През миналото лято изследователи от Международния валутен фонд сложиха край на един дълъг и ожесточен дебат относно „неолиберализма” – най-накрая признаха, че той съществува. Трима старши икономиста от МВФ – организация, която не е известна с непредпазливост – публикуваха доклад, поставящ под въпрос ползите от неолиберализма. С това те помогнаха да се приключи с идеята, че тази дума не е нещо повече от политическа обида, или пък термин без аналитична тежест.
Докладът внимателно изобличава „неолибералния дневен ред” за прокарването на дерегулации в икономиките по цял свят, за принудителното отваряне на националните пазари за търговия и капитали, и за настояването правителствата да се свият чрез остеритет и приватизация. Авторите се позовават на статистически доказателства за разпространението на неолибералните политики след 1980 г. и връзката между тях и анемичния икономически растеж, циклите на бумове и кризи, както и с неравенството.
„Неолиберализъм” е стар термин, датиращ от 30-те години на миналия век, но бе възроден като начин да се опишат текущите икономически политики – или по-точно границите на мисленето, определяни от политиките. След финансовата криза от 2008 г. терминът беше начин да се посочи отговорност за колапса – не на определена партия, а на целия елит, който е предоставил властта на пазара. За Демократическата партия в САЩ и лейбъристите в Обединеното кралство, това овластяване на пазара бе описвано като гротескно предаване на принципите им. Казваше се, че Бил Клинтън и Тони Блеър са изоставили традиционните ангажименти на левицата, особено към работниците, в полза на глобалния финансов елит и самоцелните политики, увеличаващи богатствата му. Това е и направило възможен отвратителния ръст на неравенството.
През последните няколко години дебатите станаха по-груби, думата „неолиберализъм” се превърна в реторическо оръжие, с което всички вляво от центъра сочат с пръст тези, които са дори малко по-надясно от тях. (Нищо чудно, че според центристите това е безсмислена обида – те са тези, които са най-смислено обидени от нея). „Неолиберализъм” обаче е повече от обикновена обида, която да носи правдиво удовлетворение. Неолиберализмът по някакъв начин представлява чифт очила.
Надничайки през очилата на неолиберлизма можем да видим по-ясно как политическите мислители, на които са се възхищавали Тачър и Рейгън, са помогнали да се оформи идеалът за обществото като някакъв вид универсален пазар (а не като полис, гражданска сфера или вид семейство). Идеал, според който човешките същества представляват калкулатори за печалби и загуби (а не носители на благодат и справедливост или на неотменими права и задължения). Целта разбира се бе да се отслаби социалната държава и да се премахне всякакъв ангажимент за пълна заетост, както и да се намалят данъците и регулациите. Но „неолиберализмът” индикира нещо повече от обичайния списък с желания на десницата. Той е начин за пренареждане на социалната реалност и на преосмисляне на статута ни като индивиди.
Все още надничайки през очилата виждаме как, подобно на социалната държава, свободният пазар също е човешко изобретение. Виждаме как отвсякъде ни приканват да мислим за себе си като за собственици на своите таланти и инициатива, как многословно ни се казва да се конкурираме и адаптираме. Виждаме до каква степен езикът, който в миналото се използваше за схематично и опростено описване на пазарите на стоки (конкуренция, съвършена информация, рационално поведение) вече бива прилаган за обществото като цяло. Как това използване на езика вече е нахлуло в сферата на личния ни живот и как поведението на търговец е въвлечено във всички модели на себеизразяване.
Накратко – „неолиберализъм” не е просто име за про-пазарните политики или за компромисите спрямо финансовия капитализъм, направени от провалените социалдемократически партии. Това е име за предпоставката, която тихомълком започна да регулира всичко, което правим и което вярваме: че конкуренцията е единственият легитимен организационен принцип за човешката дейност.
Неолиберализмът обаче не бе удостоверен като истински и универсалното лицемерие на пазара не бе посочено ясно, преди да почнат да идват на власт популисти и авторитаристи. В САЩ неолибералният архизлодей Хилари Клинтън загуби – и то от човек, който е наясно с нещата, само колкото да се преструва, че мрази свободния пазар.
Безсмислени ли са вече неолибералните очила? Могат ли те да ни помогнат да разберем какво не е наред с политиката в страни като САЩ и Великобритания? Срещу силите за глобална интеграция отново се консолидира националната идентичност, и то в най-грубоватите си форми. Какво общо може да има войнственото тесногръдие на британския Брекзит и американския тръмпизъм с неолибералната рационалност? Каква връзка е възможно да има между новия президент на САЩ – безкахърен гафаджия – и студенокръвния аршин за ефикасност, известен като свободен пазар?
Въпросът не е само в това, че свободният пазар произвежда миниатюрна каста от победители и огромна армия от губещи – и че губещите в търсене на отмъщение са се обърнали към Брекзит и Тръмп. От самото начало има неизбежна връзка между утопичния идеал на свободния пазар и дистопичната реалност, в която се намираме; между пазара като единствен оценител на стойност и пазител на свободата и текущото затъване в „пост-истина” и антилиберализъм.
Придвижването напред на застиналия дебат за неолиберализма трябва да започне със сериозна оценка за комулативният му ефект върху всички нас, независимо от принадлежността ни. Това изисква връщане до корените му, които нямат нищо общо с Бил или Хилари Клинтън. Някога е имало група хора, които са наричали себе си неолиберали, и то с гордост. Тяхната амбиция е била тотална революция на мисленето. Най-изявеният сред тях, Фридрих Хайек, не е мислел, че заема позиция в политическия спектър, че измисля оправдания за гламавите богаташи или че се занимава с крайни аспекти на макроикономиката.
Той е смятал, че решава проблема на модерността: проблемът с обективното познание. За Хайек, пазарът не просто улеснява търговията със стоки и услуги – той разкрива истината. Как неговата амбиция се срина до точно обратното – до стряскащата вероятност заради неразумното ни благоговение към свободния пазар истината изобщо да изчезне от обществения живот?
Когато идеята хрумва на Фридрих Хайек през 1936 г., той знае, че с това „внезапно просветление” се е натъкнал на нещо ново. „Как може комбинацията от фрагменти на познание, съществуващи в отделните умове, да донесе резултати, ако събирането им изисква познания, с които никоя отделна личност не съществува?” – пише той.
Това не е техническо разсъждение за лихвените нива или дефлационните сривове. Това не е било и реакционерска полемика срещу колективизма или социалната държава. Това е бил начин за създаване на нов свят. В нарастващото си вълнение Хайек разбира, че пазарът може да бъде мислен като вид съзнание.
„Невидимата ръка” на Адам Смит вече ни е дала модерната концепция за пазара – автономна сфера на човешка активност, която потенциално може да бъде обект на научно познание. Но до края на живота си Смит остава моралист от 18 век. Той смята, че пазарът може да бъде оправдан само в светлината на индивидуалната добродетел и се безпокои, че едно общество, което се управлява само от преходния личен интерес, изобщо не може да е общество. Неолиберализмът представлява Адам Смит без безпокойството.
Това, че Хайек се счита за праотец на неолиберализма – стил на мислене, който свежда всичко до икономиката – е малко иронично, като се има предвид, че той е бил доста посредствен икономист. Той е бил просто един млад, непознат виенски технократ, когато е привлечен от Лондонската школа по икономика, за да конкурира или може би дори да засенчи изгряващата звезда на Джон Мейнард Кейнс в Кеймбридж.
Този план се проваля, а Хайек губи разгромно от Кейнс. „Общата теория на заетостта, лихвите и парите” на Кейнс, публикувана през 1936 г., е приета като шедьовър. Тя доминира публичните дискусии, особено сред младите студенти икономисти в британския университет, за които брилянтният, елегантен, популярен в обществото Кейнс представлява висш идеал. До края на Втората световна война много изявени защитници на свободния пазар са приели начина на мислене на Кейнс и признват, че правителството може да играе роля в управлението на модерната икономика. Първоначалното вълнение около Хайек се е разсеяло. Неговата странна представа, че икономическата депресия може да се излекува като не се прави нищо, е била дискредитирана и на теория, и на практика. По-късно той признава, че му се иска неговите трудове, критикуващи Кейнс, просто да бъдат забравени.
Хайек изглежда глуповато: висок, изпружен, с тежък акцент и спортен костюм с висока талия, настояващ на официалното „фон Хайек”, но грубо наричан „господин Флуктоации” зад гърба му. През 1936 г. той е академик без портфолио и без ясно бъдеще. Макар ние днес да живеем в света на Хайек, някога той е живял в света на Кейнс.
Лоурънс Съмърс, съветник на Клинтън и бивш президент на Харвардския университет, казва, че схващането на Хайек за ценовата система като разум е „най-проницателната и оригинална идея, която макроикономиката е произвела през 20 век” и „най-важното нещо, което трябва да се учи в икономическите курсове днес”. Това е меко казано. Кейнс не е предвидил Студената война и не е отговорен за нея, но мисленето му се бе промъкнало във всеки аспект на света по нейното време. По същия начин мисленето на Хайек се е вплело във всеки аспект на света след 1989 г.
Мисленето на Хайек представлява тотален светоглед: начин да се структурира цялата реалност върху модела на икономическата конкуренция. Той започва като самонадеяно приема, че почти всички (ако не и всички) човешки дейности са форма на икономическо изчисление, съответно могат да бъдат приведени до основните концепции за богатство, стойност, размяна, разход – и особено цена. Цените са средство за ефективно разпределение на ограничени ресурси, съобразени нуждите и полезността, и се управляват от търсенето и предлагането. За да фукционира ефкетивно ценовата система, пазарите трябва да са свободни и конкурентни.
Още откакто Адам Смит си представя икономиката като автономна сфера, съществува възможността пазарът да не е просто една част от обществото, а да представлява обществото като цяло. В такова общество мъжете и жените е нужно само са следват личния си интерес и да се състезават за оскъдните награди. Чрез конкуренцията „става възможно да се разграничи кой и какво има стойност”, както пише социолога Уил Дейвис.
Нещата, които всеки запознат с историята вижда като необходима зашита срещу тиранията и експлоатацията – процъфтяваща средна класа и гражданско общество; свободни институции; универсално избирателно право; свобода на съвестта, религията и пресата; базово признаване, че индивидът е носител на достойнството – не намират специално място в мисленето на Хайек. Той вгражда в неолиберализма предположението, че пазарът осигурява всички нужни защити срещу единствената истинска политическа заплаха: тоталитаризма. За да предотврати тоталитаризма, държавата трябва само да осигурява свободата на пазара.
Тази последна точка е това, което прави неолиберализмът „нео”. Това е ключова модификация на по-старите вярвания в свободня пазар и минималната държава, известни като „класически либерализъм”. В класическия либерализъм търговците просто искат държавата да ги „остави намира” – „laissez-nous faire”. Неолиберализмът признава, че държавата трябва да е активна в организирането на свободния пазар. Условията, позволяващи свободен пазар, трябва да бъдат извоювани политически, и държавата трябва да бъде преработена, за да поддържа постоянно свободния пазар.
Това не е всичко: всеки аспект от демократичните политики, от избора на гласоподавателите до решенията на политиците, трябва да бъдат подложени на чисто икономически анализ. Законодателите са длъжни да оставят достатъчно самостоятелност – да не нарушават естествените действия на пазарите. Затова в идеалния случай държавата осигурява фиксирана, неутрална, универсална законова мрежа, в която пазарните сили действат спонтанно. Внимателното направляване от страна на правителството никога не е за предпочитане пред „автоматичните механизми на приспособяване” – т.е. ценовата система. Тя не само е ефективна, но и осигурява максимална свобода, или възможност за хората да правят свободни избори са собствения си живот.
Докато Кейнс лети между Лондон и Вашингтон, за да създава следвоенния ред, Хайек си стои намусен в Кеймбридж. Той е пратен там при военновременните евакуации и се оплаква, че е заобиколен от „чужденци”, сред които не липсват „ориенталци от всякакъв вид” и „европейци от на практика всички нации, но много малко с истинска интелигентност”.
Заклещен в Англия, без да е влиятелен и уважаван, Хайек има само една идея, с която да се утешава. Идея толкова грандиозна, че един ден ще разтвори земята под краката на Кейнс и всеки друг интелектуалец. Според нея, оставената на собствените си механизми ценова система действа като вид разум. И не какъвто и да е разум, а всезнаещ такъв: пазарът изчислява каквото индивидите не могат да осъзнаят. Обръщайки се като към интелектуален брат по оръжие, американският журналист Уолтър Липман пише на Хайек следното: „Никой човешки ум не може да проумее цялата схема на обществото… В най-добрия случай един разум може да разбере само своята собствена версия на тази схема, която понякога е много по-плитка, и която има същото отношение към реалността като силуета към човека”.
Това е едно грандиозно епистемично твърдение – че пазарът е средство за познание, далеч надвишаващо способностите на който и да е индивидуален ум. Подобен пазар не е толкова човешко изобретение, което може да бъде манипулирано като всичко друго, а сила, която да бъде изучавана и умиротворявана. Икономиката престава да бъде техника – както смята Кейнс – за постигане на желани обществени цели като икономически растеж и стабилна валута. Единствената обществена цел е поддържането на самия пазар. В своето всезнание пазарът представлява единствената легитимна форма на познание, спрямо която всички други модели на размишление са частични и пристрастни – те проумяват само фрагмент от цялото и защитават специални интереси. На индивидуално ниво нашите ценности са лични, те са просто мнения. Колективно, пазарът ги превръща в цени, или обективни факти.
След като се маха от Лондонската школа по икономика, Хайек никога не е имал постоянна работа, която не е била платена от корпоративни спонсори. Дори консервативните му колеги от Чикагския университет – световен епицентър на либертарианското несъгласие през 50-те години – считат Хайек за говорител на реакционерите, за „типичен десничар” с „типични десни спонсори”. Дори към 1972 г. приятелите, които посещават Хайек, който вече живее в Залцбург, виждат как остаряващият мъж е изпълнен със самосъжаление и вярва, че работата на живота му е била напразно. Никой не се интересува какво е написал!
Обаче има и сигнали, даващи надежда. Хайек е любимият политически философ на известния щатски консерватор Бари Голдуотър, а според някои сведения и на Роналд Рейгън. Тогава се появява и Маргарет Тачър. Пред всеки, който иска да слуша, Тачър венцехвали Хайек и обещава да обедини неговата философия на свободния пазар с възраждането на викторианските ценности: семейство, общност, трудолюбие.
Хайек се среща лично с Тачър през 1975 г., когато тя като лидер на опозицията в Обединеното кралство се подготвя да свали от рафта неговата “Голяма идея” и да я вкара в историята. Те си бъбрят насаме в продължение на 30 минути в Института по икономически отношения в Лондон. След това екипът на Тачър с безпокойство пита Хайек какво мисли за срещата. Какво би могъл да каже той? За пръв път от 40 години, властта забелязва Фридрих фон Хайек и приема собствената му представа за себе си – човек, който може да победи Кейнс и да преобрази света.
Той отговаря: “Тя е толкова прекрасна”.
“Голямата идея” на Хейек не е кой знае каква идея – преди да бъде силно раздута. Тя описва един органичен, спонтанен, елегантен процес, при който – подобно на милиони ръце върху дъска за спиритични сеанси – движението се координира, за да създаде резултати, които иначе не са планирани. Ако се приложи към някакъв реален пазар – например за свинско месо или за фючърси на церевицата – това описание е тривиалност. Този процес може да бъде използван и за обяснение как различните пазари – от суровините през пазара на труда до самите пари – формират тази част от обществото, известна като “икономика”. Това вече е по-малко банално, но също несъществено – кейнсианството приема с радост това описание. Но какво става ако вдигнем още летвата? Ако пресъздадем цялото общество като вид пазар?
Колкото повече се разраства идеята на Хайек, колкото по-реакционерска става, толкова повече се крие зад претенцията за научна неутралност – и толкова повече позволява икономиката да бъде обвързана с една от основните интелектуални тенденции в западната мисъл след 17 век. Възходът на модерната наука създава проблем: ако светът е универсално подчинен на природни закони, какво означава да си човек? Дали човешкото същество е просто обект в света, както всичко друго? Изглежда няма начин да се асимилира субективното, вътрешно преживяване да бъдеш човек в природата, както я разбира науката – като нещо обективно, чиито правила могат да бъдат открити чрез наблюдение.
Всичко в следвоенната политическа култура е в полза на Джон Мейнард Кейнс и за разширената роля на държавата в управлението на икономиката. Но всичко в следвоенната академична култура е в полза на “Голямата идея” на Хайек. Преди войната дори най-десните икономисти мислят за пазара като за средство към ограничена цел, като за ефикасно разпределяне на ограничени ресурси. От времето на Адам Смит в средата на 18 век, та до основателите на Чикагската школа в следвоенните години, е обичайно да се смята, че крайните цели на обществото и на живота са установени в неикономическата сфера. Според тази гледна точка въпросите за стойността биват решавани не икономически, а политически и демократично – чрез морален размисъл и публично обсъждане. Едно класическо описание на това вярване може да се открие в есе от 1922 г., наречено “Етика и икономическа интерпретация”. Негов автор е Франк Найт, който пристига в Чикаго две десетилетия преди Хайек. Според него “рационалната икономическа критика на ценностите дава резултати, отблъскващи за здравия разум. Икономическият човек е егоистичен, безмилостен предмет на морално осъждане”.
От 200 години икономистите се мъчат с въпроса как да поставят ценностите, върху които е организирано едно иначе комерсиално общество, отвъд обикновения егоизъм и пресметливостта. Франк Найт, заедно с колегите си Хенри Симънс и Джейкъб Вайнър, се противопоставят на Франклин Делано Рузвелт и пазарните интервенции на неговия “Нов курс”. Те превръщат Чикагския университет в интелектуално непреклонната крепост на идеологията на свободния пазар, какъвто той остава до ден днешен. И тримата обаче започват кариерите си преди ненадминат престиж на ядрената физика да вкара огромни средства в университетската система и да даде началото на модата на “чистата” наука. Те не почитат уравнения или модели и се притесняват от ненаучни въпроси. Най-вече въпросите за стойността, където стойността е абсолютно различна от цената.
Въпросът не се свежда до това, че Симънс, Вайнър и Найт са по-малко догматични от Хайек, както и по-склонни да простят на държавата за данъците и разходите. Не може да се каже и че Хайек ги е превъзхождал интелектуално. Те обаче признават като първостепенен принцип, че обществото не е същото нещо като пазара и че цената не е същото като ценността. Заради това те бяха погълнати от историята.
Хайек бе този, който показа как да стигнем от безнадеждното състояние на човешките пристрастия до величествената обективност на науката. “Голямата идея” на Хайек действа като липсващото звено между субективната човешка природа и самата природа. По този начин тя поставя всяка ценност, която не може да бъде представена като цена, присъдена от пазара, върху несигурна основа, като нищо повече от мнение, предпочитание, фолклор или суеверие.
