В продължение на години “градската”, “автентична” десница успяваше да поддържа доста по-голям политически, медиен, а от там и наглед обществен профил, отколкото реалната ѝ електорална тежест можеше да оправдае. Това може да се обясни със сравнително малката, но твърда, шумна, често фанатизирана и добре позиционирана медийно активистка база, на изградените специални клиентелистки отношения с важните външнополитически фактори, или пък с готовността им да служат за улична и парламентарна патерица на ГЕРБ – но при всички положения това се превръщаше в реално влияние и властови позиции, включително седем “реформаторски” министерски кресла във второто правителство на Бойко Борисов. Тези им позиции даваха повод те да са център и обект на значителна част от политическите коментари, включително в този сайт.
След като в резултат на вътрешните си боричкания изпаднаха от управляващата коалиция и парламента, формациите от бившия Реформаторски блок бяха изтласкани на доста задни позиции, които може и да не отговарят на претенциите им, но са по-адекватни от гледна точка на демократичното представителство. Аз лично приех това като възможност да започна да обръщам колкото се може по-малко внимание на дошлия ми до гуша поток от снобски превземки и идеологически инфантилизъм, неспирно струящ от самопровъзгласените гласове на “средната класа”. Това отстъпление на градската десница обаче съвпадна с надигането в локален и глобален мащаб на една политическа и пропагандна вълна на още по-кафява, питекантропска, фанатична, всепоглъщаща дясна реакционерщина. През изминалите няколко години често ми се е случвало да си спомням с умиление времето, когато актуалните теми на деня бяха свързани с поредната лицемерна до комичност изцепка на Костовистите от седмия ден, а не с поредната вносна консервативна истерия, съчетаваща малоумието на интернет конспирациите със злокобността на нацистката митология.
Неизбежно обаче от време на време попадам на изказване, позиция или коментар на някой представител на предполагаемо по-качествената десница, което веднага разсейва всякаква такава носталгия и заблуда, че тези хора представляват някакво по-малко или приемливо зло.
Такъв беше ефектът и когато видях обясненията на господин Радан Кънев, понастоящем един от представителите на страната ни в Европейския парламент, защо е гласувал различно от препоръките на Европейската народна партия по два текста. Брех, помислих си аз, какво ли е накарало един роден депутат да прояви такава нетипична независимост от европейските си батковци? Оказа се, че причината за тази политическа смелост е било желанието му да изглежда дори по-антисоциален и идеологизиран от ЕНП като цяло – което си е трудна задача, но той някак си е успял.
Кънев започва с разяснение защо е гласувал против доклад на Комисията по заетост и социални въпроси, носещ страховитото комунистическо заглавие „Достойни и достъпни жилища за всички“:
Цялото му изказване е изтъкано от онзи тип безобразно изопачаване на реалности и терминология, което винаги е било основа на политическото говорене, но в епохата на Тръмп стана особено безсрамно. Като начало трябва да поясним, че „джентрификация“ ни най-малко не означава „туристическо облагородяване на западнали градски райони“. Това е процесът на изтласкване на дребни независими бизнеси и местни жители (обикновено наематели от работническата класа) от историческите и други апетитни градски райони от страна на едри корпоративни играчи и спекуланти с недвижими имоти. Конкретният доклад явно засяга и проблемите, произтичащи от бизнеси с модела на Airbnb – най-вече схемите за печалба от жилищни имоти, водещи до повишаване на наемите до непосилни за живеещите и работещите в съответните градове хора. Не става въпрос за “засягане правото на собственост и свободната инициатива”, а за ограничаване на порочни практики, водещи до обезличаване на градската среда, унищожаване на местните общности и икономическа маргинализация на населението.
Макар да има специфики в начина и мащаба, по който този проблем засяга различните държави, той не само засяга и България, но като го сложим в контекста на “облагородяването” на морски и планински туристически локации у нас, това е последното, от което “имаме полза и нужда”. Ако на Кънев и привържениците им е толкова трудно да си представят проблема в местен контекст, може би трябва да им се напомни, че и крайбрежния „сарай“ на Доган, който щурмуваха миналото лято, бе представян като облагородяване на западнал обект.
Подобно на всеки убеден десничар, Кънев, разбира се, намира за неприемливо каквито и да е “зелени” инвестиции да отиват за жилищна политики и реновиране на домове, вместо директно в бизнеса. Сакън! Както всеки получил икономическо образование от романите на Айн Ранд знае, ролята на гражданина в една успешна и ефективна икономика е да работи на „гъвкав“ нулев договор с „конкурентно“ заплащане и да живее в енергийно неефективно жилище, докато евентуално някой едър предприемач не реши да джентрифицира квартала му и го принуди да живее на два часа път от работното си място.
Кънев неубедително декларира, че винаги е бил привърженик “на отговорна социална политика и политика за изкореняване на крайната бедност и преодоляване на енергийната бедност”, че в никакъв случай не е привърженик на офшорния бизнес и смята, “че всеки бизнес трябва да плаща данъци там, където извършва дейността си”. Същевременно обаче с далеч по-голям плам се противопоставя на всякакви политики, които биха могли да послужат за тези цели – дори да става въпрос само за беззъбо размахване на пръст към членките на ЕС, преднамерено създаващи пробойни в данъчното си законодателство, през които едрият капитал от целия регион да прокарва парите в задния си джоб, вместо да плаща дължимите данъци.
Аргументацията на Кънев по втората точка е още по-показателна, защото позицията му произтича от една дълбока, патологична заблуда, превърнала се в обединяващо знаме за българската политическа, коментаторска и “експертна” десница. Тази позиция на Кънев е поредното нагледно доказателство, че дори когато ги пратим насред цивилизацията, нашенските „автентични“ десни остават непоколебимо вкопчени в митологията за ползите от тукашната регресивна, антисоциална, спъваща растежа, надуваща неравенствата, създадена от и за олигархията данъчна система и нейния Свети Граал – плоската ставка. Нито очевидните негативни последици „на терен“ от тази данъчна политика, нито вероятно многото учудени погледи на разбиращите хора от по-нормални държави не могат да им отнемат вярата в това тяхно единствено постижение – десятъка, което иронично бе прокарано от архивраговете им от БСП и създаденото специално за да бутне Костов от власт НДСВ.
Като подобаващ завършек Кънев демонстрира как при все претенциите да е представител на по-цивилизованата и възпитана десница, е възприел напълно талибанското “антикомунистическо” говорене на тръмпо-консерваторите, и с хъшлашки плам нарича „крайно ляв“ всеки, който се намира по-наляво от корпоративен лобист или фирмен ПиАр:
Този напън на нашенеца да демонстрира крайност дори в случаи, в които ЕНП малко ги досрамява, в крайна сметка е показателно за една особеност на десните, която безспорно е част от силата им. Дори когато показват агресивно невежество, срамно неразбиране, наглост, чиста глупост, идеологически фанатизъм и презрение към собствените им общества (т.е. през повечето време), това всъщност обслужва тесните им политически интереси – и още повече широките икономически интересите на онези, които те всъщност обслужват (и това определено не са средностатистическите работещи хора и обикновените данъкоплатци).
В това само по себе си маловажно изказване Кънев излага на показ същината на политическата идеология, в чийто отбор е решил да играе – не става въпрос за отстояване на някакъв разумен капитализъм, съчетаващ икономическия прогрес със социален баланс. Целта е поддържане и задълбочаване на икономически и политически режим, основаващ се на законите на джунглата и потъпкващ всякакви социални, хуманитарни, обществени, морални, екологични и дори логически съображения в името на върховенството на печалбата.
Това, че представителите на уж просветената ни десница всъщност действат като полезни идиоти, или в най-добрия случай мажоретки за местната и глобална олигархия, разбира се, не е новина. След няколко месеца обаче в страната ни предстоят избори, които имат потенциала да са най-важните от твърде много време насам. За добро или за лошо, формациите, които господин Кънев представлява, вероятно ще имат някакво съществено място в това.
Но далеч по-големият проблем е, че разбиранията, които господин Кънев представлява, са дълбоко пропити в целия ни политически пейзаж. Тези зловредни заблуди за ефектите на данъчните системи, презрението към социалните политики и прикриването на олигархичните интереси зад либертариански мантри, са залегнали в основата на програмите и говоренето на кажи-речи всички политически играчи. Те са фундаментът, върху който се изгражда всеки новопръкнал се политически проект – разликите се свеждат до това дали този фундамент ще бъде съчетан с бюрократичен новговор, кръчмарски шовинизъм, патриотарски кич, опортюнистки популизъм, модна консервативна реакционерщина, или пък някакво съчетание между тях.
Номинално лявата политическа сила БСП пък е толкова напреднала в процеса по подменяне на всякакво понятие за социализъм или дори социалдемокрация с идейно и принципно противоположния им социален консерватизъм, че функционално се е свела до нелеп придатък на десницата, който не е способен да предложи убедителна и съществена алтернатива на антисоциалния икономически консенсус.
Подобно на мнозина други, вълната протести от миналото лято ме обнадежди, че има шанс най-после да бутнем похлупака на бойкокрацията, под който се намираме вече повече от десетилетие. Депресиращата липса на политическа култура и организационни традиции в обществото ни правят малко вероятно да се придвижим напред, но на този етап дори мръдване встрани от това бандистко и бабаитско статукво би представлявало глътка свеж въздух. С отдалечаването от пика на протестите и наближаване на изборите обаче изглежда все по-малко вероятно да постигнем дори това.
Вероятно най-потресаващ бе фактът, че на фона на безпрецедентната здравна и икономическа криза БСП и Слави Трифонов превърнаха телевизиите си в мегафони за антинаучна, конспиративна и обслужваща олигархични интереси пропаганда, а “Отровното им трио” и “БОЕЦ” им пригласяха с публично горене на маски и съдебни дела срещу “щаба”. Вместо да изобличават и критикуват смъртоносните грешки на управлението и да предлагат алтернатива, водещите опозиционни фактори действаха като параван за неговите провали. След безспорно ефектните си десантни операции през лятото пък, от “Да, България” се навряха в ъгълчето си, обозначено с написана на ръка табела “Вип Сепаре”, и започнаха да мъдрят преливащи от оригиналност и конкретика “приоритети” като “Силни в ЕС и НАТО”, “Край на сарайския модел” и “Решителна лустрация”. Сякаш няма да се явяват на избори, а на конкурс за двойник на Спас от Кочериново.
Без воля за преосмисляне политикономическата митология на прехода и определящият я пазарен фундаментализъм, без капацитет за изпълване на политическите послания със съдържание отвъд евтини клишета, цялата политическа борба ще продължи се свежда до първосигнални реакции и агиткаджийско надвикване. И ако изобщо успеем да помръднем в някаква посока, може и да е назад.
