В категории:Общество

Неолиберализмът на левицата

През 70-те и 80-те години левите партии на Запад се обърнаха към пазарите и пиарите, за да се приспособят към икономическите промени. Резултатите бяха катастрофални

През 90-те Лейбъристката партия на Тони Блеър и Демократическата партия на Бил Клинтън бяха основните двигатели зад износа на политиките на „третия път“ по цял свят

След края на 70-те години политически партии по целия свят започнаха да прегръщат идеологията на свободните пазари, приватизацията и финансиализацията. Макар да обещаваше свобода, този политически проект – обикновено наричан неолиберализъм – донесе рекордни нива на икономическо неравенство и значително ограничаване на демокрацията, особено в развития капиталистически свят.

Изследователите обясняват тази промяна, като сочат победите на новото дясно – персонифицирано от фигури като Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. В новата си книга социологът Стефани Мъдж разказва различна история. В „Предефинираната левица: Западните партии от социализма до неолиберализма”, Мъдж разглежда левите партии в развитите капиталистически страни през последния век и показва как експертите, прикачени към тези партии, са ги тласнали в посоката на „спин-докторите” и пазарите.

В течение на този процес способността на левите партии да представляват интересите на собствените им избиратели от работническата класа ерозира – и обикновените хора реално остават без глас в институциите на властта. Списание Jacobin разговаря с авторката за нейната нова книга, ролята на експертите в демократичните общества и дали е възможно в днешно време да има жизнена, егалитарна политика.

В началото на книгата си заявявате, че левичарството всъщност е преминало през две предефинирания за последния век: първо от социализъм към кейнсианство, и след това от кейнсианство към неолиберализъм. Защо смятате за важно да се анализират тези промени в левицата?

Краткият отговор е, че втората подмяна не би могла да се случи без първата. Дългият е, че социализмът, кейнсианството (или това, което аз наричам „икономистично левичарство”) и неолиберализмът не представляват просто политически идеологии, плуващи в пространството; те са произлезли от определена институционална подредба.

Икономистичното левичарство бе основано на исторически новите, но силни отношения между академичните икономически специалисти и левите партии. Тези взаимоотношения превърнаха Демократическата партия в „лява” в кейнсианския смисъл през 30-те и 40-те години на 20 век. Тези отношения бяха ключови и за придвижването от кейнсианство към неолиберализъм – в крайна сметка и двете системи на мислене са формулирани основно в рамките на икономическите професии.

Бих побързала да отбележа, че нито икономистичното, нито неолибералното левичарство трябва да бъдат разбирани просто като леви партии и политици, повтарящи папагалски каквото казват икономистите. Но след като левите партии станаха зависими от икономическата мисъл, това как икономистите гледат на нещата придоби съвсем нова важност.

В новата си книга сравнявате четири леви партии: британската Лейбъристка партия, германската Социалдемократическа партия (SPD), шведската социалдемократическа партия (SAP) и щатската Демократическа партия. Защо решихте да изучавате траекторията на левицата през точно тези организации? И като се има предвид, че Демократическата партия никога не е била социалистическа, защо смятате, че тя трябва да бъде включвана в анализа за трансформацията на социализма в неолиберализъм?

Имах много конкретни исторически причини да включа тези партии в книгата. Като за начало исках да се занимавам само с партии, които малко или много са съществували през целия двадесети век (това бе малко сложно за германската SPD, която бива забранена в нацистка Германия, но тя реално преживява изгнаничеството в този период).

Също така исках да включа партии, които са били особено влиятелни в международен план – което варира в различните времеви периоди. Германската SPD е била първата, и определено най-мощната масова партия на социалистическата левица при основаването си през 1875 г., така че трябваше да бъде включена, за да може да бъде разбрана историята на социализма. Шведската SAP се превръща в една от най-успешните социалдемократически партии на Запад преди и след Втората световна война, поради което е имала сериозно международно влияние. От своя страна британската Лейбъристка партия става много важна, когато идва на власт след ВСВ, и бе двигател за интернационализацията на политиките на „третия път” през 90-те.

Демократическата партия е по-сложна, защото става въпрос за съвсем различна история. Тя винаги е била масова партия в определен смисъл – но не в социалистически или идеологически смисъл. Включих я, защото след като водещата либерална фракция на „Новия курс” в Демократическата партия прегръща кейнсианството по време на рецесията през 1937 г., организацията става донякъде сравнима със социалдемократическите и лейбъристки партии. И не на последно място, през 90-те Демократическата партия също е основен износител на политиките на „третия път” в Европа и други части на света. Затова се нуждаех от тази партия в историята.

В центъра на вашия анализ за предефинирането на левицата освен политическите партии са и хората, които вие наричате „партийни експерти”. Защо партийните експерти са важни за обяснението на траекторията на западното левичарство през последния век?

Първо е нужно да дадем дефиниция. Аз разглеждам партийните експерти в много широк смисъл, като хора във и около партиите, които се доказват като ценни стратези, автори на речи и анализатори. Това са хора, които се занимават с произвеждането на аргументи за това как стоят нещата и какво трябва да правят по въпроса партиите и правителствата. Фокусът ми е върху това какво реално правят тези хора и каква е ролята им вътре в партиите, независимо какви са формалните им специалности, пълномощия, позиции и титли. Така че „партиен експерт” може да е консултант, журналист, икономист, политик или всякакви други неща. Причината партийните експерти да са важни е в това, че те оформят това, което се предлага на публиката като демократични политики – определят кое е политическо и за какво е възможно да се гласува. Така че има голямо значение как партийните експерти виждат нещата.

В книгата си твърдя, че партийните експерти имат по-особено значение за левите политики. Исторически погледнато, левите партии играят много специална роля, защото твърдят, че са най-добрите представители на бедните, обезправените и декласираните групи – т.е. тези групи, които нямат времето, парите, връзките и другите ресурси, за да участват пълноценно в политическия процес. Така че експертите на левите партии се предполага да артикулират интересите на най-слабите в демократичната политика. Това е много, много голяма отговорност.

Четейки книгата ви бях изненадан да науча, че много от партийните експерти в по-ранния период са идвали от социалистически сдружения, клубове и леви вестници и издания.

Да, това е донякъде изненадващо, особено от днешна гледна точка. Политиката днес е изцяло наситена с професионалисти – консултанти, стратези, експерти от тинк-танкове, медийни говорещи глави. Но не винаги е било така. Ясно се вижда, че в края на 19-ти и началото на 20-ти век журналистите и вестникарите са били най-важните партийни експерти, особено за левицата. В книгата си наричам тези фигури „партийни теоретици”, защото те често са писали и редактирали издания, подкрепяни от партиите, така че са зависели от партиите, за да си изкарват хляба.

Партийните теоретици са били важни по няколко причини. Първо, ако се върнем достатъчно назад, за да разпознаем огромната важност на журналистите за оформянето на социалистическата теория – това се отнася за много от най-важните ранни социалистически и марксистки интелектуалци – имаме много полезна начална точка за анализ. Можем да проследим техния произход (как са станали партийни експерти) и какво се е случило с тях: защо са западнали до степен, че днес да се изненадваме, че изобщо е имало такива фигури? Разбира се можем да се запитаме и дали фактът, че партийните теоретици са били партийно-зависими журналисти, е имало значение за това как гледат на нещата.

Те са били важни и защото журналистите са променили курса на политическата история. Не е ясно дали без тях марксизмът конкретно, или социалистическата теория по-общо, щяха да се превърнат в основа за трайна международна дискусия. Самият Маркс е бил академично образован, но голяма част от писанията му са направени като журналист. Някои анализатори считат, че другарството, сътрудничеството и кръстосаната критика, които характеризират живота на журналиста в средата и края на 19-ти век, са директно свързани със социалистическото и марксистко въображение. Така че ако се съгласим, че социалистическата теория е една от най-важните линии на мислене в модерната история, то тогава също така трябва да се съгласим, че свързаните с партиите журналисти са сред най-важните интелектуални фигури в историята.

Има още една причина, поради която партийните теоретици са важни, която има значение и за политика и днес. Фактът, че влиянието на журналистите в миналото е изненадващо за нас, показва, че разбирането за „експерт” или „експертиза” варира през историята, и освен това е политически определено. В това се съдържа урок: съвременните политически партии имат специални възможности да легитимират (и в известен смисъл – да създават) експерти, независимо от това какви постижения, образование, умения или професионални позиции имат тези хора. Те могат изкуствено да повишават стойността на определени умения, форми на познание и модели на комуникация – и също така могат да изключват и маргинализират други.

Левите партии трябва да приемат по-сериозно този си капацитет. Има твърде много политически стратези и коментатори, и твърде малко хора, които нямат лъскави етикети, но от първа ръка познават трудностите в своите общности, които биват обсъждани в днешните политически дебати. Може би ако левите партии вземат по-насериозно способността си да произвеждат експерти, те биха могли да култивират политика, която е по-включваща и представителна.

Как се е оформила връзката между левите партии и икономическите дисциплини и какви са ефектите от това?

В книгата си пиша, че много от създадената взаимна зависимост между мейнстрийм икономистите и левите партии се е формирала по време на Голямата депресия и междувоенния период. Има няколко причини това да се случи.

Едната е, че всички са били съгласни, че са налице големи икономически проблеми, но икономическите факти са били спорни (това е период преди да има широкодостъпни, стандартизирани икономически статистики). Имало е голямо политическо търсене на хора, които например могат да посочат точно мащаба на безработицата и факторите, които я причиняват.

Друга причина се е намирала в самата икономическа наука: икономическите професии (тогава далеч по-малко и тепърва оформящи се) са привличали много студенти, заинтересувани от проблемите на бедността, трудовите отношения, разпределението на доходите и безработицата. Тези студенти обаче често са се сблъсквали с нежеланието (или неспособността) на преподавателите да отговорят на тези притеснения. Това предизвика един вид поколенчески бунт, от който се ражда нов вид икономическа наука (подобни неща се случват и в момента, между другото).

На трето място, в Западна Европа левите партии вече са се утвърдили достатъчно, за да могат да инвестират в привличането на по-млади, високообразовани хора към лидерските позиции. В Демократическата партия подобно привличане на кадри започва чрез кампанията на Франклин Рузвелт (създаването на прословутия „мозъчен тръст”).

Накратко – през 20-те и 30-те години се заражда едно ново поколение от технически способни икономисти, които предлагат отговори за левите политически приоритети, докато в същото време левите партии създават по-тесни връзки с университетите и икономическите професии.

Ефектите от това са огромни. В известен смисъл тази взаимна зависимост вкарва „кейнсианството” в мейнстрийма – и помага на кейнсианската теория да стане част от икономическата ортодоксия. Тази зависимост също така подсилва способността на левите партии да формират коалиции, да печелят избори и да управляват икономиките в периода след войната. На последно място, но не и по важност, тази взаимна зависимост създава един вид задна врата за влияние върху политиките на левицата – чрез професионалните икономисти, вместо чрез партиите.

Според вас партийните експерти, които заменят партийните теоретици, са имали „кейнсианска етика”. Какво означава това?  

„Кейнсианската етика” се отнася за начина, по който доминиращите икономически експерти в левите партии през 60-те – хора, които аз наричам „икономически теоретици” – гледат на икономиката, политиката и връзките между двете. За кейнсианската етика е основна идеята, че работата на икономиста е да предлага стратегически полезни анализи и съвети – съвети, които да помагат на левите партии да поддържат коалиции, да отговарят на исканията на организирания труд, да водят преговори, да прокарват социални политики на преразпределение и да се харесват на по-широка част от обществото. С други думи за тях „добрият” икономически съвет е и политически полезният такъв.

Социологическият аргумент тук е, че кейнсианската етика е свързана със ситуацията, в която са се намирали тези икономически теоретици: с единия крак в левите партии, а с другия в икономическата професия. С други думи, кейнсианската етика е израз на реалното преживяване на тези хора, които от една страна са изявени икономисти, а от друга политически стратези, съветници или държавни служители. За хора с подобен жизнен опит, кейнсианската икономика е била просто здрав разум.

Кейнсианските икономически теоретици са подменени в левите политически партии, когато кейнсианската икономика като дисциплина изпада в криза през 70-те. Защо се случва това и с какъв вид експерти ги заменят партиите?

Стандартният отговор е, че „стагфлацията” – увеличаващите се нива на безработица и инфлация през 60-те и 70-те – е убила кейнсианството, защото е потвърдила аргументите на монетаристите (конкретно на Милтън Фридман). Така стагфлацията бе използвана за доказателство, че кейнсианството е погрешна наука.

Но реалната история е доста по-сложна. Икономическите събития се реални – например цените на горивата изведнъж стават много високи, което е очевидно за всички – но интерпретацията какво означават тези събития е съвсем различно нещо. Интерпретациите се правят от хора, а хората винаги имат някакви пристрастия. В книгата си посочвам, че разказът „стагфлацията уби кейнсианството” е произведена от хора с пристрастия и инвестиции – понякога политически, понякога професионални, а понякога и двете.

Стагфлационната критика е политическа, не само научна. Сред тези икономисти, обявили кейнсианството за мъртво през 70-те, има академици, финансови икономисти, понякога свързани с центъра и десницата икономисти, но не и свързани с леви парти икономически теоретици. Наративът за стагфлацията и кейнсианството има и професионален аспект – това отчасти бе критика към икономистите, които са твърде политически ангажирани, поради което не са достатъчно научни. И тази критика очевидно спечели, което фундаментално промени икономическата професия, като уби кейнсианската етика.

Така че към кого се обърнаха левите партии след това? Обърнаха се към един нов тип икономисти, които гледаха на света, и на своята роля в политиката, по много различен начин. В книгата си обозначавам тези икономисти с абревиатурата „TFE” (транснационални, финансово ориентирани икономисти). Според мен тези икономисти не са били „неолиберални”, но са имали това, което можем да наречем „неолиберална етика”. Те разбират отговорностите си от гледна точка на разрастването и поддържането на пазарите (под което често се разбира само финансовите пазари), дори като това работи директно срещу интересите на левите избиратели – и оттам и на левите партии.

Смятате ли, че възходът на неолиберализма се обяснява по-добре чрез приемането му от страна на левите партии, отколкото чрез политическата победа на десницата?

Да. Десните партии никога не са претендирали, че представляват обезправените, нито са защитавали политики, които да изолират хората от пазарните сили. Това, че десницата прегръща идеологията на свободните пазари през 80-те е важно, но не и изненадващо. Според мен е спорно дали това наистина е било популярен ход в електорален смисъл – това се случва в период на нарастващо политическо отчуждение и намаляваща избирателна активност. В този контекст левите партии са били единствената политическа сила, способна да се противопостави сериозно на пазарната логика. Но те направиха точно обратното през 90-те.

Това имаше както електорални, така и културни последствия. В електорален аспект „губещите” от „глобализацията” – които са наистина много хора, включително цели общности – се оказаха без партия, която да говори от тяхно име. В културно отношение, критиката към неолибералния ред бе маргинализирана и отхвърлена като сфера на „радикалната” левица, вместо да бъде вкарана в мейнстрийм политическия дискурс, където ѝ е мястото.

Вие пишете, че възходът на транснационалните, финансово ориентирани икономисти е свързан с този на политическите стратези и пиари в левите партии. Защо?

TFE икономистите бяха тези съветници на левите партии, които приемаха за даденост, че пазарите са някаква „естествена сила“ . Те специализираха в това да поддържат пазарите щастливи и настояваха, че движения от пазарите растеж е добър за всички. Но всичко това бе изградено върху полуистини. Първо – пазарите, особено финансовите, се превръщат в „сила”, ако хората ги изградят, изолират ги от обществен и правителствен контрол и ги спасяват, когато се провалят. Левите партии, управляващи в края на 90-те и началото на 21 век, правеха точно това, следвайки съветите на TFE икономистите. Второ: това, което е добро за пазарите, не задължително е добро за семействата, общностите, младите хора, възрастните, надничарите или жертвите на дискриминация, както и за много други. Това е особено вярно, когато под „пазари” се разбира само финансовите такива.

Близката история съдържа достатъчно доказателства и по двете точки.

И какво правят левите партии, ако вече нямат способ да отговорят на икономическите притеснения на избирателите си, но все още искат да печелят избори? Обръщат се към пиар експерти и се опитват да увеличат привлекателността си чрез реклама, вместо чрез съдържание. TFE експертите представляваха пазарите, вместо избирателите, създавайки нужда от нова стратегическа експертиза. Но това не бе достатъчно и левите политически коалиции се разпаднаха.

Какви бяха електоралните последствия от тези икономически съветници и стратези, от това ново поколение партийни експерти в левицата?

Накратко: катастрофални. Левите политики трябва да се обръщат към реалните хора, а не към въображаемия идеален „среден” или „мейнстрийм” избирател. Завоят на левите партии към пазарите, пиара и стратезите е симптом на провала им да са смислени представители на избирателите си. Но избирателите разбират разликата между рекламата и съдържанието: рано или късно хората виждат тази игра такава, каквато е, и губят вяра. Мисля, че скорошната история дава достатъчно доказателства и за това.

В книгата си изглежда стигате до заключението, че западните леви партии се нуждаят от ново поколение партийни експерти, способни да върнат гласа на обезправените и да действат като посредници между партиите и тези, които те се предполага да представляват. Какъв тип партийни експерти се надявате да заменят пропазарните икономисти и политическите стратези?

Това е голям въпрос, нали? Краткият отговор е, че лявата политика се нуждае от експерти, които да направят пиара ненужен. Левите политики би трябвало да имат интиутивна привлекателност, защото се обръщат към реалните нужди и притеснения на хората.

Но не смятам, че едни нови експерти магически ще излекуват болестите на левите политики. Нито пък мога да определям кои трябва да са новите експерти на левите партии. Смятам, че партиен експерт може да стане всеки – и че в сегашния момент, левите партии може би трябва да посветят ресурсите си на дългосрочна стратегия и да разширяват профила на хората, които приемаме за „експерти”.

Ще кажа следното: абсолютно необходимо е левите партии да култивират способността на хората да разбират и да се ангажират критично със структурата и логиката на съвременния финансов капитализъм. Мисля Алексис дьо Токвил бе казал, че трябва да „образоваш демокрацията”. Бих перефразирала това по марксистки – трябва да образоваш капиталистическата демокрация. Не може да има леви политики без споделено разбиране на днешните специфични икономически обстоятелства, които не са като обстоятелствата през 30-те или 70-те години на миналия век. Живеем в сложен свят, доминиран от собствениците на финансовото богатство, и маската на този свят трябва да бъде свалена.

Честно казано съм скептична, че съвременните икономически професионалисти могат да ни поведат в тази посока, защото те оперират „на високо ниво” – говорят на силно специализиран език, който е целенасочено изключващ, ограничени са в типа въпроси, които могат да задават, както и в техниките, които могат да използват, за да им отговорят. Така че може би трябва да конкретизирам предишното си заявление: левите партии трябва да посветят ресурсите си на култивиране на критичен икономически анализ и радикално разширяване на профила на хората, които приемаме за „експерти”.

Оставете коментар