От програмите на партиите, които са основни претенденти за формиране на правителство, става очевидно, че евентуалният им кабинет неминуемо ще е позициониран в дясно. След като резултатите от последните избори станаха известни, Ивайло Динев и Станислав Додов публикуваха свое изследване, в което ясно показват, че липсата на противопоставяне по оста ляво-дясно (понеже всички имат десни програми) е изместила основния политически разлом към противопоставянето по линията „протестни/анти-системни“ срещу „системни“ партии. Като за „протестни“ най-често се представят Има такъв народ (ИТН), Изправи се! Мутри вън (ИМВ) и Демократична България-Обединение (ДБО).
Важно последствие от така наложилото се противопоставяне е нежеланието на „антисистемни играчи“ да влизат в коалиции или да си сътрудничат с т.нар. Партии на прехода, които са схващани като опетнени от взаимодействие с или седене във властта (в тази категория се вписват ГЕРБ, ДПС и БСП)1) Както пише Дневник, „единственото изявление на „Има такъв народ“ след консултациите при президента гласи, че няма да се коалира с партиите на статуквото и че евентуално правителство може да се прави само с подкрепата на останалите формации на протестите – „Демократична България“ и „Изправи се! Мутри вън“.. Така политическото противопоставяне става поколенческо и времево (нови и млади срещу стари и изхабени). За имиджа на новите партии на „непокварени“ от (минала) власт и на „ново поколение“ политици от бъдещето спомага и фактът, че техни лидери и функционери взеха участие на летните протести от 2020 г. (някои от, като Отровното Трио от ИМВ, дори бяха организатори). Преплитането на говоренето за политическите противопоставяния като противоречия между стари и млади, разбира се, далеч не е ново. През 1990-те лозунги като „да се даде път на младите“ са типични за антикомунистическата десница, противопоставяща се на БСП, представляващи връзката със социалистическото минало. Днес обаче „миналото“ вече е самия Преход, който най-често се свързва с разруха и корупция, и съответно е онова, от което политическите сили се опитват да се оттласнат, за да апелират към гласоподавателите.
Следващите редове щрихират някои точки на „напрежение“ в така описания разлом и по-конкретно до каква степен представящите се за носители на новото са, така да се каже, стари млади. Разбираемо е желанието за скъсване с изтърканите лица и политици от Прехода. Но дали т.нар. анти-системни и нови формации са в състояние да го актуализират? Сега, когато съставът на новия парламент стана ясен, нека се спрем на на биографичната траектория на част от така наречените антисистемни играчи.
Ще се ограничим с ИТН, партията, смятана за реален победител в тези избори, въпреки второто ѝ място. Днес всички гледат към нея с очакване да съставят правителство, дори и ГЕРБ. Много са точките, в които програмата на ИТН се застъпва с „изтърканите клишета“ от Прехода, показвайки как поне на нивото на политическата си програма и заявки, ИТН няма как да донесе така желаното скъсване с миналото. Но нека погледнем отвъд съдържанието на програмите, към траекторията на някои знакови лица. Там също ще открием приемствености с Прехода, но нека това не се разбира като опит за предварителна делегитимация на евентуално правителство на ИТН. Целта е по-скоро да ги призовем да не се фиксират толкова в поколенческия разлом, защото месианското очакване за идването на някой „истински неопетнен“ политик измества спешната цел за изолация на ГЕРБ в едно твърде далечно (и утопично) бъдеще.
Слави Трифонов: първоначалният популист
Партията на Слави Трифонов се вписва в една дълга серия от патриотични формации2)Въпреки последвалите сравнения с тв-партии като АТАКА и НФСБ, тук искаме да се съгласим с тезата на Ивайло Динев, че ИТН е носител на един „мек патриотизъм“. Например, в партийните програми няма изрични послания срещу етническите малцинства и партията не мобилизира подкрепа с помощта на изключващ анти-цигански национализъм, както прави ВМРО, например. Можем да спекулираме, че това е ефект на естетическата форма на дейността на основните партийни функционери; все пак като балканска музика, чалгата е и цигански, и турски жанр; еднакво популярна е както сред „етнически българи“, така и сред турци и роми. В някакъв смисъл, чалга-форматът на партията ѝ позволява да изрази един „включващ“ патриотизъм, дори и когато възрожденските песни, които музиката на Слави Трифонов и Ку-ку бенд „преопакова“ в популярен рок вариант, съдържат настроения против османския елит и експлоатират паметта за „турското робство“, произлезли от медиите. Партия Атака, която също започна като тв предаване, предизвика сътресение в политиката, когато взе 9% на изборите през 2005 г. и положи началото на неувяхващите политоложки тревоги от т.нар. популизъм. Успехът на ГЕРБ впрочем също не може да се отдели от ролята на Борисов, който официално е главен секретар на МВР по времето на правителството на НДСВ, но практически е своеобразно ПР лице на прокламираната от тогавашното правителство борба с корупцията и организираната престъпност. (Съвсем в началото политолозите и експертите също третираха ГЕРБ като „популистка“, но по-късно се оказа умерена и системна партия на стабилността.)
ИТН изглежда като последната и най-нова брънка в тази традиция на превръщане на медийната видимост в електорална подкрепа. Това обаче пропуска дългата предистория още от най-първите години на прехода на политическата партия, която шоуто Ку-ку, от което тръгва и кариерата на Трифонов, опита да създаде още през 1994 г. Името на партията днес ще прозвучи „популистки“: „Народно движение Ку-ку“, но с дружните усилия на прохождащия синьо-червен естаблишмънт е забранена в зародиш от Върховния съд. Хората около предаването (вече претворило се в Каналето) обаче продължават опитите и през 1997 г. учредяват партията Движение Гергьовден. Това е пряко следствие от протестите срещу БСП през 1997 г., когато натискът върху сценаристите и шоумените да основат политическа партия расте. Както пише Любен Дилов-син3)Дилов-син, Л. и Трифонов, С. (2002). За стърчането. София: Сиела:
На пръв поглед задачата на „Движение Гергьовден“ е ясна – да капитализира натрупания политически дивидент от участието на „Каналето“ в януарските събития, превръщайки го в реална политическа власт. Социолозите са повече от благосклонни към евентуално подобно участие – те смятат, че без особено усилие „Гергьовден“, при ясна идентификация с „Каналето“ ще получи между 9 и 11% от изборните резултати, които ще му гарантират минимум 30 депутати в бъдещия парламент.“
Партията се отказва от участие на парламентарните избори през 1997, а решава да започне от местните две години по-късно. Дотогава съществува в полу-конспиративна форма като обединение на клубове и сдружението „Гражданско общество срещу корупцията.“ През 1999 г. Слави Трифонов възвестява „рестарта“ на партията с патетична статия, в която говори за великденския жертвен агнец и пролетно обновление (на политиката). Гергьовден щедро черпи от народния фолклор и хъшовска митология, но наред с историческите си препратки се заявява и като младежко движение. Същевременно ясно се позиционира като представител на едрия бизнес: на 3 март 1999 г. Каналето събира представителите на най-едрите работодатели от Варненско на конференция, която да начертае стратегия за по-категорично представителство на бизнеса в парламента и изпълнителната власт. Макар и неуспешни, тези ѝ стъпки я правят предвестник на съвременните „национал-популистки“ партии като НФСБ, с които освен медийния произход, споделя и дясната, про-бизнес ценностна и политическа ориентация.4) Както пишат от Гергьовден, „идейната генеалогия на “Движение Гергьовден”, основана изцяло на уважението към стопанската инициативност, собствеността, антиконформизма и неробуването пред силните на деня.“ Освен като предприемаческа, партията се лансира и като партия на гражданското общество и пряката демокрация.
Гергьовден е и (провален) пионер на постполитическия завой в българската политика, който свързваме с разрушаването на двуполюсния модел от страна на Симеон Втори, при влизането му в политиката през 2001 г.. От самото си начало Гергьовден се позиционира като опозиция както на „червените“, така и на „сините“ и носител на едно ново „прагматично“ начало, произтичащо едновременно от народа и бизнеса5)Може да се „напипа“ хомология между структурата на т.нар. „популизъм“ и масовите медии, доколкото и двете се стремят да се харесат на максимално широк кръг хора и да привличат опозиционни една на друга гледни точки, стилизирайки се като опозиция на абсолютно всички („сини и червени“) и представяйки се на изразители на интересите на обикновения човек-потребител.. Например едно от нещата, което партията оплаква през 1999 г., когато опитът да мобилизира едрия бизнес се проваля, е „невъзможността хората да се отърсят от идеологическите си предразсъдъци, от противостоянието комунизъм-антикомунизъм, което не реши нито един важен обществен въпрос през последните три години.“
За разлика от други подобни политици, които направиха прехода от развлекателната индустрия към политиката, Трифонов винаги е бил политически ангажиран шоумен, което отчасти доведе и до разцеплението в сатиричното предаване Каналето (наследило Ку-ку). Важен детайл е, че продуцентската фирма на Каналето е първата, с която БНТ сключва договор за външна продукция, маркирайки траекторията и ориентацията на телевизията към публично-частни партньорства, която доминира и досега. Каналето изиграва ключова роля в т.нар. Януарска революция от 1997 г., която сваля правителството на БСП. Албумът „Хъшове“ бързо бива усвоен като протестен репертоар, а Слави Трифонов прави едно от най-запомнящите си предавания със задраскания знак „завой на ляво забранен,” символизиращ края на опитите да се отлага шоковата терапия под ръководството на БСП. През 1998 г. екипът се разпада, отчасти защото хората около Камен Воденичаров имат не толкова политизирана стратегия за шоуто си (вероятно заради това и загубиха конкуренцията с Трифонов в това поле). Същата година Слави основава шоуто „Хъшове“, което излъчва само един епизод по националната телевизия. То е спряно от БНТ заради критики към правителството, но и заради подкрепата, получена от рекламодателя Овергаз на Сашо Дончев, с който пък води война Иван Костов. Въпреки непримиримите атаки към сините и Костов от страна на кукувци-гергьовци-хъшове, днес не пречи да видим сред кандидат-депутатите от ИТН Иван Радулов, който беше секретар на МВР в правителството на Иван Костов (и който междувременно се оттегли). Любопитен парадокс на историята е това, че Любен Дилов-син, който днес е кандидат на ГЕРБ, бе първият, който коментира изборния резултат от партията на Борисов вечерта след изборите.
ИТН дава много силна заявка за „новост“, доколкото сред критериите за членство има силен филтър за лица, които са участвали в т.нар. „системни партии“ или са били по друг начин асоциирани с политическата класа на Прехода. Въпреки това, филтърът не е лишен от известна пропускливост, поради което там намериха своето място лица с дълги политически биографии като Илко Стоянов (адвокат на застреляния хазартен бизнесмен Йордан Динов) и Иван Хиновски (чието име се свързва с лобизъм за Шеврон и шистовия газ).
С оглед на щрихираните тук политически траектории, някои от които с разгръщане от близо три десетилетия, можем да попитаме как така някои успяват да се преизобретят като „ново поколение“ и ни статукво яли, ни статукво мирисали, а други не? Например, БСП също подкрепяше протестите, телевизията им също излъчваше непрекъснато от площадите, но това не помогна на БСП да се измъкне от имиджа на компрометирана партия от миналото, въпреки че е в опозиция на ГЕРБ от над десетилетие.
В заключение партията на Слави не е израз на ново поколение, а двигател на един от най-ранните процеси от началото на прехода, обвързващ медийното и политическите полета. Макар и под ново име, регистрация и състав, тя не е новост, а маркира връщането си към първото поколение тв-партии, които смесват прагматизъм и патриотизъм, хъшовско перчене и предприемачески хъс. Но и другите протестни партии, които успяха успешно да се преизобретят като „ново поколение“ също прикриват дефицит на новост. Никой от т.нар протестни партии не е невинен откъм асоциации с прехода. Днес пламенни защитнички на народа срещу мутрите, Мая Манолова и Татяна Дончева станаха известни като вносителки на лобистки поправки в интерес на ЧСИ и сутеньори. Или пък ДБО, в което влизат както бивши министри на Борисов (а вероятно и бъдещия премиер от ГЕРБ), така и доста отломки от СДС в неговите разнообразни пермутации (дори и когато самото СДС се коалира с ГЕРБ).
Нека този текст не се чете като опит за тотална делегитимация на опозиционните партии. Той указва границите на желанието „обновление“ чрез запълване липсата на политическо различие с естетическо и поколенческо. С него искаме да ги убедим, че ще сгрешат, ако продължат да настояват с всички сили върху поколенческия разлом, който както показахме тук, е по-скоро несъстоятелен. По-важно от съревнованието помежду им за символ на „неопетнена от Прехода политика“ е да изолират ГЕРБ възможно най-дълго, докато се прокара нужната реформа, за да започне ефективно разследване и съдебно преследване на партията на Бойко Борисов. Само в успешното започване на едно такова начинание, всички опозиционни партии (независимо дали са участвали във властта или не) ще докажат, че са готови да скъсат с досегашното.
ГЕРБ иска да управлява, но не може. Опозиционните трябва да управляват, но не искат. В тази застинала, но едновременно с това бликаща от възможности среда, се появи Слави Трифонов. Хората пожелаха Слави да влезе в политиката, но той никога не е излизал от нея. Както казва политологът Борис Попиванов, той е „едновременно най-познатото и най-непознатото нещо в българската политика“, успявайки едновременно да въплъти както желанието за промяна, така и страхът от радикална такава. Той е добре познатото ново, което от над две десетилетия не излиза от дома ни.
Пояснения: