Макар да е недвусмислено ясно, че икономиката на просмукването не работи според декларираните очаквания, българската данъчна система все още е изцяло базирана на нея, игнорирайки дори констатациите на МВФ, че растежът сам по себе си не е достатъчен, но е нужно и преразпределение. Институцията, която обикновено се смята за флагман на неолибералните икономически политики, дори публикува доклад, който препоръчва развитите икономики да увеличат прогресивността на данъчните си системи – съвет, от който България не може да се възползва поради липсата на каквато и да е прогресивност.
Ефектът от плоския подоходен и ниския корпоративен данък у нас, както ще видим по-долу, е позитивен за едно доста компактно малцинство – такова, което е трудно уловимо за инструментите на официалната статистика. На свой ред анализът на по-големи бази данни, с каквито разполага агенцията по приходите, разкрива още по-гротескни измерения на неравенството у нас. За съжаление, достъпът до тези данни е органичен, но един писмен отговор на финансовия министър на въпрос на народен представител ни дава възможност за достоверен анализ на ситуацията към края на 2016 г.
Възстановяването от икономическата криза, започнало в България през 2011-2012 г., е съпроводено от 6 години на постоянно нарастване на неравенството, което през 2016-2017 г. достигна необичайни за Европа величини. Новината за това впечатляващо постижение във вътрешната икономическа политика, заедно с констатациите на ЕК за „критична ситуация” с неравенството и бедността у нас, потънаха в оглушителния шум около триумфалната организация на няколко важни срещи около председателството на Съвета на ЕС в София.
Данъчната система дори в Русия, известна с добрия бизнес климат за отглеждане на олигарси, е по-близка (макар и все пак доста далечна) до тези в Централна и Западна Европа, отколкото българската. Но ние сме поканени да се почувстваме „достойни европейци” не като споделяме житейската съдба на хората от повечето европейски държави, а като гледаме как лидерите ни получават поздравления за организирането на няколко срещи без „нито един проблем“.
Долната графика по същество показва защо сближаването с ЕС е реалност само за малка част от българското общество, въпреки щедрите държавни инвестиции, идващи от Брюксел вече повече от 15 г.
Онова, което тя не показва, е колко компактна е тази малка част, която наистина печели от несподеления икономически растеж в последните години. Доста трудно е да научим нещо за това малцинство от публикациите на българската статистика, но далеч по-богати данни биват публикувани своевременно от Евростат, които иначе са събрани от НСИ. От своя страна родната статистика предпочита да се фокусира върху ръста на средната работна заплата, игнорирайки неравенствата дотам, че малкото български медии, които през април съобщиха новите данни за 2017 г., цитираха Евростат.
Освен това НСИ публикува само данни за квинтилните групи (най-богати/най-бедни 20%, показани на горната графика), като при децилните ни спестява информация за най-богатите 10% от населението. Както ще видим в края на статията, те имат и методологически аргументи да не задълбават в тази информация, но социалните съображения също сигурно имат роля – повечето хора (поне 98%, както се оказва) няма да са особено щастливи, ако добият реална представа за неравенството.
Долната графика, по публикувани от Евростат данни, показва разпределението на доходите в периода 2012-2017 г., разделяйки обществото на десет групи, при което първият децил включва най-бедните 10% от населението, а последният – най-богатите:
Вижда се, че делът от общите доходи на долните 70% от населението (зелен цвят) постоянно намалява от 2012 г., тези на осмия и деветия децил се колебаят, но остават приблизително на същото ниво, докато лъвският пай се оказва просмукан нагоре към най-богатия децил (лилав цвят). Неговият дял от доходите се повишава от 25.4% до 31.2% в края на наблюдавания период – почти колкото получават най-бедните 60% от населението.
Средното ниво за ЕС за този децил е 23.8% (2016 г.). Сравнението показва, че долните 6 децила получават по-малък дял от дохода у нас, отколкото в ЕС, като разликата се компенсира само от групата на най-богатите. Долу е показано разпределението за 2016 г., тъй като все още няма обобщени данни за ЕС за миналата година, през която разликите изпъкват още повече. Българската статистика може да има недостатъци, но скоростта на работата не е сред тях:
Ако тук се успокоявате, че и вие може да сте в групата на най-богатите 10%, имайте предвид, че в нея неравенството също е внушително. Вглеждане в изтъняващия връх на подоходната пирамида показва, че 5% от населението с най-високи доходи получават 21.5% от целия доход, което вече наближава по-размер дела на най-бедните 50%. Само преди 6 години такова сравнение би било неуместно, но сега тенденциите се очертават ясно:
Няма причина да не заменим лупата с микроскоп и да разгледаме отблизо и динамиката на разпределение на богатството в най-горните 5%, след като Евростат ни предоставя такава информация. Откриваме, че големият печеливш от възстановяването на икономическата активност в последните 5-6 години и растежа от последните 3 г. е най-богатият 1%, чиито дял се е увеличил от 5.4 до 8.9%.
Това означава, че свръхвисоките доходи са нараствали много по-бързо от останалите (когато те изобщо нарастват). От долната графика се вижда, че в по-умерена степен от растежа се е възползвал и 99-тият персентил от населението, докато останалите в групата на богатите стоят на едно и също ниво, т.е. увеличават благосъстоянието си със средни темпове.
Накратко, оказва се, че около 98% от населението получава същия или по-малък дял от богатството за сметка на най-горните процент-два. Както сигурно се досещате, няма причина да спрем дотук, но за да добием по-точна представа за концентрацията на богатство на върха, ще ни трябва друг подход. Предупреждавам, че за целта ще се наложи да направим някои методологически уточнения и да използваме малко математика от основното училище.
Данните за доходите, които статистическите служби публикуват, са екстраполирани на базата на анкетирана и интервюирана представителна извадка от 7300 домакинства. Това са четвърт от процента (25 на 10 хиляди) от домакинствата в страната, но извадката е напълно достатъчна, за да се добият реалистични данни за условията на живот на почти всички хора в страната, независимо от подоходната група, в която попадат. В някои ситуации този подход може да е дори по-надежден от анализирането на големите данни на НАП или НОИ, защото те разполагат само с декларираните доходи и активи на домакинствата, но статистиците може да получат информация и за укритите, когато има такива.
Ограничението на този подход обаче е именно, когато трябва да анализира миниатюрната група с най-високи доходи. Дори и да получат някакъв достъп до домакинствата на част от свръхбогатите, извадката е такава, че статистиците ще трябва да боравят с много малко данни, които освен това са напълно произволни. Ето защо – да предположим, че в страната има 100 домакинства на мултимилионери, което значи, че 1 на всеки 30,000 е такова. При извадката на НСИ, те имат 25% шанс да попаднат на едно такова домакинство всяка година. Ако свръхбогатите са концентрирани в малко области, шансът намалява допълнително.
Естествено, част от домакинствата не са избрани произволно, а са част от т.нар. „извадкови“, но набавянето на релевантни данни за тази статистически незначителна като брой група остава твърде невероятно. Да допуснем, че статистиците все пак влязат в 4-5 подобни домакинства. Тук се намесва факторът случайност. За домакинствата на най-бедните може да се каже и без кой знае каква анкета, че те нямат почти нищо. Но свръхбогатите не споделят същата съдба, тъй като те сами живеят в свят на невероятни неравенства. Дали домакинствата, които са анкетирани имат доходи в размер на милиони, или на десетки милиони? Разликата има значение.
Тя се вижда частично от оповестените данни на НАП за приходите от данъка върху физическите лица за периода 2012-2016 г. По-малко от половината население е в трудоспособна възраст и заето на трудов или граждански договор, така че данните засягат около 3 млн. души, които декларират своите доходи, т.е. тук не става дума за домакинства, а за лица. От тях става ясно, че през 2016 г. 33 хил. души, или по-малко от 0.5% от населението, декларират данъчна основа от над 5000 лв./месец.
Макар и достъпна само за половин процент от населението (1.1% от заетите, в тъмносиньо на графиката), тази сума не е особено голяма. Но заради споменатото неравенство в сегмента на заможните, средната декларирана данъчна основа там е 13 хил. лв. Логично е огромната част от хората в тази група да получават 5 хил. или малко над тази сума, но средният доход е изтеглен нагоре от споменатото компактно малцинство на свръхбогатите.
Благодарение на него, този половин процент от населението получава 19% от декларирания трудов доход, което е в пъти повече от уловеното от официалната статистика.
Тук вече възможностите и на лупата, и на микроскопа ни се изчерпват. Това обаче не пречи да маркираме допълнителните мащаби на неравенствата, които бихме могли да изследваме с допълнителни инструменти. Първо, нямаме надеждни данни за възможностите на най-заможните да се възползват от корпоративната собственост, която управляват – жилища, превозни средства, екзотични командировки. Знаем, че част от тях го правят, но нищо повече. Освен това знаем, че през 2016 г. са разпределени 1.3 млрд. лв. под формата на дивиденти, но без особени подробности, които да покажат как се отразява разпределението на корпоративните печалби върху неравенството.
Второ, макар у нас да е разпространено мнението, че укриването на данъци е нещо, което правят бедните работници, международни проучвания показват, че нещата стоят тъкмо обратното, най-малкото понеже най-богатият 0.1% от населението има много по-добри възможности да се възползва от швейцарски, холандски, ирландски, панамски и пр. островни услуги. Освен това има данъчни измами, които си струват риска само когато се правят в значителни размери. Знаем, че такива се случват и в България, но нямаме качествени изследвания за реалните им мащаби.
Могат да се изброят и други съображения защо подоходното неравенство всъщност е далеч отвъд и без това смущаващите официални данни. Но най-важното от тях е, че досега се вглеждахме почти изцяло в разпределението на доходите. По-значителният източник на неравенството е вече натрупаната собственост. Тук не става дума за апартамент, вила, две коли и плосък телевизор в домакинствата (т.нар. лична собственост), а за концентриране на значителни икономически активи в горния край на подоходната пирамида. От тази перспектива за средна класа минават хората, които успяват да си плащат сметките, а за бедни – онези, които трупат пасиви, обикновено под формата на задлъжняване.
По неразбираеми за телевизионните икономисти в България причини тези неща притесняват МВФ и „всички експерти“: „Неравенството се увеличава в редица развити икономики и продължава да бъде устойчиво високо в много такива, които все още се развиват… Тази ситуация основателно притеснява всички експерти. Изследванията в МВФ и на други места ясно показват, че продължаващата липса на инклузивност или приобщаване – определена като широко споделена полза и възможности за икономически растеж – може да разбие социалното сближаване и да подкопае устойчивостта на самия растеж“.
А когато МВФ започне да говори за приобщаване, споделяне и социално сближаване и да зове за прогресивни реформи, бъдете сигурни, че нещата наистина са опрели дотам.
