Слави Трифонов е осезаемо присъствие в родната политика още преди да заяви претенциите си да бъде политически фактор, тъй като успя да наследи голяма част от инерцията на своеобразната политическа роля на “Ку-Ку” в бурните начални години на демокрацията. Дълго време това му присъствие се изразяваше в броманс любови и разлъки с политици като Бойко Борисов и Ахмед Доган, ситуационна подкрепа за амбициите на по-дребни риби като Меглена Кунева, а да не забравяме и предишния политически вторичен продукт на неговите телевизионни и музикални проекти – движение „Гергьовден“.
Когато през 2017-та беше обявено “официалното” влизане на Трифонов в политиката (чрез кастинг за политици), процесът по влизането му в политиката вече се бе проточил с години – потенциалът на този политически проект бе тестван с подписката за референдум и концерта на Орлов мост, а баналните кръчмарски беседи със сценаристите му как ще оправят държавата може и да не родиха смислена концепция, но несъмнено напомпаха самочувствието на участващите.
Реалното създаване на партия и участие на избори обаче продължи да бъде отлагано година след година – дали заради здравословните проблеми на Трифонов, дали заради липсата на ресурси и кадрови потенциал, или пък заради опъване на юздите от някакви баш сценаристи – заради твърде високия електорален потенциал, който прави резултатите от начинанието непредвидими.
Развитието на ситуацията в страната обаче изкара Трифонов на първа линия, въпреки привидните му усилия да забави собствената си политическа инерция. През изминалата година-година и половина съчетанието на вътрешни конфликти между олигархо-мафиотските структури, външен натиск за управленски размествания, който сякаш е едновременно причина и следствие от тези олигархични междуособици (големите шефове искат в периферните държавици да е политически тихо и стабилно – не случайно Бойко Борисов така усилено се опитва да се представи като фактор на “реда”), и не на последно място енергичните и нетипично нехомогенни протести, създаде перфектната ситуация за реализиране на нов “спасителен” политически проект. Следвайки една трудна за анализ антилогика, събитията превърнаха в основна “партия на протеста” именно “Има такъв народ”, макар че Трифонов и кохортата му всъщност изобщо не присъстваха на тези протести, тъй като бяха заети да бълват антиваксърски шаманизъм по телевизията си.
В крайна сметка днес се оказваме в реалност, в която той не само е активен участник в голямата политика, но и се оказва и най-важния фактор в нея. Колкото повече се хързулваше в ролята на национален политически лидер обаче, толкова повече Трифонов се опитва да избяга от историческия си момент. Поради това, сякаш целият ни хал не е достатъчно нелеп, през двата избирателни цикъла тази година комуникацията на този нов решаващ парламентарен фактор с другите политически сили и избирателите се свежда до няколко публикации във фейсбук, предварително записани обръщения, онлайн полагане на клетва и едно злополучно интервю с френски журналист. Властта буквално се “търкаля по улицата” и изглежда може да я вземе всеки, който разполага с паролата на фейсбук профила на Слави Трифонов.
Тази трагикомедия достигна своеобразен връх, или по-скоро дъно, с пресконференцията на “Има такъв народ” в петък. Самият Слави Трифонов, за когото на този етап не разполагаме с убедителни доказателства, че съществува, не присъства, с абсурдното обяснение, че той е зает с работата в телевизията си.
Вместо лидера на първата парламентарна сила, пресконференцията бе водена от един лош спомен в костюм под формата на Николай Василев, и двама мъже на средна възраст, които явно са запазили твърде много от детското в себе си, поради което имат вид и поведение на шебеци. Пресконференцията премина във вулгарни подмятания и фамилиарничене с журналист(к)ите, вероятно защото ако си прекарал десетилетия в ехо-камерата на “мъжкарско” и политиканско вечерно шоу, не си способен да си дадеш сметка, че кикотенето и гримасите, сякаш си на последния чин в училище, не отиват нито на позицията ти, нито на възрастта. Филип Станев и Тошко Йорданов изглеждат като добре сработен тандем с Ива Николова и Илиана Беновска, докато окончателно завличат политиката там, където вече бе завлечена журналистиката.
Значителна част от двучасовата пресконференция премина в мъчително въртене и сучене на няколко очевидни въпроса, на които от една страна Станев и Йорданов не искаха или не можеха да отговорят, а от друга – присъстващите остриета на журналистиката по някаква причина не успяваха да формулират достатъчно ясно. Най-очевидният въпрос е свързан с това, че при представителните демокрации нормалната практика не е да се предлага правителство на малцинството с ултимативен тон, а да се водят преговори за коалиция. Дори и при предлагане на правителство на малцинството първо се договаря парламентарна подкрепа. Това важи с още по-голяма сила за конкретната ситуация, при която поне на теория за четири от шестте формации в Народното събрание е първостепенен приоритет да “изчегъртат” бандитското управление, задушаващо страната повече от десетилетие. Това е оправданието за съществуване на няколко от тези партии, включително ИТН, това е единствена причина много хора да гласуват за тях, и очевидно няма как да бъде постигнато с една четвърт от депутатите. Така че каква точно е логиката на това им поведение? Ако пък наистина са толкова убедени, че не дължат обяснения, консултации и съобразяване на когото и да било, защо тогава оттеглиха правителството-недоносче на Василев заради критики в медиите? Поведението им може да има само две обяснения – едното е, че изпълняват доста нескопосано нечий чужд сценарий, а второто е, че са невъобразимо глупави, като второто съвсем не изключва първото.
Неспособността на тези хора да формулират и комуникират ясно мислите си се изрази и в това, че пресконференцията изобщо не бе за това, за което бяха създали впечатление, че ще бъде, а именно – да обявят ревизиран състав на предложението си за правителство. Вместо това целта на занятието бе разиграване на един до болка познат жанр в българската политика – от телевизора да ни се карат, че не оценяваме някакви хора, които би трябвало да са в затвора или най-малкото невъзвратимо дискредитирани (направо да ти дожалее за времената, когато обидените политици ни наказваха с мълчание).
В този случай ни беше обяснено, че медии, коментатори и политици са очернили напълно неоправдано невероятният експерт Николай Василев, като са… припомнили собствената му биография. Като доказателство какво велико управление сме пропуснали заради своята неблагодарност, Василев размаха съставен от него план за икономическа модернизация, който вече бил 68 страници и включвал 300 мерки, още преди да е достигнал окончателната си форма (защо този план за управление не бе представен заедно с кандидатурата на Василев е един от многото очевадни въпроси, останали без отговор).
Макар гореописаните въпросителни за политическото поведение на ИТН очаквано да привлякоха най-много внимание и коментари, това творение на помирисалия отново власт Василев всъщност бе най-плашещият и показателен аспект от потресаващото петъчно шоу. Това бе и нещо, което се вписва съвсем органично в едни други аспекти от изявите на Трифонов и антуража му, които биват игнорирани за сметка на шегички за българо-македонска космическа програма. След интервюто на Трифонов за “Монд” например бе най-дискутирано какво е казал или не е казал за Орбан и “традиционните ценности”, а не показателното заявление, че смята за свои политически примери Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Малко след това той представи проект за правителство, съставени от фанатични фенове на Тачър и Рейгън, а в петък разбрахме, че ни предлагат да ни управляват според зловредните и компрометирани догми на тачъризма и рейгънизма.
Василев изреди само няколко от 300-те мерки за “модернизация” в плана си, но те бяха предостатъчни, за да стане ясно какво представлява цялото съчинение – а именно разюздан фенфикшън по романчетата на Айн Ранд. Докато Василев най-сериозно изреждаше “оригиналните” си идеи за намаляване плоските данъчни ставки, орязване на публични разходи, балансирани бюджети и приватизации, трябваше да погледна календара, за да се уверя, че все пак сме 2021, а не 2001-ва. Защото презентацията на Василев затвърди усещането, че искат да ни върнат във времената на Vox Populi, което вече бе доста осезаемо заради самата номинация на Василев и изваждането от нафталина на наивната концепция, че някакви хорица могат да ни “оправят”, само защото имат дипломи от чужбина.
Отдавна съм спрял да се учудвам от неспособността на голяма част от местните самозвани икономисти да надмогнат либертарианското пожелателно мислене и да си дадат сметка, че действащата в България регресивна, антисоциална, надуваща неравенствата, обслужваща олигархията данъчна система е основен фактор за окаяното състояние на държавата като цяло. Не мога да проумея обаче колко дълбоко трябва някой да си е заровил главата в пясъка, за да не забележи драстичните промени в настроенията и разбиранията по “белия свят”. Айн Ранд вече не е на мода, освен в някои срамни ъгли на интернет и редящи се за държавни помощи тинк-танкове. “Остеритет” и “балансиран бюджет” отдавна са се превърнали в мръсни думи в родините на Тачър и Рейгън. Още преди ковид кризата да ги принуди окончателно да се отрекат от догмите на неолибералната икономическа ортодоксия, МВФ, Световната банка и развитите икономики бяха започнали да дават идеологически заден ход заради драстично задълбочаващото се неравенство и другите опустошителни ефекти от десетилетната доминация на пропазарната логика. Те го правят с голямо закъснение, с неохота и със стремеж да запазят досегашните властови отношения – но промяната в посоката е факт. “Големите” вече не говорят за намаляване на данъците и “малка държава” – точно обратното. Тези политики доведоха до разкъсване на социалната тъкан на обществата, и дори печелившите от тези процеси осъзнават, че не могат да игнорират това и да продължават по същия начин.
Василев обаче изглеждаше изключително горд от това, че не е мръднал мисловно и интелектуално повече от 20 години, и декламираше неадекватните си хрумки със самочувствие и тон, сякаш сме се прецакали много, като не сме ахнали от умиление и не сме го приели с бурни аплаузи за премиер. И сякаш за да докаже без всякакво съмнение, че не знае и не разбира какво се случва по света в сферата, в която е неговата предполагаема експертиза, той най-сериозно изтърси нелепицата, че служебното правителство е повишило корпоративния данък до 15%, като се е включило в инициативата на Г-7 и ОИСР за минимално облагане на мултинационалните корпорации.
Един от малкото адекватни журналисти на пресконференцията обърна внимание на Василев, че предложенията му за намаляване на ставките на корпоративния и подоходен данък до 9% и на ДДС до 18% биха лишили държавния бюджет от приходи за милиарди лева, а същевременно голяма част от разходите на държавните институции са за заплати и пенсии и няма да е лесно да бъдат орязани. Това очевидно създава малка пречка пред намеренията за балансиран бюджет и пред щедрите обещания за незабавно повишаване на заплатите за лекари и преподаватели, мерки за противодействие на демографската криза и прочее. Трябва да се признае на Василев, че макар и несъзнателно, той отговори откровено на този въпрос – а именно, че мисленето му разчита на либертарианско знахарство. По неговите думи числото 9 е “магическо” и намалените ставки моментално ще доведат до изсветляване на сивата икономика, повишена събираемост, икономически растеж и чужди инвестиции – все неща, които са многократно опровергани с времето. Практиката на “икономиката на просмукването” навсякъде по света е показала, че обещаното разцъфване след орязването на публичния сектор и раздуването на частния просто не се случва.
България се нарежда в лошия край на практически всички статистики – от неравенство в доходите, риск от бедност и социално изключване, брой на хора, живеещи под прага на бедността и в тежки материални лишения, заплащане и покупателна способност, просрочени плащания за комунални услуги, до смърт от лечими заболявания, раждаемост и смъртност и т.н. и т.н. Същевременно страната ни се откроява на фона на ЕС и като фактически единствената без някаква форма на необлагаем минимум върху доходите и диференцирани ставки на ДДС – и колкото и да се повтарят заклинания за корупция, съдебна реформа, електронно управление и подобни пенкилери, потискащите социално-икономически показатели са поне частично, ако не и напълно резултат от социално-икономическите политики. Поредните политически спасители с претенции да представляват “народа” обаче предлагат единствено… още по-брутална версия на същите политики, които са ни довели до такова отчаяно състояние, че да се надяваме те да ни спасят. Задушаващите остеритетни мерки биха били още по-опустошителни в момент, в който икономическата и социална система вече са изстискани от все още продължаващата криза – а това, че първият избор за премиер на народните спасители заявява, че криза в момента всъщност няма, показва само, че делюзиите му са съчетани с откровена социопатия.
Нелогичните политически чудатости и необяснимите идеологически мутации са нещо обичайно за родната политическа сцена, но все пак е трудно обяснимо как точно в страна, представляваща особено тежък провал на неолибералните 1)През последните години консервативните пропагандисти – които сами са пропоненти на неолибералните политики в най-вулгарната им форма – се възползват от ширещото се сред публиката и много от медийните коментатори невежество, за да опитват да подменят смисъла на понятието “неолиберализъм” в своя изгода. Този за съжаление доста успешен пропаганден финт често внася объркване. Когато на този сайт използваме термина неолиберализъм, имаме предвид “политическа философия, която се застъпва за икономическа либерализация, свободна търговия и свободни пазари, приватизация, дерегулация, намаляване на мащаба на държавния сектор, при засилване ролята на частния сектор в съвременното общество”. Ако искате да четете нещо за заговора на зелените феминистки да ви превърнат в джендъри посредством ваксини и 5G, моля да потърсите някъде другаде, без да ни уведомявате за решението си. експерименти, популизмът в името на „народа“ някак си се свежда до пазарен и антисоциален талибанизъм. Как точно в държавица като нашата иконите на пазарния диктат Тачър и Рейгън са не само приемливи, но и предпочитани “идоли” за политиците? Как е възможно “Тошко” сериозно да обяснява как “Има такъв народ” била “антисистемна” партия, бореща се против статуквото, докато представят управленска програма, сякаш преписана от наръчник за съхраняване на статуквото? Сякаш сме затворени в някакъв театър на абсурда, в който невъобразимото политическо невежество и неориентираност на електората и на самите политици се подхранват взаимно, и постоянно достигаме нови и неподозирани дъна.
Макар политическото завръщане на Николай Василев да изглежда пресечено в зародиш, това не е повод за успокоение. По време на пресконференцията беше дадено ясно да се разбере, че целият икономически екип на ИТН е от “същата кръвна група” като него, и че тези приоритети ще бъдат запазени. Така че какъвто и друг състав на правителство да предложат, перспективите ще са същите – а като нищо и по-лоши. Дори новото Народно събрание да изкара колкото предишното, ИТН ще остане водещ политически фактор поне в краткосрочна перспектива, и ще продължава да предлага това.
Още по-плашещо е, че всъщност съществува политически консенсус в подкрепа на такива политики. Макар някои представители на служебното правителство да изразиха обосновано несъгласието си с идеите на Василев, от постоянните политически играчи може да се очаква по-скоро подкрепа. ГЕРБ едва ли биха се противопоставяли на повечето предложения в този дух, пък ако ще и само за да е отговорен някой друг за негативните последици – а и все пак те ни донесоха “постната пица” на Дянков, за която болезнено ни напомни пресконференцията на Василев. ДПС са много неща, едно от които е партия член на либералния интернационал и последователен поддръжник на пропазарни икономически политики. “Демократична България” са си сборище на фанатизирани либертарианци, чиито представи и разбирания подобно на Василев са в унисон по-скоро с ултра десните среди отвъд Атлантика, отколкото с европейската “нормалност”. Не случайно “зеленият” предприемач Владислав Панев побърза да обяви идеите на Василев за “похвални”. БСП вероятно биха гласували против подобни политики поне от кумова срама, макар основната следа от присъствието им във властта да е плоския данък, а сегашният им лидер Корнелия Нинова да е сред онези, посочващи Маргарет Тачър като свой политически кумир. Най-същественият резултат от лидерството на Нинова обаче е това, че отблъсна две трети от избирателите си, и от втора политическа сила БСП вече е трета с тенденция да стане четвърта – т.е. със същата парламентарна тежест като градската десница, но с много по-малко възможности за политически маневри. Което иде да покаже, че прекланящите се пред Тачър политици успяват да обслужат интересите, на които служи тачъризма, дори в провала си.
Един от многото зловещи цитати, с които Маргарет Тачър е останала в историята, е това че смята за свое най-голямо постижение Тони Блеър и “Новият Лейбър”. Превръщането на всички водещи партии в десни и оставянето без политическо представителство на едната страна в постоянно течащата класова война безспорно е истински триумф за другата. Последиците от този исторически разгром не могат да бъдат преодолени и днес, въпреки многобройните и всеобхватни провали на победителите. Всъщност алтернативата продължава да е толкова силно задушена, че десните са оставени сами да търсят решение за собствените си бакии.
Проектът “Слави Трифонов – политик” несъмнено е плод от задкулисни интриги, цинични сметки и патологично раздуто его. Начинът, по който този проект се осъществява, обаче е нагледно доказателство, че дори когато водят междуособни войни, икономическите елити и лакеите им продължават да водят и класова война, в която преследват общите си интереси. Ако Тачър можеше да види как в някаква малка балканска страна политическите лидери вкупом се надпреварват да се кълнат в нея, вероятно би била озадачена, но несъмнено доволна. Подобно съчетание между идеологическа хомогенност на политическата класа, дори от представящите се за антиситемни играчи, от една страна, и идеологическа неосъзнатост от масата хора, които са потърпевши от това от друга, е рецепта, която гарантира, че нищо съществено не може да се промени по вертикалата на властта.
Пояснения: