В категории:Икономика / Книги

Из „Капиталът в XXI век“

Тази книга е плод на петнайсетгодишна изследователска работа и е сред най-амбициозните изследвания на проблема. Авторът се базира на исторически сравнителни данни – много по-богати, отколкото използваните в предшестващите трудове. Систематизираните в книгата изследвания, разпрострени върху три века и повече от двайсет страни, осветляват по нов начин динамиката на капитализма и разкриват природата на фундаменталните му вътрешни противоречия.

Така изглежда българското издание на „Капиталът в 21 век“ на Тома Пикети.

 

Разпределението на богатствата е един от най-животрептящите и обсъждани днес въпроси. Но какво всъщност знаем за изменението му в продължителен времеви отрязък? Дали динамиката на натрупване на частния капитал неизбежно води до все по-голяма концентрация на богатство и власт в ръцете на неколцина, както е вярвал Маркс през ХIХ в.? Или пък уравновесяващите сили на растежа, конкуренцията и техническия прогрес спонтанно намаляват неравенството, обуславяйки хармонична стабилизация в по-напредналите фази от развитието, както е мислел Кузнец през ХХ в.? Какво наистина знаем за изменението в разпределението на доходите и собствеността от началото ХVIII в. до наши дни и какви уроци можем да извлечем за XXI в.?

Това са въпросите, на които се опитвам да отговоря в тази книга. Нека кажем от самото начало: предоставените отговори не са нито съвършени, нито пълни. Основават се обаче на много по-обширни исторически и сравнителни данни. В сравнение с предходните трудове данните обхващат три века и повече от двадесет страни и поставени в обновена научна рамка, позволяват по-добре да разберем тенденциите и действащите механизми.

Съвременният растеж и разпространението на знанията ни помогнаха да избегнем марксисткия апокалипсис, но не са променили дълбоките структури на капитала и неравенството – или поне не толкова, колкото са си представяли през оптимистичните десетилетия след Втората световна война. От момента, в който доходността на капитала трайно надмине темпа на растеж на производството и дохода, какъвто е случаят до ХIХ в. (и има голяма вероятност това да се превърне в норма и през ХХI в.), капитализмът механично и неограничено възпроизвежда произволни, нетърпими неравенства, с което поставя под въпрос фундаменталните за демократичните общества ценности на меритокрацията.

Все пак съществуват начини демокрацията и общият интерес да си възвърнат контрола върху капитализма и частните интереси, като едновременно с това бъдат избегнати националистическите и протекционистки тенденции. Настоящата книга се опитва да направи предложения в това отношение, като черпи поуки от историческия опит.

Дебат без факти?

Дълго време интелектуалните и политически спорове за разпределението на богатствата са се подхранвали от доста предвзети мнения и много оскъдни факти. Сигурно би било грешка да се подценява значението на интуитивните познания, които всеки си създава за доходите и собствеността на своето време, въпреки липсата на каквато и да било теоретична рамка и представителна статистика.

Ще видим например, че литературата, киното и особено романът през ХIХ в. изобилстват с изключително точна информация за жизненото равнище и богатството на различните социални групи, и най-вече за дълбоката структура на неравенствата, оправдаването им и последиците за живота на всеки човек. Романите на Джейн Остин и Балзак предлагат завладяващи картини за разпределението на благата в Обединеното кралство и Франция в периода между 1790 и 1830 г.

Двамата писатели познават в подробности действащата йерархия на собствеността. Добре усещат създадените от нея скрити прегради и неумолимото им отражение върху живота на мъжете и жените, стратегиите им за женитба, техните надежди и провали. Те разгръщат сюжетите за нейното влияние с проникновена истинност и сила, непостижими за статистиката и научния анализ.

Въпросът с разпределението на богатствата наистина е много важен, за да бъде оставен единствено на икономистите, социолозите, историците и философите. Той интересува всички – и толкова по-добре. Действителността на неравенството от плът и кръв се разкрива пред всички, които я усещат непосредствено, и естествено поражда категорични и противоречиви политически оценки. Селянин или благородник, работник или индустриалец, служител или банкер: всеки от гледната си точка вижда важни неща за условията на живот на различните хора, отношенията на власт и господство между социалните групи и си създава собствена представа кое е справедливо и кое не. Въпросът с разпределението на богатствата ще има винаги неизбежно субективно и психологическо измерение. Бидейки в същността си политически и конфликтен, той не може да бъде уталожен от какъвто и да е претендиращ за научност анализ. За щастие, демокрацията никога няма да бъде заместена от република на експертите.

При все това, въпросът за разпределението също трябва да бъде изучаван систематично и методично. При липсата на източници, методи и добре дефинирани понятия може да твърдим каквото си решим, както и точно противоположното. Според някои неравенството постоянно се увеличава, а светът по дефиниция става все по-несправедлив. Според други неравенството по принцип намалява или естествено се уравновесява, така че не бива да се предприема нищо, което може да наруши щастливото равновесие.

Изправени пред този диалог между глухи, в който всеки лагер често оправдава собствения си интелектуален мързел с този на противника, трябва да кажем, че има място за методичен и систематичен анализ (дори да не е съвсем научен). Такъв анализ никога не ще сложи край на породените от неравенството жестоки политически конфликти. Изследванията в сферата на социалните науки ще бъдат винаги нееднозначни и без категоричен резултат. Те нямат претенцията да превърнат икономиката, социологията и историята в точни науки. Но като установяват търпеливо фактите и закономерностите и анализират безпристрастно годните да ги обяснят икономически, социални и политически механизми, те могат да допринесат за по-обоснован и съсредоточен върху правилните въпроси демократичен дебат. Могат да помогнат и за постоянното предефиниране на рамките на дебата, за демаскирането на нечестните позиции и предвзетите становища, които поставят винаги всичко под съмнение и под въпрос. Такава според мен е ролята, която могат и трябва да играят интелектуалците, а сред тях – изследователите в сферата на социалните науки, хора като всички останали, но с привилегията да имат повече свободно време за изследвания (и дори да получават пари за това – сама по себе си немалка привилегия). Впрочем трябва да отбележим, че дълго време научните изследвания, посветени на разпределението на богатствата, са се основавали на относително малко точно установени факти и множество чисто умозрителни спекулации.[…]

Поставяне на въпроса за разпределението отново в центъра на икономическия анализ

След 1970 г. кривата на неравенствата тръгва отново нагоре в богатите страни и в частност в Съединените щати, където концентрацията на доходите в десетилетието между 2000 и 2010 г. достига и дори леко надминава рекордното ниво от десетилетието между 1910 и 1920 г. Затова е важно да разберем защо и как неравенствата са започнали да намаляват първия път. Разбира се, мощният растеж на бедните и развиващите се страни (специално на Китай) представ­лява потенциална сила за намаляване на неравенствата в световен мащаб, подобно на растежа на богатите страни през „тридесетте славни години“. Ръстът на неравенствата обаче поражда значителни тревоги в развиващите се страни и още повече в богатите.

Така наблюдаваните в последните десетилетия внушителни отклонения от равновесието на финансовите и пет­ролните пазари и този на недвижимата собственост са в състояние съвсем естествено да породят съмнения в неизбежността на „балансиран икономически растеж“, описан от Солоу и Кузнец, според които всичко трябва да нараства с еднакъв ритъм. Светът на 2050 г. или 2100 г. ще бъде ли притежание на трейдърите, висшите администратори и държателите на огромни богатства, на страните – производителки на петрол, на Китайската банка или просто на офшорните зони, които под една или друга форма приютяват всички изброени по-горе действащи лица? Ще е абсурдно да не си задаваме тези въпроси, както и да мислим, че икономическият растеж ще се „уравновеси естествено“ в дългосрочен план.

В началото на ХХІ в. сме донякъде в положение, подобно на наблюдаваното през ХІХ в. Свидетели сме на промени от гигантски мащаб и е много трудно да предвидим докъде ще ни доведат те и как ще изглежда разпределението на световното богатство между страните и вътре в тях след няколко десетилетия. Икономистите на ХІХ в. имат огромна заслуга: поставили са проблема за разпределението в центъра на икономическия анализ и са търсили тенденциите в дългосрочен план. Отговорите им невинаги са били задоволителни, но поне са задавали правилните въпроси.

В крайна сметка нямаме никакви основания да вярваме в самобалансиращия се характер на растежа. Крайно време е да поставим отново въпроса за неравенствата в центъра на икономическия анализ, като се върнем към откритите въпроси на деветнадесетото столетие. Много дълго време въпросът за разпределението на благата бе пренебрегван от икономистите, от една страна, поради оптимистичните заключения на Кузнец, а от друга – поради прекалената склонност към изработването на опростени математични модели, отнасящи се до така наречения представителен субект.

И за да поставим отново разпределението в сърцевината на анализа, трябва да започнем със събирането на максимално количество исторически данни, които позволяват да се разберат по-добре миналите изменения и тенденциите в момента. Защото търпеливото установяване на фактите и закономерностите и сравняването на опита на различните страни са необходимите предпоставки, чрез които се надяваме да разберем по-добре съответните механизми и да хвърлим светлина върху бъдещето.[…]

Доходи и производство

На 16 август 2012 г. южноафриканската полиция се намесва в конфлик­та между работниците в платинената мина „Марикана“ близо до Йоханесбург и собствениците акционери на компанията „Лонмин“ със седалище в Лондон. Силите на реда стрелят срещу стачниците с бойни куршуми. Резултатът е тридесет и трима убити миньори. Както обикновено в такива случаи, социалният конфликт е спор за възнагражденията: миньорите искат заплатата да стане от 500 евро на месец на 1000. След драмата компанията предлага увеличение със 75 евро.

Ако изобщо има нужда от такова напомняне, този скорошен случай отново показва, че проблемът за разпределянето на продукцията между заплати и печалби, между доходите от труд и печалбата от капитала, винаги е бил основният в конфликта за разпределението. Още в традиционните общества конфликтите между поземления собственик и селянина, между притежателя на земята и обработващия, между рентиера и създателя на рентата, са били в основата на социалното неравенство и на всички бунтове. Индустриалната революция като че засилва конфликта капитал-труд, може би защото се появяват по-интензивни форми на производство (машини, естествени суровини и т.н.) в сравнение с миналото, а може би и защото надеждите за едно по-справедливо разпределение и по-демократичен обществен ред са били излъгани.

Откъдето и да погледнем трагичните събития в „Марикана“, те не се различават съществено от по-стари прояви на такава жестокост. На Хаймаркет Скуеър в Чикаго на 1 май 1886 г., а после пък във Фурми, Франция, на 1 май 1891 г., силите на реда стрелят смъртоносно срещу работници, стачкуващи за увеличение на заплатите. Дали сблъсъците капитал-труд са в миналото, или ще се окажат един от ключовете на XXI в.?[…]

През август 2012 г. миньорите от „Марикана“ стачкуват не само защото смятат, че печалбите на компанията „Лонмин“ са прекалено големи. Те протестират също срещу голямата разлика между възнагражденията на инженерите и работниците, както и за това, че заплатата на директора на мината изглежда направо фантастична. Ако собствеността на капитала беше разпределена строго равномерно и всеки наемен работник получаваше еднаква част от съответните ренти като добавка към заплатата, въпросът за разпределянето печалби-заплати нямаше да тревожи почти никого.

Разпределението капитал-труд поражда такива конфликти, защото има изключително висока концентрация на капиталовата собственост. И наистина във всички страни неравенството в собствеността и отговарящите на него неравенства в доходите от съответния капитал са много по-големи, отколкото неравенството в заплатите и доходите от труда.[…]

Нека изясня своята позиция възможно най-добре: анализът не цели вземане на страна в спора между работниците и притежателите на капитала. Той просто трябва да помогне на всеки да избистри виждането си по въпроса и да схване какво е положението. Наистина неравенството капитал-труд е особено жестоко на символно равнище. То шокира най-широко споделяните разбирания относно кое е справедливо и кое не и съвсем не е чудно, че понякога се стига да открито физическо насилие.

За тези, които не притежават друго освен работна сила и обикновено живеят в повече от скромни условия (дори в мизерия като селяните от XVIII в. или миньорите от „Марикана“), е много трудно да приемат, че притежателите на капитал – често поне отчасти наследен, могат, без да работят, да присвояват значителна част от произведените блага.[…]

В същото време обаче всеки може да се съгласи, че ако цялото произведено биваше разпределено под формата на заплати и без каквито и да е печалби, несъмнено щеше да е трудно да се привличат капитали за нови инвестиции, най-малкото при сегашния начин на икономическа организация. (Разбира се, бихме могли да си представим други начини.)

Да добавим, че няма да е съвсем справедливо премахването на каквато и да е печалба за избралите да спестяват повече. Дали изобщо това би могъл да е значителен източник на неравенство, ще е също предмет на анализ. Да не забравяме и обстоятелството, че под шапката на дохода от капитала попада понякога възнаграждаването на работата на предприемача, поне отчасти, а тя би трябвало да се разглежда наравно с всички останали форми на труд. Налага се този класически аргумент да бъде изучен по-отблизо.

Държейки сметка за всички тези елементи, кое е „доброто“ съотношение в поделянето на дохода между капитала и труда? Сигурни ли сме, че свободното функциониране на пазарната икономика и на частната собственост води навсякъде и винаги до оптималното, сякаш по магически начин? Как в идеалното общество би трябвало да се организира разпределението между капитала и труда и какво трябва да се прави, за да се доближим до него?…


Тома Пикети е икономист, спечелил си известност с изследванията върху икономическото неравенство. Един от учредителите и първи директор на Парижката школа по икономика. Роден е през 1971 г. в Клиши, Франция. Следва икономика и математика в École Normale Supérieure (ENS) и завършва през 1989 г. През 1993 г. защитава докторат, върху който е работил в Лондонската школа по икономика и EHESS. През следващите две години преподава в Масачусетския технологичен институт, след което се завръща и работи основно във Франция, в CNRS и EHESS. Към момента е професор в Парижкото училище по икономика и във Висшето училище за изследвания в областта на социалните науки. Автор е на фундаментални изследвания върху взаимната зависимост между икономическото развитие и разпределението на доходите и богатствата. 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар