В категории:Анализи / Свят

Върхушката е готова да приеме всеки – стига да не е Бърни Сандърс или Джереми Корбин

Надпреварата за президентска номинация на Демократическата партия демонстрира на какво са готови елитите, за да не допуснат бедните и онеправданите да имат свое представителство 

Джо Байдън очевидно не е способен да ръководи най-мощната държава в света, но за ралзика от Сандърс е безопасен за властта на елитите

Джонатан Кук

Надпреварата за президентска номинация на Демократическата партия представлява впечатляваща демонстрация как работи властта. Не на последно място, защото лидерите на партията видимо се опитват да наложат един от кандидатите – Джо Байдън, макар да е очевидно, че той вече не е умствено способен да ръководи квартален клуб по тенис на маса, камо ли най-мощната държава в света.

Кампанията на Байдън представлява напомняне, че властта е неделима. За властовата върхушка няма никакво значение дали Доналд Тръмп или Джо Байдън ще е президент. Маниакално егоцентричен инфантил (Тръмп), който представлява милиардерите, или страдащ от бърза неврологична дегенерация старец (Байдън), представляващ милиардерите – двамата са от еднаква полза за властта. И жена би свършила работа, или пък представител на малцинствата. Властовата върхушка вече не се притеснява кой точно ще стои на сцената – стига тази личност да не е Бърни Сандърс в САЩ или Джереми Корбин в Обединеното кралство.

Наистина няма значение кои са кандидатите – колкото и обидно да звучи това в пашите наситени с идентичност времена. Важно е само какво биха се опитали да направят тези кандидати, след като заемат поста. Самият факт, че в днешно време сме напълно свободни да се фокусираме върху идентичността, колкото ни душа иска, би трябвало да служи като достатъчно предупреждение, че естаблишмента е изключително доволен, когато изтощаваме енергията си за насърчаване на разделенията, основаващи се на тези идентичности. Елитите се опасяват много повече от вероятността да преодолеем тези разделения и да се обединим срещу тях, да оттеглим съгласието си да ни управлява тази върхушка, посветена на безкрайното изстискване на обществата и планетата.

Нито Байдън, нито Тръмп ще създадат пречки за естаблишмента, защото хора като тях са неговата същност. Лидерите на републиканците и демократите са на тези позиции, за да гарантират, че преди някой кандидат да е избран да се състезава от името на партиите им, той или тя ще се е доказал като благосклонен към структурата на властта. Че ще се състезават двама кандидати, минали теста за покорство към статуквото.

Макар качества като привлекателно лице или умелост с думите да са желани, неспособността или некомпетентността не представляват пречка, както демонстрират двамата бели мъже, които имат подкрепата на партийните апарати. И двамата са доказали, че ще фаворизират естаблишмента, и двамата ще следват почти идентични политики, и двамата са ангажирани със статуквото, и двамата са демонстрирали безразличие към бъдещето на Земята. Това, което разделя двамата кандидати, не е същността им, а стилът на представяне – в създаването на илюзия за различие, за избор.

Контрол над дебатите 

Интересно е да се наблюдават фините детайли в начина, по който се манипулира надпреварата за номинация на Демократическата партия. Особено показателни са хватките, с които партийното ръководство защитава властта на естаблишмента като контролира условията на дебатите: какво може да се казва, какво може да се мисли, кой може да говори и чии думи да бъдат изопачавани. Манипулацията на езика е ключова.

Както съм писал преди, властта на естаблишмента произтича от това, че е невидима. Общественият контрол представлява криптонит за властта.

Единственият начин да задаваме въпроси на властта е чрез езика, а единственият начин да комуникираме заключенията си към другите хора е чрез думите – както правя аз с този текст. Поради това нашата сила – нашата способност да се събудим от транса на властта – трябва да бъде подкопана от естаблишмента, да бъде трансформирана в наша ахилесова пета, в слабост.

Отношението към Бърни Сандърс и поддръжниците му от страна на демократическата върхушка – и тези, които с готовност повтарят опорните ѝ точки – ясно илюстрира как може да се постигне това.

Всичко това започна още през 2016 г., когато Сандърс извърши непростимия грях да отправи предизвикателство към правото на партийното ръководство просто да помаже Хилари Клинтън за президентски кандидат на демократите. Тогава линията на разлома беше очевидна и откроена – Бърни беше мъж, а Клинтън – жена. Тя би била първата жена президент. Единствените членове на партията, които биха искали да ѝ отрекат това историческо постижение, като подкрепят Сандърс, трябва да са мъже-женомразци. Предполагаемо, те насочваха анти-женския си гняв към Клинтън, която на свой ред бе представяна пред жените като символ на тяхното потисничество от стана на мъжете.

Така се роди мантрата за „Бърни братоците“. Тя бързо се превърна в код за внушаване – в разрез с всички доказателства – че кандидатурата на Сандърс се харесва основно на гневни, млади, осигурени бели мъже. Всъщност, както кампанията на Сандърс през 2020 г. ясно демонстрира, подкрепата за него идва от много по-разнообразни групи хора, отколкото при който и да е друг кандидат за номинация на демократите.


През 2016 г. беше напълно очевидно колко е изкуствено това противопоставяне на идентичности, но някак не бе позволено да се посочва този факт. Изобщо не ставаше въпрос за стремеж на демократическото ръководство да уважава идентичността на Клинтън като жена. Това беше само на думи, докато реално мотивацията им да налагат нея беше това, че тя бе надежден войнолюбец и функционер на Уолстрийт. Клинтън бе полезна за властта.

Ако дебатите наистина се въртяха около политиките на идентичността, Сандърс също има коз в ръкава: той е от еврейски произход. Това означава, че той би могъл да бъде първият президент на Съединените щати от еврейски произход. В една справедлива битка на идентичности, резултатът между двамата щеше да е равен. Тогава решението кой трябва да представлява Демократическата партия трябваше да се вземе на основа на политиките, а не на идентичността. Но по очебийни причини партийните лидери не искаха политиките на Клинтън, както и политическата ѝ история, да бъдат поставяни под микроскоп.

Превръщането на идентичността в оръжие е дори по-прозрачно през 2020 г. Сандърс все още е евреин, но основният му опонент Джо Байдън е просто привилегирован бял мъж. Ако партийната върхушка следваше същия формат като с Клинтън преди четири години, Сандърс щеше да разполага изцяло с коза на идентичностните политики. Сандърс обаче отново бива представян като поредния бял мъж, неразличаващ се от Байдън.

(Тук е добро място да отбележим, че в надпреварата все още има един кандидат, който дори не бива споменаван от никого, особено от демократическата върхушка – Тулси Габард. Тя е жена, и то цветнокожа. Демократическата партия доста се постара да я направи невидима по време на вътрешните избори – защото от всички кандидати тя е най-гласният и убедителен опонент на войните в чужбина. Тези усилия я лишиха от възможност да набира средства и да печели делегати).


Еврейската идентичност на Сандърс не бива приветствана или изтъквана, тъй като той не е полезен на властовата върхушка. Това, което е много по-важно за нея – и трябва да е по-важно за всички ни – са неговите политики, които биха могли да ограничат способността ѝ да подклажда войни, да експлоатира работниците и да съсипва планетата.

Лидерите на Демократическата партия не само игнорират еврейската идентичност на Сандърс – те също така активно използват политиките на идентичността срещу него и то по много различни начини.

Поддръжниците на Сандърс започнаха да се оплакват – сочейки нарастващия брой доказателства – че партийното лидерство далеч не е неутрално спрямо кандидатите. Тъй като е част от властовия естаблишмент и има очевиден интерес кой ще е победител, Националният комитет на Демократическата партия (DNC) използва влиянието си в полза на Байдън. И тъй като властта предпочита да действа на тъмно, DNC се старае да оказва това влияние зад кулисите – или поне извън полезрението на тези избиратели, които все още разчитат на мейнстрийм медиите (които също са неизменна част от властовия естаблишмент). За всеки наблюдаващ случващото се би трябвало да е очевидно, че процесът за номинация е контролиран по начин, който да даде на Байдън всяко възможно предимство и да създава пречки пред Сандърс.

Партийното ръководство не само отхвърля тези съвсем оправдани оплаквания на поддръжниците на Бърни Сандърс, но дори обръща тези възражения срещу тях –  представя ги като доказателство за тяхната и на кандидата им нелегитимност. Един от новите способи да се прави това възникна, след като Байдън спечели изборите в Южна Каролина благодарение на силната подкрепа от възрастни чернокожи гласоподаватели.

Най-очевидното изражение на тази опорка дойде от Симон Сандърс, която въпреки фамилията си е старши съветник в кампанията на Байдън. Тя също така е чернокожа. В своя Twitter тя написа, че „хората, които продължават да наричат чернокожите гласоподаватели „естаблишмента“, очевидно са глухи и не са научили нищо“.


Под общото „хората“ тя очевидно имаше предвид „Бърни братоците“. Виждате ли, поддръжниците на Сандърс не само са женомразци, но и потенциални членове на Ку-Клукс-Клан.

