Демократическата партия не е известна с чувството си за хумор, но новината, че Джо Байдън ще назначи дългогодишната шефка на Центъра за американски прогрес Нийра Танден в своето правителство заслужава да бъде призната за добре измислен виц.
Танден е известна с две неща: че има плетеница от опорни точки на демократическата върхушка вместо главен мозък, и че презира Бърни Сандърс. Тя бе най-изявенияt анти-Сандърс ударник на “#Съпротивата” и прекарваше невъобразимо много време в Twitter, за да обяснява как Сандърс и поддръжниците му са долнопробна тълпа от руски марионетки и прикрити фенове на Тръмп. Тя има меко казано ревностни последователи в социалните медии. Всяка по-изявена медийна фигура в САЩ с дори смътна връзка със Сандърс през последните години се научи да очаква яростно заливане с кал от вълни “Нийра тролове”, ако си позволи да направи какъвто и да е коментар в противоречие с тезите на Националния комитет на Демократическата партия. Никоя друга фигура от “синия” политически отбор в САЩ не се свързва повече с яростна опозиция към Сандърс от Танден.
Сега Байдън прави тази персона директор на Службата за управление на бюджета. Сандърс е най-старши член (и може би бъдещ председател) на бюджетната комисия в Конгреса. Всеки път, когато трябва да върши работа в тази комисия, той ще трябва да гледа Нийра Танден. За партийци, чиято обичайна идея за хумор е да повтарят едни и същи шеги как Тръмп е гей с Путин, това е доста креативен начин да кажат “майната ти”.
Както казва журналистът и бивш съветник на Сандърс Дейвид Сирота:
“Според мен не е никакво съвпадение, че слагат Танден – най-големия, агресивен критик на Бърни Сандърс в Съединените американски щати – конкретно в бюджетната служба, докато Сандърс е най-старшият сенатор в бюджетната комисия”.
Демократите ще трябва да се съобразяват с тръмпизма, както в краткосрочен, така и в дългосрочен план, но движението на Сандърс на другият им фланг вече поне временно няма да се смята за сериозна опозиционна сила. Демократите са наясно с това, което е и част от шегата с назначаването на Танден. Докато опитите на партията да се противопоставя на Тръмп са в най-добрия случай непоследователни, то кампанията им да обезвредят Сандърс бе, трябва да се признае, блестяща.
Апаратчиците на Демократическата партия винаги са ненавиждали Сандърс и движенията на различни негови предшественици много повече, отколкото мразят републиканците, и за това си има добри причини. Има стотици, ако не и хиляди клинтънистки тарикати на удобни синекурни службици във Вашингтон, които щяха да запазят местата си и при победа на Тръмп. Победа на Сандърс обаче би ги изкарала от политическия бизнес за дълго. Не бе изненадващо, че мейнстриймът на партията напъна всичко, с което разполага като мозъчна сила, за да изготви дългосрочна стратегия срещу Сандърс. В резултат за по-малко от година той се превърна от фаворит за номинацията за президент до послушен и второстепенен фактор.
С поглед назад, ключовият удар срещу движението на Сандърс бе нанесен още на 13-ти февруари 2016 г. Тогава се очакваше Сандърс да води агресивна, конкурентна кампания, основаваща се на простото съпоставяне на лошото поведение на Уолстрийт и забележителните суми, които опонентката му Хилари Клинтън прилапва от корпоративни хонорари за речи. В навечерието на вътрешнопартийните избори в Айова Сандърс пусна реклама, критикуваща банка Goldman Sachs за ролята ѝ в търгуването с “токсични” ипотечни ценни книжа. “Как на Уолстрийт им се разминава всичко това?” Отговор: “С харчене на милиони за политически дарения и хонорари за речи”:
В продължение на две седмици кампанията на Клинтън се мъчеше да измисли отговор защо не е проблем, че нейният политически фонд, иронично наречен „Приоритети САЩ“, набира огромната част от средствата си от Уолстрийт, или защо Клинтън и съпругът ѝ са успели за период от 15 години да приберат зашеметяващите 153 млн. долара хонорари за речи. Това е средна печалба от 210 795 долара на реч, включително 600 000 долара хонорар от Goldman. Първият опит за защита на Клинтън бе да се напада Сандърс, че не може да даде конкретен пример как парите на тези специални интереси са ѝ повлияли.
“Ако искаш да кажеш нещо, кажи го директно”, заяви тя по време на един от дебатите. И остро възрази срещу схващането, че “всеки, който някога е вземал дарения или хонорари от група по интереси, трябва да е бил купен”.
Този аргумент обаче работеше в полза на Сандърс, защото в крайна сметка Клинтън само обръщаше повече внимание на факта, че е вземала купища пари от специални интереси. Скоро тя се отказа от защитата “настойчиво възразявам от името на тези, от които съм вземала огромни хонорари за речи”, и на 8-ми февруари 2016 г. излезе с твърдение, че самият Сандърс е получавал някакви пари от Уолстрийт – чрез партийния комитет на Демократите за сенаторски кампании. По очевидни причини този аргумент, че Сандърс е бил “индиректно” корумпиран чрез изборния апарат на собствената ѝ партия, също се разпадна.
Истинският “Еврика!” момент дойде по време на реч в щата Невада през втората седмица на февруари. Тогава Клинтън каза на поддръжниците си, че тя, разбира се, ще е повече от щастлива да разбие големите банки, “ако те го заслужават”. Но в същото време се пита какво наистина би постигнало това:
Дали разбиването на банките ще сложи край на расизма, попита тя тълпата. “Не!” дойде отговорът. Сексизма? Не! Дискриминацията срещу ЛГБТ обществото? Не! Дали наказването на банките ще накара хората изведнъж да приемат по-добре имигрантите? Или ще реши проблемите с правото на глас на малцинствата, възрастните, младите? Не, не, не и НЕ!
Нищо от това няма смисъл, разбира се. Повишаването на минималната заплата, ограничаването на въглеродните емисии, облекчаване на студентските дългове, намирането на лек за рака, осигуряването на световен мир или което и да е от хилядите други заслужаващи си неща няма да разрешат поредицата от мета-проблеми, изредени от Клинтън. Нямаше никаква логична причина двата въпроса – икономическата и расова справедливост – да бъдат представяни като противоречащи си цели. Но речта на Клинтън “не всичко е икономическа теория” имаше ефект, най-вече в медиите. От този момент нататък всичко, което Сандърс кажеше за неравенството, бе извъртано от партийните говорители като половината от уравнение с нулева сума, което по някакъв начин наказва групите в неравностойно положение от другата страна.
Използването на езика на интерсекционалността за пречупване на гръбнака на популисткия фланг на партията представеляваше блестяща иновация. През март 2016-та, по време на дебат със Сандърс във Флинт, щата Мичиган, Клинтън извади една изпълнена с жаргонни изрази диаграма, изобразяваща “интерсекционални предизвикателства”, пред които “ние” сме изправени, поради което са нужни “истински планове”. Това бе класическа клинтънистка политика – овладяване на лексиката на социалния прогресивизъм, за да се маскира скокът надясно по икономическите въпроси:
We face a complex, intersectional set of challenges. We need solutions and real plans for all of them. #DemDebate pic.twitter.com/WfObFAmsHl
— Hillary Clinton (@HillaryClinton) March 7, 2016
Атаките срещу Сандърс през 2016 г. като кандидат “мечтател”, който не предлага “истински” решения на интерсекционални” проблеми представляваха ехо от 2008-ма, когато Бил Клинтън охули Барак Обама като кандидат на “детските приказки”. Но във всички предишни изборни цикли, в които са участвали, семейство Клинтън винаги са противодействали на прогресивните си опоненти като представят себе си за реалисти, които избягват идеологическото пуританство, за да “свършат работата”. През 2016-та обаче те взеха на въоръжение езика на активистите-“пуристи”, за да атакуват един неподправен и некомпрометиран аутсайдер, за да го изкарат реакционерски представител на патриархата.
Както авторът на речи за Демократическата партия Джон Фавро го формулира в един от имейлите, публикувани от Wikileaks:
“Тази идея, че класата е единственото истинско разделение и икономическите въпроси са всичко, което има значение, представлява светоглед, центриран върху белите мъже (светоглед на Бърни-братоците, ако щете). Това също ми напомня на една страхотна шега, която Брайън Бойтлър повтаря всеки път, когато някой задник каже нещо ужасно расистко за Обама, нещо сексистко за Хилари или покаже предразсъдъци към имигранти и мюсюлмани – “о, нека не ги обвиняваме, те са просто икономически притеснени”.
В същото това писмо обаче Фавро разбива табуто и признава, че “икономическата тревожност” е, разбира се, истинска. Той обаче казва, че възходът на Тръмп е направил “разделението” по-важен въпрос от “неравенството”.
“Хората, разбира се, наистина са икономически притеснени, и Бърни използва това много умело. Но това е само половината уравнение. На тях също така им се казва да обвиняват други групи за всичките си проблеми – чернокожи, гейове, имигранти, мюсюлмани, жени, политическата коректност и т.н. Борбата с тази нетолерантност и разделение е също толкова важна, колкото и борбата срещу неравенството – даже повече в тези избори, защото Тръмп го направи определяща тема. И тя е много по-добре екипирана и квалифицирана да защитава този аргумент, отколкото е Бърни”.
Години по-късно анонимен сътрудник на Клинтън ще изрази същото в интервю за Vox, в което казва, че статутът на Бърни като “цис бял мъж” му дава “привилегия”, която го дисквалифицира от това да задава политически стратегии в ерата на Тръмп.
Иронията е, че брандът на Клинтън бе изграден на обратната стратегия. Стратегиите на Бил Клинтън и дългогодишният му съветник Дик Морис винаги са се въртели около пресмятания как могат да бъдат използвани “разделящите” за обществото теми, като кандидатът постоянно маневрираше надясно и атакуваше левицата, за да отнеме преимуществата на републиканските си опоненти. Бил Клинтън прокара пословичния наказателен кодекс от 1994 г. (който официализира също толкова пословичното несъответствие в присъдите за евтини и луксозни наркотици “100 към 1”), въведе “Закона за защита на брака”, който подкопаваше правото на гей брак, прокара НАФТА и приложи реформа на социалните програми, за каквато отдавна копнееха негови предшественици като Роналд Рейгън. Има още безброй примери за негови регресивни политически избори, целящи да оставят републиканците без аргументи.
Както пише New Yorker през 1996 г., това позволява на Клинтън да “използва разделящите теми на икономическия популизъм срещу републиканците, като същевременно притъпява способността на републиканците да използват разделящите теми на социалния популизъм срещу него… По въпросите на наказателните права и свободи той е отишъл толкова надясно, че е готов да подкрепя мерки със съмнителна конституционност”.
Със Сандърс сценарият бе обърнат точно наопаки. Този път демократите използваха “разделящите теми на социалния популизъм”, за да се борят срещу “икономическия популизъм”. Същата политическа секта, която подхвърли на медиите снимки на Обама в африканска одежда, намекваше, че Южна Каролина не е от значение за първичните избори, защото Джеси Джаксън бе спечелил там, и подсигури екзекуцията на умствено увреден чернокож затворник като част от предизборна кампания, сега се представя като света вода ненапита по отношение на расизма. Същевременно разчорления вермонтски социалист Сандърс бе изкаран от Клинтън като икона на либералния расизъм! Щеше да е изключително смешно, ако не бе проработило.
По време на изборния цикъл през 2019-2020 г. опиниънмейкърите вложиха огромен ентусиазъм и въображение, за да изработят нова версия на интелектуалното “противоречие”, разделящо Сандърс и полето от мейнстрийм кандидати като Байдън. Те настояваха, че основният въпрос на тези избори е дали пътят към разрешаване на проблемите на страната минава през преодоляване на класовите неравенства. Или дали анализът, използващ “единствено класата”, подчертава достатъчно специалните пречки, пред които са изправени общностите на цветнокожите и други групи в неравностойно положение.
Третата възможност – че мейнстрийм демократите по правило игнорират и двата горни въпроса и на първо място обслужват корпоративните си донори – бе игнориран от коментаторите. Политиката на демократите бе представяна като двоична задача, при която изборът е между просветен подход, наблягащ на расовата справедливост, и “класов детерминизъм”, който реално представлява фетиш за богати бели деца, които се заиграват с левичарски политики, защото изпитват вина за наследеното си състояние. През 2015-2016 г. имаше елементи от тази реторика, но през 2019 г. статия след статия разкостваха “упорития икономизъм” на кампанията на Сандърс и се чудеха дали той притежава необходимите способности, за да отговори на най-важния въпрос: “раса или класа?”
Истината е, че схизмата в партията нямаше нищо общо с някакъв фиктивен “избор на Софи” между справяне с расизма или икономическото неравенство, сякаш двете са взаимно изключващи се. Истинският проблем бяха парите. Сандърс отказваше да взема корпоративни дарения. Клинтънистките демократи отказваха “да се разоръжат едностранно” и приемаха корпоративни пари. Това бе същността на целия дебат и не бе нещо сложно. Професионалните коментатори обаче бяха способни да размътят тези води доста лесно, в голяма степен защото те бяха наясно с интелектуалните слабости на левеещите медийни аудитории, както и на самия Сандърс.
Гениалната кампания срещу “Бърни братоците”, водена основно от онлайн тролове като Танден, бе успешна по предвидими причини. Дори в най-докачливите си дни, Сандърс не е особено конфронтационна личност. Той не се наслаждава на кървавия политически спорт и се опитваше да спечели през 2016-та и 2019 г. чрез това, което съветниците му недоволно наричаха “рок концерти”. Пред огромни обожаващи тълпи Бърни рецитираше евангелие за злините на корпоративното влияние, надявайки се че чистият праведен ентусиазъм ще е достатъчен. Той рядко обръщаше внимание на опитите на опонентите му да го окарикатурят. Когато Бърни все пак се ядосаше, както например за отразяването му във Washington Post, това често проработваше. Но подобни епизоди бяха рядкост, тъй като той предпочиташе да запази гнева си за систематичните злодеи и рядко изглеждаше мотивиран да отговаря на лични обиди.
В резултат на това Сандърс никога не откри начин да разобличи глупостта на опорката “но това ще спре ли расизма?” Всъщност той изглеждаше парализиран от нея. Разликата между Бърни от 2016-та и Бърни от 2020-та е това, че вторият изглеждаше дълбоко притеснен от обвиненията, че не е наясно с проблеми като расата, което, честно казано, понякога бе така. Истина е, че застаряващият сенатор от бял земеделски щат често се напрягаше заради расовите въпроси и използваше остарял език. Такива епизоди позволяваха на медийните чакали да го описват като скрит старовремски расист (един пример бе това, че е използвал думата “гето” през 2016- г.). Имаше моменти, в които изглеждаше неориентиран в расовите въпроси, което не се отнасяше за икономическите.
Разбира се, сравнително погледнато Сандърс има великолепна биография по отношение на расовата справедливост – докато той е протестирал редом до Мартин Лутър Кинг, Хилари Клинтън е била ентусиазиран поддръжник на ултраконосервативния Бари Голдуотър, а Джо Байдън се е занимавал с побоища. Сандърс също така през целия си живот е защитавал интересите на работещите бедни. Но той се измъчва от критиките по начин, по който имунизираните му от срам опоненти не го правят.
Бюрокрацията на Демократическата партия и нейните ударници разчитаха на това, че Бърни е прекарал десетилетия в крайните ъгли на либералната политика, където спечелването на незначителни доктринални спорове в безкрайни (макар и слабо посетени) събрания, както и воденето на ожесточени битки за неща като това, кой се е продал и кой не е, може да бъде по-важно от дейности като, например, спечелване на избори. С наратива за “Бърни братоците” партията постави под въпрос репутацията на Сандърс като истински прогресивен, и той просто бе неспособен да приеме това.
Същото се отнасяше и за обвиненията, че e фаворит на руснаците – друга редовна дъвка за Танден. Вместо от самото начало да заяви, че цялата руска история бива използвана за удряне по всякакви опозиционни гласове, включително антивоенната левица, Сандърс заобикаляше на пръсти въпроса и дори понякога повтаряше някои от най-абсурдните теории на “Русиягейт”. Той не показа и капка гняв за тези обвинения преди в медиите да се изсипе нова поредица материали “Тайни източници казват, че Путин обича Бърни!”, точно когато започваше гласуването в щата Невада – разбира се, първо във вестника на Джеф Безос Washington Post.
Сандърс поне не отмина тази прозрачна провокация. “Нека позная защо това се появи в деня преди изборите в Невада. Washington Post? Добри мои приятели”, подхвърли шеговито той през февруари.
Но дори в този случай Сандърс не можа да направи следващата стъпка. Вместо да се прицели в заговорническата група репортери, партийни апаратчици и анонимни източници от разузнаването, прокарващи тези маккартистки атаки, след инцидента в Невада той прилежно осъди чуждестранната напаст. “Аз недвусмислено осъждам подобна намеса”, каза той, на практика приемайки обвиненията, че Русия помага на кампанията му.
Точно като Джереми Корбин, който изглеждаше слаб, когато приемаше сериозно имитиращите Студената война обвинения, че Русия му помага, както и неспирните обвинения в антисемитизъм, съчинени като последен опит да бъде делегитимирана неговата коалиция, Сандърс помогна в хвърлянето на мръсотия по собственото си движение, като отказа да отговори гневно на тези многобройни фалшиви пропагандни кампании. Сега, когато демократите си върнаха Белия дом, вече е пределно ясно, че избирателите на Сандърс ще бъдат наградени за тази плахост с четири години на подигравателно отношение.
Колко лошо е положението? Назначения като Джанет Йелън, Джон Кери и дори Танден биват представяни като избори, които трябва да бъдат “приветствани от прогресивните”. Останалата част от екипа на Байдън създава усещане за абсолютна приемственост с последните три десетилетия на обслужващи Уолстрийт политики. Назначаването на ветерана от инвестиционни фонд Black Rock Брайън Дийс като главен икономически съветник е само един от примерите за това.
Разликата между конвенционалните демократи и движението на Сандърс е, че демократите никога не си позволиха да виждат Сандърс и последователите му като нещо повече от заплаха, която трябва да бъде смазана. Те никога не се изкушиха, дори за момент, да приемат идеята за президентство на Сандърс сериозно. Сандърс до края бе лоялен към партия, която си бе поставила за мисия да го унищожи, и сега получава Танден като първа вноска от без съмнение дългата разплата за греха, че си е позволил да се кандидатира без разрешение. Добре дошли във вечния закон на американската политика, където нито едно престъпление не се наказва по-строго, отколкото да бъдеш добър губещ.
