В категории:Икономика

Бърни Сандърс предлага най-радикалния и най-перспективен Зелен план

Сенаторът знае, че за да проработят реформите, ще е нужно изграждане на масово движение и ясно посочване на виновниците

https://www.facebook.com/pg/berniesanders

Кейт Арноф, Intercept

Ако се опитваш да създадеш програма, целяща конкретно да обиди големите риби в най-мощните световни корпорации, както и политиците, чиито кариери са финансирани от тях, ще се получи нещо подобно на представената от Бърни Сандърс платформа за Нов Зелен Курс на стойност 16.3 трлн. долара. Това е и част от смисъла на предложението. „Нуждаем се от президент, който има куража, визията и опита да се изправи срещу алчността на индустрията с изкопаеми горива и милиардерската класа, които стоят на пътя на климатичното действие“ се заявява в отварящия залп на документа. Това не случайно напомня на прословутата реплика на Франклин Делано Рузвелт: „Нужен ни е президент, който приветства тяхната омраза“.

Сандърс надгражда резолюцията, предложена от конгресмен Александрия Окасио Корес и сенатор Ед Марки през април, и очертава една експанзивна система, която предвижда не само преминаване към чиста енергия, но и обществена собственост над нейното производство; създаване на 20 млн. нови работни места; слагане на край на вноса и износа на изкопаеми горива; вдъхване на нов живот на социалната осигурителна мрежа; прекласифициране на исторически несправедливости като екологичен расизъм; значителни инвестиции в декарбонизация както в САЩ, така и в чужбина – наред с много, много други неща. Това е план, който не само ще осигури откъсване от зависимостта от изкопаеми горива, но и ще преразгледа налаганите от десницата в продължение на десетилетия парадигми, свързани с ролите на държавата и икономиката.

„Това определено е най-големият, смел и визионерски план, който някой е предлагал. Както по отношение на мащабите, така и на механизмите за постигане на този мащаб. Сандърс изглежда наистина се опитва да размести границите, около които американското общество е структурирано в момента“, коментира пред Intercept Ейвън Уебър, директор на екологичното движение „Изгрев“.

Планът на Сандърс съдържа новаторски и съществени предложения за политики в една сфера, където вече мнозина са се опитвали да се изявяват: финансово подпомагане за замяна на стари превозни средства с електрически, планове за повишаване на използването на обществен транспорт с 65% до 2030 г., изискване новите законопроекти да получават и климатична оценка, освен бюджетната такава, както и спазване на Декларацията на ООН за правата на коренното население, за да се гарантира свободното, предварително и информирано съгласие на тези хора по въпросите, които ги засягат.

Планът предизвика спорове сред енергийните специалисти, които виждат противоречие между анти-ядрените клаузи и намеренията за декарбонизация. Предложенията на Сандърс също така отхвърлят улавянето и съхранението на въглерод, което според експертите може да е необходимо в краткосрочен план за извършване на прехода в сектори, където отказът от изкопаеми горива е труден. Същевременно обаче ръководителите на енергийни компании отдавна пробутват тази опция като начин да отложат за неопределено време затварянето на замърсяващи производства. Данъците върху въглеродни емисии винаги са били в основата на климатичните планове на Сандърс – неговият проект за Нов Зелен Курс не слага ударението на тази възможност, но и не я изключва.

Планът съдържа различна и по-категорична теория за промяна, отколкото възвишените платформи, предлагани от другите кандидати – този план е изграден върху организацията и посочването на враговете. Сандърс обещава да се захване с „милиардерите от сектора с изкопаеми горива, чиято алчност лежи в сърцето на климатичната криза“, които, продължава той, „са похарчили стотици милиони долари, за да защитават своите печалби за сметка на нашето бъдеще“, и „са готови на всичко, за да изстискат и последната възможна стотинка от Земята“. В частта, обясняваща как ще бъде финансиран планът, се подчертава, че 3.085 трлн. долара ще бъдат събрани като „се накара индустрията да плати за предизвиканото от нея замърсяване – чрез законодателство, такси и данъци, и чрез елиминиране на федералните субсидии за изкопаеми горива“. „Най-важното е“, продължава изложението, „че ние трябва да изградим безпрецедентно масово движение, което е достатъчно мощно, за да се изправи срещу тях и да спечели. Млади хора, правозащитници, племена, градове и щати в цялата страна вече са започнали тази важна работа, и ние ще продължим да следваме този път“.

Това е подход, който различава Сандърс не само от конкурентите му в първичните президентски избори, но и от мейнстрийм климатичните политики в САЩ за последните три десетилетия. Моментът, в който САЩ са се намирали най-близо до приемане на някакво всеобхватно законодателство за намаляване на въглеродните емисии, бяха обречените спорове в Конгреса относно правилата за ограничаване и търгуване на емисии през 2009 и 2010 г. Съществуват редица обяснения защо тези планове пропаднаха – много неблагоприятни фактори се припокриха и торпилираха шансовете за такова решение. Една от основните причини бе това, че някои от най-влиятелните защитници на тези планове бяха по-загрижени да привлекат корпорациите, отколкото да убедят обществото, че това е добра идея. Те обясняваха, че ключът към привличане на подкрепа от републиканците е първо да се привлече тяхната бизнес общност, да се извлече полза от историческите връзки между корпорациите и Републиканската партия. Средството за това трябваше да е програма, която налага ограничения на обема вредни емисии, произвеждани от всяка компания. Ако някоя фирма надвиши определения таван, трябва да си купи разрешение за допълнителни емисии от друга компания, която продава излишните ѝ обеми на т.нар. въглероден пазар.

През 2007 г. Партньорството за климатично действие (USCAP), оглавявано от Фонда за защита на околната среда, се свързва с вашингтонски екоорганизации и компании от Fortune 500 – включително P America, PG&E, Duke Energy, и Lehman Brothers – за да се опита да прокара плана чрез съюзниците им в Конгреса. Тъй като се смяташе, че климатичната политика може да бъде изградена и прокарана зад закрити врата, защитниците на идеята за търговия с емисии никога не си направиха труда да обяснят на обществото какво означава тази политика – нито пък как би могла да подобри живота им на фона на задълбочаващата се рецесия. Вместо това те предпочетоха да наблегнат върху това каква заплаха представлява глобалното затопляне.

Законът за лимити и търговия на емисии, известен като Уаксман-Марки, успя да мине през Камарата на представителите след значителни компромиси и уговорки. Както изтъква специалистът по екологични въпроси Дейвид Робърт, законът всъщност бе по-пълноценен, отколкото признават критиците му. Но политиката, стояща зад него – отразяваща цялостната динамика във Вашингтон и в самата Демократическа партия – се крепеше на една съмнителна предпоставка: че републиканците и корпорациите са готови на добронамерени преговори за климатично законодателство. В този момент движението „Чаено парти“ бързо набираше инерция, а братя Кох прекараха лятото в мобилизиране на енергийната си империя срещу умерените републиканци, подкрепили закона в долната камара на Конгреса, и дори срещу някои, които не са. Усилията им бяха насочени към засилване на групи като „Американци за просперитет“, които да оглавят бунта срещу закона за „глупости и данъци“ и да тласнат цялата партия далеч по-надясно. Когато законът Уаксман-Марки стигна до гласуване в Сената през есента, желанието за предприемане на климатични действия бе доста охладняло.

В такава ситуация за корпорациите е лесно да играят и от двете страни на политическото поле: от една страна лобират за разводняване на закони, които изглежда имат някакъв шанс да бъдат приети, а от друга финансират усилия, за да подсигурят, че всъщност никога няма да бъдат приети. В публикуван през 2015 г. доклад, политологът Джейк Гръмбач посочва, че няколко компании, които са се присъединили към USCAP, едновременно с това са лобирали срещу климатичното законодателство. Shell, BP и ConocoPhillips участват както в USCAP, така и в Американския петролен институт, чиято кампания „Energy Citizen“ организира протести и акции срещу закона за лимити и търговия на емисии, и оказва натиск върху сенатори преди изборите. Тези акции са планирани в координация с щатската Търговска палата, много от чиито членове също участват и в USCAP – Chrysler, Deere, Dow Chemical, Duke Energy, GE, PepsiCo, PNM Resources и Siemens.

Тази двойна игра позволява на компаниите хем да отслабват климатичните политики, хем да получават позитивен ПиАр като подкрепящи търсенето на решения за проблема. „Собствениците на бизнеси не само максимализираха шансовете си да наклонят потенциалното климатично законодателство по-близо до собствените си интереси и да оформят бъдещия политически терен. Паралелно с това те бяха способни да инвестират ресурси за изместване на политическия дебат в тяхна полза, така че да предотвратят приемането на тези закони на първо място“ пише Гръмбач. Всичко това разбира се дойде след като индустрията за изкопаеми горива и някои от същите тези компании, тинк-танкове и бизнес асоциации, съпротивляващи се на закона за тавани на вредните емисии, бяха прекарали две десетилетия в разпространяване на дезинформация, поставяща под съмнение реалността на глобалното затопляне. Така те бяха оформили терена, на който се разиграваше дебата и битката за климатично законодателство.

Предвид липсата на подкрепа както от страна на републиканците, така и на корпорациите, законът за въглеродни лимити умря безславно, когато стигна до Сената. В свой пространен анализ от 2013 г., професорът по социология от Харвард Теда Скокпол пише: „По време на тази ключова година, републиканците, включително предполагаеми дългогодишни приятели на екологичното движение като Джон Маккейн, никакви ги нямаше; В крайна сметка сенаторите републиканци единодушно отказаха да подкрепят какъвто и да е вариант на закон за ограничаване на емисиите“.

Изводът от това е, че зеленият план на Сандърс предлага подход, който е диаметрално противоположен на опитите да се прокара климатично законодателство преди десетилетие – и тъй като отхвърля стратегията да се работи само с „вътрешни“ лица, този план има реален шанс за успех. Както отбелязва Скокпол през 2013 г.:

„Политическата вълна може да бъде обърната през следващото десетилетие само чрез създаване на политика за климатичните промени, която включва широка масова мобилизация на център-лявото. Това ще е нужно, за да се противодейства на наскоро оформилата се комбинация от съпротива на „свободнопазарния“ елит и масовата дясна мобилизация срещу средствата за справяне с глобалното затопляне… Същевременно либералите и приятелски настроените умерени трябва да изградят популистко движение срещу глобалното затопляне и от своята страна на политическия спектър“.

Сандърс, разбира се, не е единствен в прилагането на такъв подход, който е продължение на дългогодишните му призиви за „политическа революция“. Активистите от движението „Изгрев“ също смятат, че масовото движение е начинът да се постигат победи за климатичните политики. Ейвън Уебър заявява, че основният извод от битката в Конгреса преди десет години е, че „наистина се нуждаеш от движение, което да оказва натиск в рамките на кампанията и отвъд нея, трябва да притискаш политиците. Не е достатъчно само да спечелиш избори“. По думите му ще са нужни структурни реформи като премахване на Избирателната колегия или процедурните хватки за задушаване на законопроекти (предложения, каквито не присъстват в плана на Сандърс), за да стане възможно прокарването на климатични закони през Конгреса. Но изготвянето на политика, насочена към изграждане на масово движение, е нужно за да може гласуването за такива неща изобщо да стане възможно.

Ако една от големите грешки на закона Уаксман-Марки бе неспособността на привържениците му да артикулират как той би направил живота на хората по-лесен, то рамката на Зеления Нов Курс предвижда постоянно осигуряване и информиране на осезаеми подобрения на живота, използване на ранните победи като възможност за привличане на подкрепа сред многото хора, които ще са нужни за противодействие срещу колосалната власт на енергийните корпорации, които със сигурност няма да се дадат без бой. Зеленият Нов Курс на Сандърс предлага на избирателите визия за това колко по-добър би могъл да е светът без тези специални интереси – конкретните мерки в плана са взаимосвързани с цялостната политическа система.

Планът на Сандърс предвижда поток от инвестиции както в работниците, така и в общностите, които вече страдат силно от загуба на работни места в замърсяващи индустрии като въглищата. Предвидените мерки за справедлив преход ще подсигурят петгодишна застраховка за безработица, гаранции за заплата, както и редица други ползи за работниците, както и 5.9 млрд. финансиране за регионалните агенции за икономическо развитие от типа на Регионалната комисия на Апалачите. Давайки си сметка колко съществен ще е този преход, Зеленият Нов Курс предвижда първите две години да са посветени на „агресивно изграждане на социална осигурителна мрежа, която да подсигури, че никой няма да бъде изоставен“. Това ще включва разширяване на щатските социални програми – като безплатно хранене в училищата и купоните за храна – които през последните десетилетия биват орязвани както от републиканци, така и от демократи.

Програмата често се позовава и на предлаганото въвеждане на достъпно универсално здравеопазване („Медикеър за всички“), както и на драстичното увеличаване на членството в синдикати, което е свързано с друг наскоро предложен от Сандърс план за секторнотото трудово договаряне. Предвижда се общности в цялата страна да получат финансова подкрепа за изкупуване на електрическите мрежи от частни компании. Зеленият Нов Курс на Сандърс съдържа смел и подробен план за „слагане край на алчността в енергийната система на страната“ и подсигуряване, че „производството на възобновяема енергия, генерирано от програмата, ще е обществена собственост“. Тази клауза със сигурност ще бръкне в здравето на компаниите за комунални услуги, които са похарчили милиони за блокиране на климатични мерки на всички нива в управлението. В плана на Сандърс се изтъква, че макар че първоначално държавата ще събира приходи от новосъздадените държавни електрически компании, след 2035 г. тази възобновяема енергия ще е „практически безплатна“.

Използвайки старите си наръчници, републиканците биха оприличили на социализъм какъвто и да е план за ограничаване на вредните емисии – било въглероден данък, стандарт за горивна ефективност или нещо друго. Планът на Сандърс не завоалира факта, че държавата наистина ще играе по-активна роля в икономиката – и че живота на повечето хора ще се подобри в резултат от това.

Вместо да кани интересите на енергийната индустрия на масата на преговорите, Сандърс се прицелва в тях като враг номер едно. Има както практически, така и политически причини компании от сорта на ExxonMobil да не бъдат привличани към програмите за преход към нисковъглеродна икономика. Основният им бизнес модел – да копаят и изгарят възможно най-много въглища, петрол и газ – не се е променил, и е очевидно несъвместим с декарбонизация в такъв срок, какъвто ще ни позволи да избегнем климатична катастрофа.

В добавка към забрана на фракинга, добива в обществени земи и въгледобива по открит способ, Сандърс планира да „разследва и съди индустрията с изкопаеми горива за щетите, които е нанесла“. Това е ясна препратка към разкритията от последните няколко години, че Exxon са финансирали кампания за климатична дезинформация, докато в същото време са били напълно наясно с вредите от дейността си. „Тези корпорации и техните ръководители не трябва да се разминават с отговорността за това, че са укривали истината от американския народ. Те също така трябва да платят за щетите и разрушенията, които съзнателно са причинили“, се заявява в плана. По тази точка Зеленият Нов Курс на Сандърс е по-конфронтационен, отколкото предложението на Окасио-Кортес и Ед Марки.

В исторически план борбата за климатично действие е отбягвала да посочва врагове – вместо това често проблемът се представя като въпрос на колективно действие. За разлика от другите програми, носещи същото име, Зеленият Нов Курс на Сандърс окуражава стратегията „ние срещу тях“. „Мисля, че хората като цяло са ужасени от климатичната криза. Но в същото време ни се повтаря една лъжа – включително от страна на енергийната индустрия – че всичко това е наша вина“, казва Уебър. „Това обаче очевидно не е истинската история. Истинската история е, че шепа милиардери и техните лобита и политици са причината да се намираме в тази бъркотия. Ако искаме да постигнем реален прогрес в решаването на кризата, на хората трябва да се каже истината, и те трябва да се ядосат и да осъзнаят, че ако тези типове бъдат отстранени от пътя, можем да имаме по-добър свят за всички“.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар