В категории:Анализи / Избрано / Свят

Заговорът Корбин да не бъде допуснат до властта

Неумолимите и все по-абсурдни атаки срещу лидера на лейбъристите не са само вътрешнобританско явление – те са симптоми на една разклатена структура на властта, която се опитва да задуши алтернативите в зародиш

Политическите и медийни елити не само във Великобритания, но и в САЩ са ужасени от това, че Джеръми Корбин може да поеме кормилото на държавата. Снимка: https://www.facebook.com/pg/JeremyCorbynMP

Джонатан Кук

Насред постоянните медийни „фурори“ за предполагаемата неспособност на Джеръми Корбин да води Лейбъристката партия – да не говорим да стане премиер – е лесно за британската публика да забрави каква бе ситуацията в страната малко преди той да спечели подкрепата на преобладаващото мнозинство членове на партията и да стане неѝн лидер.

През предходните две години беше трудно човек да избегне телевизионния персонаж Ръсел Бранд – комик и актьор, който след години борба със зависимостта се преоткри като духовен гуру и политически революционер.

Неговата енергична, пряма критика на съществуващия политически ред, който той наричаше дискредитиран, безотчетен и непредставителен, бе посрещана със снизходителни усмивки от политическата и медийна върхушка. Въпреки това, в ерата преди Доналд Тръмп да стане президент на Съединените щати, британските медии бяха щастливи да отделят известно внимание на Бранд, вероятно вярвайки, че неговите идеи могат да им вдигнат рейтинга сред по-младата публика.

Бранд обаче започна да изглежда по-впечатляващ, отколкото някой би могъл да си представи. Той се изправи срещу медийни фигури от „тежка категория“ като Джеръми Паксман от BBC и Джон Сноу от Channel 4, очарова ги и ги засрами – както със своето състрадание, така и с внимателно обмисления си радикализъм. По време на така обичаните в модерната телевизия битки на волята в гладиаторски стил, той накара тези титани на политическото интервю да изглеждат посредствени, плитки и откъснати от реалността. Клиповете на тези интервюта станаха хит в интернет и Бранд се сдоби със стотици хиляди нови последователи.

След това обаче той прекрачи границата.

Демокрацията като фарс

Вместо просто да критикува политическата система, Бранд настояваше, че тя е толкова манипулирана от силните на деня, от корпоративните интереси, че цялата западна демокрация всъщност се е превърнала във фарс. Изборите са безсмислени. Нашите бюлетини са просто смокиново листо, прикриващо факта, че политическите ни лидери не представляват нас, а интересите на международните корпорации. Политическите и медийни елити са подчинени на неконтролируеми корпоративни пари. Нашите гласове са станали несъществени.

Бранд не просто приказваше, а се зае с директни действия. Той засрамваше нищоправещите политици и корпоративните медии като помогна да се привлече внимание върху група бедни наематели в Лондон, които се бяха изправили срещу мощна корпорация, искаща да ги изгони от домовете им и да разработи имотите за по-богата клиентела (това бе преди опустошителния пожар в Гренфел Тауър). Революционните думи на Бранд се бяха превърнали в революционни действия.

Но точно когато неговото отхвърляне на старата политическа реалност започна да се превръща в израз на по-широки настроения, инерцията му бе спряна. След като Корбин неочаквано бе избран за лидер на лейбъристите и така за пръв път откакто се помним предложи политика, която поставя хората пред парите, нихилизмът на Бранд започна да изглежда твърде циничен или най-малкото преждевременен.

Макар победата на Корбин да бележи повратна точка, си струва да си спомним, че до нея се стигна само поради една грешка. Или може би две.

Инцидентът Корбин

Първо, няколко лейбъристки депутати се съгласиха да номинират Корбин за лидерското място, с което той успя да мине необходимия праг, за да влезе в бюлетината. Повечето от тях го подкрепиха само защото искаха да създадат впечатление, че изборите са свободни и честни. След победата му някои открито започнаха да съжаляват, че са го подпомогнали. Никой не си беше представял, че представител на дребното и маргинализирано ляво парламентарно крило на партията има шанс да спечели – не и след като Тони Блеър и неговите сподвижници посветиха над две десетилетия на преправянето на Лейбъристката партия като я инфилтрираха на всяко ниво, за да изкоренят всички остатъци от социализъм. Депутатите на „новата“ лейбъристка партия бяха на местата си, за да представляват интересите на корпоративната класа, а не на обикновените хора – точно както казваше Бранд.

Корбин имаше доста по-различни идеи от повечето си колеги. През годините той отново и отново се бе разграничавал от доминиращата блеъристка фракция при парламентарните гласувания, последователно бе заставал на страната на малцинството, която впоследствие се доказваше като правилната страна на историята. Той бе единственият сред кандидатите за партиен лидер, който говореше недвусмислено против политиката на остеритет, която според него не е нищо повече от начин да се изсмучат още повече обществени пари в полза на корпорациите и банките, които вече са се обогатили неимоверно за сметка на данъкоплатците – до такава степен, че през 2008 г. те почти банкрутираха цялата западна икономика.

И второ, Корбин спечели благодарение на скорошна промяна в партийния правилник – промяна за която сега партийните мениджъри горчиво съжаляват. Новата вътрешна избирателна система даде по-голяма тежест на гласовете от обикновените членове, отколкото на парламентарната фракция. А редовите членове, за разлика от партийната машина, искаха Корбин.

Успехът на Корбин съвсем не е доказателство, че Бранд греши. Дори най-внимателно проектираната система има недостатъци, особено когато се счита за жизненоважно да се поддържа доброжелателния ѝ имидж. Избирането на Корбин не бе демонстрация, че британската политическа система е представителна и отговорна. То просто бе доказателство, че корпоративната власт е станала уязвима към подобно потенциално „произшествие“ – заради предпочитанието си да действа скрита от погледа, в сенките, за да поддържа илюзията за демокрация. Корбин бе такова произшествие.

Промиване на мозъци в условие на свобода 

Успехът на Корбин също така не бе доказателство, че властовата структура, към която той отправя предизвикателство, е отслабнала. Системата все още си беше на мястото и държеше в мъртва хватка политическия и медиен истаблишмънт, който съществува само за да поддържа нейните интереси. Поради това системата започна неуморно да мобилизира тези си ресурси, за да накърни Корбин и да избегне риска от по-нататъшно, още по-катастрофално „произшествие“, като например той да стане министър-председател.

Изреждането на начините, по които държавните и корпоративни медии се опитват да подкопават Корбин, ще прозвучи нелепо на тези хора, които са дълбоко погълнати от доминиращите медийни разкази. Почти всички от нас са били изложени на подобна „промивка на мозъци в условия на свобода“ от самото ни раждане. Първоначалните атаки срещу Корбин бяха защото се бил обличал лошо; бил сексист; не бил от държавническа закваска; разправяха, че бил заплаха за националната сигурност или комунистически шпионин – безмилостни, необосновани клевети, на каквито никой друг партиен лидер не е бил подлаган. С времето обвиненията срещу него станаха още по-безобразно пропагандистки, тъй като кампанията той да бъде дискредитиран не само се провали, но имаше дори обратен ефект – не на последно място защото под ръководството на Корбин броят на членовете Лейбъристката партия нарасна взривоопасно и тя се превърна в най-масовата партия в Европа.

Колкото по-належаща и отчаяна ставаше нуждата на истаблишмънта да го държи далеч от властта, толкова по-отчаяни и нетърпеливи ставаха и атаките срещу него.

Предефиниране на антисемитизма 

По много начини Корбин бе необичаен за лидер на западна партия с реална възможност да вземе властта. Като личност той е сдържан и винаги е живял скромно. Идеологически той решително се противопоставя на натиска на четири десетилетия турбо-зареден неолиберален капитализъм, отприщен от Тачър и Рейгън в началото на 80-те. Той също така се противопоставя на войните в името на империята, така модните „хуманитарни интервенции“, чиято истинска цел е да се атакуват други суверенни държави, за да се контролират ресурсите им, обикновено петрол, както и да се пълнят джобовете на военнопромишления комплекс.

Трудно бе Корбин да бъде атакуван директно за тези му позиции. Имаше опасност те всъщност да се окажат популярни сред избирателите. Но изглеждаше, че Корбин има своя ахилесова пета. През целия си живот той се е занимавал с антирасистки активизъм и открито е защитавал правата на изстрадалите палестинци. Политическата и медийна върхушка бързо научи, че може да изопачава неговата подкрепа за палестинците и критиките му към Израел като антисемитизъм. Скоро той започна да бъде представян като лидер, доволен да ръководи „институционално“ антисемитска партия.

Под натиска на тези атаки Лейбъристката партия бе принудена да приеме нова и силно противоречива дефиниция на антисемитизъм – която е отхвърлена от водещи юристи, а в последствие дори съставилият я адвокат се отрече от нея. Тази дефиниция изрично свързва критиките към Израел, както и антиционизма, с омразата към евреите. Един по един малцината идеологически съюзници на Корбин в партията – тези, стоящи извън блеъристкия консенсус – бяха „отстрелвани“ като антисемити. Те или паднаха жертва на това смесване на понятията, или – като в случая с депутата Крис Уиламсън, биват омазвани в катран и перушина, защото са посмели да защитят партията срещу обвиненията за предполагаемата епидемия от антисемитизъм сред членовете ѝ.

Злонамереността на клеветите за антисемитизъм е особено явна в случая с Уилямсън. Коментарът, който му докара толкова много неприятности (вече два пъти членството му в партията е замразявано) е заснет. На записа се чува как той нарича антисемитизма „напаст“, срещу която трябва да има реакция. Но също така, в съответствие с доказателствата, Уилямсън отрича Лейбъристката партия да има някакъв специфичен антисемитски проблем. Той посочва, че партията прави твърде лесни и незаслужени отстъпки на критиците, с което само стимулира по-нататъшни атаки и клевети. Уилямсън изтъква, че партията бива демонизирана като расистка и екстремистка, и добавя: „Според мен отговорът на нашата партия на тези обвинения е отчасти отговорен за случващото се… отстъпихме твърде много и се оправдаваме твърде много“.

Медиите, дори Guardian, постоянно преиначават казаното от Уилямсън. Във всяка статия на вестника по въпроса се твърди, че депутатът е казал, че лейбъристите „се извиняват излишно за антисемитизма“. Така медиите инсинуират, че Уилямсън одобрява антисемитизма. От записа обаче е напълно ясно, че той казва, че партията се оправдава твърде много когато е подлагана на несправедливи или необосновани обвинения в антисемитизъм, както и че приема твърде доброволно налаганата от критиците неоснователна презумпция, че оправдава расизма.

Като лов на вещици 

Маккартиската природа на този процес на изопачаване и вменяване на вина по асоциация си пролича съвсем когато Jewish Voice for Labour – еврейска група членове на Лейбъристката партия, които защитават Корбин срещу клеветите за антисемитизъм, изразиха подкрепа и за Уилямсън. Джон Ландсман, основател на движението Momentum, което изначално бе близко до Корбин, се обърна срещу Jewish Voice for Labour и ги нарече „част от проблема, а не част от решението на проблема с антисемитизма в Лейбъристката партия“. Той добави още една доста грозна, но нормализирана в сегашната атмосфера забележка: „Нито за голямата част от членовете на Jewish Voice for Labour, нито за самата организация, може наистина да се каже, че са част от еврейската общност“.

В тази истерична обстановка от съюзниците на Корбин се изисква да признаят, че партията е институционално антисемитска, да се разграничат от партийния лидер и често да се подложат на специално обучение за разпознаване на антисемитизъм. И подобно на лова на вещици в Салем, ако не се съобразят или отрекат обвиненията, това се приема като доказателство за вина.

Твърденията се прокарват почти ежедневно през тясната цедка на корпоративните медии, въпреки че не са подкрепени с каквито и да е реални доказателства за антисемитски проблем в Лейбъристката партия, освен съвсем маргинален и не по-изявен отколкото в британското общество като цяло. Обвиненията достигнаха такова кресчендо, в медиите се изля такава истерия, че срещу партията дори започна разследване от Комисията по равноправие и човешки права – досега единствено неонацистката Британска национална партия е била подлагана на подобно разследване.

Тези атаки трансформираха целия разговор за Израел, палестинците, ционизма и антисемитизма по начини, каквито никой не можеше да си представи преди 20 години, когато за пръв път започнах да отразявам израело-палестинския конфликт. Тогава твърдението, че антиционизмът – съпротивата срещу концепцията за Израел като държава, в която евреите са привилегировани спрямо неевреите – е равен на антисемитизъм, звучеше напълно нелепо. Тогава подобни твърдения бяха защитавани само от най-умопомрачените апологети на Израел.

Днес обаче водещи либерални коментатори като Джонатан Фрийдланд от Guaradian твърдят не само, че Израел е интегрална част от тяхната еврейска идентичност, но и че те говорят от името на всички евреи, когато правят подобно приравняване. Да се критикуваш Израел означава да нападаш и тях като евреи и се подразбира като атака срещу всички евреи. Поради това всеки евреин, несъгласен с този консенсус, всеки евреин, определящ се като антиционист, всеки евреин в Лейбъристката партия, който подкрепя Корбин – такива хора има много, макар че обикновено са игнорирани – биват заклеймявани като „неправилни евреи“. Логиката може да е абсурдна, но подобни идеи вече са станали нещо обичайно.

Всъщност, използването на антисемитизма като оръжие срещу Корбин вече е толкова нормализирано, че дори докато пишех тази статия бе достигнато ново дъно. Джереми Хънт, външният министър, който се надява да победи Борис Джонсън в предстоящия избор на нов лидер на консерваторите, едва ли не обяви Корбин за нов Хитлер, за човек, който ако стане премиер би оставил евреите да бъдат изтребени както е станало в нацистките лагери на смъртта.

Твърде „немощен“ за министър-председател

Макар антисемитизмът да се е превърнал в любимата тояга, с която да се налага Корбин, регулярно се прилагат и други видове атаки. Една от най-новите са коментарите на неназовани „висши държавни служители“, цитирани  от Times, според които Корбин е твърде физически крехък и умствено неподготвен, за да се справя с необходимите задължения на министър-председателя. Няма почти никакво значение дали тези коментари наистина са на висши държавни служители, или Times просто са си ги измислили. Това е поредното доказателство за антидемократичните усилия на политическата и медийна върхушка да се дискредитира Корбин преди задаващите се избори.

Един от ироничните моменти в цялата ситуация е как медийните критици на Корбин го обвиняват, че не успява да натрупа политически капитал от хаотичния разпад в Консервативната партия, която се самоизяжда заради споровете за Брекзит. Само че точно корпоративните медии – които се предполага да служат като основна платформа за обществен дебат и да са коректив на властта – очевадно не успяват да държат консерваторите отговорни. Докато медиите се занимават вманиачено с предполагаемите ментални недостатъци на Корбин, те трамбоват пътя пред Борис Джонсън – човек, който е олицетворение на думата „палячо“ – да стане новия лидер на Консерваторите, и по подразбиране (и без избори) да стане и следващият министър-председател.

Още в първите месеци след избирането на Корбин за лидер на Лейбъристката партия през 2015 г. се появиха индикации, че неуморната кампания за дискредитирането му вероятно е координирана. Тогава генерал от британската армия заяви пред Times, отново анонимно, че би имало „директни действия“ и „бунт“ на въоръжените сили, ако Корбин се доближи до властта. Генералите, заяви той, считат Корбин за заплаха за националната сигурност и ще използват всички средства, „честни или мръсни“, за да му попречат да изпълни политическата си програма.

Да извадиш тоягата 

Вътрешнополитическата кампания срещу Корбин обаче трябва да бъде разбирана като част от по-широка рамка, свързана с неизменното трансатлантическо „специално партньорство“ – което реално се свежда до това, че Великобритания служи като Робин на щатския Батман, или като много младши партньор на глобалния хегемон.

През миналия месец изтече посветен на Корбин разговор между държавния секретар на САЩ Майк Помпео и ръководителите на няколко американски десни еврейски организации. Противно на повтаряният от британските корпоративни медии рефрен, че Корбин е толкова абсурдна фигура, за да спечели избори, и двете страни на разговора във Вашингтон изразяват страх, че лейбъристкият лидер може да стане министър-председател на Великобритания.

Отново представяйки Корбин като антисемит, един от представителите на еврейски организации пита Помпео дали е готов да работи с тях, за да се вземат действия „ако животът стане твърде труден за евреите в Обединеното кралство“. Помпео отговаря, че е възможно „Корбин да премине през линча и да бъде избран“ – много показателна фраза, която обаче не предизвика особено внимание, както и целият разговор. Това е доста странно като се има предвид, че тази история показва как висши представители на администрацията на Тръмп говорят за директна намеса в изборите във Великобритания.

Ето какво е речниковото определение на използваната от Помпео фраза („run the gauntlet“): „форма на телесно наказание, при която обявеният за виновен е принуден да тича между два реда войници, които го нападат и удрят с тояги“.

Така че коментарите на Помпео подсказват, че вече има такъв линч – систематични и организирани удари по Корбин. Всъщност, тази фраза описва много точно какво се стоварва върху Корбин откакто е избран за лидер на лейбъристите – от страна на корпоративните медии, от доминиращата блеъристка фракция в собствената му партия, от десните про-израелски еврейски организации като Board of Deputies, от анонимни генерали и държавни служители.

„Ние лъгахме, ние мамихме“ 

В изтеклия запис Помпео също така заявява: „Трябва да знаете, че няма да го чакаме да направи тези неща, за да започнем да натискаме. Ще направим всичко по силите си. Това е много  важно – ще е твърде рисковано и трудно да се противодейства, ако вече се е стигнало до там“.

Явно гледната точка на Вашингтон е, че трябва да се предприемат действия преди Корбин да достигне властова позиция. За да избегне опасността той да стане следващия премиер на Великобритания, САЩ ще правят „всичко по силите си“, за да „натискат срещу него“. Ако приемем, че това не е станало приоритет на администрацията на Тръмп изведнъж, то с колко време си мислят че разполагат САЩ, преди Корбин да се добере до власт? Колко близко са изборите в Обединеното кралство?

Както всеки във Вашингтон би трябвало добре да знае, предсрочните избори във Великобритания са доста вероятни още откакто консерваторите скалъпиха правителство на малцинството с помощта на своенравните ълстърски лоялисти. Оттогава управляващата в Лондон партия е в постоянен процес на разпад заради Брекзит като премиерът Тереза Мей бива редовно бламирана от собствените си депутати при парламентарни гласувания.

Ако Помпео наистина казва това, което изглежда че казва – че САЩ ще направят всичко, за да подсигурят още преди да се е стигнало до избори, че Корбин няма да спечели премиерското място, то това означава, че САЩ вече са дълбоко въвлечени в анти-Корбин дейности. Помпео не казва само, че САЩ са готови да се намесят в британските избори, което е достатъчно смущаващо само по себе си. Той подсказва, че те вече се месят в политиката на Обединеното кралство за да подсигурят, че британския народ няма да даде властта на погрешния лидер.

Добре е да си спомним че Помпео – бивш директор на ЦРУ, е необичайно откровен относно дейността на шпионската агенция, докато е била под негово ръководство. „Бях директор на ЦРУ. Ние лъжехме, мамихме, крадяхме. Сякаш имахме специални обучителни курсове за това“, признава той. Човек трябва да е невероятно наивен, за да си мисли, че Помпео е променил културата в ЦРУ по време на краткия си директорски мандат. Той просто бе един фигурант в най-мощната шпионска команда в света – която е прекарала десетилетия в развитие на принципите на щатската изключителност, която лъга, за да започне войните в Ирак и Либия, както по-рано е направила и за Виетнам, както и за да оправдае ядрените бомбардировки над Япония, и още много, много подобни неща. „Черните“ операции и психологическата война не са измислени от Помпео. Те отдавна са основа на външната политика на САЩ.

Ерозиращ консенсус

Човек трябва да е твърдо решен да не свързва точките, за да не види ясния модел тук.

Бранд беше прав, че системата е манипулирана, че политическите и медийни елити са зависими и че структурата на властта в нашите общества ще се защитава с всички възможни средства, „честни или мръсни“. Корбин съвсем не е единственият подложен на това. Системата е също толкова настроена, за да спре демократични социалисти като Бърни Сандърс – но не и богати бизнесмени като Доналд Тръмп – да спечелят номинация за президентската надпревара в САЩ. Системата също е настроена така, че да запушва устата на истински журналисти като Джулиан Асанж, които се опитват да преобърнат модела на журналистика, налаган от корпоративните медии – с неговата зависимост от официални източници и „вътрешни хора“ – както и да разгласяват тайните на службите за национална сигурност, които доминират обществата ни.

Тук явно има конспирация, макар да не е от онзи тип, който често бива осмиван  – малка група от богаташи, които тайно дърпат конците на обществата. Този заговор работи на институционално ниво. Той е еволюирал с времето така, че да създаде структури и да предефинира ценностите по начин, който да държи богатството и властта в ръцете на малцина. В този смисъл всички ние сме част от конспирацията. Това е конспирация, в която се потапяме всеки път, когато безрезервно приемаме „консенсусните“ разкази, предлагани ни от образователната система, политиците и медиите. Умовете ни са запълнени с митове, страхове и внушения, които ни превръщат в прасенца, които отново и отново гласуват за Коледа.

Тази система обаче не е недосегаема. Консенсусът, толкова внимателно изграждан в продължение на десетилетия, е в процес на бърз разпад, тъй като структурата на властта е принудена да се справя с реални проблеми, за които е напълно непригодна да се справи – като например постепенния срив на западните икономики, изградени върху презумпцията за безкраен растеж, или климатът, който започва да отвръща на нашия неутолим апетит за ресурси.

Докато съдействахме на произведения консенсус на западните общества, системата действаше без пречки и значимо несъгласие. Една дълбоко идеологизирана система, разрушаваща планетата, бе третирана като естествена, неизменна, апогей на човешкия прогрес, край на историята. Тези времена свършиха. Инциденти като Корбин ще се случват по-често, точно както и екстремните климатични явления и икономическите кризи. Властовите структури, предназначени да предотвратяват подобни инциденти по необходимост ще стават по-бабаитски, по-войнствени, по-малко прикрити в стремежа си да се наложат. И може би най-накрая ще осъзнаем, че една система, проектирана така че да ни усмирява, докато малцина стават все по-богати за сметка на бъдещето на нас и на децата ни, не е нужно да бъде поддържана. Можем да надигнем глас и да кажем ясно: „Не!“

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар