В категории:Анализи / Свят

Дерьмократия, USA

Предвид бурното говорене за намеса на Москва в политиката на САЩ, си струва да си припомним ролята на Вашингтон в манипулирането на изборите в Русия през 1996 г.

Две корици на списание Time с 20 години разлика. Намесата в избори изглежда е положително нещо само когато ние го правим

Шон Гюлори, Jacobin magazine

През януари разузнавателните агенции на САЩ публикуваха дългоочаквания си доклад за руската намеса в президентските избори през 2016 г. В него се заявява, че Путин е имал „ясни предпочитания” към Тръмп и лично е наредил операции, целящи да спомогнат за избирането му. Руската интервенция, продължава докладът, е била „най-смелата” в „отдавнашното желание за подкопаване на предвождания от САЩ либерален демократичен ред”.

Врявата около руските машинации идва с голяма доза ирония предвид това, че преди двадесет години Съединените щати предприеха още по-смела кампания за намеса, за да подсигурят преизбирането на Борис Елцин.

Деветдесетте години на миналия век са едни от най-бурните и трагични периоди в модерната руска история. През 1996 г. един хаотичен микс от руски схеми – от измами и печалбарство до старомодна конспиративна дейност – бе впрегнат, за да бъде подсигурено оставането на Елцин на шофьорското място. През цялото време американски играчи мълчаливо наблюдаваха, улесняваха и понякога активно помагаха за изграждане на фаустовската сделка между Елцин и подкрепящите го олигарси. Пакт, който ще има разорителни последствия за руската демокрация и икономика през следващите десетилетия.

Американците истински подкрепят Елцин тялом и духом за негова и на сподвижниците му радост. Съвсем не е нужно да се потапяте в конспиративни теории, за да видите ролята на САЩ, особено ако я разглеждате в съответствие с критериите, използвани за оценка на намесата на Русия в изборите в САЩ през миналата година.

Предвид това е поразително колко открито е признато американското влияние в Русия. Публично достъпните източници включват явни примери на американска координация, споразумения и действия в полза на Елцин. Човек може само да се чуди какво още биха показали архивите на двете държави.

Този текст не цели само да е напомняне за американското лицемерие или да доказва морална еквивалентност. Всички велики сили са предприемали намеса в чужди избори тук и там. Разказването на историята за намесата на САЩ в руските избори през 1996 г. по-скоро трябва да помогне за разбиране на историята на отношенията между двете държави.

В крайна сметка САЩ са се намесили в изборите, не за да улеснят реализирането на волята на руския народ, а за да прокарат външнополитическите си цели. „Смятахме, че е наложително Елцин или някой като него да спечели през 1996 г., за да продължи политиките на реформи”, спомня си Томас Греъм, главен политически анализатор на щатското посолство в Москва по онова време. „Това бе класически случай как целите оправдават средствата, и ние наистина постигнахме резултата, който желаехме”, добавя той.

Макар да изглежда малко вероятно, спомените за това „унижение” да са мотивирали Путин да си отмъщава през 2016 г., това наистина напомня на руснаците, че американските демократични мантри често се оказват слабо маскирана реторика за прокарване на силата на САЩ. Путинистите използват миналите намеси – както реални, така и измислени – за да оправдават политически репресии, и със сигурност ще го направят отново с наближаването на руските президентски избори през 2018 г.

Бил обича Борис

Външната политика на администрацията на Клинтън бе фокусирана главно върху прехода на Русия към капитализъм. Подходът на Бил Клинтън обаче не се основаваше само на идеологическия ангажимент – той изпитваше истински личен афинитет към Елцин.

Бил е впечатлен от Борис още при първата им среща през 1993 г. „Харесах го”, пише Клинтън в своите мемоари „Моят живот”. „Той беше голям като мечка човек, пълен с противоречия. В сравнение с реалистичните алтернативи, Русия извади  късмет, че той бе начело”. Той описва Елцин като „визионер и смел лидер”, „пълен с енергия, истински боец” – качества, които Клинтън обича да приписва и на себе си. Дори пиянството на Елцин не го притеснява. След едно от поредните му алкохолни приключения Клинтън казва на съветниците си да се успокоят: „Елцин поне не е злобен пияница”.

„Старият Борис“ е любимец на Бил. Снимка: Wikimedia commons

Макар личната връзка между Клинтън и Елцин да не се оказва достатъчна, за да се стигне до нов план „Маршал”, както мнозина се надяват, САЩ осигуряват значителна финансова и политическа подкрепа за „клана на Чубайс”, съставен от млади руски борци за свободен пазар.

През 90-те години Международният валутен фонд, щатската Агенция за международно развитие (USAID), както и други американски и европейски източници изливат десетки милиарди долари в Русия. До юни 1996 г. USAID е насочила 40.4 млрд. долара в безвъзмездни грантове през Института за международни развитие (HIID) към Харвардския университет. Голямата част от тези суми са отишли за „помощ за развитие на частния сектор” и съвсем малко за „помощ за демокрацията”.

Въпреки това тази малка част представлява директна намеса в руския обществен и политически живот. HIID е създала и финансирала неправителствени организации, провеждащи семинари и разпространяващи материали как да се водят предизборни кампании и избори в западен стил.

Междувременно Клинтън заявява категорична подкрепа за Елцин. Администрацията на щатския президент застава твърдо на страната на Елцин по време на конституционната криза, породена от противопоставянето му с Конгреса на народните депутати през 1993 г. Тогава Клинтън заявява пред експерта по външна политика Строуб Талбът: „Предполагам, че трябва да се постараем и да подкрепим пак стария Борис”. Клинтън замазва нареденият от Елцин обстрел на сградата на руския парламент, в резултат на който загиват 187 души и още стотици са ранени. Пред репортерите щатският президент заявява, че Елцин „се е обърнал с хастрара навън, за да избегне насилието” и добавя: „Не виждам какъв избор имаше той…, ако подобно нещо се случи в Съединените щати, може да очаквате да предприема твърди действия”.

Както обяснява тогавашният посланик в Русия Томас Пикеринг: „Ние нямахме алтернатива”. Иронично, войната на Елцин срещу Конгреса на народните депутати и неговият референдум  за нова конституция от декември 1993 г. създадоха законовата рамка за огромната власт, на която се радва Путин днес.

Администрацията на Клинтън се изправя пред друг момент „без алтернатива” през февруари 1996 г., когато Елцин заявява, че ще се кандидатира за нов мандат. Перспективите му изглеждат слаби: той се нарежда на последно място в социологическите проучвания с едноцифрен резултат. Конкурентът му от Комунистическата партия Генадий Зюганов има толкова комфортна преднина, че мнозина представители на световния елит и медии вече са започнали да се отъркват в него, приемайки, че победата му е предопределена.

Съветниците на Белия дом предлагат на Клинтън да се дистанцира, но президентът е бил твърдо решен да застане до „стария Борис“ независимо от рисковете. Както разказва Талбът: „Клинтън ни даде да разберем, че не желае да бъде поучаван повече по въпроса”. „Знам че руският народ трябва сам да си избере президент. Знам и че това означава, че не трябва да стигаме дотам, да му връчим реч за номинацията. Но трябва да направим всичко възможно да му помогнем във всеки друг аспект”, заявява тогава Клинтън на съветниците си.

Според вътрешна бележка на Белия дом, изтекла във вестник Washington post през март 1996 г., Клинтън и Елцин са се били разбрали да се подкрепят взаимно в кампаниите си за преизбиране. Според информацията Елцин е заявил, че „лидер с международен статут като президента Клинтън трябва да подкрепя Русия и това означава да подкрепя Елцин. Трябва да се помисли как това да бъде направено по разумен начин”. Клинтън е отговорил, че държавният секретар Уорън Кристофър и руският външен министър Евгени Примаков „трябва да си поговорят за това” на предстоящата им среща в Москва.

През 1996 г. Бил Клинтън е решен да направи всичко, за да подсигури преизбирането на Елцин. Снимка: Wikimedia commons

Според изтеклия документ Клинтън също така е добавил, че „иска да е сигурен, че всичко, което ще направят Съединените щати, ще има позитивен ефект, и че нищо от направеното няма да има негативни последствия. Основното е двете страни да не правят нищо, с което да си навредят една на друга”.

Изтеклият документ предизвиква недоволство в Конгреса. Президентската администрация потвърждава автентичността му, но определя публикуването му като „нарушение на федералния закон” и започва криминално разследване по случая. Тогавашният прессекретар на Белия Дом Майк Маккъри заявява, че Клинтън счита изтичането на този документ за „много по-чувствително от обичайните анонимни разкрития”, защото „той смята, че трябва да може да седне с президента на Русия и да проведе частен разговор”.

Въпреки вътрешния натиск, Клинтън изпълнява обещанията си към Елцин. През първата половина на 1996 г. Белият дом оказва натиск за своевременен заем от МВФ, сдържа се от публични коментари за разширяване на НАТО, игнорира огромните кражби и измами на руските олигарси и остава мълчалив за бруталната война на Елцин в Чечня. Клинтън също така се съобразява с искането на Елцин да не провежда лична среща със Зюганов по време на визитата си в Москва.

Томас Пикеринг притиска Григорий Явлински, член на либералната партия „Яблоко“, да се откаже от участието си в първия тур на изборите, за да подобри шансовете на Елцин. Клинтъновата твърда защита на чеченската кампания на Елцин в крайна сметка пропада до границите на абсурда. По време на посещението си през април 1996 г. щатският президент обяснява защо не е критикувал кампанията:

„Ще ви припомня, че някога и в нашата страна имахме гражданска война, в която загубихме много повече хора на глава от населението, отколкото в която и да е друга война през XX век. Тя бе заради позициите, за които и Ейбрахам Линкълн даде живота си – че нито един щат няма правото да се отделя от Съюза”.

След тази пресконференция Клинтън осъзнава колко нелепо е прозвучал: „Предполагам, че наистина си нарисувах мишена на задника с репликата за Линкълн. Толкова искам този човек да победи, че боли”, коментира той по-късно същия ден. Междувременно Клинтън настоява пред репортерите, че „Съединените щати не трябва да заемат позиции по отношение на изборите в друга държава”.

Тексаските и калифорнийски връзки

Повечето сведения за американската намеса в изборите през 1996 г. се фокусират върху трима консултанти – Джордж Гортън, Джо Шумайт и Ричард Дреснер – които са работели за кампанията на Елцин. Според разследване на списание Time, публикувано през юли 1996 г., първият ръководител на кампанията на Елцин Олег Сосковец е „инструктирал” Феликс Брейнин, беларуски емигрант и консултант по мениджмънт, „дискретно да намери някакви американци”. Брейнин е използвал Фред Лоъул, адвокат от Калифорния с връзки в Републиканската партия, за да наеме триото. На консултантите са предложени 250 хил. долара плюс разходите, за да помогнат на Елцин да направи кампания в западен стил. И двете страни са държали споразумението в тайна, за да не позволят на комунистите да отбележат точки по националистическа линия.

Иронично, подкрепяната от САШ война на Елцин срещу Думата и неговият референдум за нова конституция от декември 1993 г. създадоха законовата рамка за огромната власт, на която се радва Путин днес. Снимка: Wikimedia commons

Американците са изолирани в московския хотел „Президент”, където се намира централата на кампанията на Елцин. Техният апартамент се намира срещу този на дъщерята на президента Татяна Дяченко, която вече оглавява кампанията. Те помагат със социологическите проучвания, предлагат кампания с „мръсни номера” които да включват пращане на провокатори на митингите на Зюганов, правят рекламите на Елцин по-елегантни, а посланията му – по изтънчени, и го приканват да пътува из страната, да се придържа към посланията си и да общува с народа.

Най-важният им принос е бил призивът към екипа на Елцин да предприеме негативна кампания, като използва контролираните от олигарси руски медии, за да подклажда „дива антикомунистическа психоза сред хората”, както го описва един симпатизираш новинарски редактор.

Наемането на американски консултанти за кампанията обаче не доказва, че правителството на САЩ се е намесвало в изборите. Подобни действия се превръщат в норма в постсъветските държави – както показва примера с бившия ръководител на кампанията на Доналд Тръмп Пол Манафорт. (Той е работел за украинската Партия на регионите през 2006 г.,, след това е консултирал президентската кампания на Виктор Янукович през 2010 г., а през 2014 г. отново работи с Партията на регионите, която вече е ребрандирана като Опозиционен блок. Работата на Манафорт за Янукович често се представя като връзка с Путин. Украйна обаче не е Русия – Янукович се опитваше да играе едновременно и с Москва и със Запада, а Манафорт е призовавал Янукович да подпише споразумението за асоцииране с Европейския съюз).

Още повече, че  остава неясно какво влияние реално са имали Гортън, Шумайт и Дреснер. Те се представят като „спасители” на Елцин – идея, която е комично преувеличена във филма от 2003 г. Spinning Boris. Александър Коржаков, бивш телохранител на Елцин, подкрепя тяхната история, като заявява, че консултантите се били третирани като „чуждестранни кралски особи”. Много хора от екипа на Елцин обаче омаловажават тяхната важност, описват ги като „вкоченясани идиоти”, или пък отричат присъствието им в кампанията дори след като статията на Time е публикувана.

Някои американци също поставят под въпрос тяхната роля. Сред тях е Майкъл Макфаул, гуру на преходологията в Станфорд, който е бил посланик в Русия по времето на Обама. През 1996 г. той излиза с гневно послание, в което укорява Time и публицистичното предаване Nightline за това, че са преувеличили значението на американците и са пренебрегнали истинската история, а именно: „Триумфът на демократите и демокрацията в първите преки избори на държавен глава в Русия от хиляда години”. Макфаул се подиграва на твърденията на консултантите, че са осигурили „основно обучение за това, как се води кампания”, с което безсрамно признава течащата намеса на САЩ в постсъветския политически живот:

„Десетки хора, работещи за Елцин, са минали през обучение за правене на кампании далеч преди тези американски „учители” дори да стъпят в Русия. От 1990 г. насам Националният демократически институт и Международният републикански институт са провели стотици семинари, конференции и обмени на кадри по темите на партийната организация, разработването на послания, фокус групите, методите на проучвания, телевизионните реклами и т.н.”

Основаните през 1983 г. демократични и републикански институти имат хлабави връзки с Демократическата и Републиканската партии и получават финансирането си от USAID, Националната фондация за демокрация, държавният департамент на САЩ, както и от други щатски фондации и чуждестранни правителства. От 1992 до 1997 година USAID им е дала общо 17.4 млн. долара за програми за „подкрепа на демокрацията” в Русия.

Това, че кампанията на Елцин е наела американски консултанти, едва ли може да мине за твърде спорно. Връзката между Ричард Дреснер и главния стратег на Клинтън Дик Морис обаче преминава границата. В своите мемоари „Зад Овалния кабинет” Морис отбелязва, че Дреснер му е предложил да го държи в течение на руската президентска надпревара. С разрешението на Клинтън Морис е получавал от него седмични брифинги за социологическите проучвания, които е споделял с президента. Клинтън на свой ред е пращал препоръките си към Дреснер чрез Морис.

Освен това Морис описва тези отношения като „особено полезни”, когато Клинтън посещава Москва през април 1996 г. Клинтън се е интересувал как може да помогне на Елцин, а Дреснер послушно се е обадил с предложенията си. Тъй като руските телефонни линии вероятно са се подслушвали, те са наричали Клинтън „губернаторът на Калифорния”, а Елцин – „губернаторът на Тексас”. Дреснер е предложил следния списък от опорни точки за Клинтън:

  1. Да възхвалява световната роля на Елцин и да се появява в кампанията му, тъй като позицията на Елцин като световен лидер е важен елемент в привлекателността му за руснаците.

  2. Да посочва, че счита чеченската война за вътрешен въпрос за Русия.

  3. Да хвали наближаващия икономически прогрес на Русия.

Изглежда обаче Клинтън не се е нуждаел от тези насоки, тъй като по думите на Морис „вероятно президентът щеше да прави тези неща и сам”. В свое интервю от 2003 г. Морис потвърждава споразумението между Белия дом и Кремъл, като подчертава, че президентската двойка „е работела много близко за тези избори”.

Да финансираш Борис

Ако има един аспект от американската намеса, който е изиграл решаваща роля за победата на Елцин, то това е помощта на Клинтън за осигуряването на кредит от МВФ в размер на 10.2 млрд. долара през март 1996 г. Но подкрепата не спира до тук.

Две седмици по-късно Германия и Франция отпускат заеми на правителството на Елцин в размер на съответно 2.7 млрд. и 400 млн. долара. Тези суми удобно покриват разходите за направените през изборната година обещания.

Всички тези пари бързо изчезват. Руските валутни резерви например спадат от 20 млрд. долара до 12.5 млрд. долара през първото полугодие на 1996 г. Руското правителство изхарчва за периода поне 9 млрд. долара, почти колкото заема от МВФ.

Според Пол Хлебников (убития през 2004 г. редактор на руския Forbes) „част от тези пари са отишли за кампанията на Елцин, част към бизнесмени и държавни служители с добри връзки, а друга част – за да бъдат изплатени дълго забавените заплати на обикновените руснаци”.  В навечерието на изборите Елцин се хвали пред „Российская газета”, че „руснаците вече са забравили какво са празните рафтове в магазините. Сега е нужно да забравят и какво са празните портфейли”. Един изтъкнат учен, специалист по руска политика отбелязва, че победата на Елцин се дължи на политиката му на целеви предизборни харчове.

Снимка: Wikimedia commons

Клинтън лично изказва одобрението си за кредита от МВФ, а Елцин се хвали, че е „трябвало да привлече Клинтън, Жак Ширак, Хелмут Кол и Джон Мейджър”, за да го получи. Срещу заема МВФ изисква Русия да продължи да либерализира икономиката си, но мнозина виждат това само като прикритие за други мотиви.

Хелън Хесел, отговаряща за Източна Европа в рейтинговата агенция Standard & Poor’s, заявява пред Reuters: „Западът е толкова изплашен, че Елцин ще загуби, че правят много неща, за да го подкрепят. Това определено е някакво политическо решение”. Френският вестник Le Monde нарича заема „мълчаливо гласуване в полза на кандидата Елцин” и предупреждава, че „Западът играе опасна игра”, тъй като „нито е спешно, нито необходимо да се прави такъв зрелищен жест”.  Изследователят от American Enterprise Institut Никълъс Еберщадт пише в Moscow Times, че „някои от твърденията, съпътстващи последния етап от финансирането от МВФ, са толкова неправдоподобни и абсурдни, че само западен държавен служител или международен бюрократ може да им повярва”.

Дори Washington Post разобличава какво стои зад извъртанията, макар и с одобрителен тон:

„ЕТО ТОВА е правилният начин да се служи на западните интереси… а не да се веят знамена за Борис Елцин, по който начин да се легитимират неговите политически злоупотреби и да се подклажда негодувание заради „чуждестранната намеса”. Правилният начин е да се използва политически скучния, но мощен инструмент на Международния валутен фонд.”

Макар намеренията, стоящи зад отпускането на заема, да са недвусмислени, ролята му за финансирането на преизбирането на Елцин е по-сложна история.

Голямо количество пари текат към и извън кампанията. Част от тях са директно пренасочени от западни източници, но повечето идват по линия на изпирането на държавни средства през редица банки на руски олигарси, офшорни сметки, западни банки, както и военните разходи на Елцин. Значителна част от парите е присвоена по пътя.

Никой не знае точно колко пари са били налети в кампанията. Руският изборен закон ограничава бюджетите за кампаниите до 2.9 млн. долара, но оценките за елциновата варират от 100 млн. до един или дори два милиарда долара. Определянето на точната сума е невъзможно, тъй като много пари са минали през черните каси на Елцин.

Борис Березовски сътворява тази гениална система през януари 1996 г., когато убеждава воюващите помежду си олигарси Владимир Гусински, Владимир Виноградов и Михаил Ходорковски да се обединят зад Елцин. Рентабилните схеми за измама освен това позволяват на руските олигарси да се обогатят още повече.

В интервю за Пол Хлебников, полковник Валери Стрелецки, ръководител на отдела за противодействие на корупцията към президентската служба за сигурност, обяснява как са действали черните каси:

„50 милиона долара се прехвърлят от руска банка в Бахамите. След това тези пари се превеждат към друга страна – например в Европа или балтийските държави. Оттам парите се внасят в Русия в брой и могат да бъдат вкарани в черната каса. Но не всички пари биват прибирани обратно”

Мнозина имат съмнения, че финансовото министерство е пренасочвало много от тези суми от бюджета. Попитан какъв е произходът на тези средства, икономистът Вадим Медведев коментира пред Toronto Star: „От бюджета, естествено. Не изключвам да има и вноски от компании или частни лица. Но смятам, че президентският екип до голяма степен е източвал средствата от бюджета”.

А какво става с парите от МВФ? Макар тази мрежа да е трудно да бъде разплетена, през 1999 г. одит на PricewaterhouseCoopers показва, че Руската централна банка е отпуснала 1 млрд. долара от резервите за запис на заповед на финансовото министерство. След това 855 млн. долара за били прехвърлени чрез Financial Management Co., или FIMACO – офшорна финансова институция, базирана на британския остров Джърси.

Оттам парите са инвестирани в руския вътрешен пазар на високодоходни краткосрочни облигации. През 1996 г. този пазар осигурява възвръщаемост от над 200%, като руснаците не са единствените, които се възползват. Парите от МВФ напомпват облигационния пазар, което привлича чужди инвеститори и създава печеливш балон, от който се възползват зам.-министърът на финансите на САЩ Лорънс Съмърс, директорите на Института за международно развитие към Харвард Джонатан Хей и Андрей Слейфър, Джордж Сорос и още много други.

През 1998 г. пазарът на краткосрочни облигации се срива, рублата се обезценява, а стотици хиляди обикновени руснаци губят спестяванията си. Година по-късно от МВФ признават, че са били наясно с измамата и са заявили на руснаците, че това не е „добра практика”, но не са направили нищо, за да я спрат.

Част от печалбите от облигационния пазар стигат до кампанията на Елцин. Никой не знае къде е отишла останалата част, но според разследването на Стрелецки между 200 и 300 млн. долара са били присвоени. През юни 1996 г. хора от неговия екип претърсват офисите на кампанията в руския „Бял дом” и намират 1.5 млн. долара в сейф, намиращ се в кабинета на зам.-министъра на финансите Герман Кузнецов.

На следващия ден – един от най-позорните моменти в кампанията – Стрелецки хваща Аркадий Евстафиев и Сергей Лисовски  докато изнасят от „Белия дом” над 500 хил. долара, скрити в кутия за копирна хартия. Двамата са от хората на Анатолий Чубайс, който тогава оглавява предизборния щаб на Елцин.

Според телохранителя Коржаков, хора от кампанията са разнасяли подобни пакети из цялата страна, за да подкупват местни големци и да си подсигуряват гласове. Когато „Новая газета” задава въпрос на Лисовски за финансирането на предизборната кампания през 1999 г., той отговаря: „И откъде ще дойдат парите? Последния път (през 1996 г.) повечето пари бяха западни. Но сега кой на Запад ще инвестира в руските избори? И най-вече – в кого ще инвестира?”

Ние правехме нещата възможни

Това, че западът е помогнал с финансирането на кампанията на Елцин, е обществена тайна. През 2002 г. политологът Лилия Шевцова заявява пред Frontline:

„Елцин беше подкрепен от западни пари. МВФ например му осигури парични трансфери точно навреме. Никой не попита къде са отишли парите. Те отидоха в подкрепа на фирми, в подкрепа на олигарси, на технократи, на президентския екип. Всеки се правеше, че не вижда това.”

„Ние правихме нещата възможни. Трябваше да се постараем повече, да работим с Елцин и неговите ключови съветници, за да се опитаме да намерим начин той да бъде преизбран, без да се дава на олигарсите господство над икономиката”, оплаква се Строуб Талбът. Но не са го направили, резултатите от което бяха опустошителни за демокрацията и икономиката на Русия.

Елцин лесно печели изборите за преизбирането си през юли 1996 г. Дейвид Ремник от New Yorker разказва, че е имало празненство в Държавния департамент, след като резултатите са обявени. New York Times обявява, че това е „победа за руската демокрация”. Клинтън също удря рамо на Стария Борис. На митинг по случай Деня на независимостта той прокламира, че „на свободни и честни избори… руският народ избра демокрацията” и поздравява „Елцин и хората на Русия за техния ангажимент към свободата, която обичаме”.

Политическото завръщане на Елцин обаче трудно може да мине за свободно и честно предвид изобилстващите обвинения за масови изборни измами. Западните изборни наблюдатели или игнорират, или отхвърлят тези обвинения. „Посолството на САЩ предупреди служителите на USAID в Москва да се дистанират от усилията за наблюдение на изборите. За съжаление им беше заявено, че могат да бъдат разкрити измами, облагодетелстващи Елцин”, коментира дипломатът Сара Менделсон.

Дори ръководителят на мисията на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) в Русия Майкъл Медоукрофт по-късно признава, че неговите шефове са го притискали да обяви изборите за чисти. „Ние предадохме Русия, което е срамно”, заявява той. Според информация в медиите руският министър-председател Дмитрий Медведев е признал при среща при затворени врати през 2012 г., че „няма никакво съмнение кой спечели (изборите от 1996г.). Това не беше Борис Николаевич Елцин”.

Януарският доклад на разузнавателни агенции за изборите  през 2016 г. заявява, че Русия е искала да „подкопае общественото доверие в демократичния процес в САЩ”. Съединените щати описват намесата си в Русия през 90-те с противоположна терминология: искали са да помогнат за изграждането на руската демокрация. И макар руският елит да не се нуждае от помощ, за да превръща златото в лайна и надеждата в отчаяние, това обяснява защо повечето руснаци виждат апогея на американската политическа намеса не като свързан с появата на „демократия” (демокрация) а на „дерьмократия” (лайнокрация).

Както е казано в оценката на Конгреса за руската политика на администрацията на Клинтън от 2000 г.: „Преследвайки политики на „реформи”, изискващи политическа победа за техните реформатори независимо на каква цена, администрацията е подкопала самия демократичен процес”.

Може би все пак руснаците са научили нещо от 1996 г.: „дерьмократия”-та може да бъде върната на подателя.

 

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар