В категории:Свят

Бърни срещу външнополитическия консенсус

Външната политика винаги е била слабото място на Сандърс. Наскоро обаче той показа намерение за рязко скъсване с външнополитическите платформи както на републиканците, така и на демократите

Снимка: https://web.facebook.com/senatorsanders

Бранко Маркетич, Jacobin

Бърни Сандърс вдъхнови милиони с твърдата си подкрепа за преразпределението на обществените блага. Но макар като млад сенаторът да се е противопоставял шумно на някои аспекти на вашингтонската външна политика – от блокадата на Куба до Виетнамската война – по време на предизборната кампания през 2016 г. той до голяма степен приемаше ястребската стратегия за „национална сигурност” на Обама.

Поради това външнополитическата реч на Сандърс в колежа Уестминстър през миналата седмица бе очаквана с вълнение от привържениците му. Те се питаха дали Сандърс ще използва възможността за приеме подход, по-сходен с този на лидера на британските лейбъристи Джереми Корбин.

Оказа се, че Сандърс направи точно това, като очерта визия, която рязко отхвърля десетилетния консенсус във външната политика на Вашингтон.

Всеки, който е очаквал речта да включва твърди заявления за специфични политики, обаче е останал разочарован – явно Сандърс не цели това. Вместо да обяснява как точно ще бори тероризма или какво число му се струва подходящо за военния бюджет, Сандърс очерта широка визия, която насочва към възможни политически предложения.

В резултат от това, ако Сандърс се кандидатира за президент през 2020 г. – за каквото намерение той дава сигнали – външнополитическата му платформа вероятно ще представлява рязко разграничение както от републиканската и демократическата върхушка, така и от собствената му кампания от 2016 г.

Скъсване с консенсуса

Вероятно най-същественото е, че Сандърс използва речта си за да изобличи не само неоконсервативния светоглед, но и някои от основните предписания на двупартийния консенус по външната политика.  Сред тях са концепцията за американската изключителност и проекцията на „твърдост” чрез готовността за използване на сила.

„Буйните заплахи за използване на сила може и да носят радост на някои медийни коментатори, но те често дават сигнал колкото за сила, толкова и за слабост, намаляват възпиращата сила, доверието и сигурността на САЩ”, заяви Сандърс, правейки слабо прикрита отправка към Тръмп, който в момента се е впуснал в ненужно съревнование по авантюризъм със севернокорейския диктатор.

Сандърс декларира смъртта на концепцията за „благосклонната глобална хегемония” на САЩ – идея, възприемана както от демократите, така и от републиканците, и често използвана за оправдание за намесата в чужди държави. „Събития като иракската война напълно дискредитираха тази визия”, заяви той.

В една особено забележителна част от речта, Сандърс отиде по-далеч от почти всеки друг мейнстрийм политик в САЩ в посочването на минали грехове на Вашингтон. По думите му американската публика вероятно ще бъде втрещена от някои от изброените неща, за които може би тепърва научава. За да аргументира позицията си, че интервенциите и използването на сила са грешен подход, той посочи както войните в Ирак и Виетнам, така и военният преврат в Чили през 1973 г. Сандърс обаче сложи ударение най-вече на свалянето на демократично избраното правителство на Иран през 1953 г., организирано от щатското и британското разузнавания. Той изтъкна, че това в крайна сметка води до ислямската революция през 1979 г. и днешната антиамериканска враждебност. „Как би изглеждал Иран, ако тяхното демократично правителство не бе свалено? Какви са последствията, с които живеем и днес?”, попита той публиката.

Това е в ярък контраст с външнополитическата реторика на други прогресивни политически лидери. Сравнете думите на Сандърс с твърдението на Обама от 2012 г., според което САЩ са „една незаменима в световните дела нация”, единствената държава, на която се пада задачата да „оформи глобалните институции от 20 век така, че да могат да посрещнат предизвикателствата на 21-ви век”. Или пък ги сравнете със заявленията от миналогодишната кампания на Клинтън, в които тя обясняваше, че изключителността на САЩ „е основното вярване, което ме води и вдъхновява във всяка стъпка по пътя”. Тя говореше и за „уникалната и несравнима способност на Америка да бъде сила на мира и прогреса”. Сандърс изглежда съзнателно избягва размахването на такова повърхностно лозунгарство в полза на по-сложно послание.

С тази цел Сандърс използва речта си и за да отхвърли решително „войната срещу терора”, основна структура във външната политика на САЩ по времето на Буш, Обама и сега Тръмп. „Глобалната война срещу терора е катастрофална за американския народ и американското лидерство… тя позволи няколко хиляди войнствени екстремисти да диктуват политиката” заяви той и добави, че тази война е дала на терористите това, което искат: например изтощаване на ресурсите и човешката сила на САЩ в безсмислени конфликти, които допълнително подхранват негодувание сред чуждите народи.

Това също представлява значително откъсване от двупартийната външнополитическа правоверност. Макар демократите дълго да са критикували как се води войната срещу терора, те предлагат предимно дребни корекции, но не и пълно отхвърляне на основните ѝ предположения, обещавайки просто да продължават войната по-добре и по-умно от републиканците.

Платформата на Клинтън от 2016 г. включва слабо представен план за „победа над ИДИЛ на бойното поле”. През 2008 г. Обама настояваше, че Буш и Маккейн не са прави, и че „централният фронт срещу терора не е в Ирак и никога не е бил”. Тогава той обещаваше да води борбата с Ал Кайда в Афганистан и Пакистан. По време на кампанията си самият Сандърс подкрепяше въздушните удари срещу ИДИЛ, както и решението на Обама да прати специални части в Сирия. Той също така заявяваше, че би продължил ударите с дронове – това са все мерки, които Сандърс косвено критикува в последната си реч.

Правейки преглед на това, което може да се превърне в основният му външнополитически призив, Сандърс очерта силната връзка между военните разходи и вътрешната политика. „Външната политика е въпрос на бюджетните приоритети на щатското правителство”, заяви той и разкритикува остро републиканците, които настояват за увеличаване на военните разходи, докато смазват основни обществени услуги.

Той цитира щедро Дуайт Айзенхауер, включително следните думи от речта на бившия президент „Шанс за мир”, изнесена след смъртта на Сталин през 1953 г.: „Всяко ново оръдие, всеки пуснат на вода кораб, всяка изстреляна ракета в крайна сметка представлява кражба от тези, чийто глад не е потушен, които студуват и нямат дрехи на гърба си”.

Макар той да не представи никакви специфики или детайли по тези точки, те подсказват към какъв тип външна политика би се стремял Сандърс – най-вече към по-малко интервенционалистки подход, който поставя дипломацията над едностранните действия и войната, отслабване на тенденцията да се пращат войници навсякъде, където някакви самопровъзгласили се терористи развеят байряк, както и да се намали военният бюджет.

Речта на Сандърс съдържаше и намек за това какво той вижда като решение за тероризма и други заплахи за сигурността. Сандърс подчерта, че външната политика „е директно свързана с икономиката” и отсъди, че глобалното икономическо неравенство само подхранва конфликтите. След това той говори за плана „Маршал”, който нарече „изключително радикална външнополитическа инициатива”. Този пакет от 13 млрд. долара (145 млрд. днешен еквивалент) помогна за възстановяването на Западна Европа, включително страните от Оста, като по този начин предотврати повторение на условията, които доведоха до избухването на Втората световна война. Финансовата помощ бе дадена основно, за да противодейства на вероятността европейските страни да се сближат със Съветския съюз.

„Днес Германия, страната на холокоста, страната на хитлеристката диктатура, е силна демокрация и икономически двигател на Европа. Въпреки вековете на конфликти, не е имало голяма европейска война след 1945 г.”, заяви Сандърс, подчертавайки резултатите от програмата.

Той не е първият, който подхвърля идеята за нов план „Маршал”, вероятно предназначен за Близкия Изток. Сенаторът от Кънектикът Крис Мърфи – друг политик, който се отклонява от външнополитическата ортодоксия на двете основни партии – подкрепи тази идея преди няколко месеца, наричайки я „профилактика срещу екстремизма, деспотизма и въоръжените конфликти”. Дори Майкъл Флин, опозореният бивш съветник по националната сигурност на Тръмп, е предлагал такава програма, преди напълно да изгуби ума си и да затъне в параноична ислямофобия.

Идеята наистина има смисъл. Щатските политици по време на Студената война са разпознали каква роля е имала за възхода на Хитлер икономическата катастрофа в Германия след края на Първата световна война – както и ролята, която Версайският договор е изиграл за развитието на тази катастрофа. В днешно време бедността, нестабилността, социалното отчуждение и липсата на икономически възможности изострят условията, които създават джихадистки движения в мюсюлманския свят. Така че е обещаващо, че Сандърс предлага помощ, а не повече бомби.

С едно наум

Въпреки всичко това, все още има добри причини да следим внимателно позициите не Сандърс по външната политика. Първо, той съвсем не би бил първият прогресивен щатски политик, който казва правилните неща по тези теми, само за да обърне гръб на собствената си реторика, когато вече е на власт. Само погледнете Обама.

Второ, речта му може нарочно да избягваше специфики, но също така остави много въпроси без отговор. Той спомена войната в Афганистан (което само по себе си е подобрение, като се има предвид, че това почти не се споменаваше по време на кампанията), но не стана ясно дали подкрепя изтегляне от там. Той спомена накратко дроновете в негативна светлина, но не каза дали смята, че тяхното използване трябва да бъде подложено на някакъв демократичен надзор, или пък трябва да бъде напълно прекратено. Последното не е толкова радикална идея – няколко висши военни вече са признали контрапродуктивността на ударите с дронове. Това са важни детайли, чрез които може да се оцени колко струват думите на Сандърс.

Сандърс заслужава признание за това, че посочи подкрепата на САЩ за гнусната война на Саудитска Арабия в Йемен като пример за политика, която ще се върне като бумеранг. Той също така зави пред Intercept, че не счита Риад за съюзник на САЩ. В речта си обаче той не спомена Израел и потискането на палестинците – подкрепата на САЩ за което се счита за основен фактор, подхранващ анти-американския гняв.

Сандърс определено е подобрил позициите си относно Израел в последно време – през юни той заяви пред леви израелски политици, че трябва да бъде сложен край на окупацията на палестинските територии. Но има още какво де се желае – малко по-рано той се включи в критиките на сенаторите от двете партии към ООН заради „третирането на Израел” и се изказа против про-палестинското движение за бойкот, санкции и изтегляне на инвестиции BDS. Решението му изобщо да не включва този въпрос в речта показва, че той продължава да е предпазлив по тази конкретна външнополитическа тема.

Въпреки това речта на Сандърс представлява съществено отхвърляне и отричане на външната политика на демократи и републиканци от последните шестнадесет години. Ако продължава в този дух, Сандърс може да спомогне за промяна в „прозореца на Овертон” (приемливите за обществото идеи) по отношение на външната политика. Точно както Корбин направи това във Великобритания, и както самия Сандърс вече успя да направи по отношение на вътрешнополитическите теми в САЩ.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар