Бърни Сандърс най-после обяви официално, че отново ще се кандидатира за президент на САЩ. Ако се съди по обявените засега кандидатури, предстоящите предварителни избори в Демократическата партия се очертават като най-прогресивните от десетилетия. Всички потвърдени кандидати например твърдят, че подкрепят универсалното здравеопазване (“Медикеър за всички”) – идея, която по-голямата част от партията игнорираше или направо отхвърляше само допреди три години. Някои от кандидатите са включили в платформите си и идеи като универсални детски грижи и Зелен нов курс, което представлява значително раздалечаване от прокорпоративните политики, които характеризираха програмата на партията от много време насам.
Този завой в лява посока е позитивно развитие, за което си има причина. Тази причина е Бърни Сандърс. На фона на новопоявилата се конкуренция в прогресивното пространство, някои избиратели може да се изкушат да гласуват за друг кандидат. Но Бърни Сандърс си остава най-добрия залог за искащите икономическа и социална справедливост – защото бушува класова война, която Сандърс не само забелязва, но и иска да изгради сили на работническата клaса, които да отвърнат на ударите.
В продължение на четири десетилетия неолибералните политици и в двете доминиращи партии в САЩ безсрамно и неумолимо дерегулираха корпорациите, намаляваха данъците за богатите, блокираха профсъюзите, задушаваха социалните услуги, приватизираха обществената собственост и спасяваха финансово икономическите елити, докато налагаха остеритет на всички останали. Резултатът за обикновените работещи хора са стагниращи заплати и трупащи се дългове, повишено неспокойство и понижени очаквания. През цялото това време съществуваше мълчалива забрана тези неща да бъдат осмисляни като се използва езика на класовия конфликт.
През 2016 г. Сандърс наруши това табу – и откри, че американският народ е забележително възприемчив. Оказа се, че на много хора им е писнало да трябва да избират между консервативен – „оправяй се сам“, индивидуализъм и либерален меритократичен елитаризъм, за да си обясняват икономическото неравенство и трудностите, които срещат всекидневно. Те имаха уши за това, което Бърни имаше да каже: че икономическата система е подправена в полза на малцина, и че за демократизирането ѝ са нужни агресивни, но постижими действия.
Като направи тази всепроникваща експлоатация и нечувано неравенство централни теми в кампанията си, Сандърс спечели 13 милиона гласа в състезанието си срещу фаворита на партията. След изборите той продължи да използва платформата си, за да настоява за амбициозни политики за преразпределение и да подчертава борбите на работещите хора, благодарение на което се превърна в най-одобрявания политик в Съединените щати. Възходът на Сандърс представлява американското осъзнаване – все още незавършено, но значително – на провалите на либералната двупартийност, корпоративното угодничество и самия капитализъм.
Сандърс не само признава постоянното кипене на класовия конфликт: той избра страна. Докато други политици усещат накъде духа вятъра и застават в различни прогресивни пози в съответствие с това, Сандърс представлява бурята, която генерира този вятър. Той прави това като систематично се застъпва за работещите хора срещу интересите на капиталистите. Никой друг от кандидатите на Демократическата партия няма да разполага с толкова дълга биография на борби хората да бъдат поставени над печалбите.
Никой друг кандидат например не би могъл да се похвали, че в продължение на десетилетия е настоявал за въвеждане на здравна система с единен платец с аргумента, че “здравните грижи би трябвало да са право за всички американци, независимо от техните доходи”. Никой от кандидатите също така не е успял да принуди най-богатия човек в света да повиши заплатите на четвърт милион служители. Само Сандърс смее открито да поставя под въпрос превъзходството на капитализма и се определя като демократичен социалист.
Докато някои от другите кандидати могат да подбират отделни прогресивни предложения за платформите си, Сандърс ще излезе с най-амбициозната и подробна програма как страната да стане по-равноправна, по-демократична и по-човечна. Можем да очакваме неговата кампания да не се свежда само до няколко идеи в духа на времето, а да представлява подробна пътна карта за излизане от Ада: Медикеър за всички, безплатно висше образование, облекчаване на студентските дългове, Зелен нов курс с амбициозна програма за работни места, силни регулации за околната среда, универсални грижи за детето, огромни инвестиции в обществени жилища и образование, вдигане на минималната работна заплата в цялата страна, разширяване на социалните осигурителни системи, забрана на хищническото кредитиране, силни закони в помощ на синдикатите, прекратяване на данъчните подаръци за корпорациите, въвеждане на задължителни болнични и отпуски, закони за равнопоставеност на заплащането на мъже и жени, премахване на частните центрове за задържане и затвори, демилитаризиране на полицията, прекратяване на “Войната срещу дрогата”, премахване на пречките за гласуване, спиране на незаконните бомбардировки и “войната срещу терора”, прилагане на неинтервенциониска външна политика, и т.н. и т.н.
В състезание, в което прогресивността е на мода, платформата му ще бъде трудна за оборване без да се подменя разговора. Други кандидати и техни проксита ще спорят, че Сандърс не би могъл да представлява интересите на жените и цветнокожите, защото е стар бял мъж. Но независимо от значението на символичното представителство, социалдемократическите реформи, предлагани от Сандърс, ще имат несравнимо по-съществен ефект за живота на стотици милиони жени и хора от малцинствата.
Антирасистите би трябвало да подкрепят този политик, който има най-сериозен план за решаване на проблемите с безработицата, ниските заплати, липсата на здравни осигуровки, недофинансираното обществено образование и липсата на инвестиции в достъпни жилища – тъй като това се проблемите, които непропорционално силно засягат цветнокожите и представляват материалното изражение на расизма. Подобно, феминистите би трябвало да застанат зад този политик, независимо от пола му, за който е най-вероятно да гарантира качествено универсално здравеопазване, грижи за децата и образование – тази съществена за възпроизводството на обществото работа, която често се върши без заплащане от жените, ако няма адекватни социални услуги – както и цялостни предложения за по-равноправна икономика, в която жените да могат да просперират.
Що се отнася до външната политика на САЩ, повечето други кандидати на Демократическата партия както обикновено ще са в диапазона между ястребство и невежество. Сандърс също не е бил съвършено последователен в своя антиимпериализъм, но дава най-сериозната надежда за нова парадигма на щатската външна политика.
Като млад Сандърс подава възражение по съвест по време на Виетнамската война. Той организира делегация от Бърлингтън за посещение при сандинистите в Никарагуа, присъства на встъпването в длъжност на Нелсън Мандела и посещава Куба. Понякога в Конгреса той се е приравнявал с външнополитическата линия на истаблишмънта, но е положил значителни усилия да преразгледа и разработи подхода си преди изборите през 2020 г. През миналата година той дори вкара в Сената резолюция за прекратяване на участието на САЩ във войната в Йемен.
След това идва въпроса с климатичните промени. Земята се намира на ръба на катастрофа и времето за действие изтича. Основната пречка ще са индивидуалните консуматорски навици или недостатъчното екологично съзнание. Проблемът е самият капитализъм, който не само стимулира човеците да разрушават Земята за печалба, но дава власт на най-богатите да контролират политиките и да отбягват последствията.
За да спасим планетата се нуждаем от движение срещу капитализма, което може да принуди законодателите да действат чрез масови действия. Тази задача ще е безкрайно по-лесна, ако президентът е човек, който вижда като основна своя задача да ограничи произвола на частния сектор, и който е готов да отчужди от властта и да разгневи най-влиятелните хора в света като посочи, че устойчивостта може да бъде постигната само за сметка на печалбите.
Сандърс също така е най-добрият шанс да бъде победена десницата. Никой не е по-способен да победи Доналд Тръмп отколкото политик, който говори на разнообразното мнозинство от работническата класа за реалните му нужди с конкретика, който отговаря на тяхното желание за промяна не с баналности, а с позитивна визия за по-справедливо общество.
Всеки колебаещ се за шансовете на силен ляв кандидат срещу Тръмп трябва само да си спомни 2016 г.: избирането на прокорпоративен центрист бе оправдано с презумпцията, че единствено умерен кандидат би могъл да победи Тръмп. Това се оказа много погрешно. От десетилетия истаблишмънт либералите се опитват да ни убедят, че прагматизъм означава да поставяш осъществимото над правилното. През 2016 г. научихме, или би трябвало да сме научили, че този компромис вече не е печеливша стратегия.
Изглежда сякаш в САЩ изгрява слънцето за политики, насочени към работническата класа. Но нищо не е гарантирано. Вътрешните избори в Демократическата партия ще представляват референдум и тест: дали американците най-сетне са се събудили от дългата неолиберална дрямка? Готови ли сме да се откажем от насилието, лишенията и алчността и да изградим нов свят, основан на солидарност и равенство?
