Вероника Сушова-Салминен*
Преди тридесет години се случиха две несвързани исторически събития. През 1989 г. Берлинската стена падна и бе сложен край на съветската хегемония в Централна и Източна Европа. Пак през същата година бе формулирана и основната формула за неолиберални политики, широко позната като „Вашингтонски консенсус“.
Падането на Берлинската стена направи възможна неолибералната „посткомунистическа трансформация“ в Централна и Източна Европа (ЦИЕ). Тези противоречия, смесица от положителни и негативни трансформации, до голяма степен оформят настоящето. Отварянето на нови пазари за западния капитал улесни успешното разширяване на неолибералния модел и отвъд „посткомунистическия“ регион, докато завоят от 1989 г. послужи като дискурсивно потвърждение на този неолиберален модел като икономическа ортодоксалност. В съответствие с това свободата и пазарът станаха крайъгълни камъни в изграждането на демокрации в региона на ЦИЕ.
Неолибералната субективност и идеология, както и резултатите от неолибералните икономически политики, понастоящем са широко проучени, анализирани и критикувани. Критиците на неолиберализма по света обикновено са леви или левеещи интелектуалци[1]. Вече съществува широк консенсус, че както неолиберализма, така и неолибералната глобализация се намират в криза. Дисфункцията им се проявява по различни начини, включително чрез неспособността да се намерят решения за най-належащите проблеми. Този текст се фокусира върху това, как неолибералния модел триумфира и се разви в Централна и Източна Европа след 1989 г., с цел да бъде разгледана критично ролята му на хегемонна идеология в този исторически контекст.
Вашингтонският консенсус се основава най-общо казано на три стълба, следващи тезите на неолибералните икономисти от Чикагската школа – приватизация, дерегулация и либерализация[2]. Но по същество има и четвърти стълб – частната собственост, който е с не по-малка важност и е особено релевантен за икономическата и социална трансформация в Централна и Източна Европа.
Промените след 1989-та могат да бъдат разглеждани по различен начин, например като нова вълна на преразпределяне на богатството, отменяща случилото се след 1945 г. Това включваше както ново преразпределение, така и ново определение за частната собственост, което често бе налагано при законово съмнителни обстоятелства. В някои случаи приватизацията идва под формата на реституция, връщане на национализираната собственост на оригиналните ѝ собственици или наследниците им. Неолиберализмът означаваше западане на публичното, което по-късно се прояви като западане на гражданското и криза на демокрацията[3]. Този вид преход означаваше и господство на икономиката над политиката, натикване на живота на хората и на обществените отношения в рамките на икономическата рационалност и пресметливост, както и тяхната индивидуализация и фрагментация – всичко това, за съжаление, стана лайтмотив на посткомунистическата трансформация.
От реставрация към популизъм
Беше ли 1989-та революционно събитие, както често бива характеризирана в общественото пространство? Модерни революции като Френската и Руската представляват радикален и драстичен обрат в цялото общество и държавата. И в двата случая революционното движение се основава на нови политически идеи, оспорващи съществуващия ред. От гледна точка на прогресивното мислене и разбирането на революцията като такъв тип мащабно преобръщане, 1989 г. бе контрастираща с това и доста специфична реставрация, връщане към „нормалност“ и съответно стъпка към възстановяване на капитализма след провала на реалния социализъм.
Историкът на Френската революция Франсоа Фюре правилно отбелязва, че революциите от 1989 г. не носят нови политически или социални идеи[4]. Техният дух е този на завръщането, дух, който стана демонстративно консервативен. Други автори разбират 1989-та като някаква форма на буржоазна революция, която маркира края на социалистическата революция. Руският марксист Борис Кагарлицкий например сравнява развитията между 1989 и 1991 г. в Русия с Бурбонската реставрация във Франция 1814-1830 г.[5] Той вижда тази неолиберална реставрация като съставна и неизбежна част от съветския/социалистически революционен цикъл – а именно неговия край. Поради това не става въпрос за нова революция, тъй като липсва масова мобилизация и процесът не довежда до ясна вертикална подвижност на масите.
Истината е, че политици, икономисти и различни технократи, както и техните западни съветници бързо поеха инициативата да „трансформират“ обществото, докато ангажираните граждани до голяма степен се оттеглиха от публичното пространство, за да се превърнат в „деца на посткомунизма“ след 1990 г. При всички случаи, ако използваме думата революция, за да опишем 1989 г., би било по-точно да се говори за „революция отгоре“, процес, който винаги се е отличавал с някаква степен на авторитарни тенденции, както и да считаме развитията след 1989 г. за съставна част от прикритата революция на неолиберализма – термин, използван от американския политолог Уенди Браун, за да опише последствията от неолиберализма за модерната форма на демокрация.
Браун говори за неолиберализма като за „рационалност“, работеща не само в икономическата сфера – т.е. не само през пазара, дерегулациите и т.н. – но също и в обществените и политически/законови сфери. „Всяко поведение е икономическо поведение. Всички сфери на съществуване са рамкирани и измервани с икономически термини и показатели, дори и когато тези сфери не са пряко монетизирани“, пише тя и добавя, че „неолиберализмът атакува принципите, практиките, културите, субекти и институциите на демокрацията, разбирани като управление на народа“[6].
По този начин неолиберализмът се превърна в незабележима гробница да модерната демокрация, което е особено парадоксално в контекста на „изграждането на демокрации“ в ЦИЕ, което се извършваше в името на свободата. В края на краищата демокрацията в региона стана много повече неолиберална, отколкото либерална. Този парадокс доведе до „популистка“ реакция в обществата в региона. В свое скорошно есе, озаглавено „Популизмът като завръщане на демокрацията“, чешкият философ Михаел Хаузер надгражда аргументите на Браун, както и тези на белгийския политолог Шантал Муф[7]. Той описва популизма като „преоткриване на народните маси като политически субект“, което кара елитите да се паникьосват заради завръщането на демокрацията: „Преоткриването на народа става по-лесно на фона на фундаменталния дефицит на либерална демокрация, предизвикан от неолиберализма“. В друг свой текст Хаузер обяснява своето аристотелско разбиране за демокрацията като „управление на непривилегированите“, което е днес по същество еквивалентно на „управление на прекаризираните“.
Прекаризацията като форма на загуба на сигурност, която има културни и социални измерения, отиващи отвъд заетостта, се е превърнала във фундаментално преживяване за европейците във всички краища на континента през изминалите 30 години. За хората в Централна и Източна Европа тя бе и все още е вградена в болезнените динамики на трансформацията след 1989 г.
Дали тези последствия от неолибералната хегемония представляват просто историческо съвпадение? Дали са резултат от някакви тесни икономически перспективи, някакво занемаряване, или се нареждат сред многото „непредвидени последици“?
Неолиберализмът срещу хората
В своето ново изследване „Глобалистите: Краят на империята и раждането на неолиберализма“[8] историкът Куин Слободян демонстрира, че никоя от гореизброените възможности не дава истинския отговор. Вместо това тези последствия са по-скоро органична част от неолибералния проект. В книгата си Слободян разширява разбирането за интелектуалните корени на неолиберализма отвъд Чикагската школа и чертае карта на неолиберализма като по-широка интелектуална традиция, отиваща отвъд икономическата дисциплина.
Неговата книга също така хвърля светлина върху значителната формативна роля, която имат за неолибералната мисъл исторически събития като разпадането на континенталните имперски монархии в Централна и Източна Европа след Първата световна война и Руската революция от 1917 г. Анализът на Слободян – фокусиран основно върху творбите и възгледите на Лудвиг фон Мизес (1881-1973), Готфрид Хаберлер (1900-1995), Вилхелм Рьопке (1899-1966), Фриц Махлуп (1902-1983) и Фридрих фон Хайек (1899-1995) – сочи и към една вероятно изненадваща връзка между разпада на Хабсбургската монархия и създаването на Световната търговска организация десетилетия по-късно. Изследователят смята, че неолиберализмът се развива като реакция – реакция на деколонизацията.
От една страна, деколонизацията в контекста на Централна и Източна Европа означава появата на нови независими държави с преимуществено националистически светоглед. От друга страна обаче този процес е свързан и с болшевишката революция в Русия. За тези неолиберали, или „ордоглобалисти“, деколонизацията е основно съдържание на две исторически преживявания, срещу които те реагират. Първото е тезата за националното самоопределение, а второто – тезата за преразпределение или дори национализация на частната собственост (приложена в най-радикален вариант в Съветска Русия).
1918 година също така отваря вратата към различни поземлени реформи в целия регион – в ущърб на привилегированите (земевладелци), свързани със старите режими, и в полза на средните и малки фермери, които по-късно често стават поддръжници на новите републикански режими под формата на силни аграрни партии, например в Чехословакия, Румъния и Полша. Прецедентът, създаден от тези реформи, е очевиден – те позволяват промяна в структурата на собствеността в името на народа или демокрацията и в рамките на новосъздадените суверенни държави. В същото време Съветска Русия се придвижва към много по-радикална концепция за преразпределение, която обхваща и премахването на частната собственост.
Докато още формулират доктрината си, неолибералите критикуват появата след войната на нови държави, които – поради границите, митата и протекционизма – биват виждани като пречки пред „свободния“ капитал, а техните нови демократично избрани правителства – като заплаха за частната собственост.
Като интелектуалци, неолибералните мислители имат много противоречиво отношение към демокрацията и нейните принципи. Събитията от 1918 г. им посочват нуждата от разделяне на политиката от икономиката, на демократичната воля на народите от частната собственост и капитала. Тук лежат и антидемократичните корени на неолиберализма, както и произходът на днешното преобладаване на икономиката над политиката.
Слободян говори за „капсулиране“ на капитала в смисъл на изолацията му от демократичната власт. Противно на конвенционалното разбиране обаче, авторът посочва, че целта на това не е някакво утопично освобождаване на пазара от държавата, а e изграждане на институции, които да направят възможно заобикалянето на суверенните държави. „Женевската школа“, както Слободян нарича тази среда на неолибералната мисъл, се фокусира основно не върху икономиката, а върху закона и правото, и чрез тях към установяването на „конституционна защита на капитализма“.
Неолибералите се надяват, че тези подкрепяни от тях институции ще доведат до неутрализиране на демокрацията чрез изместване на процеса на вземане на решения от национално към наднационално ниво. Неолибералите съзнателно подкрепят наднационални организации, договори и правила. Транснационалното управление е трябвало да се превърне в начин за постигане на желаното изолиране на икономиката от политиката и неутрализация на демокрацията, в качеството ѝ на (макар и несъвършена) противотежест на капитала.
В изследването си Слободян демонстрира, че отношението на неолибералните мислители към Европейския съюз (и европейската интеграция) не е еднозначно. По-голямата част общността, формирала се около неолибералния тинк-танк Мон Пелерин, има евроскептично поведение, но други виждат в европейската интеграция потенциал транснационалното управление да служи на неолибералните цели. Институциите и законът са най-добрите инструменти за капсулиране на капитала – в това отношение изследването на Слободян подкрепя тезите на Уенди Браун.
И наистина, неолиберални елементи или референтни точки могат да се видят още в изграждащите блокове на европейския интеграционен проект през 50-те години. Обединяването на Европа бе изградено върху единния пазар и „четирите свободи“: свободата на движение на стоки, услуги, капитали и хора. Неолиберализацията на ЕС обаче е постепенна и се консолидира напълно чак през 90-те във връзка с Маастрихткия договор и валутния съюз, а по-късно и с Пакта за стабилност и растеж и Закона за единния пазар. Историкът Пери Андерсън наскоро предложи тъжна диагноза: „…неолибералната система… днес намира най-яркото си, концентрирано изражение в ЕС с неговия ред, основан на редуциране и приватизация на обществени услуги, отмяната на демократичния контрол и представителството, както и дерегулацията на факторите за производство“.
Този процес на капсулиране на капитала обаче не еволюира единствено в ЕС и предшествалата го Европейска икономическа общност, но и в други по-малки форми на (де)регулация като тези, насърчавани от Общото споразумение за тарифите и търговията, и по-късно Световната търговска организация.
Накратко казано, неолибералното мислене на Женевската школа подчертава значението на закона и управлението за съществуването и поддържането на капитализма от самото начало. То съзнателно се старае да отслаби демокрациите в техните национални рамки. Не е изненадващо, че носталгията по имперското минало представлява интегрална част от това мислене. Според Слободян това е компонент от реакцията на разпадането на имперските държави в Централна и Източна Европа (Русия, Австро-Унгария и Османската империя) след 1918 г.
Империята като изгубен идеал
Макар за много от първите неолиберали империята да е изгубен идеал, те не се опитват да я възстановят – вместо това те промотират идеята за неолиберална световна федерация, която да я замени, посочва Слободян. Тази федерация е трябвало да „скъса връзката между политическото гражданство и икономическата собственост“. Привържениците на тази концепция целят да блокират „прекомерностите“ на демокрацията и националните държави – два важни фактора, които имат потенциал да ограничат империята и капитализма.
„Имперската“ природа на неолибералния проект постепенно навлезе в процеса по изграждане на общоевропейския проект. Неолибералните мислители принципно поставят под въпрос националното самоопределение и независимост, с които се сблъскват първо след 1918 г. и отново след Втората световна война, когато започва процесът по деколонизация в неевропейските части на света. Много от тези мислители нямат проблеми да защитават колониалното господство или очевидните му остатъци като апартейда в Южна Африка.
За страните от ЦИЕ, като деца на постимперското развитие и деколонизация, процесите след 1989 г. създават нов исторически парадокс. Този парадокс обаче следва от цялостната логика на възникващия неолиберализъм с всичките му скрити недостатъци. Ако самото съществуване на тази държави е резултат от деколонизацията (в смисъл на национална еманципация от континенталните империи), то от неолиберална гледна точка посткомунистическата трансформация се развива по философските линии, очертани от противниците на принципите на деколонизацията (принципи, които неолибералните мислители разбират като бунт срещу международния /капиталистически/ икономически ред). За тях икономическият национализъм представлява бунт срещу необходимата взаимозависимост. Това е парадоксът на 1989 г.: страните, родили се от деколонизацията през 1918 г., сега правят пълно завръщане към капиталистическата система, като това завръщане е основано на принципите, които отричат или поне критикуват основите на националното им съществуване.
Интеграцията като завръщане – или непоносимата лекота на периферния капитализъм
Водещият неолиберален интелектуалец Фридрих фон Хайек, който често е цитиран от реформаторите в Централна и Източна Европа през 90-те, мисли интеграцията като реставрация на нещо изгубено, а не като създаване на нещо ново. Това разбиране много точно характеризира прехода след 1989 г. В този смисъл можем също да твърдим, че интеграцията (завръщането на страните от ЦИЕ в Европа през 90-те) всъщност е интегриране в глобалната икономика, а Европа е просто географската им локация. Въпреки обещанията и амбициите на разказа за „завръщане в Европа“, тези икономики отново играят ролята на (полу) периферия по отношение на евроатлантическото ядро на световната система.
Това неизменно означава изоставане от ядрото и конкуриране с други периферии за някои от привилегиите на ядрото. Означава и неравностойно разпределение на труда и възникването на различни противоречия – като например зависимостта от европейски субсидии от една страна и изтичането в чужбина на печалби и дивиденти от друга.
Интеграцията във все по-неоимперския и неолиберален ЕС дълго бе представяно като начин за тези държави да се спасят сами. Местните либерали вярваха, че интеграцията ще означава универсално застигане на Запада, или дори „ставане част от Запада“, макар на практика този процес само да потвърди периферната позиция на новите членки на ЕС и другите страни от бившия социалистически блок.
Тази интеграция също така промени характера на Европейския съюз, превръщайки го в йерархична структура, отразяваща отношенията между силните и слаби членки. Процесът произведе ЕС, който е по-близо до модела на „империя“, предвиждан от неолибералите. До ден-днешен регионалните елити мълчат за фундаменталната реалност на това как работи системата на световния капитализъм. Реалност, при която една група държава (ядрото) се развива по-динамично от останалите, а „изостаналостта“ на периферията е основно условие за процъфтяването на ядрото. Това мълчание им позволява да твърдят, че застигането на Запада, адаптирането и имитацията, представляват валидна стратегия, макар на практика това само да възпроизвежда отношенията между центъра и периферията.
Днес всички страни от ЦИЕ страдат в различна степен от три фундаментални проблема на периферния капитализъм: липсват им финансови ресурси за инвестиции, има постоянно изтичане на капитали и са зависими или от износа на суровини, или от „износа“ на евтин труд. Не е случайност и че тези „нови“ членки водят в статистиките за внос в рамките на Европейския съюз. Не е случайно и че в тези държави инвестициите в изследвания и разработки са под средните нива, и че остават далеч зад страните от ядрото по отношение на потенциала за иновации. Някои автори не се колебаят директно да определят тези икономики като „чуждестранна собственост“ по отношение на чуждестранните нетни активи.
В резултат на това развитията след 1989 г. осигуриха допълнителна енергия на неолиберализацията на Европейския съюз като цяло. В известен смисъл се потвърди известният афоризъм, че историята върви от Изток на Запад. Не трябва обаче да се забравя реалността на една друга периферия на световната система: Латинска Америка. Там неолибералната икономика първо се смеси с местните антикомунистически хунти, а впоследствие се превърна в ключ към прехода на страните към демокрация през 80-те. По подобен начин антикомунизмът се превърна във верен съюзник на неолибералната реставрация в ЦИЕ. По отношение на Европа като цяло „Изтокът“ се превърна в „авангард“ на постепенния (и диференциран) демонтаж на социaлната държава, гъвкавостта на пазара на труда, дъмпинга на заплащането и социалните права, интензификацията на „надпреварата към дъното“ и олигархизацията на политиката на континента.
Бунтът на имитаторите
Интеграцията, разбирана като възстановяване на периферния статус и възраждане на нео-имперските отношения между ядрото и периферията, изисква стратегия на имитация, която да се прилага в условия на пълно невежество за политическата икономия. Систематичното имитиране на модела на ядрото бе интегрална част от развитието след 1989 г. Неолибералната трансформация, на чиято база местните елити се стремяха да модернизират страните си, подкрепяше както властта и интересите на ядрото, така и неоимперските характеристики на Европейския съюз.
Иван Кръстев и Стивън Холмс пишат за тази имитационна стратегия следното: „Провеждането на икономическа и политическа реформа чрез имитиране на чужд модел обаче се оказа, че има по-големи морални и психологически недостатъци, отколкото мнозина първоначално очакваха. Животът на имитатора неизбежно поражда чувства на неадекватност, малоценност, зависимост, загубена идентичност и неволна неискреност. Всъщност безсмислената борба за създаване на наистина достоверно копие на идеализиран модел включва нескончаемо изтезание чрез самокритиката, ако не и самоомраза“.[9]
Неолибералната реставрация в ЦИЕ имаше тези специфични периферни характеристики, които допринесоха за кризата на западните модели на либерална демокрация след Голямата рецесия, в резултат на която и самите неолиберални политики бяха хибридизирани или допълнени с „национални корекции“. Тези национални корекции отправят предизвикателство към западния универсализъм на вътрешнополитическата сцена, без да засягат проблема с икономическата и политическа периферност. В контекста на региона на ЦИЕ политиките на национални корекции често означават непоследователени стратегии. Това на практика е форма на избирателен социален патернализъм от страна на тези, които контролират държавата. Но общият знаменател е преди всичко друго – отказът да бъдат съдени според чуждестранните (западни) стандарти, което може да бъде контекстуално разбрано като специфичен опит за автентичност и самостоятелност. Местните (нео)либерални елити биха били по-малко изненадани от това развитие, ако имаха някаква представа от психологията на „злочестите народи“ в колониалния свят.
Трагичната ирония на историята е, че отхвърлянето на имитацията никога не се превърна в кауза на левицата. Вместо това то бе взето на политическо въоръжение от национал-консерваторите. Този особен бунт поддържа приемственост както с духа на 1989 г., така и с икономическите принципи на неолиберализма. Той е консервативен, ако не и директно реакционерски. В икономическата сфера например, полското и унгарското националконсервативни правителства продължават да прилагат неолиберални практики в услуга на капитала, въпреки че патернализмът им позволи някои корекции във вътрешното преразпределение. Досега обаче не са взети значителни стъпки към преструктуриране периферния характер на икономите им. По този начин на политическото поле тези режими отхвърлят западните модели в полза на „националните“, които се изразяват в избирателни критики към Брюксел, но без да се лишават страните им от европейски субсидии и чужди инвестиции.
Този „бунт на имитаторите“ все така потвърждава това, което знаем за характеристиките на периферния капитализъм. Още Роза Люксембург забелязва, че експанзията на капитализма към периферията не изисква пълна еднаквост – той не винаги подменя местните общества с единен модел, а с различни негови мутации според нуждите си.
Още повече, че капиталистическата реставрация в ЦИЕ бе придружена с някои елементи на „демодернизация“ и реакционерски утопии (символично завръщане към периода преди 1945 г., когато социалните и икономически условия в много от страните в региона са били далеч по-лоши, отколкото през 1989 г., както отбелязва Борис Кагарлицкий.
Тридесет години след края на алтернативната модерност на съветската система регионът на Централна и Източна Европа се оказва в противоречиво и хибридно „междуцарствие“, характеризирано от усилията за надграждане на вътрешните деколонизаторски традиции, периферната зависимост от чуждестранен капитал, частичната социална неразвитост, както и психологическите последствия от имитацията в контекста на вътрешното разочарование и относителния упадък на Запада.
От гледна точна на мейнстрийм статистическата и икономическа наука, траекторията на растеж върви малко или много нагоре, и консуматорството продължава да функционира като упойка за тези общества, но историята за „успешнатa“ трансформация не се изчерпва с това. Струва ми се също така, че един от ефектите на реставрацията е парализиращата невъзможност за улавяне на някакви контури на бъдещето.
„Източният“ либерализъм като недоверие към обществото
В посткомунистическия контекст имитаторската стратегия включваше систематично игнориране на дисбалансите на силата, присъщи на процеса на европеизация, или по отношение на Съединените щати. Антикомунизмът, насочен срещу Съветския съюз и неговите политики, започна да се прилага и към постъветска Русия, докато посткомунистическият либерален естаблишмент остана до голяма степен сляп за проблема, създаван от САЩ и от капитализма като система. Граденето на капитализма бе продавано на обществата независимо от неравностойните отношения, които го съпътстват. Твърде често липсваше критика към властовата структура и господството, както и размисъл относно политико-икономическите отношения и обстоятелства, или пък се използваха двойни стандарти. Вярата в малоценността или поне неадекватността на гражданите на ЦИЕ бе източникът на безкритичното разбиране за нуждата от наваксване и на илюзиите за това накъде се върви и какво е възможно.
Полският коментатор Мачей Ручай пише следното за либерализма в родината си: „Докато класическият либерализъм произхожда от недоверието към властта, полският либерализъм е изграден върху недоверието на елита към обществото, както и от мисионерските му наклонности, насочени към превъзпитание на обществото в съответствие с „внесените“ шаблони“.[10]
Днес недоверието към собственото общество поражда реакция под формата на поляризиращ, анти-естаблишмент популизъм – което е типично не само за Полша, но и за много други страни в региона. Това често е свързано със своеобразен синдром на избавление, който обаче приема много неолиберална форма на елитарен егоизъм.
От друга страна, западната част на Европа (ядрото) бързо възприема патерналистично отношение след 1989 г. Това е израз на властовите дисбаланси и е съставна част от установяването на хегемония. Хърватският философ Борис Буден говори за „децата на посткомунизма“, които са били достатъчно „възрастни“ за да свалят комунизма, но предполагаемо са се нуждаели от западното (и не само западно) „лидерство“ за да трансформират страните си. „Хората, излезли от борбата за свобода като победители, бяха деградирани до губещите от историята почти моментално. Това не бе резултат от някаква магия, а от хегемонията. Това превърна западните наблюдатели в истинските победители не само над комунизма, но и над действащите лица на революцията, които причиниха краха на комунизма“, пише той. [11]
Според Буден „репресивната инфантилизация“ на обществото се е превърнала в главен атрибут на посткомунистическата ситуация. Но трябва да се отбележи, че тази инфантилизация е свързана с неолиберализацията и с гореспоменатото недоверие от страна на местните либерални (неолиберални) елити към собствените им общества. Тези фактори, в съчетание с нарастващите неравенства в икономическата и социалните сфери, сa един от жизненоважните източници на местния популизъм с неговата реторика против естаблишмента.
Изследването на Слободян за историческа генеалогия на неолибералното мислене предполага, че корените на текущата криза на демокрацията са в местната почва, а не са внесени от Русия или дори Китай, където неолиберализма е развил специфични мутации. Изследването дава основа за скептицизъм към „либералния ред“ и по-точно по отношение на раждането на някои от неговите институции, които днес са изправени пред криза. Неолиберализмът като цяло е характеризиран с екстернализация на цената и, следователно, на последиците от днешната криза на демокрацията. Това приема формата на хвърляне на вината върху „влиянието“ на Русия и нейната подкрепа за националистите и популистите в ЕС, или пък върху социалните медии. За съжаление тази тенденция само засилва кризата, като укрепва недемократичните и илиберални тенденции, вместо да води до значителни усилия за възстановяване на демокрацията при нови условия. В края на краищата книгата на Слободян демонстрира, че неолибералното мислене не е демократично и че винаги е гледало на демокрацията като на проблем – или като на инструмент за налагане на своето господство (като я използва за произвеждане на съгласие).
Тридесет години по-късно: какво следва?
В интервю за чешкия ежедневник Právo Шантал Муф обяснява, че „хегемонията винаги е нещо, което има своите исторически условия на произход, основаващи се на определени обществени отношения, както и на икономиката. Например начинът, по който капитализма и неолибералния модел стават господстващи е Западна Европа, е различен от начина, по който пристигат в посткомунистическите страни. Когато се опитваш да се бориш срещу неолибералната хегемония, е нужно да знаеш при какви условия е била установена, а не просто да казваш „хайде да видим какво правят във Франция и Германия и да правим същото“. Следователно антихегемоничните стратегии за посткомунистическа Европа не могат да бъдат формулирани чрез адаптиране или имитация на западни шаблони, а трябва да се основават на разбиране на местните вътрешни условия и да не се прилагат механично вносни модели. Това обаче не може да се направи без разбиране на развитието през изминалите три десетилетия и на онова, какво подсказва то за бъдещето.
Това, което знаем за неолиберализма, подсказва, че ключът към промяната се крие в свързването на политическата/гражданска демокрация с икономическата демокрация, която предлага нови алтернативни форми на собственост, споделяне (обществена собственост) и производство. Тези два еманципаторни аспекта на демокрацията също така трябва да бъдат приведени в съответствие с два фундаментални процеса: частична деглобализация, т.е. локализация, и прилагане на политики, които спазват екологичните ограничения на човешката дейност на планетата. Глобализацията и екологичното опустошение са свързани процеси, а не отделни светове, предполагаемо принадлежащи съответно към неолибералния капитализъм и западната модерност.
В добавка към проблеми като икономическата демокрация и възраждането на политическата демокрация и гражданството, левицата е нужно да разработи и нова политическа теория за прекариата. Тази възникваща класа не е продукт единствено на неолибералната глобализация, но също така на временното помирение на капитала и труда след Втората световна война (придружено например от „консуматорската революция“) както и от колапса на съветския тип общества след 1989 г. Тази класа е съставена от хора с ниски доходи, малко собственост, слаб социален капитал, които често са напълно незаинтересовани от политиката и общността, и имат нов тип отношение към работата и средствата за производство. За тях трудът често се усеща като още една форма на отчуждението. Тяхната несигурна заетост не води до това да се самоопределят като „работническа класа“ и не намира изражение по отношение на социалните борби и политическите интереси.
Освен това, благодарение на неолиберализацията и комуникационните технологии, прекариатските социални групи често включват хора, които притежават средствата си за производство. Самоексплоатацията има също толкова централно място за прекариата, колкото и експлоатацията. Това са новите условия, стоящи зад социалните борби в последно време.[12]
Прекариатът и прекаризацията на обществото са придружени от страх и несигурност – два от ефектите, които вървят със свободата и отвореността. Сегашното им противопоставяне представлява изключително фундаментална политическа ос, на която лявото трябва да отговори. Това ще изисква разграничаване от (нео)либералите, които се опитват да рационализират страха, но не са способни да променят нищо относно реалните му социални корени. Нищо не може да бъде постигнато единствено чрез публичен, често чисто ритуалистичен екзорсизъм на последствията, докато причините биват игнорирани. Даже напротив, тъй като десните популисти използват страха като политически способ за засилване властта на капитала. Негативните ефекти от страха в политиката бяха признати от политиците от ерата на Новия курс в САЩ, когато те дефинираха целите на политиките си като свобода от страха и свобода от лишенията. Но неолибералната ера се отказа от този принцип. Свободата се превърна в инструмент на отчуждението, икономизацията и контрола.
Нуждата от интернационална солидарност и координация за справяне с глобалните предизвикателства и проблеми сега е в конфликт с демокрацията, която бива изпразнена от съдържание на местно ниво. Безпомощността на местно/национално ниво се превръща в много сериозно препятствие за справяне с глобалните проблеми на глобално ниво. В този смисъл неолиберализмът ни изпреварва опасно по пътя. При настоящите условия управлението трудно може да бъде прехвърлено демократично и легитимно на глобално ниво. За страните от Централна и Източна Европа неолиберализмът възроди призрака на империята. Това ги накара да търсят убежище в концепцията за националната държава, макар дълготрайните, независими национални държави да не са особено типични за историята на региона.
Демократичната корекция трябва да започне на местно ниво и да върви отдолу-нагоре, така че да започне да разхлабва усмирителната риза на неолибералното господство. В добавка към това е нужно да бъде реформирано транснационалното управление и да бъде премахнато неолибералното отделяне на капитала от волята на хората. Но съществуват и други, не по-малко сложни задачи.
Левите политически партии и движения в Централна и Източна Европа трябва да търсят съюзници не само сред политическите актьори в Европейския съюз, но и в други периферии на настоящата световна система и да развиват общи стратегии с тях. Те наистина споделят много проблеми с тези държави. Но първо е нужно да признаят, че послушанието им към ядрото и идентичността, основаваща се на „бялата кожа“ на тяхната условна европейска принадлежност, никога няма да превърнат периферията в ядро. Освен това избирането на стратегия на догонване представлява фатална грешка във време на сериозна екологична криза, причинена от капитализма.
Историята на неолибералната мисъл и политики, представени в книгата на Слободян и другите посочени изследвания, сочат към насочват към взаимосвързаността на историческите развития. Събитията в Централна и Източна Европа са и винаги са били част от по-мащабен глобален процес. „Другата Европа“ не винаги е играла изцяло второстепенна роля, която може да бъде игнорирана или маргинализирана. Слободян посочва симетрията между 1918 и 1989 г. по отношение на формирането и триумфа на неолибералния капитализъм в глобален мащаб. Империята и деколонизацията, отделянето на политиката от икономиката, революцията и реакцията, както и много амбивалентните отношения към демокрацията, се превърнаха основни оси на неолибералното мислене с корени в Централна и Източна Европа. 1989 година се превърна в повратна точка за региона на ЦИЕ в много отношения. Но това бе повратна точка, която затвори неравномерния революционен цикъл на регионалната история, започнал през 1917/18 г. Ако вярваме в движението на историята и че всички краища са също така и начала, то ние вече се движим към нова революция.
*Вероника Сушова-Салминен е чешки историк и политически анализатор. Живее във Финландия. Притежава докторска степен по историческа антропология от Факултета по хуманитарни науки на Карловия университет. Нейните изследователски области са история и политика в Централна Европа и Русия през XIX и ХХ век. Тя е редовен политически коментатор в няколко чешки вестника. Автор е на книга за управленските политики Русия по времето на Путин, публикувана през 2015 г.
*Тази статия е част от новото издание на Годишника на фондация Transform! europe.
Бележки:
1 Pierre Bourdieu and Loïc Wacquant, ‘Neoliberal Newspeak: Notes on the New Planetary Vulgate’, Radical Philosophy 105 (January/February 2001), 2-6; David Harvey, A Brief History of Neoliberalism, Oxford: Oxford University Press, 2005; Naomi Klein, The Shock Doctrine. The Rise of Disaster Capitalism, Oxford: Penguin, 2007.
2 Ilona Švihlíková, Jak jsme se stali kolonií?, Prague: Rybka, 2015
3 Tony Judt, Ill Fares the Land, New York and London: Penguin Books, 2010; Wendy Brown,, Undoing the Demos. Neoliberalism’s Stealth Revolution, New York: MIT Press and Zone Books, 2015
4 Ralph Dahrendorf, Reflections on the Revolution in Europe, New Brunswick NJ 2014
5 Борис Кагарлицкий, Реставрация в России 2000
6 Wendy Brown, ,,Undoing the Demos…„
7 Chantal Mouffe, For a Left Populism, London-New York: Verso, 2018
8 Quinn Slobodian, Globalists: The End of Empire and the Birth of Neoliberalism, Cambridge MA-London: Harvard University Press, 2018
9 Ivan Krastev and Stephen Holmes, ‘Explaining Eastern Europe: Imitation and ItsнDiscontents’, Journal of Democracy 29,3 (2018)
10 Maciej Ruciej, ‘Poland a Colony? The New Face of an Old Dispute’, Visegrad Revue 4
11 Boris Buden, Děti postkomunismu. Od společnosti bez naděje k naději bez společnosti, Prague: Rybka Publishers, 2013
12 Guy Standing, The Precariat: The New Dangerous Class, Bloomsbury: London-New York, 2011; Alex Foti, General Theory of the Precariat. Great Recession, Revolution, Reaction, Institute of Network Cultures: Amsterdam, 2017
