„Да спрем Португалия в знак на протест”. Това е лозунгът от социалните мрежи, под който днес, на 21 декември, в 17 португалски града начело със столицата на 10-милионната държава се свикват шествия и блокади на пътни артерии, местни администрации, кметства, министерства, парламент, президентство и т. н. Организаторите открито прокламират, че следват примера на френските „жълти жилетки” – сложили са си такъв символ на фейсбук-страницата и са се нарекли „Движение на жълтите жилетки в Португалия”.
Обявяват, че търпението на гражданите се е изчерпало и отправят многобройни, доста еклектични искания към властите. Като цяло откликват на и без това съществуващи недоволства. Настояват например за ново вдигане на минималната заплата, която от 1 януари трябва да стане 600 евро, но това се смята за недостатъчно и призивът е тя да стигне 700 евро. Иска се също сваляне на цените и акцизите на горивата, понижаване на пътните такси, по-добро и достъпно здравеопазване, намаляване на часовете в училище и т.н. – чак до свиване на броя на депутатите в парламента от сегашните 230 на 100.
Обявява се, че протестът ще е мирен и неангажиран с партии или други формации, но с уговорката, че гневът на хората може да ескалира и до радикални нива, а може да има и присламчване на екстремисти, за което организаторите не носели отговорност…
Тоест? Да се готвим ли за лисабонски репортажи с улични безредици, подобни на парижките?
Лятната ми прегръдка с Лисабон отпреди броени месеци не ми позволява да повярвам сега, че там са назрели условия за бунт на „жълтите жилетки” като в Париж. По-скоро вярвам на португалските ми приятели и на доста анализатори в местните медии, според които тръгналият от социалните мрежи днешен протест с емблемата на станалите вече нарицателни сигнални елечета е дело на крайната десница, отдавна жадуваща за исторически реванш и ловко манипулираща обществените настроения.
Като имам предвид как съвсем наскоро в съседна Андалусия ненадейно високи проценти взе крайнодясната партия Vox, професионално напомпана от небезизвестния американски политтехнолог Стив Банън, установил се вече в Брюксел, силно подозирам, че и в Португалия пипа пак той или негови спецове по схемите на управлявания хаос.
Гледам разпространяваните във Фейсбук графици и маршрути за днешния протест в Лисабон и из другите градове и не се съмнявам, че ако наистина се прегради движението на посочените точки дори от шепа хора, хаосът ще е сериозен. В столицата става дума за мостовете „25 април” и „Васко да Гама“ над река Тежу и за ключовия площад „Маркиз де Помбал”. Точно в петъка в навечерието на Коледа блокирането им ще предизвика голяма бъркотия и ще има силно въздействащ ефект, защото ще създаде впечатление за масовост и решителност на протестиращите. Засега потвърдилите във Фейсбук участие в акцията са около 15 000, а общо 45 000 я подкрепят.
Кои се тези хора, как се координират, кой стои зад тях – това засега тъне в дълбока мъгла. Взе пак се знае, че всичко е било задвижено преди десетина дни от седем души, работещи предимно в сектора на високите технологии. Те обаче твърдят, че само са озвучили гласа народен, че недоволството е родено спонтанно и е търсило отдушник, те просто го осигурили.
Но звучат и уверения за подкрепа от Франция, от Италия, от „нашите испански братя”, така че съзнателно се внушава наличието на мащабна международна мрежа. Активното използване и на WatsApp за координация пък навява и асоциации с роднинската за португалците Бразилия, където наскоро именно WatsApp и Фейсбук изиграха решаваща роля за избирането на ултрадесния Жаир Болсонаро за президент на латиноамериканския гигант. Впрочем, сред пъстрото изобилие на имигранти в Португалия бразилската диаспора е най-многобройна.
Полицията вече предупреди, че португалските закони забраняват възпрепятстването на движението по пътните артерии и подобно нещо няма да бъде допуснато. Така че ако организаторите на днешната акция все пак пристъпят към осъществяване на заявените си намерения, може да се очакват несъмнени сблъсъци. Трудно ми е да се освободя от впечатлението, че безредиците изглежда нарочно са планирани, за да се вкара властта в репресивна роля.
Силната португалска протестна традиция носи друг характер – подчертано мирен, без конфронтации с полицията. Там са много развити масовите синдикални борби, социалните движения. Те са с открита, демократична структура, заемат ясни леви позиции. Всички стачки, шествия, митинги или други протестни прояви се провеждат с много стриктна организация, с изявени говорители и лидери, с конкретни искания, с прозрачна информация какви структури и с колко членове стоят зад всяка проява и всяка позиция.
Именно в такъв дух преминаха и цялата поредици стачки през октомври и ноември т.г., организирани с цел да издействат по-социален държавен бюджет. Дори и в момента по същия начин протичат стачки на средния медицински персонал и на затворническите надзиратели, изискващи по-адекватно заплащане.
Заявеният сега бунт на „жълтите жилетки” обаче не се вписва в тази португалска традиция. Той идва сякаш от нищото. Никоя от традиционно изявяващите се с протести организации не го припознава и не му изразява подкрепа. Рефренът в публичните коментари вече го споменах – той е, че зад всичко това най-вероятно стои крайната десница.