Туитът се разпространи бързо, въпреки че в разгорещените спорове отдолу никой не  успя да посочи и един пример някой да е казвал това, което се вменява на „Бърни братоците“. Но разбира се, истинската цел на авторката на туита не беше да се противопоставя на предразсъдъците. Това изказване не бе замислено като отговор на тезите на сандърсовите поддръжници в реалния свят. Това е просто един високопоставен представител на демократите, който манипулативно сочи с пръст избирателите на собствената си партия.

Това, което Симон Сандърс всъщност се опитваше да направи, е да прикрие действията на властта – факта, че DNC се опитва да наложи предпочитания кандидат на партийните членове. Тя тества нов вариант на доказалия се през 2016-та наратив „жена срещу мъж“, който партийният естаблишмент се надява да приложи и сега. Партийната върхушка е научила от опит, че налагането на принципа „разделяй и владей“ по линия на идентичностните политики е идеален начин да прикрие влиянието, което оказва в полза на кандидата на статуквото (Байдън или Клинтън) и срещу кандидата, който е възприеман като заплаха за властта (Сандърс).

Този туит на Симон Сандърс показва точно как властническият елит се старае да прикрие токсичната си роля в нашите общества. Тя омешва „естаблишмента“ – от който тя самата е много малък, но добре платен компонент – с обикновените „чернокожи избиратели“. Нейното послание е следното: ако се опиташ да критикуваш естаблишмента (който разполага с прекомерна власт да съсипва живота на много хора и да разрушава планетата), то ние ще те демонизираме, ще изкараме, че всъщност атакуваш чернокожите (които в огромното си мнозинство не разполагат с каквато и да е власт, а хора като Симон Сандърс са сред малкото изключения).

Симон Сандърс използва цвета на собствената си кожа и „черните избиратели“ в Южна Каролина като щит за защита на естаблишмента. По изключително циничен начин тя превърна бедните чернокожи, както и десетките хиляди хора (предполагаемо черни и бели), които са харесали туита ѝ, в жив щит за елитите.

Така казано, звучи много много-грозно. Но Байдън много бързо започна да използва сам тази опорка:


Част от цялостната стратегия на DNC е да удостоят Байдън с изключителното право да говори от името на чернокожите избиратели (въпреки срамните петна в биографията му що се отнася до борбата за граждански права), като в същото време отнемат правото на Сандърс и чернокожите хора в екипа му да правят същото. Когато от страна на Сандърс се възрази срещу това или се каже нещо за расисткото поведение в лагера на Байдън, поддръжниците на Байдън реагират агресивно и често грубо – но разбира се тях никой не ги хока за грозния им и насилствен език. Ето например един туит на прословутата бивша тенесистка Мартина Навратилова, който демонстрира, че може би е време да се заговори и за „братоците на Байдън“:

„Сандърс наистина започва да ме вбесява. Млъквай с тия простотии и дебатирай за истинските проблеми“, пише Навратилова под публикация на Сандърс, в който той иска от Джо Байдън да поеме отговорност за свой помощник, позволил си да твърди, че съпредседателят на кампанията на Сандърс Нина Търнар няма право да се позовава на Мартин Лутър Кинг

Бъдете учтиви с милиардерите

Този тип пледиране в защита на естаблишмента от страна на самия естаблишмент – чрез използване на негови представители като Симон Сандърс, които могат да употребят идентичностните политики според духа на времето – е много по-често срещан, отколкото човек би предположил. Този подход постоянно се усъвършенства, като често социалните медии се използват като фокус-група. Успешният опит на Симон Сандърс да приравни естаблишмента с „чернокожите избиратели“ последва един доста по-тромав и неефективен опит на елитите да защитят интересите си срещу Бърни Сандърс.

Помните ли как през миналата есен корпоративните медии, собственост на милиардери, се опитаха да ни обяснят колко е неучтиво да се критикуват милиардерите – че те също имат чувства и да се говори грубо по техен адрес е „дехуманизиращо“. Тези усилия отново бяха насочени срещу Сандърс, който наскоро бе заявил, че в един добре подреден свят изобщо не трябва да съществуват милиардери. Смисълът на този аргумент е очевиден: да се позволява на шепа хора да контролират почти цялото богатство на планетата не само отнема благосъстояние от всички останали (и вреди на планетата), но също така дава на тези няколко милиардера твърде много власт. Те са способни да изкупят всички медии, каналите ни за комуникация и повечето политици, за да ги използват като пазачи на финансовите им интереси, с което постепенно да подкопават дори минималните демократични защити.


Тази кампания се спомина доста бързо, тъй като малцина от нас са с толкова промити мозъци, за да приемат идеята, че шепата милиардери споделят някаква идентичност, която се нуждае от защита – от нас! Все пак повечето хора все още са достатъчно свързани с реалния свят, за да разбират, че милиардерите са напълно способни да се грижат за собствените си интереси, без да им помагаме като си самоналагаме обет за мълчание.

Но няма защо да се изненадваме, че властовата върхушка постоянно търси нови и нови начини да задуши критиките към начина, по който едностранно упражнява властта си. Надпреварата за номинация на Демократическата партия тества до крайност тяхната иновативност. В резултат на тези им усилия се стигна до новите правила на Twitter срещу „поведение на омраза“ – тъй като в социалните мрежи неврологичните дефицити на Байдън са обект на остри критики и биват разпространявани десетки видеа на срамни „старчески моменти“ на кандидата.


Да, уврежданията и възрастта вече също са идентичност. Всичко може да се окаже идентичност, изискваща защита и уважение, така че да има претекст социалните мрежи да бъдат прочиствани от всичко и всеки, който се опитва да обърне внимание на менталните проблеми на един стар човек, на който е възможно в скоро време да бъдат връчени ядрените кодове и отговорността да води войни от името на американците.

Руски „агенти“ и „активи“

Не трябва да се пренебрегва и фактът, че още една разновидност на политиките на идентичността бива използвана като оръжие срещу Сандърс – внушението, че той не е истински американски патриот. Като поредна демонстрация колко всъщност са близки интересите на републиканската и демократическата върхушка, въпросът кой е патриот – и кой всъщност работи за „руснаците“ – е в основата на кампаниите и на двете партии, макар и по различни причини.

Тръмп бе подложен на безкрайни, лишени от доказателства твърдения, че е таен „руски агент“. Това представляваше концентрирано усилие да се контролират оригиналните му изолационистки импулси във външната политика, които заплашваха да лишат естаблишмента – и военно-промишленото му крило – от възможността да води агресивни войни и да подновява Студената война винаги, когато съзре възможност за печалба под прикритието на „хуманитарна интервенция“.

Тръмп частично се защити от тези критики, поне за пред поддръжниците си, с размахване на лозунга „Америка над всичко“. Справянето с тези обвинения обаче изискваше и да се научи – което трябва да е било болезнено за такъв егоцентрик – че ролята му като президент е да подпечатва решения за водене на война и използване на сила в чужбина, които са били взети другаде.


Бърни Сандърс бе подлаган на подобни опити за опетняване от страна на естаблишмента, включително от Хилари Клинтън – която го описа не като руски агент, а като руски „актив“. (Използването на израза „актив“ е начин да се внуши съглашателство с Кремъл в случаите, когато не разполагаш дори с кекавите доказателства, които обичайно се използват, за да обявиш някого за руски „агент“).

Ако живеехме в свят, където политиките на идентичността не бяха просто инструмент, взет на въоръжение от естаблишмента, подобни нападки срещу евреин-социалист биха предизвикали истинска тревога и възмущение. Една от любимите антисемитски мантри на крайната десница – която може да се види още в „Протоколите на ционските мъдреци“ отпреди век – е че еврейски „болшевики“ участват в международна конспирация за подриване на държавите, в които живеят. Сега сме достигнали точка, при която корпоративните медии възторжено разпространяват недоказани твърдения на анонимни „официални лица“ и щатски разузнавателни служби срещу Сандърс, които представляват просто модерна американска версия на „Протоколите“. Тези клевети не предизвикват каквато и да е критика от страна на партийното ръководство или организациите за борба с антисемитизма, които иначе се вдигат на крак дори заради най-слабите признаци на това, което твърдят, че е антисемитизъм сред левицата.

Нуждата да се справят със Сандърс обаче е толкова спешна, че изглежда са готови да зарежат обичайните условности. Сандърс не е креслив егоист като Тръмп. Вот за Тръмп е вот за естаблишмента, въпреки всичките му претенции да е против естаблишмента. С наближаването на потенциалния втори мандат, Тръмп е почти напълно дресиран. За разлика от това Сандърс, подобно на Корбин във Великобритания, е по-опасен, защото би могъл да устои на усилията да бъде опитомен и защото, ако му се позволи да постигне какъвто и да е значителен политически успех – например, да стане кандидат президент – това ще вдъхнови и други да тръгнат по неговите стъпки. В такъв случай системата може да започне да произвежда повече аномалии, повече образи като Александрия Окасио-Кортес и Илхан Омар.

Поради това сега Сандърс, подобно на Тръмп, бива представян като кукла на Кремъл, а не истински американец. И тъй като той направи сериозната грешка да се съгласява с мантрите за „Русиягейт“, когато те бяха използвани срещу Тръмп, му е трудно да се защитава сега, когато те са насочвани срещу него. И тъй като по импровизираните стандарти на щатската политическа култура той се счита за „крайно ляв“, става много лесно неговият демократичен социализъм да бъде омешван с комунизма, а след това предполагаемият му комунизъм да бъде приравняван с работа в услуга на Кремъл (което, разбира се, игнорира факта, че Русия отдавна е изоставила комунизма).


Антисемитската карта в тестето 

Има още един превърнат в оръжие аспект на идентичностните политики, който демократическата върхушка си умира да използва срещу Сандърс. Това е най-токсичното и поради това най-ефективното клеймо, което бе пробвано с голям успех срещу Джереми Корбин във Великобритания. Мечтата на DNC е да може да изобличи Сандърс като антисемит.

Има само едно нещо, което ги удържа засега: фактът, че Сандърс е евреин. Това може и да не е непреодолимо препятствие, но става доста по-трудно за тези обвинения да изглеждат достоверни. Останалите основани на идентичности клевети са второ качество, заместители, докато се намери начин да бъде отприщена кампания за „антисемитизъм“.

Преди време естаблишмента тества водите с намеци за антисемитизъм на Сандърс, но шансовете им се увеличиха наскоро, след като Сандърс отказа да участва в годишната конференция на Комитета по американско-израелски отношения AIPAC – мощна лобистка група, чиято основна мисия е да защитава Израел от всякакви критики в САЩ. Върхушката и на двете партии в САЩ винаги се отчита на конференциите на AIPAC, като в миналото там са изнасяли речи Барак Обама и Хилари Клинтън.

Сандърс обаче от десетилетия отказва да присъства и не отстъпи от позициите и сега, когато е кандидат за номинация на демократите. В последния публичен дебат Сандърс аргументира решението си като с право посочи, че израелският министър-председател Бенямин Нетаняху е „расист“, и обвини AIPAC, че дава трибуна на „лидери, които отричат основните права на палестинците“.

Вицепрезиднетът на Тръмп Майк Пенс отговори на това със заявления, че Сандърс подкрепя „враговете на Израел“ и че ако той бъде избран, ще бъде „най-антиизралеският президент в историята на тази държава“ – все кодирани внушения, че Сандърс е антисемит.

Майк Пенс обаче не върши много работа в случая. По-полезната критика дойде от милиардера Майкъл Блумбърг, който също е евреин, и изсипа половин милиард долара в неуспешен опит да спечели номинацията на Демократическата партия. Блумбърг обвини Сандърс, че използва дехуманизиращ език срещу редица приобщаващи групи, които според него са представлявани от AIPAC:

„Това е събиране на 20 00 поддръжници на Израел от всички религиозни деноминации, етноси, вери, цвят на кожата, сексуална ориентация и политически партии. Да наречеш това расистка платформа е опит да дискредитираш тези гласове, да сплашиш хората да не идват тук и да отслабиш отношенията между САЩ и Израел“.

Какво може да произтече от това? Конференцията на AIPAC миналата седмица даде някои насоки. Ефрем Мирвис, главен равин на Обединеното кралство и приятел на лидера на консервативното правителство Борис Джонсън, бе топло посрещнат от делегатите, включително водещи представители на демократите. Той се похвали, че заедно с други лидери на еврейската общност във Великобритания са успели да накърнят изборните шансове на Джереми Корбин чрез внушенията си, че е антисемит, заради това че той – подобно на Сандърс – подкрепя правата на палестинците.

Мирвис заяви, че това отношение към Корбин осигурява модел, който може да бъде имитиран от еврейските организации в САЩ срещу всеки президентски кандидат, способен да създаде подобни проблеми за Израел – оставяйки на публиката сама да схване не особено прикрития намек кой се има предвид.


Всеки, който не се прави нарочно на разсеян, би трябвало през последните няколко месеца да е видял ясно как работи наръчника на елитите: те възнамеряват да използват политиките на идентичността, за да всяват разделение сред тези, които в противен случай биха могли да намерят общ глас и обща кауза.

Няма нищо нередно човек да се гордее със своята идентичност, особено когато тя е застрашена или маргинализирана. Но привързаността към тази идентичност не е оправдание да се позволява тя да бъде вземана на въоръжение от милиардери, от властници, от репресивни ядрени държави, от политически партии или от корпоративните медии, които ще я използват, за да попречат на слабите, бедните и маргинализираните да получат представителство.

Време е да се събудим за тези трикове, за измамите, за манипулациите на силните, с които те експлоатират нашите слабости – и ни правят още по-слаби. Време е да спрем да сме балами в услуга на валстимащите.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар