„De mortuis aut bene aut nihil!” („За мъртвите или добро, или нищо!”)
В това смутно време, когато съдбата на Венецуела е на световната арена, когато венецуелският народ е в гърч, разпънат от външен натиск, но понасящ несгодите и лишенията, бранейки своето отечество, природни богатства, суверенитет и независимост, днес страната отбелязва една тъжна годишнина – 6 години без емблематичния Уго Чавес. Ше си позволя да споделя някои впечатления на чуждестранни дипломати, политици и интелектуалци, както и лични впечатления за президента Чавес, управлявал 14 години Венецуела в едно размирно и разделно време за света и за Латинска Америка.
Уго Чавес Фриас (1954-2013) е 48-мият държавен глава на страната, ръководил я от 2 февруари 1999 г. до 5 март 2013 г. Той не се описва с няколко щрихи, защото образът му е сложен, многопластов, както и управлението му – нестандартно и дискусионно. Чавес бе един от най-коментираните президенти в света в новия век. Неудобен за САЩ, директен, безкомпромисен, непредсказуем и мразен от някои държавници в Латинска Америка и в Европа, но харизматичен, авторитетен и колоритен за трети.
Чавес бе обичан от народа си. Блестящ оратор на зрелищни митинги и публични манифестации, той бе най-органичният човек, комуто бе отсъдено да управлява Венецуела. Бе „духът на улицата“ в държавнически образ. В излъчването му имаше нещо магическо или мистично, типично латиноамериканско. Чавес бе човекът на „смутното време”, натурален политически символ на една фолклорна иконография.
Езикът му бе разбираем за масите, които чувстваха едно връщане към родното, венецуелското, към езика на Симон Боливар и Франсиско Миранда, но не към натруфения език на благородника и рицаря. Президентът Чавес говореше на ясния испански език на хората от улицата, без протоколни щампи и без протокол в държанието си с хората. Многомилионните митинги в Каракас започваха с венецуелския химн, който самият Чавес запяваше. Из препълнените зали и площади с червени рубашки на масите за „Ел Команданте-Президенте” се скандираше френетично.
Впечатляващо беше за мен като европейски дипломат да присъствам на такива изяви и да се потопя в това екзалтирано червено множество. Чавес умееше да омае масите – той пееше, рецитираше безпогрешно известни поеми и продължаваше да ораторства завладяващо с часове. Когато говореше, всички венецуелски телеканали прекъсваха емисиите си и предаваха директно от мястото на събитието. Речите му, наситени с примери, песни, стихове, сълзи и смях, огласяни от овации и лозунги, траеха от 3 до 6 часа минимум.
А за движението „чавизъм” накратко ще кажа, че в него съвместно съществуват сложните тенденции на утопичния социализъм, на радикалния социализъм и на християнския социализъм, както и две твърде релевантни константи – дълбоко латиноамерикански национализъм и интеграционизъм. В „чавизма” са вкоренени и преплетени великите мъченици-освободители Симон Боливар и Франсиско Миранда.
Чавес печели изборите с подкрепата на венецуелския народ, която варира между 55-65%. След като живях в този регион, стигнах до извода, че латиноамериканският и европейският социализъм и прогресивните движения почиват в различни социални реалности и затова те са различни, но има едно общо нещо, което е съществено: борба за мир, за човешко развитие и за социална справедливост.
„Енигмата за двамата Чавес“, видяна от Маркес
Нобеловият лауреат за литература колумбиецът Габриел Гарсия Маркес споделя, че се е запознал с венецуелския президент при Фидел Кастро в Хавана, след което Чавес го е поканил да пътува с него в самолета от Хавана до Каракас. Маркес разказва как по време на разговора в самолета Чавес е останал „в образа си на младия креолски полковник, със своята барета на парашутист, с възхитителното си красноречие, смел и твърд, поемайки историческата отговорност към народ и отечество”.
Писателят продължава: „Ние пътувахме през февруари 1999 г., 15 дни след като Чавес бе избран за конституционен президент от народа и бе поел държавната власт във Венецуела. Запознахме се три дни преди пътуването ни – в Хавана по време на негова среща с президентите на Куба и на Колумбия Фидел Кастро и Андрес Пастрана… Първото, което ме впечатли бе неговата фигура, изваяна сякаш от железобетон. Чавес притежаваше непосредствената сърдечност и креолското остроумие на истински венецуелец. Когато ми разказваше за живота си в самолета, открих в него една личност, която съвсем не отговаряше на образа на деспот – представа, която ни изграждаха вече медиите. Това беше един друг Чавес. Но кой от двамата беше истинският?… Самолетът кацна в Каракас в три часа сутринта. Зърнах през прозорчето пелената от светлини на онзи незабравим град, където живях три години, съдбоносни както за Венецуела, така и за моя живот. Президентът се сбогува с мен с карибска прегръдка, с усмивка и с подразбираща се покана: „Ще се видим следващия февруари”. Докато се отдалечаваше между охраната си от помпозни военни и приятели в този ранен час, ме разтърси прозрението, че бях пътувал и разговарял с удоволствие с двама противоположни Чавес. Единият бе онзи, комуто неизбежната съдба бе предоставила възможността да спаси страната си. Другият бе един илюзионист, който би могъл да се нареди в историята като още един деспот”. (Сп. „Камбио де Коломбия”, февруари 1999 г.)
Теодоро Петкоф: „Чавес е латиноамериканският Грамши“
Теодоро Петкоф е венецуелски журналист от български произход, с леви разбирания, бивш партизанин, министър, интелектуалец и лидер на опозицията във Венецуела. Макар в началния период на Чавес да е бил негов привърженик, след това Петкоф се превръща в непримирим бунтар и критик на политиката и управлението му, като години наред не се уморява да изтъква и бичува грешните му ходове. Остава такъв до края на живота си.
Петкоф бе и най-добрият приятел на Габриел Гарсия Маркес, с когото са работили заедно в Каракас като млади журналисти.
Имах възможност да се срещна и да разговарям с Теодоро Петкоф, макар и по тема, свързана с член от неговото семейство, за когото той държеше да бъде с българско гражданство. Това наистина бе изключителна личност, с висок дух и със силно чувство за справедливост, но трябва да кажа, че беше и с труден, чепат характер. Затова много внимавах на срещата ми с него. В политическата част от разговора ни стана дума и за политиката на президента Чавес. Попита ме дали съм се срещала с него и побърза да ми каже, че „двамата са от двете страни на барикадата“, като продължи: „Чавес спечели президентския пост по честен начин, изборите също. Той е силно харизматичен, неповторим оратор, народът го обича… Това, което не може да се отрече на Уго Чавес и което особено отчитам, е, че като президент той сложи на масата най-напред темата за бедността във Венецуела и се опитва да я реши с всички рискове и средства. С „мисиите“ или неговите социални политики Чавес засили социалната помощна система за хората. Но Чавес превърна Венецуела в автокрация или самодържавие, където няма разделение на властите, а цялата власт е концентрирана в ръцете на президента. Каквото и да стане, без Чавес нищо не се урежда… Дразня се, че е авторитарен… Имам чувството, че е самовлюбен и се мисли, а и донякъде е прав, че прилича на италианския политик и комунист-бунтар Антонио Грамши. Но Чавес е различен от италианеца Грамши, Чавес е карибският Грамши… Чавес е с гъвкав ум, много интелигентен, с феноменална памет за история, политики и събития, той е встрастен в книгите, изчел е повече дори от мене и от Габо (Маркес – бел. авт.), но е образован хаотично и в известен безпорядък… Смятам, че има нужда около себе си от истински интелигенти, които да сложат ред и да канализират отделните му „писти в държавното управление“. Когато говорех с него, му казвах винаги да ги потърси… А неговият „социализъм на 21 век“ е тоталитаризъм light”.
На кафе с Чавес в Кито, Еквадор
Като пратеник на българския президент, участвах в церемонията по встъпване в длъжност на еквадорския президент Рафаел Кореа през януари 2007 г. Пристигнах в Кито и бях настанена в хотела сред първите държавни гости – групата президенти от Южна Америка и Испания (тя бе представена от принц Фелипе тогава).
Сутринта преди церемонията слязох на закуска по-рано и седнах на една странична маса. Тъкмо си поръчах кафето, когато в ресторанта връхлетя свитата на президента Чавес заедно с него самия.
Виждайки ме, той се насочи към моята маса и в характерния си кавалерски стил попита дали ще се съглася да пия кафето си в негова компания. Само преди две седмици в президентския дворец „Мирафлорес” в Каракас двамата бяхме говорили за развитие на българо-венецуелските политически отношения. И ето, че сега се срещахме в Кито.
Чавес ме попита как се чувствам в Каракас, който не е Буенос Айрес, знаейки, че преди съм работила в Аржентина, и дали съм срещнала приятели вече… Казах му, че все още приятелите се броят на пръстите в Каракас, но например, преди да замина за Кито, вечерта съм гостувала на Теодоро Петкоф, който е с български корени. Чавес бързо попита: „А как е той? Не сме се виждали скоро“. Отговорих, че е във форма и че продължава да пише и да критикува… Чавес се засмя и продължи: „Теодоро и Габо са неразделни приятели. И в Колумбия, и във Венецуела само можем да се гордеем с такава кройка интелигенти, които носят латиноамериканизма ни и го завещават за поколенията…”. Добавих: „Теодоро Петкоф е и българин. Той настояваше и внучето му, родено в Каракас, да бъде български гражданин. Вас, г-н Чавес, Теодоро Петкоф също Ви цени високо. Каза ми, че сте изчели повече книги от него и от Габо и Ви нарича креолския Антонио Грамши”.
Чавес засия, замисли се и призна, че всички трудове на Грамши е изчел с подчертаване. „Грамши е моят кумир от левите европейски мислители на 20 век. Защото въвежда понятието „културна хегемония“… Той е философът, когото италианския фашизъм затваря със зверската заповед „този мозък да спре да мисли”. Умира през 1937 г. Имам неговите 30 тетрадки от затвора, в които насърчава да се създават интелектуалци от работнически произход и ги определя точно като „органични интелектуалци“. Тази е и моята цел за образованието – обучение на работнически деца, култура, музика, изкуство, за да има будно и просветено гражданско общество във Венецуела”.
Раул Мородо за политиката на президента Чавес
С испанския дипломат и политик академик Раул Мородо, с когото се познавахме от предишните ми мандати в Мадрид, се случихме да сме колеги и да работим заедно в Каракас. Като испански посланик той написа задълбочен дипломатически анализ за политиката на президента Чавес, който съм коментирала неведнъж. Ето част от оценките му: „Уго Чавес демонстративно ненавижда американския президент Буш и е от малкото латиноамерикански лидери, които открито си позволяват да го мразят, защото зад Чавес стои Венецуела, която притежава най-мощното оръжие в региона – петрол и злато, които въпреки противоречията, пътуват редовно за САЩ и за света… За да почувстваш венецуелската реалност, трябва да си се докоснал и потопил в тази действителност и задължително да отчетеш исторически момента. Президентът Чавес беше неизбежен и необходим за Венецуела в този исторически момент. Чавес промени венецуелския политически сценарий и лицето на венецуелската политика. Той е нестандартен политик. Неговият весел и директен стил в контактите му с хората се различаваше коренно от традиционния на предшествениците му и на много други днешни лидери от региона. Малко са толкова провокативните държавници, какъвто бе Чавес в контактите си с бизнесмени, медии и елитната класа, с политическите си противници в страната и в чужбина. Никой венецуелски президент досега не е имал такъв имидж по света, толкова висока международна известност… Чавес притежава голям идеологически и политически синкретизъм, тоест способност да приеме разнородни доктрини. Той съумява да помирява представители на различни доктрини, които нямат връзка помежду им. Чавес извади за свой идеал Симон Боливар, идеалът на венецуелеца. Този идеал се ражда в търсене на национална политическа идентичност, а в международен план – за латиноамериканската интеграция в борба с утопичното мислене…“.
Оливър Стоун и Чавес във филма „На Юг от границата“
Американският режисьор Оливър Стоун представи в Каракас филма си „На Юг от границата”, в който са включени 7 латиноамерикански президенти с интервюта с цел да се разруши грешната представа за тях, тиражирана в медиите в САЩ и в Европа. Според режисьора „това са президентите на власт на този континент, които наистина приличат на народите си. За главен герой на филма избрах Уго Чавес, защото той е истински и това не може да убегне от обектива, той не симулира, в него има нещо наивно, понякога греши и после се поправя, но е внимателен. Той е човек, който можеш да обикнеш, той е личност, която се е посветила на народа си, за да му служи и помага…”
И още от казаното от Стоун в Каракас през 2010-та: „Всички латиноамерикански лидери в един глас заявяват едно и също. Те искат сами да упражняват контрол над своите природни ресурси, да развиват и укрепват регионалните връзки, да бъдат третирани като равни от страна на САЩ и да са независими държави… Президентът Чавес не се оказа диктатор, нито фокусник, както го описваха медиите в САЩ. Чавес беше президентът, който търси икономическо равновесие в региона, Чавес е най-органичният човек, когото съм срещал”.
Наоми Кембъл за Чавес: „Ангел-бунтар“
Моделът Наоми Кембъл, често наричана „черната пантера”, в качеството си на председател на фондацията „Нелсън Мандела” гостува в Каракас през 2008 г. за интервю с президента Чавес. Да си спомним, че и Джина Лолобриджида навремето пътува до Хавана, за да направи фотосесия за Фидел Кастро. Та Наоми, след разговор и среща с венецуелския президент и след като разгледала огромната му библиотека и картини, които той грижливо пази, пише за Чавес: „Лошото момче в световната политика се оказа смел, безстрашен, но не и неразумен човек. Надявам се отношенията между Венецуела и САЩ да се подобрят в близко бъдеще. Каквото и да крие бъдещето, за мен ролята на Чавес ще бъде тази на ангела-бунтар”.
От Чавес в униформа до Чавес в костюм „Армани”
Говореше се често, че в Чавес живеят два различни образа. Единият, облечен като кубински воин, а другият – строго елегантен, в един от 100-те костюма „Армани”, които има в президентския дворец „Мирафлорес”. Разграничаването в облеклото си Чавес прави според срещите си – с червена фланелка и маслинено зелена униформа в стил Фидел Кастро, или с елегантен костюм на европейския дизайнер. Знаеше се, че експертите по протокол се отнасят внимателно към облеклото на „Ел Команданте-Пресиденте“. Ако Чавес отива на официална среща с дипломати или с чужди държавни глави, в този ден той изважда от гардероба „Армани”, за да бъде държавникът със стил. При друг повод, когато облече зеления дочен костюм с червената фланелка, сякаш слага доспехи. Той става войнствен, летят оловни думи… Дръжте се, воинът връхлита… Скрийте се в траншеите … Пристига най-мускулестият от квартала… „Проблемът е, че не знаеш кой е истинският Чавес – войнственият или държавникът в „Армани”? Или и двамата?“, коментира журналистът от „Универсал“ Елиас Рохас през 2010 г.
Игнасио Рамоне за Чавес
Публицистът и анализатор Игнасио Рамоне пише за венецуелския президент в „Монд Дипломатик” през 2007 г.: „Враговете на Чавес по света не се спират пред нищо: държавен преврат, петролни стачки, изтичане на капитали, опити за атентати… Подобно ожесточение не е наблюдавано в Латинска Америка от времето на атаките на Вашингтон срещу Фидел Кастро“.
На 5 март 2013 г. Чавес замлъкна завинаги. Дълго време речите на пламенния държавник и оратор кънтяха на запис, докато залите и площадите опустяха, а народът разбра, че е осиротял.
(Повечето от спомените са от книгата ми „Магията Латинска Америка“, 2011 г. )