Повече от всички други, включително от Самия Хайек, следвоенният икономист от Чикаго Милтън Фридман помага правителствата и политиците да бъдат покръстени във вярата в “Голямата идея”. Той скъсва с предишните два века и декларира, че икономиката “е принцип независим от всяка отделна етична позиция или нормативни преценки” и представлява “обективна наука” по същия начин, по който която и да е друга природна наука. Ценностите от стария, психически, нормативен вид са дефектни, те представляват “различия, за които всеки човек в крайна сметка може само да спори”. С други думи – от една страна е пазара, а от друга – релативизма.
Пазарите може да са направени от човека копия на природни системи и както самата вселена, може да са без автор и без стойност. Но прилагането на “Голямата идея” на Хайек върху всеки аспект на нашия живот отрича това, което е най-характерно за нас. Тя приписва нещата, които са най-човешки за човешките същества – нашето съзнание и нашата воля – на алгоритми и пазари, оставяйки ни да имитираме като зомбита резюмираните идеализации на икономически модели.
Раздуването на идеята на Хайек и радикалното издигане на ценовата система в някакъв вид обществено всезнание означава и радикално принизяване на важността на нашия индивидуален капацитет за разум – нашата способност да осигуряваме и оценяваме оправдания за своите действия и вярвания.
В резултат на това обществената сфера – пространството, в което предлагаме доводи и оспорваме доводите на другите – спира да бъде пространство на обсъждане и се превръща в пазар на кликове, “харесвания” и споделяния в социалните мрежи. Интернет представлява лично предпочитание, усилено от алгоритъм; псевдо-обществено пространство, което връща като ехо гласа, който вече е в главата ни. Вместо място за дебат, в което ние като общество да вървим към консенсус, днес има апарат за взаимно утвърждаване, банално наричан “пазар на идеи”. Това, което изглежда като нещо публично и разбираемо, всъщност е просто продължение на вече съществуващите ни мнения, предразсъдъци и вярвания, докато авторитетът на институциите и експертите бива заменен от агрегативната логика на “big data”. Когато се свързваме със света чрез интернет търсачка, резултатите са класирани “рекурсивно”, както го описва основателят на Google. Тоест, от безкрайния брой индивидуални потребители, функциониращи като пазар – постоянно и в реално време.
Ако оставим настрана невероятните улеснения на дигиталните технологии, по-ранната и по-хуманистична традиция, доминирала в продължение на векове, винаги е разграничавала нашите вкусове и предпочитания – желанията, които намират израз в пазара – от капацитета ни да разсъждаваме над тези предпочитания, който ни помага да формираме и изразяваме ценности.
“Вкусът е дефиниран като предпочитание, за което не спориш. Вкус, за който спориш – с другите или със себе си – дефакто престава да бъде просто вкус – той се превръща в ценност”, е казал някога философът и икономист Албърт Хиршман.
Той прави разграничение между тази част от нас, която е потребител, и частта, която осигурява доводи. Пазарът представлява това, което Хиршман нарича “предпочитания, които биват разкривани при покупката на стоки и услуги”. Той обаче казва, че мъжете и жените също така “имат способността да се отдръпнат от своите “разкрити” желания и предпочитания, да се запитат дали наистина искат и предпочитат това”.
Ние изграждаме образа и идентичността си на основата на този капацитет за размисъл. Използването на индивидуалната способност за размисъл е разум; колективното използване на тези способности е обществен разум; използването на обществения разум за създаване на закони и политики е демокрация. Когато предоставяме доводи за нашите действия и вярвания, ние ставаме истински: индивидуално и колективно, ние решаваме кои сме и какви сме.
Според логиката на “Голямата идея” на Хайек, тези изрази на човешка субективност са безсмислени без ратификация от пазара – както казва Фридман, те не са нищо освен релативизъм, никоя не е по-добра то другите. Когато единствената обективна истина се определя от пазара, всички други ценности имат статус на обикновени мнения – всичко останало е релативистки въздух под налягане. Но “релативъзмът” на Фридман е обвинение, което може да бъде хвърлено срещу всяко твърдение, базирано на човешкия разум. Това е безсмислена обида, тъй като всички човешки търсения са “релативни” (относителни) по начин, по който науките не са. Те са относителни спрямо (личното) състояние да имаш разум и (публичната) нужда да убеждаваме и разбираме, дори когато не можем да очакваме научни доказателства. Когато дебатите ни вече не се решават чрез обсъждане на доводите, изходът ще се решава от капризите на властта.
Това е мястото, където триумфът на неолиберализма среща политическия кошмар, в който живеем в момента. “Имаше да свършиш само една проста работа”, гласи старата шега. Грандиозният проект на Хайек, първоначално заченат през 30-те и 40-те години, бе изрично предназначен да предотврати срив към политически хаос и фашизъм. “Голямата идея” обаче винаги е представлявала тази мерзост, което само е изчаквала да се случи. От самото начало тя е бременна с нещата, срещу които твърди, че осигурява защита. Общество, възприето като гигантски пазар, води до замяна на обществения живот със заяждания заради обикновени мнения. И така докато в разочарованието си обществото в крайна сметка се обърне към “силната ръка” като последна възможност за решаване на иначе нерешими проблеми.
През 1989 г. американски репортер почуква на вратата на 90 годишния Хайек във Фрайбург, Западна Германия. Двамата мъже сядат до прозореца, гледащ към планините и Хайек, който се възстановява от пневмония, се завива с одеало, докато разговарят.
Това вече не е човекът, който някога бе затънал в собственото си поражение от Кейнс. Тачър наскоро е пратила на Хайек писмо с триумфален тон. Нищо от постигнатото от нея и Рейгън “не би било възможно без ценностите и вярванията, които ни вкараха в правия път и ни осигуриха правилни насоки”. Хайек е доволен за себе си и е оптимист за бъдещето на капитализма. Както пише журналистът: „По-специално, Хайек вижда по-голямо признание за пазара сред младото поколение. Днешните безработни младежи в Алжир и Индия не се бунтуват за централно планирана социална държава, а за създаване на възможности: свободата да купуваш и продаваш – дънки, коли, каквото и да е – на каквато цена пазарът ще понесе”.
Тридесет години по-късно може спокойно да се каже, че победата на Хайек е ненадмината. Ние живеем в рая, изграден от неговата “Голяма идея”. Колкото повече светът заприличва на идеален пазар, управляван само от перфектна конкуренция, толкова по-“научно” става и човешкото поведение. Всеки ден ние сами – вече не е нужно някой да ни казва – се стремим да се усъвършенстваме в това да сме разпръснати, дискретни, анонимни купувачи и продавачи. Всеки ден третираме остатъчното желание да сме нещо повече като носталгия или елитаризъм.
Това, което започна като нова форма на интелектуален авторитет, коренящ се в благочестив аполитичен светоглед, лесно се превърна в ултрареакционни политики. Това, което не може да бъде количествено оценено не може да е истинско, казва икономистът. И как измерваш ползите от основните принципи на просвещението – най-вече критичното мислене, личната автономия и демократичното самоуправление? Когато изоставихме разума като форма на истина заради срамните остатъци от субективност в него и направихме науката единствен арбитър кое е истинско и кое е истина, ние създадохме бездна, която псевдо-науката с радост запълни.
Авторитетът на един професор, реформатор, законодател или правозащитник не произтича от пазара, а от хуманистичните ценности като обществения дух, съвестта и копнежа за справедливост. Дълго преди администрацията на Тръмп да започне да ги унижава, важността на такъв тип хора бе принизена от една обяснителна схема, която не може да обясни тях. Със сигурност има връзка с нарастващата им ирелевантност в САЩ и избирането на Тръмп, това въплъщение на прищявката, човек без принципи и без убеждение, че трябва да се изгради като последователна личност. Човек, представляващ пълната липса на разум, ръководи света – или поне го съсипва. Като хитър търговец на недвижими имоти в Манхатън обаче Тръмп е наясно с едно нещо: че греховете му така и не са наказани от пазара.