Липсва и конкретен повод за сегашната акция. За разлика от френския случай, в Португалия напоследък не са вдигани цените или акцизите на горивата, а електромобилите като цяло са много популярни – купуват се 4 пъти повече, отколкото в съседна Испания. Освен това Португалия има сериозни залежи от литий – ключов материал за производството на батерии, и вече усърдно действа за серийната им изработка за електромобили съвместно с Германия, което ще отвори и много нови работни места.
Така че недоумението е пълно – защо Португалия, защо „жълти жилетки”, защо сега, кому е нужно?
Когато вчера попитах по телефона за всичко това стария ми приятел, българския възпитаник Пауло Тожейра, учил у нас от 1976 до 1987 г., а днес преподавател по музика в град Мариня Гранде и ръководител на един от най-известните младежки музикални състави в Португалия – Tocandar (тук може да се види тяхно изпълнение), той не се поколеба нито за миг: „Тези са фашисти”. И добави: „Бяха заспали, докато управляваха десните. Сега изпълзяват и употребяват натрупаните проблеми и основателното недоволство на хората в своя полза.”
Пауло винаги е бил член на Португалската комунистическа партия. Тази партия в момента е част от специфичната структура на настоящото управление в страната. След изборите през 2015-та бе сформирано правителство на малцинството на Социалистическата партия начело с премиера Антонио Коща, който успя да договори за кабинета си парламентарна подкрепа от комунистите, зелените и Левия блок (формация, сродна на испанската „Подемос”). Без да влизат в правителството, тези сили му осигуряват възможност да управлява, макар в много случаи негови решения, не излизащи извън неолибералното статукво, и да се разминават с техни принципи и становища. Ето защо сред членската им маса има остри спорове дали тази подкрепа всъщност не ерозира и дискредитира въпросните леви партии.
Пауло е сред онези членове на ПКП, които са много критични към ангажирането на партията с правителството на Коща. Според него то „изобщо не е ляво, както не е лява и Социалистическата партия, тя само ни пробутва един подсладен капитализъм”.
Пауло смята, че в ПКП трябва да се организира широка дискусия, за да се определят по-ясно условията за този тъй аморфен съюз, който засега само хвърля сянка върху комунистите и разочарова поддръжниците им. А те не са малко. ПКП има много стабилен електорат, който десетилетия наред ѝ дава по около 10% на национални избори. В местните, в зависимост от региона, получава и още повече гласове. Един от двата най-големи синдикални съюзи в страната е неин. Другият е на социалистите.
По принцип в Португалия всички сякаш са повече или по-малко леви и е някак неприлично да се анонсираш като десен. Това е продължаващият ефект на отхвърляне на половинвековната брутална фашистка диктатура, най-дългата в Европа, която бе съборена едва на 25 април 1974 г. Краят ѝ идва с романтичната „революция на карамфилите”, наричана също и „революция на капитаните”, защото беше извършена от младши офицери, вдигнали безкръвен бунт срещу тогава вече много отслабеното от дълги колониални войни в Африка правителство, наследило починалия през 1970 г. диктатор Антонио Салазар.
Еуфорията от онзи обрат не се е изпарила и до днес, почти 45 години по-късно. А тогава, в средата на 70-те, особено тачени бяха най-твърдо борилите се срещу диктатурата и най-жестоко репресирани от нея комунисти начело с легендарния им водач Алваро Кунял. По-младата Социалистическа партия получи масирана помощ от Социнтерна, за да уравновеси и неутрализира влиянието на ПКП. Десните и консервативни сили, крепили диктатурата, побързаха да си основат нови партии, но засилилото се наляво обществено махало ги накара да си изберат имена, които също звучат като леви и демократични. Оттам идва и парадоксът двете основни десни политически партии в Португалия и до днес да се наричат най-подвеждащо за чужденците – Социалдемократическа партия и Социален и демократичен център.
Именно те управляваха в съюз от 2011-та до 2015-та с премиер Педро Пасос Коельо. Неговото правителство бе онова, което наложи най-драстичните социални орязвания под предлог за борба с кризата и изпълнявайки условията на „спасителния” план на Тройката (ЕС, ЕЦБ, МВФ), овесващ на португалците кредит от 78 млрд. евро. Уволненията и фалитите доведоха до 16% безработица и до масова емиграция на млади и висококвалифицирани кадри, които избягаха да захранват икономиките на Великобритания, Германия, Бразилия или бързорастяща Ангола. 7% от общо 10-милионното население на Португалия я напусна в периода до 2015-та.
Управлението на Пасос Коельо, по време на което според много португалци е било „толкова зле, че по-лошо нямаше накъде”, е моблизиращият фактор, породил и специфичния тип единен ляв фронт, поел властта през 2015-та чрез Антонио Коща. Комунистите заедно със зелените и Левия блок тогава се съгласяват на компромиса да подкрепят социалистите, само за да не допуснат нов мандат на Пасос Коельо.
Когато бях в Португалия през юли т.г., кабинетът на Коща вече имаше почти три години зад гърба си. И беше успял хем да отпусне чувствително колана на португалците, отменяйки доста от рестрикциите и вдигайки минималните заплати и пенсии, хем да постигне икономическа стабилност, нови инвестиции, 2,7% растеж, сваляне на безработицата до 6,8% и т.н. Все впечатляващи успехи, заради които Брюксел вече се прехласва по „португалското чудо”, чийто архитект пък – португалският финансов министър Марио Сентено, бе поставен начело на Еврогрупата.
Наред с макроикономическите постижения, правителството поднася и съвсем практически облекчения на населението. Например, поевтиняване на електроенергията с 5%, допълнителни отстъпки за покриване на сметките на хората с по-ниски доходи, безработните и самотните родители, безплатни учебници за целия курс на задължителното училищно образование, заковаване на таван за студентските такси, сваляне наполовина на ДДС за театралните спектакли и концертите от сегашните 13% на 6% и т.н.
Чудо ли е всичко това наистина и как рефлектира върху хората? Опитах се да го разбера на живо, докато кръстосвах летния, но винаги свеж Лисабон – градът никога не е е спохождан от силни жеги заради постоянния прохладен вятър от река Тежу и близкия Атлантик. Първото, което установих, е, че поне в рамките на историческия център ми е много трудно да срещна… португалци. Защото бурно процъфтяващата туристическа индустрия го е напълнила предимно с чужденци.
От хълма със средновековната крепост „Сао Жоржи” и най-старинния квартал Алфама с тесните му улички, през пълната със заведения и магазини площадна и пешеходна зона в ниското, която затова се и нарича Байша („ниска” – в смисъл, ниската част на града), към артистичния Шиадо и Байро Алто (Високия квартал, разположен на друг хълм), плюс по-отдалечения Белем с Паметника на откривателите, манастира „Жеронимуш” и Кулата „Белем” – навсякъде наистина гъмжи от туристи и звучи реч от всички краища на планетата.
Усещането за Вавилон е пълно, защото и онези, които обслужват това вселенско стълпотворение, също са предимно чужденци – мигранти от близо и далеч. Те са сервитьори, готвачи, продавачи, камериерки, чистачки, строителни работници от многобройните обекти в процес на реставрация – огромна рядкост е сред тях да се падне някой „чист” португалец. Мнозина са преселници от някогашните африкански колонии на Португалия. Вероятно повечето са с португалски паспорти, може и да са родени вече тук, но все едно за тях почти няма шанс да си намерят работа в по-горната социална стълбица. В обслужващата сфера са доста и имигрантите от Бразилия. По сергиите със сувенири пък преобладават пакистанци и афганистанци. Не е рядкост от кухнята на някое заведение да долети и българска реч.
Впрочем, дори и в Алфама, за която туристите продължават да вярват, че пази духа на старинния Лисабон, вече са останали малко от обитавалите някога този квартал местни рибари и занаятчии. А колкото са останали, са все възрастни пенсионери. Днес по-видими са други негови жители – близкоизточни и африкански преселници, приели да се примиряват с битовите неуредици на износената му инфраструктура.
Ако много се зачудите къде са португалците, трябва да наобиколите по-скучните квартали с офиси на банки и корпорации или морската гара, от която в края на работния ден служителите взимат ферибота, за да се пренесат в евтините квартали спални и селски предградия на южния бряг на Тежу.
Иначе – сред туристическото гъмжило, можете да откриете португалци главно между многобройните частни гидове, които неуморно предлагат услугите си за турове на различни езици по обичайните точки за струпвания на чужденци. Например – на площад „Мартим Монис”, където е началната спирка на прочутото трамвайче номер 28. Маршрутът му обикаля споменатата Алфама, както и още куп забележителности. Всеки гост на Лисабон смята за задължителен ритуал пътуването с него. Така на цената на едно трамвайно билетче, което е под 3 евро, или дори напълно безплатно за притежателите на популярната Lisbon Card, които ползват целия градски транспорт гратис, може да се разгледат сума ти исторически места и архитектурни красоти. А из най-тесните улички, където мотрисите се разминават с фасадите „на една боя разстояние”, и буквално да се надникне в живия португалски живот през отворени прозорци и отрупани с пране балкончета.
И на „Мартим Монис”, и в Шиадо, където е било любимото кафене на поета Фернандо Песоа, да не говорим за стигащия до брега на река Тежу просторен „Праса до Комерсио” (Площад на търговията) – навсякъде видях и върволици от открити електромобилчета тип триколки, наричани „тук-тук”, с водачите им в тях, в очакване на клиенти. Във всяко „тук-тук” могат да седнат до 6 души, освен шофьора. Двучасова обиколка из забележителностите излиза около 120 евро – тоест по 20 евро на човек. Много туристи предпочитат именно този транспорт. Но по-спестовните все пак залагат на трамвайчетата.
Доста „тук-тук”-ове се карат от млади жени шофьори. Добре образовани, с отличен английски, френски или немски, те понякога дълго чакат шанса си из своите триколки. И лицата им не са от най-веселите. Може би не точно тази прехрана е била мечтата им. Но друго явно засега не им се отваря, а пък туризмът е най-бързо развиващият се отрасъл в Португалия. Ако преди 10 години е заемал 2,5% от БВП, сега вече обхваща 6%. И ако през 2008 г. Португалия е била посетена от 13 милиона туристи, то днес гостите от чужбина вече са по 21-23 милиона годишно. Тоест – над два пъти повече от 10-милионното население на самата Португалия.
Другият процъфтяващ сектор в португалската икономика е строителството и реставрацията на старинни сгради – правителството стимулира това, като е намалило ДДС-то и за тези дейности. Из целия лисабонски център стърчат строителни кранове, много фасади са в скелета. Работниците, които се катерят из тях, а в обедната почивка отдъхват по стъпалата на някоя съседна катедрала, са предимно имигранти.
Ремонтите вече са освежили и възродили много исторически сгради, строени след голямото земетресение от 1755-та, когато дотогавашният град е бил почти напълно разрушен и се е наложило да бъде издиган наново. Градоустройственият план, изработен по онова време от маркиз де Помбал, и до днес се смята за почти съвършен. Улиците в Байша например са строго перпендикулярни една на друга, площадите са просторни, високите по 5-6 етажа сгради са красиви като дворци. Всичко това сега грее след реставрациите.
Голям „бум” от последните години е изкупуването от чужденци на реновирани апартаменти и цели къщи. Компании и частни лица от над 80 националности трескаво придобиват имоти в Лисабон. Много от тях са превръщани в хостели и хотели. Което пък рязко е качило цените. Днес апартамент в португалската столица струва толкова, колкото и жилище в Берлин.
Много са се повишили и наемите, което също е една от причините в столичния център почти да не се свъртат „обикновени португалци” – просто всичко там им е прекалено скъпо.
С това е свързан и един нов феномен „в сянка”, за който разказа наскоро вестник „Диарио де Нотисиас”. Заможни „предприемачи” изкупуват апартаменти на хубави места в центъра и си търсят за наемателки млади, красиви жени, за предпочитане от провинцията и без стабилни доходи. На момичетата им се предлага изобщо да не плащат наеми за въпросните престижни жилища, но в замяна… да оказват сексуални услуги на мъже, които ще им изпраща собственикът. По шестима на ден. Другото условие е пълна дискретност и съседите нищо да не разберат. Уви, „бизнесът” с тази скрита, „висша” проституция процъфтява… И е още един белег, че не всичко в „португалското чудо” е толкова чудесно…
Приятелят ми Пауло изобщо отказва да говори за „чудо” и не се уморява да критикува правителството, че само залъгва хората: „Уж вдигат пенсиите и ниските заплати. Но с колко? Майка ми получи 15 евро отгоре. При други увеличенията са още по-голяма подигравка – по 2-3 евро. Къде е лявото тук?! Прах в очите и в джобовете.”
Подобно мнение чух и от пусналата корени в Португалия българка Лилия Донкова от курортния град Кашкаиш. Тя е млада и талантлива цигуларка, звезда на камерния оркестър „Кашкаиш-Оейраш”, създаден от баща ѝ – диригента Николай Лалов, отдавна установил се там. Лилия казва: „Нещата в Португалия не са толкова розови, колкото се представят навън. Има подобрение, но е трудно да се каже, че страната е излязла от кризата. Хората плащат страшно високи данъци, има голяма дезорганизация. Вярно, най-ниските заплати и пенсии все пак бяха повишени. Но съживяването на икономиката е главно за сметка на благоприятните ветрове, идващи отвън”.
Кое е това „отвън”, ми обърна внимание друга уважавана в Португалия българска музикантка – Велияна Йорданова, също цигуларка. Тя е концертмайстор на Лисабонската филхармония. Била е поканена преди 28 години с договор и останала. Израслата ѝ тук дъщеря вече е приемана напълно за „своя” от португалците.
Велияна е по-благосклонна от Пауло и Лилия към сегашното правителство. Смята, че много неща са се подобрили в сравнение с предходното дясно управление, на което тя не може да прости най-вече суровите орязвания в здравеопазването и образованието, както и премахването на 14-тата заплата, което лишило много хора от възможността да си плащат ипотеките и така изгубили жилищата си. Сега 14-тата заплата е възстановена, но пораженията в здравната и образователната система още дълго ще трябва да се преодоляват, смята Велияна.
Тя обаче отбелязва като сериозна заслуга на сегашния кабинет начело с премиера Антонио Коща възвръщането на доверието на чуждите инвеститори и вкарването в страната на свежи капитали отвън. Пояснява: „Много сериозни инвестиции прави Китай. Чрез смесени фирми той закупи например акции от националната електрическа компания, като вече взе и мажоритарен дял в нея. Придоби и едно важно морско пристанище. Финансира много строителни и реставрационни проекти. Стъпи сериозно и в курортите, в банковото дело. Интересното е, че напоследък свои инвестиции в Португалия, включително в медиите, прави и бившата португалска колония Ангола, която в момента бележи висок икономически ръст. Но мнозина тук смятат, че зад тези анголски капиталовложения стоят пак китайците, които са в основата и на растежа на самата Ангола. Всички знаем колко сериозно и дългосрочно действат те в цяла Африка. Португалия е удобна врата за тях към целия ЕС”.
Факт е, че по китайски инвестиции португалската икономика е на първо място в Европа и на десето в света. Те представляват 5% от БВП на страната.
Португалско-китайската дружба се развива най-плодотворно и на високо държавно ниво. В началото на декември много успешно посещение в Лисабон направи китайският президент Си Дзинпин. Бяха подписани един куп нови съвместни проекти. Португалия официално се присъедини към любимата транспортно-инфраструктурна инициатива на Пекин „Един пояс, един път”, наричана също „Новия път на коприната”.
Още преди Си да пристигне, премиерът Коща даде триумфалистка пресконференция, на която се похвали колко отлично напредват отношенията между Лисабон и Пекин, как те съвместно ще развиват бизнес по експлоатация на морски ресурси, а също ще осъществяват и изстрелвания на общи „нискобюджетни” космически спътници от Азорските острови.
Португалският премиер коментира доста предизвикателно предупреждението на Брюксел, че ще гледа под лупа китайското проникване в медии и в компании за информационни данни: „Нека ЕС да се концентрира повече върху вътрешните си проблеми и да не се тревожи от външните инвестиции. Нека се погрижи за проблемите на миграцията, за валутния съюз, за Брекзит. А не за онзи, който има доверието да инвестира в една страна, когато други не искат да го правят. В Португалия няма такива китайски инвестиции, които да представляват проблем за ЕС”.
Очевидно е, че внушителният китайски гръб дава доста самочувствие на Коща. То се умножава и от много благоприятните за партията му резултати на миналогодишните местни избори, които подариха на социалистите над 38% от гласовете. А сега сондажите вече са увеличили подкрепата за тях до 40%, което очевидно чертае много позитивна перспектива за предстоящите догодина парламентарни избори. Не е изключено на тях социалистите да вземат абсолютно мнозинство в парламента, което вече ще им развърже ръцете за самостоятелно управление.
В същото време крепящите сегашното правителство левичари от ПКП и Левия блок губят проценти, което, естествено, тревожи хора като Пауло. Ако социалистите догодина станат достатъчно силни, те лесно могат да загърбят сегашните си съюзници като вече ненужни и изхабени патерици, а това ще ги срине пред техния електорат. Има обаче доста анкети, които сочат, че голяма част от избирателите харесват тъкмо сегашния модел на управление, защото той е култивирал у политиците повече диалогичност, способност да се изслушват и уважават, да търсят съвместно, макар и в спорове, оптималните решения. В свой обширен репортаж по тези теми испанското издание „Публико” цитира мнения на интервюирани португалци, че всичко това е повишило като цяло демократичната култура и толерантността в обществото, че хората са станали по-оптимистични, след като са се убедили, че „съществуват работещи алтернативи на неолибералния модел”.
Обобщението може да е и пресилено за наистина с нищо не излизащото извън системата правителство на Коща. Факт е обаче най-малкото един доста нестандартен португалски експеримент, фокусирал вниманието на цяла Европа и произвел все пак най-одобряваното – макар и с логични критики – управление на континента.
Но ето, че на този фон сега внезапно от нищото се появяват „жълти жилетки”. Не със стачка, не с искане за социално-икономически подобрения на несъмнено съществуващите сериозни проблеми. А с призива „Да спрем Португалия”. От какво искат да я спрат? От „опасния” пример, че може да се управлява и така, от прегръдката с Китай или и от двете? Чия държава най-много се дразни от такива неща, високомерничи с Европа и е в търговска война с Пекин? Кой държи да внушава, че алтернативите са само в националистическото, крайното дясно?
Няма как да не опрем пак до идеолога на „тръмповщината” Стив Банън, който дори и вече вън от официалната американска администрация не е престанал да действа, за да направи „Америка велика отново” и доминираща над света. Затова като един „Фигаро тук, Фигаро там” обикаля този свят и сее из него крайнодесни и агресивни популизми, лесно заразяващи общества в криза през социалните мрежи. Банън беше ключов съветник в кампанията на Болсонаро в Бразилия, а сега е в Брюксел с новосформираното си „Движение” (The Movement). И следва открито прокламираната си цел да повлияе на изборите за Европейски парламент догодина, като осигури успех в тях за повече националистически и крайнодесни сили. Разбра се вече, че е помогнал и за възхода на Vox в Испания. Така че е логичният заподозрян и за сегашния очевидно изкуствен политически инженеринг с „жълтите жилетки” в Португалия.
Дали ще се подлъжат португалците по бурни протести, дали ще се изкушат да завият към подкрепа на крайнодесни групи, жонглиращи със социална реторика? Съмнително е – заради общо взето доста високата им политическа култура. А и както припомня Лилия Донкова, те са „имунизирани срещу крайната десница” още от времената на „революцията на карамфилите”. В същото време обаче цигуларката отбелязва и силната консервативност на хората, както и ниското ниво в образованието на по-възрастните поколения. Тя добавя: „Вече има напредък, утвърдили са се добри университети, инвестира се в научни изследвания, медицина, технологии. Уви, за култура парите все не стигат. Но макар и да нямам особена база за сравнение, все пак смятам, че е по-добре, отколкото в България.”
Свои щрихи към колективния портрет на португалците дава и Велияна Йорданова. Въпреки че живее с португалец и е високо ценена в професията, тя все още усеща, че не я приемат напълно като „своя”. „Те са толерантни към чужденците, но дистанцията винаги се чувства. За тях най-важни са семействата им, затворени са в този кръг. Имат винаги много деца, братовчеди, роднини. Това е тяхната среда,” казва Велияна.
Когато питам как пък гледат на преселниците от бившите португалски колонии, Велияна отсича: „Не ги приемат никога – за тях това са слуги. Дали са второ или трето поколение, няма значение. Искат да ги виждат с бели ръкавици, като обслужващ персонал.”
Музикантката припомня, че от кризата най-тежко е пострадала средната класа и особено онази част от нея, която е разчитала на държавни заплати. Обяснява: „Лесно влязоха в дългове и ипотеки, защото смятаха, че доходите им са сигурни. Това започна още през 90-те. После – през 2002 г. – дойде еврото. И всичко поскъпна двойно. Постепенно – дори и петорно. Беше тежък удар! Моля ви, когато приказвате в България за въвеждане на еврото, гледайте колко тежко се отрази това на Португалия! Не го допускайте!… През 2008-а пък се разрази новата криза, провокирана от рухването на пирамидата на Мадоф в САЩ – и нещата още повече се сринаха. Без да са виновни за провалите на банковата система, хората трябваше да я „спасяват”. И отгоре на всичко да понасят приказките на разни европейски емисари, които идваха тук да натякват, че португалците сами са си виновни за всичко, защото мислели само за жени и вино…”
Според Велияна ядът към ЕС се трупа в Португалия не само от тази криза и от суровите рецепти на Тройката, а през всичките години след влизането на страната в Общността през 1986 г.: „Много неща им отне ЕС – съсипа им селското стопанство, риболова, а това са отрасли, които от векове са давали поминъка тук. Ограничени бяха и други производства. Традиционният селскостопански регион Алентежу сега е почти обезлюден. Средната заплата в Португалия е 700-800 евро, а в Европа е двойно повече – над 1400 евро. Тези неща карат хората да негодуват”.
Същевременно музикантката изтъква, че средствата от европейските фондове се оползотворяват в Португалия ефективно и без злоупотреби: „Така си направиха магистралите – ама не като нашите, а с истински високо качество и без да крадат. Освен това си поддържат и оркестрите, и театрите също с европейски пари“.
Споменатият Алентежу с неговия навремето многоброен селски пролетариат беше „червеният бастион” на ПКП. Чувала съм много разкази за революционния дух на хората там от някогашните португалски студенти, които дойдоха да учат в България след „революцията на карамфилите”. Един от тях беше и Пауло Тожейра. Следваше във ВИФ, но освен това пееше и свиреше в музикалния състав, който организира със сънародниците си. Разбира се, че пееха „Грандола, вила морена” – песента, на Жозе Афонсо, дала сигнал за революцията. А също и песни от „червения” Алентежу, които тогава чух за първи път от тях.
С Пауло имахме много общи приятели сред латиноамериканските студенти и емигрантите от Чили, той винаги участваше в митингите за солидарност, във фестивалите за политическа песен, в дискусиите, в бригадите.
Обожаваше и български фолклор. В захлас и виртуозно се беше научил да танцува и хоро, и ръченица. Изпълнението му заедно с една доминиканка е увековечено на снимка, станала по-късно корица на издание със спомени на някогашни латиноамерикански студенти за България.
След дипломирането си във ВИФ Пауло направи и докторантура по рехабилитация на горен крайник в Ортопедията в Горна баня.
В работата си днес като учител по музика в град Мариня Гранде, северно от Лисабон, влага много от своята винаги кипяща енергия. Зарежда с нея и 60-те участници в своя младежки състав за перкусии и гайди Tocandar (още едно тяхно изпълнение може да се види тук). Групата непрекъснато е канена за участия в празници и фестивали, има и многобройни отличия. През лятото беше на турне и в Испания.
Освен типични португалски мотиви, Tocandar изпълнява и авторски съчинения на самия Пауло. А в много от тях той е вплел и български фолклорни мотиви. „Това е съставна част от моята култура,” гордо заявява Пауло. И продължава: „България е втората ми родина. Тя ме прие, когато бях на 19 години, и останах там до 30. Това е важна част от моя живот. България ми даде образование, научна степен, гражданско съзнание, възможност да опозная и други култури, защото общувах със студенти от над 100 страни. Това е огромно богатство. И до днес поддържаме връзка помежду си.”
Пауло не е идвал в България нито веднъж след отпътуването си през 1987-ма, но българският му е перфектен. Признава, че много иска да дойде и да види пряко промените у нас. Засега съди за тях по отзивите на приятели или на българи в Португалия и… „много от тях не са добри”.
Пауло не е безусловен поддръжник на някогашния ни социализъм. Доста неща не са му харесвали, особено „червената буржоазия” и онези от комсомолците, които „проституираха с идеята”, както се изразява. Но веднага подчертава най-важните плюсове от онзи строй, които високо цени: „Образование и здравеопазване на високо равнище. Развито селско стопанство. Спокойствие. Сигурност.”
Безпокои се, че в сегашния свят няма баланс, че има повече войни, повече неразбирателство, повече неравенство, а „пълните магазини не ни правят по-свободни”.
Не е почитател на ЕС и на еврото, не може да им прости погубването на португалския риболов.
Когато го питам дали намира нещо общо между своето поколение, окрилено от онази априлска революция, и днешните младежи, отговаря: „Ние бяхме различни. Аз израснах сред антифашисти – хора солидарни, борещи се против колониалните войни и диктатурата. Днес младите са добри сами по себе си, но съзнанието им е форматирано в училище така, че да служат на системата, да изпълняват чужди повели, а не да мислят самостоятелно. Старая се поне при мен, в Tocandar, да създавам друга атмосфера. Ние всичко обсъждаме, дискутираме. Можем да спорим и с часове за някое решение, но това е добре, защото така те се учат да участват със своето мнение. Някои от младежите при мен всъщност са много проблемни в училище. Случва се директорът понякога да ме пита за някой от тях: какво му правиш на този, че при теб се изявява толкова добре, а иначе създава само неприятности? Ами просто го карам да се чувства важен, че участва в едно общо дело. Градим чувство за чест и за съпричастие. Не можеш да пиеш, да пушиш, когато носиш тениската на Tocandar, защото излагаш всички. А всички искаме да сме най-добрите в нашето изкуство. Но освен това да сме и солидарни, добри хора. Да помагаме на онези от нас, които у дома гладуват, примерно, или имат болни родители. Осигуряваме с общи усилия храни, лекарства. Защото преди всичко друго трябва да сме хора.”
Отначало сметнах за случайност, че и тримата ми събеседници, с които си поговорих „за живота” в Португалия, се оказаха музиканти. Но не, не е случайност. В Лисабон музиката е навсякъде. И то не само магическото фадо. А включително и енергичните ритми от Алентежу, и динамичните танци, изпълнявани пред захласнати туристи насред най-любимата на уличните артисти „Руа Аугуща”. Видеото към текста дава представа и за тази атмосфера.
Всякакви колоритни изпълнители пеят и свирят и на помпозното стълбище с потъващи в Тежу стъпала – единственото, останало от някогашния кралски дворец, рухнал при земетресението през 1755-та. И из многобройните панорамни площадки в разпиления върху седем хълма град. И по сувенирните базари. И в подлезите. И къде ли не.
Разбира се, клубовете за фадо са отделна история. Те са особено многобройни в Алфама и в Шиадо. Има съвсем мънички и интимни, за по няколко души, в които съдържателят готви на бара, докато китаристът си настройва инструмента, а певицата се разпява, наливайки вино на гостите. Има и професионално аранжирани големи ресторанти, в които всички маси са подредени така, че да се виждат и чуват най-добре китаристите и певиците, редуващи се цяла вечер, докато келнерите сноват като безшумни сенки, разнасяйки португалски специалитети като салата от октопод например…
Аз избрах големия и много известен Clube de Fado, надалеч от средновековната катедрала Се, най-старата в Лисабон.
В Clube de Fado е пяла още легендарната Амалия Родригес. Изпълнителите, на които случих, също бяха великолепни. Но най-завладяваща бе емоцията на цялата зала, която беше сякаш едно цяло с певицата и китаристите, докато накрая, разбира се, всички – и професионалните артисти, и гостите – запяха заедно с наелектризираща страст.
Същинският „португалски модел” решавам да припиша именно на чувството за общност и хармоничност на хората тук. Вярвам, че то помага да се гради и култура в политиката.
Е, няма как да се избяга и от противоречията на португалската история и география – вечно мамещия към отплавания и открития бурен океан, дързостта и смелостта на мореплавателите, изявявали се обаче често из чужди земи с бруталност и жестокост…
За онези времена напомня Кулата Белем – символът на Лисабон и на Португалия. Завършена е през 1521 г., при крал Мануел Първи. Тя маркира преливането на река Тежу към Атлантическия океан. От кулата навремето са потегляли и търговски, и военни кораби.
На отсрещния бряг на Тежу е 113-метровият монумент на Христос. До него се стига по моста „25 април”.
Белият Паметник на откривателите е издигнат през 1960 г. като стилизирана каравела. На носа ѝ е принц Енрике Мореплавателя, дал импулс на морските експедиции през 15-ти век. Сред скулптурите са и Васко да Гама, и Магелан, и още много исторически фигури. Площадът край паметника е покрит с мозайка, изобразяваща розата на ветровете.
Наблизо е и е манастирът „Жеронимуш“, строен от 1502 до 1572 г., и църквата към него, в която са погребани Васко да Гама, поетът Луиш Камоиш и четирима крале. Тук мореплавателите са се молили преди плаване.
Манастирът „Жеронимуш“ е под егидата на ЮНЕСКО. В него са разположени Морският и Археологическият музей. Тук през 2007 г. е подписан и Лисабонският договор на Европейския съюз. В една от нишите е погребан поетът Фернандо Песоа.
В същия квартал Белем, досами „Жеронимуш“, се намира и сладкарницата, която още от 1837 г. пази оригиналната рецепта за гордостта на лисабонци – сладкиша с яйчен крем, наречен pastel de nata,. Ако го опитате тук, не само ще сте сигурни в автентичния му вкус, но ще ви излезе само 3 евро и 50 цента. А в центъра на Лисабон е по 5 евро.
Туристическо изкушение е и споменатата крепост „Сао Жоржи”, кацнала на върха на най-високия лисабонски хълм, преливащ в квартала Алфама.
Първите укрепления ги издигат тук още финикийци, древни гърци и картагенци между 8-ми и 3-ти век преди Христа. След тях се окопават последователно римляни и вестготи. А през 8-ми век маврите вдигат истинска крепост. През 12-ти век тя е превзета от португалците. И става резиденция на кралете им до 16-ти век, когато е построен отделен кралски дворец на брега на Тежу.
Днес „Сао Жоржи” подарява на гостите на Лисабон магнетични панорамни гледки към града.
А ето как изглежда „Сао Жоржи“ отдолу – от площад „Фигейра“ с паметника на крал Жоао Първи.
Площадът от два века и половина е традиционно пазарно място. Днес е главно за гастрономически удоволствия от струапните тук сергии. А край тях се изявават и музикални състави. На същия площад се предлагат и много сувенири от характерния за Португалия корк.
Има медальони с каишки от корк, чанти от корк, колани от корк и какво ли не още от корк. А шарките на медальоните и чантите повтарят мотивите на друг португалски патент – азулежу, фино изрисуваните керамични плочки, които покриват много фасади в Лисабон и дори имат свой музей.
С азулежу е украсена и панорамната площадка „Санта Лузиа” с едноименната църква на нея, потънала в цикламените цветове на дърветата наоколо. Върху фасадата на храма две пана с азулежу напомнят сцени от историята на Лисабон. Самата църква е център на Малтийския орден в Португалия.
Площад „Росио” с Националния театър „Мария Втора”, с два фонтана в двата си края, с паметника на крал Педро и с много заведения е едно от любимите места за срещи и общуване в Лисабон. Впрочем, там се навъртат и наркодилъри, които най-открито предлагат хашиш на туристите. А навремето пак на този площад се е вихрела инквизицията.
Иначе Педро Четвърти Португалски и Педро Първи Бразилски в едно лице е създател на първата бразилска конституция.
Недалеч е Дворецът на независимостта – червена двуетажна сграда от 15-ти век, в която през 1640 г. е обявена независимостта на Португалия от Испания. Площадът пред нея днес е любимо място за събиране на хипита и на мигранти.
Хълмовете на Лисабон и различните подемни съоръжения към тях осигуряват многобройни панорамни площадки с отлични гледки. Такава е и тази – на излизане от специалния асансьор, който отвежда в подножието на крепостта „Сао Жоржи”.
Интересни са и подемниците като „Глория”, които наподобяват трамвайчета, на всъщност се движат само напред назад по определен стръмен маршрут.
Най-прочути са асансьорите, вградени в 45-метровата кула „Санта Жуща”, издигната през 1902 г. от ученика на Гюстав Айфел – инженера Мезниер Понсар. Понякога я наричат „лисабонската Айфелова кула”. За разлика от парижката, тя е и полезна – асансьорите ѝ спестяват на хората катеренето по стръмни улици и бързо ги издигат от квартал Байша до Байро Алто.
Така лесно се стига и до квартал Шиадо, на чийто централен площад е паметникът на поета Луиш Камоиш.
Най-важните масови прояви в Лисабон обекновено се организират на Площада на търговията („Праса до Комерсио”), ширнал се на мястото на някогашния кралски дворец и гледащ към Тежу. В средата е паметникът на крал Жозе Първи.
При прилив пясъчният бряг на реката тук става дори за плискане и игра на децата. Водата обаче не е особено чиста, нищо, че индустриалното пристанище е на отстрещния, южния бряг на Тежу.
Самодейна галерия от изрисувани камъни с образите на папа Франциск, на Амалия Родригес, на известни футболисти допълва панорамата на крайбрежната улица, по която рано сутрин мнозина си правят джогинг за здраве, а привечер се разхождат цели семейства.
И тези спокойни изгреви и залези също са част от „португалското чудо”, което, иска ми се да вярвам, все пак има достатъчно жизнени сили, за да не се даде на вносни политтехнологични вируси…
