В категории:Свят

Тома Пикети: Електоралната стратегия на Бърни Сандърс е начинът да се пребори десницата

Нов доклад на икономиста изследва как партиите от целия спектър са се обърнали към елитите, което е оставило голяма част от избирателите без политическо представителство

Бърни Сандърс щеше да спечели. Снимка: www.facebook.com/berniesanders

Кейт Спенсър, Salon

В публикуван наскоро доклад френският политикономист Тома Пикети, автор на бестселъра “Капиталът на 21 век”, заявява, че западните политически партии – както от дясно, така и от ляво – са се превърнали в партии на “елитите”.

Докладът на известния с педантичността си икономист, озаглавен “Браминско ляво срещу търговско дясно: Растящото неравенство и променящата се структура на политическия конфликт” е по-изненадващ  със съдържащите се в него уроци за политическата левица в Западния свят. Докладът дава повод за радост на ляво-популистките крила на западните политически партии, включително Американското прогресивно движение около Бърни Сандърс. Пикети се приравнява по донякъде контраинтуитивната позиция, според която изместването на платформата на Демократическата партия по-наляво всъщност е печелившата стратегия, която ще помогне за връщането на разочарованите избиратели от работническата класа, както и по-необразования електорат, които в момента не гласуват или се идентифицират с десния популизъм.

“Използвайки следизборни проучвания от Франция, Великобритания и САЩ, този доклад документира поразяващата дългосрочна еволюция в структурата на политическите деления”, пише Пикети в резюмето. Той продължава с обяснения за политическите промени, случили се след 50-те и 60-те години на XX век, когато “вотът за левите (социалистически/лейбъристки/демократически) партии се свърза с избирателите с ниски доходи и образование”. С други думи, тогава Лейбъристката партия в Обединеното кралство, Социалистическата партия във Франция и Демократическата партия в САЩ са считани за партии, които подкрепят и помагат на по-бедните и по-слабо образовани избиратели.

Но както обяснява Пикети, с времето тези партии “постепенно започват да се асоциират с високообразованите избиратели”, което води до изграждането на система на “многоелитни” партии, при която високообразованите елити гласуват за левицата, а елитите с високи доходи и натрупано богатство продължават да гласуват за десницата (макар и все по-малко). Така и двете страни на политическия спектър се превръщат в партии на елитите и никой не представлява слабообразованите избиратели или работническата класа.

Пикети счита, че тази ситуация “допринася за нарастващото неравенство и за липсата на демократичен отговор срещу него”, както и за възхода на популисти като Тръмп в САЩ, Марин Льо Пен във Франция и Найджъл Фарадж във Великобритания. “Без силна егалитарно-интернационалистка платформа е трудно да обединиш избирателите с ниско образование и доходи от всякакъв произход в една и съща партия”, пише икономистът.

Ако Демократическата партия бе разумна, тя би видяла доклада на Пикети като шанс да подобри изборната си стратегия. Партията обаче изглежда вкопчена в битка за собствената си душа – отдавна предвещаван сблъсък, който избухна по време на вътрешните избори през 2016 г.

В единия ъгъл е клинтънисткото корпоративно крило на партията, което вярва, че ключът към успеха е да измести партията към центъра с цел да обере умерените консервативни избиратели, които се чувстват изоставени след завоя на Републиканската партия към крайнодясното.

Това бе основното в стратегията на Хилари Клинтън: в своята предизборна кампания тя се хвалеше с връзките си с Хенри Кисинджър и с подкрепата от страна на милиардери-републиканци като бившия директор на eBay Мег Уитман. Тя стана известна и с отхвърлянето на социалдемократически политики като универсалното здравеопазване.

В другия ъгъл са тези, според които Демократическата партия ще спечели повече гласове, ако изрично се обърне към класовите интереси и тревоги. Или както отбелязва Стив Филипс в свой коментар за New York Times:

“Ако демократите бяха предотвратили дезертирането на бели гласоподаватели към Либертарианската и Зелената партии, те щяха да спечелят Мичиган и Уисконсин, а ако бяха вдъхновили афроамериканците в Пенсилвания, госпожа Клинтън щеше да стане президент. Ако прогресивните леви изоставят Демократическата партия, защото тя не ги вдъхновява, то придвижването още по-надясно само ще задълбочи разочарованието им”.

Тази стратегия за придвижване наляво насочва към това, което Пикети нарича “базирана на класите партийна система” – която доминира западните демокрации през 50-те и 60-те години на миналия век. През тези десетилетия “избирателите от различните измерения на ниските класи (с ниски доходи, ниско образовани и т.н.) обичайно са гласували за една и съща партия или коалиция, докато тези от средната и висша класа са гласували за друга партия или коалиция”, отбелязва Пикети.

Колкото и еднакви да се струват фракциите на демократите в очите на десницата, която изглежда не е способна да различи милиардер-либерал като Уорън Бъфет от “комунист”, тези фракции представляват радикално различни позиции и имат различни поддръжници сред избирателите.

Клинтънистката коалиция разчита на сводничеството между групи по идентичност и някакъв неясен мултикултурализъм, според който милиардерите, корпорациите и бедните могат да живеят в някаква перфектна хармония, макар първите да дължат съществуването си на експлоатацията на вторите.

Техни критици като горецитирания Филипс твърдят, че Клинтън и нейните лакеи в ръководството на партията не са успели да проумеят, че на нейният плах либерализъм му липсва разбираема идеология. Там няма изкупителни жертви, а по думите на Клинтън „Америка вече си е велика”. Тези нейни думи изглеждаха празни за милионите американци, опитващи се да свържат двата края, които имат нужда от изкупителна жертва, и които чуваха доста по-смислени обяснения за неволите си от Доналд Тръмп.

Същевременно стратегията на Бърни Сандърс – прилагана и от други леви организации в САЩ, целящи да измесят Демократическата пария вляво, като например “Нашата революция” и Демократични социалисти на Америка – е да предлага по-сериозен материален анализ на основите на потисничеството и страданията в САЩ. Тази стратегия също така поставя акцента върху неравенството и сочи като причина несправедливата икономическа система, налагана от елитите. Сандърс и неговите еквиваленти в чужбина, особено лидерът на британските лейбъристи Джереми Корбин, предлагат горепосочената “силна егалитарно-интернационалистическа платформа”, която има потенциал да обедини описваните от Пикети “нискообразовани и нискодоходни избиратели от всякакъв произход”.

Макар Сандърс да не успя да спечели вътрешнопартийните избори, правотата на неговите позиции бе доказана по няколко линии след президентския вот. На първо място – много от щатите от т. нар. “Ръждив пояс” като Мичиган и Уисконсин, където Сандърс победи на вътрешните избори – и където Хилари Клинтън разчиташе да спечели – гласуваха за Тръмп. Второ, следизборните проучвания подсказваха, че ако Сандърс бе кандидатът на демократите, той щеше да победи Тръмп със сериозна преднина. Трето, Сандърс остава най-популярният политик в Съединените щати, въпреки продължаващата кампания за оплюването му, оркестрирана от вътрешни хора на Демократическата партия като Сали Олбрайт (която нарече Сандърс “расист” заради предложението му за безплатен колеж) или Питър Доу (който обвинява Сандърс за загубата на Клинтън). На последно място, победата на Клинтън във вътрешните избори до голяма степен бе подпомогната от корумпирания партиен апарат, който по това време вече е бил в джоба на Клинтън, както потвърди бившият председател на Националния комитет Дона Бразил.

Привържениците на Бърни Сандърс, демократичните социалисти и тези, които са още по-вляво, имат много причини да харесват доклада на Питети. Неговото заключение, което е поддържано и от крилото на Сандърс в Демократическата партия, се свежда до това, че привидно “левите” партии – демократите в САЩ, британските лейбъристи и френските социалисти – са загубили избирателната си база, която някога ги е подкрепяла, и са се се обърнали към елитите. По този начин те са оставили една огромна класа хора без политическо представителство и без насока. Пикети дава на партиите кормило – въпросът е дали те са способни да се възползват от него.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар