Коронавирусът не уважава национални граници, политически идеологии или конвенционалното мислене. Докато правителствата всячески се опитват да съдържат пандемията и смекчат последствията от икономиките и обществата, неща, които преди бяха немислими, внезапно се трансформираха в жизненоважни. Идеи за управление, които бяха порицавани като лудост вчера, днес биват предефиниран като единствен разумен отговор на тази извънредна ситуация. Позиции, които някога бяха считани за неизменни, сега биват мятани в голямата клада на отхвърленото правоверие.
Това е особено трудно предизвикателство за политиците от десницата, които от десетилетия се вдъхновяват от вярата, че единствената добра държава е малката държава и че не съществува проблем, на който пазарът не може да намери отговор. Философия, кореняща се в убеждението, че индивидуализма и конкуренцията са извор на здрави и продуктивни общества, се оказва неадекватна, когато е изправена пред криза, която може да бъде издържана и разрешена единствено чрез преоткриване на добродетелите на колективизма и солидарността.
Човек може да види част от напрежението, което тази ситуация създава, в обтегнатото и изтощено лице на британския премиер Борис Джонсън по време на ежедневните пресконференции. Този инстинктивен либертарианец, който някога се прехранваше със съчиняване на вестникарски статии, подиграващи се с „държавата-бавачка“, днес е принуден да въвежда мерки за обществен контрол, каквито страната не е виждала от Втората световна война. Някои от ограниченията отиват дори по-далеч – по време на войната не са затваряли кръчмите. Той очевидно ненавижда ситуацията, в която се оказва – да е министър-председателят, отговорен за „отнемането на древното и неотменимо право на всеки свободнороден англичанин да отиде в кръчмата“.
Докато крановете за бира са затворени, крановете за разходи са отворени по невиждан досега начин. По време на предизборната кампания миналата година лидерът на консервативното правителство атакуваше Джереми Корбин заради идеите му за големи държавни харчове. Днес Джонсън отговаря за най-драстичната ескалация на държавните разходи от 40-те години на миналия век, с което се опитва да предотврати опустошителна икономическа депресия.
Както за правителството, така и за избирателите, тази криза представлява съкратен урок за нуждата от активна и подсигурена държава. Само държавата е способна да предприеме изключителните мерки, необходими за ограничаване на човешката дейност с надеждата, че това ще ограничи разпространението на заразата. Само държавата разполага с капацитета да действа като гарант от последна инстанция за огромният брой бизнеси, изправени пред изчезване, ако не получат помощ от правителството. Само държавата може да предостави осигурителна мрежа за работниците, лишени от способността да печелят прехраната си, защото са болни, работодателят им има затруднения, или се опитват да постъпват правилно и да се изолират.
Социалните помощи са лоши! Балансирайте бюджетите! Не е работа на държавата да спасява фалиращи компании! Всички тези вярвания, отдавна почитани в църквите на консерватизма, сега биват жертвани заради ожесточената спешност на момента.
Когато събитията се развиват с такава изключителна скорост, човек може да не оцени слисващия мащаб на трансформацията. Първият бюджет с извънредни мерки във Великобритания бе представен преди 10-на дни, но днес това вече изглежда като артефакт от отминала епоха. Сред консервативните депутати имаше колективно недоволство от 120-те милиарда паунда, заделени първоначално за справяне с вируса. Това, което тогава бе наричано „безпрецедентна“ интервенция, днес изглежда като стотинки. Само шест дни по-късно финансовият министър Риши Сунак обяви нов пакет от данъчни облекчения, грантове и бизнес кредити на стойност 350 млрд паунда – почти 30 пъти повече от оригиналното му предложение. По думите му това трябва да служи като доказателство, че правителството е готово да направи „каквото е нужно“ – само за да му бъде заявено, че ще е нужно доста повече, за да прекара страната през кризата. И тези възражения не дойдоха само от страна на опозиционни политици, търговски съюзи и благотворителни организации.
Едно от поразителните развития през изминалите дни е това, че представители на тачъристката десница като Бернард Дженкинс и по-центристки консерватори като бившия министър на бизнеса Грек Кларк, в един глас призовават за по-широка държавна подкрепа. Под този натиск Сунак излезе с фактически трети извънреден бюджет за по-малко от две седмици. Той обяви по-големи социални плащания и огромна програма за субсидиране на заплати на работници, които иначе са застрашени от уволнение. „Това не е време за идеология и ортодоксалност,“ заяви ковчежникът, който доскоро бе прословут като фискален ястреб, докато хвърляше още един наръч от свещените вярвания на консерваторите в огъня.
Уверената му физиономия представлява маска, с която се опитва да прикрие дълбокия страх сред управляващите какви ще са последствията, ако не предприемат изключителната стъпка да направят държавата отговорна за голяма част от разходите за заплати. Алтернативата би била огромен и бърз скок в безработицата, който ще окаже непосилен натиск върху системата за социално осигуряване и ще създаде риск от безредици. Принуден да избира между доктрината на торитата и гладни бунтове, Сунак направи правилния избор.
Подобни неща се случват навсякъде по света, докато правителствата се борят да предотвратят превръщането на неизбежното икономическо забавяне в дълбока депресия. Донад Тръмп дори заговори за директно изплащане на пари на всеки американец.
Сегашната извънредна ситуация се различава от големия срив от 2008-ма по много ключови аспекти, но все пак от предишната глобална криза могат да бъдат извадени някои полезни уроци. Един от тях е, че правителства и централни банки трябва да действат бързо, решително и мащабно, за да вдъхнат доверие на пазари, домакинства и бизнеси, че държавата ще ги подкрепя, и да им позволи да планират за бъдеще след кризата.
Използваните по време на финансовата криза инструменти – нулеви лихвени проценти, количествено облекчаване и спасителни пакети за банките – спомогнаха да се избегне повторение на Голямата депресия от 30-те години. Но с времето хората започнаха да осъзнават негативните социални последици от задълбочените икономически неравенства, което разпали широко и дълбоко обществено отчуждение. Спектакълът на безсрамни финансисти, които излязоха невредими от руините на собственото си безразсъдство и продължиха допълнително да се обогатяват, подхрани справедливия гняв на хората, които усещаха натиска на последвалия остеритет. „Всички си спомняме какво стана през 2008-ма“, спомена тази седмица Борис Джонсън, намеквайки вътрешните дебати в кабинета му за опасността от силна обществена реакция, ако изглежда, че правителството се грижи само за едрия бизнес. Той отново и отново повтаря на компаниите, че държавата стои зад тях, така че те могат да запазят служителите си.
Има критици, според които гаргантюанските суми, които правителството харчи, не са насочени достатъчно прецизно. Пари ще се окажат в ръцете на компании с лошо управление и поведение. Пари ще отиват при хора, които нямат реална нужда от тях. Пари ще бъдат пропилявани. На това може само да се отговори: нека е така. Няма време държавата да изготвя сложни схеми с комплексни механизми за разпределение. Финансовата помощ трябва да бъде осигурена по възможно най-бързия и прост начин. Тази криза изисква не снайпер, а базука.
Надеждата – на този несигурен етап не може да има повече от надежда – е, че резкият спад в глобалната икономика ще бъде последван от бързо възстановяване, когато ограниченията бъдат премахнати и милиони хора започнат отново да работят и харчат. Но това може да се случи само ако са останали бизнеси, които да работят.
Никой в управлението не може да каже колко ще струват всички извънредни мерки, защото няма как да знаят. Със сигурност можем да кажем само, че сумите ще са огромни. Робърт Чот, директор на Службата за бюджетна отговорност, обикновено би казал нещо много язвително за правителство, което е готово да остави дефицита да се надуе по такъв впечатляващ начин. Сега обаче той заявява следното: „Когато пожарът е достатъчно голям, трябва да го заливаш с вода сега и да го мислиш по-късно“.
Привържениците на фискалната дисциплина в десницата до голяма степен преглъщат случващото се с аргумента, че няма алтернатива. Либертарианците, мразещи социалните помощи и мечтаещи за свиване на държавата, се примиряват с мерки, които иначе биха ненавиждали, успокоявайки се, че те са временни и някой ден ще бъдат отменени. Те са убедени, че след като вирусът бъде поставен под контрол, дали чрез производство на ваксина или други мерки, управленските политики ще могат да се върнат към обичайното.
Аз се съмнявам, че ще стане така. Макар да е твърде рано, за да се правят уверени прогнози как кризата ще промени обществата в дългосрочен план, тя вече преобърна с хастара навън много от предположенията, върху които от десетилетия се основават управленските политики. Трудно е да се повярва, че събитие тип „веднъж на сто години“ няма да има подобаващи последствия.
