаментална трансформация на последната никога не би могла да се осъществи. Нямаше как постсъветските политически капиталисти да бъдат интегрирани в ръководените от Запада институции, които изрично се стремяха да ги елиминират като класа, като ги лишат от основното им конкурентно предимство: селективните ползи, предоставяни от постсъветските държави. Така нареченият дневен ред за „борба с корупцията“ беше жизненоважна, ако не и най-важната част от визията на западните институции за постсъветското пространство, широко споделяна от прозападната средна класа в региона. За политическите капиталисти успехът на тази програма би означавал техния политически и икономически край.
В публичното пространство Кремъл се опитва да представи войната като битка за оцеляването на Русия като суверенна държава. Най-важният залог обаче е оцеляването на руската управляваща класа и нейния модел на политически капитализъм. „Многополюсното“ преструктуриране на световния ред би решило проблема за известно време. Ето защо Кремъл се опитва да продаде своя специфичен класов проект на елитите от Глобалния юг, които биха получили своя собствена суверенна „сфера на влияние“ въз основа на претенцията да представляват „цивилизация“.
Кризата на постсъветския бонапартизъм
Противоречивите интереси на постсъветските политически капиталисти, професионалната средна класа и транснационалния капитал структурират политическия конфликт, който в крайна сметка поражда настоящата война. Кризата на политическата организация на политическите капиталисти обаче изостри заплахата за тях.
Бонапартистки режими като този на Путин или на Александър Лукашенко в Беларус разчитат на пасивна, деполитизирана подкрепа и черпят легитимност от преодоляването на катастрофата на постсъветския колапс, а не от активното съгласие, което осигурява политическата хегемония на управляващата класа. Подобно персоналистично авторитарно управление е фундаментално нестабилно поради проблема с приемствеността. Няма ясни правила или традиции за предаване на властта, няма ясно изразена идеология, към която новият лидер трябва да се придържа, няма партия или движение, в което новият лидер би могъл да се социализира. Приемствеността представлява уязвима точка, в която вътрешните конфликти в елита могат да ескалират до опасна степен и в която въстанията отдолу имат по-големи шансове за успех.
През последните години подобни въстания се засилват в периферията на Русия, като включват не само революцията на Евромайдана в Украйна през 2014 г., но и революциите в Армения, третата революция в Киргизстан, неуспешното въстание от 2020 г. в Беларус, а съвсем наскоро и въстанието в Казахстан. В последните два случая руската подкрепа се оказа решаваща за оцеляването на местния режим. В самата Русия митингите „За честни избори“, проведени през 2011 и 2012 г., както и по-късните мобилизации, вдъхновени от Алексей Навални, не бяха без значение. В навечерието на инвазията работническите вълнения се засилваха, а социологическите проучвания показваха намаляващо доверие в Путин и нарастващ брой на хората, които искаха той да се оттегли. Опасността е, че противопоставянето на Путин е толкова по-голямо, колкото по-млади са анкетираните.
Нито една от постсъветските, т.нар. майдански революции не представляваше екзистенциална заплаха за постсъветските политически капиталисти като самостоятелна класа. Те само сменяха фракции на същата класа на власт и по този начин само засилваха кризата на политическото представителство, на която бяха реакция на първо място. Ето защо тези протести се повтарят толкова често.
Майданските революции са типични съвременни градски граждански революции, както ги нарича политологът Марк Бейсинджър. На базата на огромен статистически материал той показва, че за разлика от социалните революции в миналото, градските граждански революции само временно отслабват авторитарното управление и овластяват гражданските общества на средната класа. Те не водят до по-силен или по-егалитарен политически ред, нито до трайни демократични промени. Обикновено в постсъветските страни майданските революции само отслабват държавата и правят местните политически капиталисти по-уязвими към натиска на транснационалния капитал – както пряко, така и косвено чрез прозападните неправителствени организации. Например в Украйна след революцията на Евромайдана набор от „антикорупционни“ институции упорито се прокарва от МВФ, Г-7 и гражданското общество. През последните осем години те не успяха да представят нито един сериозен случай на корупция. Въпреки това те институционализираха надзора върху ключови държавни предприятия и съдебната система от страна на чуждестранни граждани и активисти за борба с корупцията, като по този начин ограничиха възможностите на местните политически капиталисти за получаване на вътрешни ренти. Руските политически капиталисти биха имали основателна причина да се притесняват от проблемите на някога могъщите украински олигарси.
Непредвидени последици от консолидацията на управляващата класа
Няколко фактора помагат да се обясни моментът на нахлуването, както и погрешната преценка на Путин за бърза и лесна победа, като например временното предимство на Русия в хиперзвуковите оръжия, зависимостта на Европа от руската енергия, репресиите срещу т.нар. проруска опозиция в Украйна, застоят на Минските споразумения от 2015 г. след войната в Донбас или провалът на руското разузнаване в Украйна. Тук се стремях да очертая в много широки щрихи класовия конфликт, който стои зад инвазията, а именно между политическите капиталисти, заинтересовани от териториална експанзия, за да поддържат размера на рентата, от една страна, и транснационалния капитал, съюзен на професионалните средни класи – които са изключени от политическия капитализъм – от друга.
Марксистката концепция за империализма може да бъде приложена към настоящата война само ако можем да определим материалните интереси, които стоят зад нея. В същото време конфликтът е свързан не само с руския империализъм. Конфликтът, който сега се решава в Украйна с помощта на танкове, артилерия и ракети, е същият конфликт, който полицейските палки потушиха в Беларус и самата Русия. Засилването на постсъветската криза на хегемонията – неспособността на управляващата класа да развие устойчиво политическо, морално и интелектуално лидерство – е основната причина за ескалиращото насилие.
Руската управляваща класа е многообразна. Някои нейни части търпят тежки загуби в резултат на западните санкции. Въпреки това частичната автономност на руския режим от управляващата класа му позволява да преследва дългосрочни колективни интереси независимо от загубите на отделни представители или групи. В същото време кризата на подобни режими в руската периферия изостря екзистенциалната заплаха за руската управляваща класа като цяло. По-суверенистичните фракции на руските политически капиталисти вземат превес над по-компрадорските, но дори и последните вероятно разбират, че при падането на режима всички те губят.
Започвайки войната, Кремъл се стреми да намали тази заплаха в обозримо бъдеще, като крайната цел е „многополюсното“ преструктуриране на световния ред. Както предполага Бранко Миланович, войната осигурява легитимност на руското отделяне от Запада, въпреки високата цена, и същевременно прави изключително труден обратният завой след анексирането на още повече украинска територия. В същото време руската управляваща клика издига на по-високо ниво политическата организация и идеологическата легитимация на управляващата класа. Вече има признаци на трансформация към по-консолидиран, идеологически и мобилизационен авторитарен политически режим в Русия, като изрично се намеква за по-ефективния политически капитализъм в Китай като модел за подражание. За Путин това по същество е още един етап от процеса на постсъветска консолидация, който той започна в началото на 2000 г., като укроти руските олигарси. Хлабавият разказ за предотвратяването на катастрофата и възстановяването на „стабилността“ на първия етап сега е последван от по-ясно формулиран консервативен национализъм на втория етап (насочен в чужбина срещу украинците и Запада, но и вътре в Русия срещу космополитните „предатели“) като единствен идеологически език, широко достъпен в контекста на постсъветската криза на идеологията.
Някои автори, като социолога Дилън Джон Райли, твърдят, че една по-силна хегемонна политика отгоре може да спомогне за развитието на по-силна контрахегемонна политика отдолу. Ако това е вярно, преходът на Кремъл към по-идеологическа и мобилизационна политика може да създаде условия за по-организирана, съзнателна, масова политическа опозиция, вкоренена в народните класи, отколкото която и да е постсъветска страна някога е виждала, и в крайна сметка за нова социално-революционна вълна. Подобно развитие на свой ред би могло да промени из основи баланса на социалните и политическите сили в тази част на света, като потенциално сложи край на порочния кръг, който я измъчва от разпадането на Съветския съюз преди около три десетилетия.
Володимир Ишченко е социолог и изследовател в Центъра за източноевропейски изследвания към Свободния университет в Берлин. Негови статии и интервюта са публикувани в редица издания като Guardian и New Left Review.
