През миналия месец кампанията на Бърни Сандърс публикува един туит, който разгневи някои хора. Той гласеше: „Имам новина за републиканския естаблишмент. Имам новина за демократическия естаблишмент. Те не могат да ни спрат“.
Макар това настроение да изглежда очаквано за „бунтовническа“ кампания като тази на Сандърс, то предизвика смут сред голяма част от либералните коментатори. Сандърс бе заклеймен, че сее раздор в партията, че е твърде шумен и опозиционен, и в още редица нарушения на правилния партиен етикет.
По-внимателното вглеждане в реакциите на тези партийни лоялисти обаче изкарва наяве една отчетлива непоследователност. Едно от най-явните проявления на тази непоследователност дойде от една от говорещите глави в CNN – Джо Локхард, който първоначално ядосано излая по Сандърс, че „демократическият естаблишмент ни е дал гражданските права, правото на глас, забраната за щурмови оръжия, социалните осигуровки и Медикеър“, само за да влезе в противоречие със себе си няколко дни по-късно, когато обяви, че „няма такова нещо като демократически естаблишмент“.
Кое от двете в крайна сметка? Има ли партийна върхушка, която е основа на благоприличието и прогреса в американската политика, или това е нещо, което съществува само в съзнанието на отчаяни левичари? За разсъждаващите сериозно върху този въпрос, категоричният отговор дойде след вътрешните партийни избори в Северна Каролина, които накараха партийната върхушка да се обедини зад кандидатурата на бившия вицепрезидент Джо Байдън.
След победата на Байдън в този щат – което бе първият знак за живот на кампанията му от месеци – Пийт Бътиджидж, а след него и Ейми Клоубъшар, се отказаха от надпреварата. Макар да се бяха нападали жестоко един друг само допреди дни, двамата подкрепиха заедно Байдън.
След като партийната върхушка най-после успя да наложи нужната ѝ дисциплина, изниква един въпрос – защо ѝ отне толкова дълго време? С познатото си име и връзката му с администрацията на Обама, Байдън винаги е бил най-вероятният водач сред „умерените“. Въпреки това, големите донори на Демократическата партия залагаха на Бутиджидж, а милиардерът Блумбърг получава официална подкрепа от конгресмени и кметове.
Забавянето на сплотяването около Байдън със сигурност е било притеснително за партийната върхушка. След като Сандърс спечели най-много гласове в първите три щата, се създаде ситуация, в която партията на всяка цена трябваше да предотврати негова решителна победа на гласуването по време на „супер вторника“, за да има надежда да го спре. В миналото никой друг кандидат не бе печелил популярния вот едновременно в Айова, Ню Хемпшир и Невада, поради което Сандърс придоби безспорното право да се счита за водач в надпреварата. Ако ранните гласувания бяха дали по-неясни резултати, вероятно повече кандидати щяха да се задържат в играта. Но предвид тези победи на Сандърс, естаблишмента нямаше друг избор, освен да се консолидира (което даде желания резултат – макар Сандърс да спечели в Калифорния при гласуването във вторник, Байдън постигна много силни резултати в южните щати и отбеляза няколко неочаквани победи във важни избирателни райони – Бел. прев).
Един съществен фактор за динамиката в първите месеци на надпреварата бяха опасенията, че Байдън просто не изглеждаше способен да води силна кампания. Притесненията относно способността на Байдън да спечели убедиха Бътиджидж, че може да извоюва позиция на основен умерен кандидат. Блумбърг от своя страна бе съвсем открит, че влиза в състезанието заради опасенията, че Байдън е твърде слаб.
Досега на Байдън бе значително по-трудно да осигури финансиране на кампанията си, отколкото на опонентите му. Неговата платформа, залагаща на „завръщане към нормалността“ от ерата на Обама може и да е популярна сред електората на партията, но не предлага визия, която да привлича нужните количества доброволци и пари.
Досега слабостта на Байдън като оратор бе прикривана от пренаселеното поле от кандидати, осигуряващо много други теми за обсъждане. Бившият стратег на Обама Дейвид Акселрод отбеляза, че Байдън сякаш минава през кампанията в полубудно състояние, и че организаторите на кампанията му са го вкарали в „програма за защита на кандидати“, за да се избегне негативното медийно отразяване. Той не е успял да се отличи в нито един от дебатите досега, и не прави нищо, за да успокои опасенията за физическото и менталното си състояние. В речта си след „Супер вторника“ той обърка жена си и сестра си, а няколко дни по-рано забрави името на журналиста, който го интервюира.
Тези неща обясняват защо партията се консолидира около Байдън чак в последната минута. Донори, апаратчици и медийни сурогати не бяха склонни да се ангажират с кандидат, чиято кампания изглеждаше на един гаф разстояние от пълен срив – но победите на Сандърс ги накараха да го направят.
Въпреки последните впечатляващи победи, няма фундаментална промяна в кампанията на Байдън. Консолидацията на партийната върхушка зад него обаче със сигурност прави задачата пред Сандърс по-трудна. Но би било грешка да се мисли, че всичко е свършило. Сега, след като естаблишмента е обединен, започва истинската битка.
