Венесуела навлиза в решаващата за нея 2018-та година, в която предстои избирането на нов държавен глава, с политически стабилизирано управление, спечелило три последователни избори в рамките на последните 6 месеца. Опозицията от своя страна е дискредитирана пред избирателите от предизвикалите само насилие и жертви улични безредици миналата година. Отслабена е и от вътрешно разделение и съперничества.
Въпреки това и правителството, и опозицията засега успяват да поддържат сравнително конструктивен диалог, който се води с международно посредничество в Доминиканската република и откъдето този уикенд дойдоха оптимистични сигнали за напредък към компромисни решения.
Същевременно икономическите проблеми на страната, утежнени и от американските санкции, далеч не са решени. Върху тази тънка струна със сигурност грубо ще се играе в неизбежното предизборно нажежаване. Но е факт, че правителството търси и прилага ходове, с които съумява до голяма степен да неутрализира щетите от външните атаки, на които е подложено. Такъв ход е например въвеждането на криптовалутата петро, гарантирана с националните резерви от петрол и злато, за да се избегне блокирането на венесуелски държавни разплащания, пробвано вече от санкционния механизъм на САЩ.
Правителството продължава и социалните си програми, за които отделя по 60-70% от приходите в бюджета. В края на 2017-та бе обявено, че вече над 1 900 000 са жилищата, осигурени на крайно нуждаещи се семейства в рамките на стартиралата през 2011-та Мисия „Жилище”. Това са с 200 000 повече жилища от онези 1 700 000, които бяха отчетени само три месеца и половина по-рано – в средата на септември м.г., когато бях в Каракас за участие в световния форум „Всички сме Венесуела”.
За този форум, в който се включиха над 200 делегати от около 60 страни, съм писала вече в няколко репортажа, излизали в „Барикада”. Но много от впечатленията ми бяха останали неразказани. Днес отново се връщам към тях с желанието да покажа повече от лицата на Венесуела, които у нас са слабо познати. И повече от усмивките, които хвана там обективът ми.
Ето няколко от любимите ми кадри заедно с малко статистика.
32 % от 30-милионното население на Венесуела са деца и юноши под 18-годишна възраст. Бъдещето на страната се оглежда и в очите на тази малка красавица.
Днес 82% от венесуелските учебни заведения от различни степени са безплатни и предлагат качествено обучение. А преди 19 години, тоест преди президент да стане покойният вече Уго Чавес и да започне Боливарската революция, такива са били само 30% от учебните заведения.
Младото поколение на Венесуела днес има широк достъп до различни форми за развитие на талантите и заложбите му. Ето тези ученици например са част от Националното театрално движение за деца и младежи.
Усмивката не слиза от лицата на венесуелците. Тя е и първата комуникация с клиентите за тази млада майка и продавачка на банани в центъра на Каракас.
Този младеж е един от стотиците работници в шивашките цехове на индустриалния комплекс „Фуерте Тюна”, за който ще разкажа по-подробно в следващата, втора част на този репортаж.
Казват, че сърцето на венесуелеца тупти най-горещо в типичния национален ритъм хоропо, в така наречената música llanera („музика от долината”). Опознахме тези песни и танци в изпълнение на група млади самодейци във „Фуерте Тюна“.
Чавистките митинги в центъра на Каракас продължават да кипят от ентусиазъм.
Много граждани на венесуелската столица ни спираха по улиците, за да ни поздравят, когато разбираха, че сме делегати на форума „Всички сме Венесуела“.
Още една усмивка от утрешния ден на Венесуела.
Преди да придобие международен мащаб чрез нашия форум в Каракас, в страната е набрало сила националното младежко движение „Ние сме Венесуела”.
На срещата във венесуелската столица Асоциацията за приятелство „България-Венесуела” бе представена от Виктор Простов (вляво) и от мен, пратеничката на „Барикада”. Тук с нас е и младият венесуелец Луис, дошъл от делтата на река Ориноко.
Най-емоционална за нас, чуждестранните гости на форума „Всички сме Венесуела”, бе народната фиеста, с която ни посрещнаха жителите на един от новите квартали, издигнати в рамките на Мисия „Жилище”. Хората имаха пълното основание да празнуват. Апартаментите им се дават не просто изцяло завършени, но дори и обзаведени – с всички мебели и домакински уреди, та чак и с телевизори.
Семействата, които ги получават, преди това са живели в крайно тежки условия, без ток, вода, канализация. Или пък са загубили домовете си при природни бедствия – наводнения, например, когато паянтовите бедняшки постройки, накацали по хълмовете или скрити под мостовете, направо са отнасяни от стихията.
Ето защо да получат жилище с всички удобства за тези хора е огромна радост, врата към нов живот, социално израстване, възвръщане на човешкото достойнство.
Вижте един мост в столицата Каракас, под който все още са останали бедняшки съборетини. Когато човек е тръгнал оттук, той добре може да оцени извършваните в страната промени.
Ето и друг мост пак в Каракас – пространството под него вече е превърнато в спортна площадка, а наоколо има нови блокове и градинки.
Смята се, че венесуелската столица е на 450 години – преди толкова време испанските конкистадори правят в тази живописна долина свое укрепление срещу местната индианска народност каракас, дала и името на разрасналия се по-късно град.
Днес тук живеят около 5 милиона души. В градската архитектура преобладава модерният силует.
Това например са двата разположени наблизо един от друг небостъргачи-близнаци, които до не тъй отдавна бяха най-високите в Латинска Америка.
На панорамните снимки на града ясно личат социалните контрасти – бедността пълзи от модерния център към хълмовете наоколо.
Каракас се намира само на 15 км от карибското крайбрежие, но от морските урагани и бури го пази като заслон 2300-метровата планина Уарайра Репано. Тя е национален парк и до върха ѝ може да се стигне и с лифт.
Правителството на Боливарската революция е изградило също специална транспортна връзка с лифт и за народните квартали, покрили хълмовете около центъра на Каракас. Като например квартала Сан Агустин.
Лифтът е част от системата на градското метро. Направена е удобна връзка със спирките на подземната железница. Всяка от лифтовите кабинки си има собствено име – това е или име на венесуелски щат, или дума, означаваща морална ценност. На тези кабинки например е написано „Етика” и „Равнопоставеност”.
А на тази, с която се разминава кабинката с това момиченце, пише „Свобода”.
Возихме се на лифта в отсечката над квартала Сан Агустин, който отгоре изглежда така.
Тези квартали започват да възникват стихийно в годините на бързата урбанизация – през 60-те, 70-те, 80-те, когато бедняците идват да търсят по-добър живот в столицата, но акумулират само още повече мизерия, социални контрасти, престъпност, отчаяние…
В края на 90-те около 75% от жителите на Венесуела живеят в бедност. Социалната язва дълго не е трогвала никое правителство.
Нещата се променят с избирането на Уго Чавес за президент в края на 1998 г. , последвано от едно от най-жестоките наводнения във Венесуела. То удавя и свлича от хълмовете бедняшките квартали като кална каша. Още тогава Чавес се кълне, че ще се заеме с укрепването на тези квартали, с ремонта на къщите, с осигуряването на ток, вода, канализация. Че ще доведе тук лекари и учители. И започва да изпълнява обещаното. Финансира социалните програми от петролните приходи.
Договаря бартер с Куба, на която изпраща петрол, а в замяна кубински лекари и учители идват да лекуват и ограмотяват забравените от предишни правителства венесуелци.
Преобразованията срещат ожесточеното противопоставяне на десницата у дома и на САЩ отвън. Най-сериозният удар за обръщане на тенденцията е античависткият опит за преврат през 2002 г., който обаче е провален от единния отпор на останалата вярна на конституцията армия и на залелия улиците народ. Чавес триумфално се връща в президентския дворец „Мирафлорес”.
Натискът на САЩ за задушаване на венесуелския пример за алтернативно развитие не възпира, а дори още повече стимулира промените в страната. За да ги гарантира финансово, Чавес форсира координацията между държавите производителки на петрол и международните цени на черното злато тръгват нагоре. Ако до 1998 г. Венесуела е продавала на САЩ петрола си срещу 1 долар за барел, то към 2008-2010 г. цените са 80-100 долара за барел.
През 2007-ма е извършена и т.нар. ренационализация на венесуелската нефтена индустрия, което засилва ролята на държавата в този сектор. Той всъщност е национализиран още през 1976-та, но дълго оставал под влиянието на участващи под различна форма частни, често чужди компании.
Чавес става и мотор на интеграцията между правителствата от т. нар. „лява вълна” в Латинска Америка, лансирайки заедно с кубинския лидер Фидел Кастро инициативата ALBA (Боливарска алтернатива за нашата Америка), а по-късно и CELAC (Общност на държавите от Латинска Америка и Карибието).
В самата Венесуела революционният процес напредва най-демократично, минавайки през избори и референдуми, които се провеждат с прозрачно машинно гласуване. За 19 години след 1999-та венесуелците са гласували вече 24 пъти.
Социалните програми, наричани „мисии”, се разрастват. През 2005 г. ЮНЕСКО обявява страната за свободна от неграмотност след проведена двегодишна масова кампания за ограмотяване. Всеобщото достъпно и безплатно образование обхваща всички възрастови групи. От 2008 г. стартира и програмата за обучение с олекотени портативни компютри Canaima, които държавата осигурява безплатно за всички образователни степени.
Днес венесуелското образование обхваща 10,5 милиона души, или около една трета от общо 30-те милиона жителите на страната, което е два пъти повече, отколкото през 2001-ва.
И още едно сравнение. През 1999 г. Венесуела е разполагала с около 985 000 специалисти с дипломи за техническа квалификация или за университетско ниво. През 2016 г. те вече са 4 милиона и 920 000. Тоест има нарастване от около 400%. До 2019 г. е предвидено притежаващите техническа специалност или университетска диплома да се увеличат с още около 3 милиона.
В момента около 3 милиона са и студентите, които се обучават в 260-те безплатни обществени университета във Венесуела.
За образование Венесуела отделя около 5% от своя БВП. А за здравеопазване – 4%. Здравната мисия Barrio Adentro („Навътре в квартала”) осигурява достъп на лекари и до най-затънтените кътчета на бедните квартали и селища. Там се изграждат консултационни медицински центрове. С течение на годините тази мисия се развива като все по-гъста мрежа. Днес тя вече покрива 100% от територията на страната.
Успоредно се строят и все повече специализирани болници и здравни заведения. Такъв е например Центърът за интегрално здраве „Салвадор Алиенде” или пък грамадната и супермодерна Латиноамериканска детска кардиологична болница в Каракас.
Укрепването и благоустрояването на бедняшките квартали също се превръща в мисия, която стартира през 2009 г. и носи името „Нов квартал трикольор”. Първоначалната идея, лансирана още от Чавес, е ремонтираните жилища да се боядисват в трите цвята на националния флаг – жълто, синьо, червено. Това наистина са преобладаващите цветове при реновирането на кварталите, макар постепенно през годините да се включват и други нюанси.
Материалите се отпускат от мисията. А самите ремонти се извършват от жителите на въпросните квартали, организирани чрез комуналните съвети. Така, в съвместния им труд, се ражда и чувството за общност, и стремежът да се пази и поддържа изграденото.
Ето един от резултатите на обновлението по мисията „Нов квартал трикольор“.
На свой ред през 2011-та стартира и споменатата Мисия „Жилище”. Тя издига нови блокове за семействата с най-остри жилищни нужди. На много места из Каракас видяхме такива сгради.
В по-малките населени места из страната жилищата по тази програма са еднофамилни – като на тази снимка от общината Андрес Бейо в граничещия с Колумбия щат Тачира.
За да разберем пряко за какво става дума, организаторите на форума „Всички сме Венесуела” закараха нас, чуждестранните делегати, в един от най-мащабните новоизграждащи се комплекси в Каракас.
Специфичното за него е, че се намира на територията на обширната военна база „Фуерте Тюна” (Fuerte Tiuna), която носи името на исторически индиански касик (вожд).
Става дума за огромно пространство, в което има и жилищни квартали от типа на софийската „Младост”, и производствени цехове, и училища, и спортни площадки, и, разбира се, военни съоръжения, складове и полигони, защото наистина мястото е военна база.
Тук е разположено включително министерството на отбраната на Венесуела, командването на венесуелската армия, Военната академия, та дори и резиденцията на вицепрезидента на страната.
Във Фуерте Тюна на практика се въплъщава така нареченият гражданско-военен съюз, който според венесуелските ни домакини е важна спойка за гарантиране на Боливарския революционен процес. Военни и цивилни заедно участват в строежите на Мисия „Жилище”, сприятеляват се, споделят общи ценности.
А често градят и романтични продължения…
За това, как се развива Мисия „Жилище” в национален мащаб и как благодарение на нея в Тюна израства цял нов град, ни разказа Илдемаро Виярoел, зам.-министър по мениджмънта в министерството на жилищата и жилищната среда. Презентацията му пред нас бе през септември 2017-та и дотогава по тази програма, от старта ѝ през 2011-та, за крайно нуждаещи се из цялата страна бяха осигурени общо 1 749 153 нови жилища, както личи от диаграмата. А в края на 2017-та вече бяха отчетени 1 936 372 такива раздадени жилища.
Илдемаро обясни, че жилищата не са безплатни, а се дават срещу изгодни кредити за период от 30-35 години с лихва между 4 и 6%. В Тюна ускореното жилищно строителство на общо 10 250 апартамента се извършва от фирми от Китай, Русия и Беларус. Китайските блокове са в тухлен цвят. Беларуските са кремави. Руските са комбинирани.
Ние, чуждестранните делегати на форума „Всички сме Венесуела”, бяхме посрещнати от част от новодомците в Тюна в едно от междублоковите пространства край новите им жилища. Започнаха с венесуелския химн. Записът, който пусна водещият, бе с речитатив и изпълнение на самия Уго Чавес.
Много от тези хора са от бедняшкия квартал Ла Вега, пометен преди няколко години от наводнение и свличания. Били са подслонени във военната база Тюна и ги вкарали още в първите списъци на крайно нуждаещи се семейства по Мисия „Жилище”. Вече са се нанесли в новите блокове.
Те знаят, че дължат това на Боливарската революция и повечето са пламенни чависти. Като тази майка и нейното момченце, което държи венесуелско знаменце с надпис „Ние сме Чавес”.
След като Чавес от записа с химна виква за финал „Да живее Венесуела!”, водещият веднага изрежда още: „Да живее Чавес! Да живее голямата Мисия „Жилище”! Да живее Конституционното събрание!”
Идва и спонтанен възглас от редиците на новодомците: „Да живее Мадуро!” Водещият незабавно реагира: „Така е, да живее нашият президент Николас Мадуро, нашият работнически президент!”.
На фиестата беше пълно с деца и прегръдката с няколко от тях ми остана като най-топъл спомен от този празник.
Често наричат Боливарската революция не само социалистическа, но и феминистка. Така я е определял и самият Чавес. Роден в семейство със седем деца и отгледан като малък заедно с двама от братята си от бабата по бащина линия, той се прекланя пред всеотдайния дух на жената, която е стожерът на венесуелското семейство, грижи се за прехраната и образованието на децата, най-остро чувства социалното неравенство и самоотвержено се бори за справедливост. Жените днес са най-дейните чавистки. На първа линия са в комуналните съвети, в социалните и граждански инициативи, във всички прояви на „участващата демокрация”.
Такава е и Ана Родригес, която взе микрофона при нашето посрещане в Тюна, за да ни увери как тя и съседите ѝ вярват в революцията и в тогава все още наскоро избраното Национално конституционно събрание. Именно тя ни разказа как 191 семейства дошли в Тюна още преди пет години от попиляната от стихиите Ла Вега. Как се научили на дисциплина от приютилите ги военни. Как вече са заселени 23 от общо 43-те строящи се блока. Колко са благодарни „на бог, на Чавес и на Мадуро” за това, че имат нови домове. И със същата решителност и устрем жената не пропусна да заяви, че използва струпалите се камери, за да настои президента и вицепрезидента да дойдат в тази част на Тюна, да видят как живеят хората и да се убедят, че другото може и да е добре, но още им липсва непостроеното засега училище…
Ето така действат чавистките. Не само викат „Вива”, но не се колебаят и да изискват от водачите си. И са убедени, че те ги чуват. Думите на Ана Родригес бяха тиражирани от повечето национални медии и планираният строеж на училище наистина бе пришпорен.
Същата Ана се оказа и сърцето на предимно женската вокално-инструментална група, която разпали огнена фиеста, докато други жени от новодомките ни гощаваха с приготвени от тях местни специалитети.
Повечето чужди делегати, сред които генералният секретар на Финландската комунистическа партия, достолепен професор от Китай, писателка от Аржентина, индийски университетски преподавател и много други, напълно се предадоха на заразителните венесуелски ритми…
(Очаквайте продължението „Лицата на Венесуела: 2. Война, мир и тоалетна хартия“)
