Paul W. Gleason, Pacific Standart
Според последния Световен доклад за неравенството, то е като океаните: почти навсякъде и непрекъснато нараства. Днес разликата в богатството в САЩ е толкова голяма, колкото е била в началото 20-ти век. Авторите на доклада звучат наистина разтревожени: „Ако нарастващото неравенство не бъде внимателно изследвано и адресирано“ – предупреждават те – „това може да доведе до различни политически, икономически и социални катастрофи“.
Един от авторите на доклада е френският икономист Тома Пикети, който в своя фундаментален труд „Капиталът в XXI век“, публикуван през 2014-та година (а през 2018-та и на български – бел.пр.) твърди, че т.нар. „капитализъм на свободния пазар“ (free-market capitalism), оставен на самотек, създава наследствена богаташка аристокрация. Като решение той предложи световен данък върху богатството.
В своята книга „Най-богатите хора във Франция през XX век: неравенство и разпределение“ от 2001-ва година, която съвсем наскоро беше публикувана за първи път на английски език, Пикети също говори за данъците. В нея авторът проследява историческото движение нагоре и надолу на френските данъци върху доходите и наследството. Заключението му е съвсем просто: данъците могат да укротяват неравенството, стига да го поискаме.
Но токва заключението все още се оказва противоречиво. То влиза в сблъсък с клишетата и баналностите на про-пазарни фундаменталисти и десни политически движения, които нападат прогресивното облагане като неефективно, несправедливо и дори насочено срещу човешката еволюция. Сред интелектуалните архитекти на про-пазарното движение от 70-те години на миналия век е австрийският икономист и философ Фридрих Хайек, който пък е обект на изследване от друга публикувана наскоро на английски книга: „Хайек и еволюцията на капитализма“ от Наоми Бек.
Взети заедно, двете книги разглеждат един от най-важните политически въпроси на нашия век: Можем ли да сторим относно бързо растящото неравенство в доходите? И ако можем, трябва ли да го направим?
Нека откровено да предупредим: книгата на пикети е представлява тежка икономическа история на Франция. Съдържа стотици страни демографски данни и данъчни закони с дребен шрифт. И докато „Капиталът в XXI век“ имаше очарователни препратки към романите на Джейн Остън и Балзак, в „Най-богатите хора“ се разведрява само от параграфи за цената на френското мляко и масло. Въпреки това, основната концепция е доста ясна. През 19-ти век няколкостотин френски семейства натрупват огромно богатство. Данъчната система тогава представлява една отживелица, базирана на индикатори като например броя на вратите и прозорците в замъка.
Но през 1914-та година, точно преди влизането си в Първата световна война, Франция налага данък върху доходите. Колкото и да е лек този данък (само 2 процента за най-високите доходи), той създава прецедент. До края на войната най-високата данъчна ставка е 20%, а през Втората световна достига до 70%, преди да се установи на нива между 60% и 65% през 80-те години.
Годините между 1948-ма и 1978-ма са период на мощен икономически растеж и намаляване на подоходното неравенство, известен като „Trente Glorieuses“ или Тридесетте славни години. Пикети обаче предупреждава, че данъчното облагане не е намалило само неравенството. Двете опустошителни войни, между които е и финансовата криза от 30-те години, унищожават старите несметни богатства. Стълбовидното облагане на доходите и наследството само предотвратяват натрупването на нови такива – поне за известно време. 
Но през 1980-та година, неравенството отново тръгва нагоре – както във Франция, така и в САЩ и Великобритания. Няма нищо случайно във факта, че това се случва покрай успехите на десни политически движения, оглавявани от Роналд Рейгън в САЩ, Жак Ширак във Франция и Маргарет Тачър на Острова. Макар да имат някои практически съображения относно данъчното облагане, основните им възражения са преди всичко чисто философски. Тачър декларира най-силно това през 1975-та година, когато хвърля една дебела книга върху масата по време на дебат в Консервативната партия и заявява: „Това е, в което вярваме!“.
Въпросната дебела книга в ръцете на Тачър е „Конституция на свободата“ от Фридрих Хайек, в която той напада прогресивното данъчно облагане като неефективно и несправедливо. Според Хайек, социалните намеси като преразпределителната данъчна политика издига мъдростта на централизирани плановици над мъдростта на пазара. „Никой човешки ум не може да обхване всички знания, които ръководят действията на обществото“, настоява Хайек. Следователно законодателите трябват да се поклонят пред „безпристрастния механизъм, независим от индивидуална човешка преценка, който ще координира индивидуалните усилия“.
Този „безпристрастен механизъм“ бил пазарът, през който богатството на нараства, а според Хайек всъщност отразява още по-дълбок механизъм: еволюцията. Базирайки се на своя особен прочит на Чарлз Дарвин, Хайек развива теорията за „групов подбор“ в която ценностите и навиците на определени общества им позволяват да процъфтяват и растат, като надделяват на други, по-слаби групи. Според Хайек социалната солидарност и алтруизма са били ефективни в малки общности, но собственият интерес позволява на обществата да растат по-големи и сложни. Следователно опитите да бъдат преразпределени приходите действали регресивно, в противоречие с напредъка на цивилизацията. „За Хайек неравенството е неизбежно естествено последствие от прогреса, като второто определено си струва цената на първото“, пише Бек.
Имайки пред себе си историческия преглед на Пикети, всеки един аргумент на Хайек днес изглежда съмнителен. Макар този френският икономист вероятно „да не може да обхване всички знания, които ръководят действията на обществото“, огромното количество от данни, които е успял да събере и анализира (от данъчните ставки до цената на маслото) водят до неизбежни заключения.
Високите данъци върху доходите и наследствата могат да задържат повишаването на неравенствата или дори да ги намаляват, а „в свят без данъци, процесът на натрупване може да бъде изключително бърз“. Неравенството не е необяснимо и неконтролируемо. То е резултат от политически решения. Що се отнася до предполагаемото противопоставяне между данъчното облагане и растежа, Тридесетте славни години ни показаха, че можем да имаме удивителен ръст, въпреки високите данъците върху доходите в САЩ и Франция. Всъщност, по време на „Trente Glorieuses“, американските данъчни ставки са дори по-високи от тези във Франция.
Нещо повече, посочва Пикети по-нататък – неравенството всъщност може да възпрепятства растежа, тъй като то води до това, че „ключови решения (за нови инвестиции, създаване на нови фирми и т.н.) се съсредоточават в малка част от населението, което изключва голям брой хора, които може би биха имали полезни проекти“. И обратно на твърдението на Хайек, че свободният пазар създава силни и стабилни общества, според преценката на Пикети, „опитът от XX век показва, че за твърде неравните общества е присъща нестабилността“.
Американското общество (и не само – България е рекордьор по неравенство в ЕС – бел.пр.) вече е доста очевидно неравно. Ако Пикети е прав, то нещата ще се влошават. Промените в данъчните закони намалиха най-високата данъчна ставка от 39.6% до 37% и повишиха прага на данъка върху имущество от 5.6 до 11.2 млн. долара. При тези условия големи печалби ще се трупат дори по-бързо от преди. Това е лошата новина, която ни съобщава книгата на Пикети. Добрата новина е, че не е необходимо това да се случва. Пикети ясно посочва какво точно да сторим, за да не се развие този сценарий.
