След дълго и тежко боледуване вчера във венесуелската столица Каракас на 86-годишна възраст почина една от най-противоречивите, но и най-страстни личности във венесуелската, латиноамериканската, а и в световната история – Теодоро Петкоф. У нас той е много известен най-вече с факта, че баща му е българин.
Латиноамериканецът с източноевропейски корени нашумява най-силно през 60-те и 70-те години на ХХ век. Прочува се най-вече с пословичната си смелост и с две свои легендарни бягства от затвора.
Впрочем, в самата Венесуела легендата е по-скоро за „братята Петкоф”, тъй като Теодоро има още двама братя, също станали част от революционните борби на онази епоха.
Латиноамериканските приключения на братята са продължение на семейната история – на бащата, българския комунист Петко Петков, родом от пазарджишко село, и на майката Ида Малек, полска еврейка и също комунистка, лекарка по професия. По бащина линия у нас са известни също бабата и дядото на Теодоро Петкоф – Райна и Тодор, които са били членове на БРСДП-тесни социалисти, а после и на БКП.
Бащата Петко е преследван от полицията след Септемврийското въстание от 1923 г., осъден е на смърт и бяга във Виена, за да спаси живота си. Там е съратник на Георги Димитров. После се прехвърля в Чехословакия, където се записва да следва и завършва индустриална химия. В началото на 30-те семейството се установява във Венесуела, а бащината фамилия започва да се изписва по местен маниер – Петкоф.
Не е съвсем ясна точната година, в която Петкоф-Малек пускат венесуелски корени. Според официалната биография на Теодоро Петкоф той е роден във Венесуела, в Батей, щат Сулиа, на 3 януари 1932 г. Което предполага, че родителите му са били там още преди тази дата. Но от друга страна при неговите братя близнаци Любомир (Любен) и Мирко, които се раждат година и нещо по-късно – на 11 май 1933 г., като място на раждане по едни данни фигурира пак венесуелският щат Сулия, но по други е София, столицата на България. Въз основа на тези разминавания години по-късно опоненти на Теодоро Петкоф го обвиняват, че е подправил информацията за родното си място, за да излезе, че е венесуелец по рождение и да има право да се кандидатира за президент на страната. Той отрича.
И тримата братя Петкоф от съвсем млади се включват в нелегалното комунистическо движение. Теодоро влиза във Венесуелската комунистическа партия още 17-годишен, а докато следва икономика в Централния университет на Венесуела (UCV) е и водач на студентската организация там. Братята му са не по-малко дейни. И тримата редовно взимат активно участие в протестните акции срещу диктатора Марко Перес Хименес, властвал от 1952-ра до 1958-ма.
По време на една такава демонстрация през 1956 г. е убит единият от близнаците – Мирко. По-късно баткото Теодоро ще разказва как след трагедията Любен е толкова смазан, «сякаш е изгубил едната си половина». Борбата обаче се развива динамично и на 23 януари 1958 г., когато в Каракас избухва гражданско-военното въстание, свалило Перес Хименес, Любен вече предвожда щурма на сградата на Националната сигурност.
След събарянето на диктатурата (Перес Хименес бяга при своя съратник от Доминиканската република Леонидас Трухийо) демократизацията се осъществява от преходно военно-гражданско правителство, а политическият живот се структурира от сключения през октомври 1958 г. Пакт „Фиксирана точка“. Той е подписан от трите реформистки партии – Демократично действие (социалдемократическа), КОПЕЙ (социалхристиянска) и Републикански демократичен съюз (центристко-националистическа). Това практически е договорка между тях и най-вече между двете по-големи – ДД и КОПЕЙ, за редуване във властта и за взаимно зачитане на изборните победи. Така е поставена основата на двупартийния модел на управление. В пакта не е поканена Комунистическата партия, въпреки че чрез силните си позиции в профсъюзното движение тя е била най-активна в съпротивата срещу предшествалата серия от диктатури, както и най-репресирана от тях. Но Студената война е в разгара си, а новите власти не само не желаят да се карат с американците, а и разчитат на икономическа подкрепа от тях. Така комунистите остават извън легалния политически живот. Междувременно идва победата на Кубинската революция на 1 януари 1959 г. Тя отприщва ново вдъхновение за всички леви движения в Латинска Америка. Карибската близост с Острова на свободата допълнително подсилва ефекта във Венесуела и комунистите там грабват оръжието, за да следват кубинския пример. През 1961 г. партията им обявява въоръжената борба като водеща за революционна промяна на обществото, а година по-късно създава и Въоръжени сили за национално освобождение (ФАЛН), повеждайки градска и селска партизанска война. Теодоро и Любен Петкоф са сред създателите и най-активните фигури във ФАЛН, като първият е по-деен в нелегалната градска „гериля”, а вторият – в операциите по планини и села.
След арест през 1962-ра и бягство от затвора през 1963-та Любен е изпратен от партията в Китай и Виетнам, да се обучава за боравене с експлозиви. На връщане от този курс Любен прави несакнционирана отбивка до Куба, без знанието на ВКП, която вече иска да се отказва от партизанските битки. На Острова на свободата братът на Теодоро настоява за кубинска помощ за крилото на популярния партизански командир Дуглас Браво, което е тръгнало към отцепване от ФАЛН. В крайна сметка бившият комунист Дуглас Браво наистина създава не само отделен Фронт за национално освобождение, но и собствена Партия на венесуелската революция. И пламенният Любен Петкоф е с него.
След дългите уговорки на Любен кубинците склоняват да го подкрепят с 15 свои бойци с опит от битките в Сиера Маестра начело с прочутия полковник Арналдо Очоа и подпомагат дебаркирането на групата на венесуелския бряг в средата на 1966-та. Това не помага особено за консолидирането на вече разпокъсаните партизански сили. Самият Любен през 1969 г. решава да се отцепи заедно с 24-ма бойци от основните сили, за да води «истинска война», но това накрая приключва с емиграция в Куба. Когато през 1973 г. се връща във Венесуела, е арестуван, защото има издадена 18-годишна присъда за терористична дейност. Но скоро е пуснат на свобода в рамките на предприета от тогавашния президент Рафаел Калдера програма за помирение в страната. По-късно Любен Петков работи в националната телефонна компания, занимава се и с износ на цимент за Куба. Умира от рак през 1999 г., докато е на лечение в Лондон.
Още по-колоритни са перипетиите на баткото Теодоро Петкоф. И той като Любен се включва в партизанската война редом до Дуглас Браво. На два пъти го залавят, като и двата пъти става герой в зрелищни бягства.
Първия път – през 1963 г. – имитира пред тъмничарите спукване на язва, за да го прехвърлят в по-леко охраняваната военна болница. За целта изпива предадена му тайно половинлитрова бутилка с бича кръв и повръща артистично съсиреците пред пазачите. Оказал се в болнична стая на 7-ия етаж, навръзва накъсаните на ленти чаршафи от леглото, спуска се по тях от прозореца до земята и изчезва.
Второто бягство също е емблематично. През 1964 г. Теодоро е хвърлен в обща килия в непристъпната военна крепост и казарма Сан Карлос заедно с другарите си Помпейо Маркес и Гийермо Гарсиа Понсе. На третата година от затворничеството – през 1967-а – тримата успяват да избягат по подземен тунел, който другарите им прокопават до тяхната килия от малко магазинче, нарочно наето на улицата срещу крепостта. Съветският литовски режисьор Витаутас Жалакявичес снима през 1972 г. по този случай игралния филм „Тази сладка дума свобода“.
Година преди преди излизането на филма – през 1971-а, Теодоро обаче напуска ВКП заедно с Помпейо Маркес. Причината е в дълбоките идейни разногласия с ръководството на партията и най-вече в големия морален срив, изживян от двамата герои заради навлизането на войските на Варшавския договор в Чехословакия през 1968 г. Терзанията на Петкоф намират отражение и в книгата му, излязла през 1969-а под заглавието „Чехословакия: социализмът като проблем”. Той не приема, че СССР си позволява да се меси в други страни по същия начин, както правят и САЩ.
Разривът е необратим и през 1971 г. Теодоро и Помпейо основават социалдемократическото Движение към социализъм (МАС). Преди да проследим по-нататъшната идейна трансформация на Петкоф, трябва да споменем, че той преживява още един арест през 1969 г. Но остава зад решетките едва 40 дни, след което е помилван в рамките на програма за помирение в страната, стартирана от поелия тогава властта президент Рафаел Калдера, един от съоснователите на социалхриситянската партия КОПЕЙ. Калдера става и гарант за интегрирането в легалната политическа система на помилваните, включително на Теодоро Петкоф и на неговата партия МАС.
Петкоф се отдава на писане на теоретични статии, в които отхвърля като остарели основни тези на марксизма, подлага на остра критика системата в страните от т.нар. реален социализъм, анонсира се като ревностен бранител на демокрацията и като привърженик на демократичния социализъм. От 1974-та нататък многократно е избиран за депутат от партията си МАС, а през 1983-та и 1988-ма е и кандидат за президент, като и двата пъти се класира трети, съответно с 4,17% и с 2,17%.
На изборите през 1993-та Петкоф не се състезава, защото тогава подкрепя кандидатиралия се за нов президентски мандат Рафаел Калдера. Това е периодът след второто управление на президента Карлос Андрес Перес, стъпило на „Вашингтонския консенсус” и рецептите на МВФ за приватизации и девалвации, довело страната до икономически колапс и приключило с отстраняването на Перес от поста му и с неговото бягство в САЩ. Калдера печели изборите с широка подкрепа, будейки надежди, че ще съумее да възроди страната.
Но чудеса не стават и оздравителните мерки са все в същия контекст на МВФ – икономии, приватизации, вдигане на цените, затягане на финансовата дисциплина, орязване на социалните програми и т.н. Банковите фалити са драматични и Калдера си издейства от Конгреса гласуване на извънредни пълномощия – включително суспендиране на някои конституционни права, за да овладее положението.
В прилагането на болезнените мерки президентът Калдера разчита на своя доверен човек и дясна ръка, назначения за министър на координацията и планирането… Теодоро Петкоф. Да, метаморфозите на бившия партизански герой вече са го довели до приемането и прилагането на откровено десните, неолиберални политики на МВФ „за оздравяване на икономиката”. Петкоф става и главен преговарящ с МВФ от името на правителството на Калдера. Внедрява разработената правителствена програма, с която се орязват драстично социалните помощи и дори напълно се премахва системата за социално осигуряване, за да могат да се покриват лихвите по държавните кредити. За първи път след национализацията на нефтената промишленост, извършена от президента Перес през 1976 г., в този сектор отново се допускат чужди частни капитали.
Недоволството на венесуелците от този курс е много голямо. Хората са разочаровани вече от всички изпробвани политически тенденции. Затова на изборите в края на 1998-ма предпочитат да заложат на нещо кардинално ново. И дават предпочитанията си на „боливарската алтернатива” на кандидатиралия се тогава за президент Уго Чавес, бивш парашутист и бивш неуспял метежник срещу неолибералня курс на Перес, излязъл от затвора благодарение на помилване от Калдера. Чавес е избран за президент и встъпва в длъжност в началото на 1999-та.
Още от появата му на политическата сцена Петкоф е твърд негов противник. Прероденият в неолиберал бивш партизанин дори възмутен напуска партията си МАС, която решава да се присъедини към още цял куп леви формации и да подкрепи Чавес на изборите през 1998-ма.
Теодоро основава свой вестник под името Tal cual („Така, както е”) и започва люто да критикува политиката и управлението на Чавес, сравнявайки я със сталинизъм и дори фашизъм. Освен че излива публицистичния си гняв по конкретни събития и поводи, той излиза и с теоретични обобщения. Така например през 2005 г. нашумя статията му „Двете левици”. В нея той очертава разликата между социалдемократическите по същността си правителства, оставащи в рамките на „капитализма с човешко лице”, на президентите Лула да Силва в Бразилия, Табаре Васкес в Уругвай и Рикардо Лагос в Чили от една страна, и венесуелско-кубинския тип социализъм на Уго Чавес и Фидел Кастро от друга.
През 2006-та Петкоф е на път отново да издигне кандидатурата си в тогавашните президентски избори, но накрая предпочита да прелее подкрепата си към общия кандидат на опозицията Мануел Росалес, който обаче губи от Чавес.
В следващите години Теодоро Петкоф отново издава големи теоретични статии под емблематични заглавия: „Иреалният социализъм” (2007 г.), „Чавизмът като проблем” (2010 г.), „Чавизмът на подсъдимата скамейка: минало, настояще и бъдеще на един политически проект” (2011 г.).
Дори и след смъртта на Чавес, Теодоро Петкоф не сваля гарда и продължава все така безкомпромисно да громи чависткия тип социализъм и политиката на сегашния президент на Венесуела Николас Мадуро.
През 2015 г. на Петкоф бе присъдена наградата на името на испанския философ Ортега и Гасет, учредена от испанския вестник „Ел Паис”. Венесуелецът от полско-български произход бе удостоен с нея „за изключителната лична еволюция, превърнала го от партизанин през ранните му години в днешен символ на демократичната съпротива чрез всекидневника, който ръководи”.
Така чрез съдбата си Теодоро Петкоф онагледява траекторията на много други активни дейци на латиноамериканския ляв радикализъм от 60-те и 70-те години, отдавна преминали надясно, някои от тях – дори вече и успешни бизнесмени, капитализирали връзки и средства от миналото. Това е интересно огледало и за подобните метаморфози, през които във времето на източноевропейските преходи преминават доста правоверни дейци от предишните режими.
Вде пак, въпреки полярните оценки за него, Теодоро Петкоф остава забележителна личност с дълбока следа не само в латиноамериканската, но и в световната история.
