В категории:Избрано / Икономика

„Социализъм за богатите“ или злините на лошата икономическа теория

Икономическите аргументи, приети в САЩ и Великобритания през 80-те, увеличиха рязко неравенството и създадоха погрешното впечатление, че този резултат е не само неизбежен, но и добър

Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Снимка: Ройтерс

Джонатан Алдред, Guardian

В повечето богати държави неравенството нараства и то от доста време насам. Много хора вярват, че това е сериозен проблем, но също така мнозина считат, че няма какво особено да се направи по въпроса. В крайна сметка, заявяват те, глобализацията и новите технологии създадоха икономика, в която тези с високоценени умения или таланти могат да спечелят огромни възнаграждения. Заедно с неравенството нараства и неговата неизбежност. Опитите да се намали неравенството чрез преразпределително облагане вероятно ще се провалят, тъй като глобалните елити могат лесно да прехвърлят парите си в данъчни убежища. Доколкото увеличеното данъчно облагане ще засегне богатите, това ще възпре създаването на богатство, така че в крайна сметка всички ще се окажем по-бедни – и т.н. и т.н.

Независимо доколко са основателни, странното в тези аргументи е, че те контрастират рязко с икономическата ортодоксалност, съществувала между 1945 и 1980 г. Според нея, нарастването на неравенството не е неизбежно и то може да бъде намалено чрез различни държавни политики. Освен това тези политики изглежда бяха успешни – неравенството спада в повечето държави между 40-те и 70-те години. Разслоението, което наблюдаваме днес, се дължи до голяма степен на промените след 1980 г.

Както в САЩ, така и в Обединеното кралство, между 1980 и 2016 г. делът от общите доходи, отиващ в горния 1% от населението, е нараснал повече от двойно. След като се отчете инфлацията, доходите на долните 90% от населението в двете държави почти не са нараснали през последните 25 години. По-общо казано, преди 50 години главните изпълнителни директори са печелили средно 20 пъти повече от обикновения работник. Днес разликата е 354 пъти.

Аргументът, че нарастващото неравенство е до голяма степен неизбежно в глобализирана икономика, се сблъсква с едно ключово възражение. След 1980 г. едни държави преживяват голям ръст на неравенството (САЩ и Великобритания), в други нарастването е доста по-слабо (Канада, Япония, Италия), а в трети то остава на същите нива или дори спада (Франция, Белгия и Унгария). Явно нарастването на неравенството не е неизбежно. Освен това степента на неравенството в отделните държави не се определя изцяло от дългосрочните глобални икономически сили, защото, макар повечето богати страни да са били подложени на въздействия от сходни сили, те усещат неравенствата различно.

Познатото политическо обяснение за нарастващото неравенство е огромното разместване в мейнстрийм политическото и икономическо мислене в полза на свободните пазари – разместване, задействано от избирането на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър. Тава обяснение по неоспорим начин съвпада с фактологията. Сред развитите икономики най-големият ръст на неравенство в целия следвоенен период е в САЩ и Великобритания след 1980 г.

Силата на такава мащабна политическа трансформация изглежда като убедително обяснение за случилото се, но не може да е цялото обяснение. Това представлява твърде опростенческа схема „отгоре надолу“ – всичко бива свеждано до това какво политическите и други елити правят с нас. Идеята, че нарастването на неравенството е неизбежно започва да изглежда като удобен мит, който ни позволява да не мислим за друга възможност: че чрез своите електорални решения и избори в ежедневието ние подкрепяме увеличаващото се неравенство или най-малкото се примиряваме с него.

Това, разбира се, предполага, че изобщо сме наясно със съществуването на този проблем. Социологическите проучвания в Обединеното кралство и САЩ редовно показват, че хората подценяват както нивото на неравенството в момента, така и колко се е увеличило то в последно време. Но невежеството не може да е пълно извинение, защото проучванията показват и промяна в отношението – нарастващото неравенство е станало по-приемливо, или поне по-малко неприемливо.

Неравенството едва ли ще спадне в бъдеще, освен ако нагласите ни не се обърнат недвусмислено срещу него. Наред с други неща е необходимо да приемем, че много често това, което хората печелят от пазара, не е това, което те заслужават. И че данъците, които плащат, не са вземани от нещо, което си е изконно тяхно.

Една решаваща причина да сме направили толкова малко за намаляване на неравенството през последните години е фактът, че подценяваме ролята на късмета в постигането на успех. Родителите учат децата си, че почти всички цели са постижими, ако се стараеш достатъчно. Това е лъжа, но за нея има добро оправдание: ако не дадеш най-доброто от себе си, много цели определено ще останат недостижими.

Игнорирането на добрия късмет, криещ се  зад успеха, ти помага да се чувстваш добре със себе си и прави по-лесно да вярваш, че заслужаваш наградите, свързвани с успеха. Хората с високи доходи вероятно искрено вярват, че заслужават своите възнаграждения, защото ясно осъзнават колко здраво са работили и какви препятствия са преодолели, за да са успешни.

Но това не е вярно навсякъде. Подкрепата за разбирането, че заслужаваш каквото получаваш, варира от страна в страна. Всъщност тези убеждения са по-силни в страните, където изглежда има по-солидни доказателства, които им противоречат. Как се обяснява това?

Социологическите проучвания последователно показват, че в сравнение с жителите на САЩ за европейците е около двойно по-вероятно да вярват, че късметът е основният фактор, определящ приходите, и че бедните хора са заклещени в капана на бедността. За американците пък е двойно по-вероятно от европейците да вярват, че бедните са мързеливи и здравата работа води до по-високо качество на живота в дългосрочен план.

Факт е, че бедните (долните 20%) работят приблизително същия брой часове в САЩ и Европа. А икономическите възможности и междупоколенческата социална мобилност са по-ограничени в САЩ, отколкото в Европа. Статистиките в САЩ за мобилността между поколенията имат поразително сходство със статистиките за височината на човешкия ръст: за родените в бедни семейства деца е толкова вероятно да са бедни, ако родителите им са бедни, колкото е вероятно да са високи на ръст, ако и родителите им са високи. Изследванията обаче многократно са показвали, че много хора в САЩ не са наясно с това. Възприятията за социалната мобилност са прекомерно оптимистични.

Европейските страни като цяло имат по-ориентирани към преразпределението данъчни системи и повече социални програми за бедните, отколкото САЩ, поради което в Европа има и по-ниско неравенство след данъчно облагане и социални плащания. Мнозина гледат на това като на отражение на различните ценности, които оформят обществата в САЩ и Европа. Но причинно-следствената връзка може да върви и в обратна посока: вярата, че заслужаваш съдбата си, може би засилва неравенството.

Психолозите са установили, че хората имат мотивирани убеждения – убеждения, които са избрали да поддържат, защото отговарят на психологическите им нужди. Да бъдеш беден в САЩ е изключително трудно като се имат предвид мизерните социални помощи и високите нива на следданъчно неравенство. Така че американците имат по-голяма нужда от европейците да вярват, че заслужаваш каквото имаш и получаваш това, което си заслужил. Тези убеждения играят силна роля, за да убеждаваш себе си и децата си да работят възможно най-здраво, за да избегнат бедността. Тези убеждения могат да помогнат и за облекчаване на угризенията, когато подминаваш просяк на улицата.

Това не е проблем единствено на САЩ. Великобритания изпъква в Европа със сравнително високи нива на неравенство и ниска икономическа и социална мобилност. Най-новата история на страната се вписва в посочената по-горе причинно-следствена връзка. След избирането на Маргарет Тачър през 1979 г. неравенството в страната нараства значително. След което и отношението на британците към него се променя. Много хора оформят убеждение, че щедрите социални помощи правят бедните хора мързеливи и че високите заплати са от жизненоважно значение за мотивирането на талантливите хора. Междупоколенческата социална мобилност обаче се влошава. Днес доходите на един британец имат тясна корелация с доходите на родителите му.

Ако „Американската мечта“ и други приказки за това как всички имат шанс да забогатеят бяха верни, би трябвало да се очаква обратната причинно-следствена връзка – високото неравенство да върви с висока социална мобилност и поради това да бъде възприемано като справедливо. Вместо това наблюдаваме нещо съвсем различно. Хората се справят с високото неравенство като се самоубеждават, че е справедливо въпреки всичко. Ние приемаме такива разкази за оправдаване на неравенството, защото обществото е много неравно, а не обратното. Така че неравенството може би се самовъзпроизвежда по изненадващ начин. Вместо да се съпротивляваме или бунтуваме, ние просто го приемаме. По-малко „Комунистически манифест“, повече наръчници за самопомощ.

Неравенството води до още повече неравенство. Колкото по-богати стават хората от 1%, толкова повече стимули и възможности имат те, за да се обогатяват допълнително. Те упражняват все повече и повече влияние върху политиката – от финансирането на изборни кампании до лобиране относно определени правила и регулации. Резултатът е поток от управленски решения, които помагат на тях, но са неефективни и прахоснически. Левите критици наричат това „социализъм за богатите“. Дори милиардерът инвеститор Уорън Бъфет изглежда е съгласен: „От 20 години насам тече класова война и моята класа спечели“, заяви веднъж той.

Този процес е най-опустошителен що се отнася до данъците. Хората с високи доходи могат да спечелят най-много от данъчни облекчения и в същото време разполагат с повече свободни средства, с които да лобират пред политиците да прокарват такива облекчения. След като понижаването на данъците стане факт, тези с високи доходи получават по-силен стимул да искат увеличение на заплащането си, защото задържат по-голяма част от него след облагане – и така нататък, и така нататък.

Макар в почти всички развити икономики след 1979 г. да се наблюдава понижаване на най-високите ставки за подоходните данъци, Великобритания и САЩ бяха първи и отидоха най-далеч. През 1979 г. Тачър понижи най-горната ставка от 83% до 60%, а през 1988 г. имаше още едно понижение до 40%. Рейгън понижи най-високата ставка в САЩ от 70% през 1981 г. до 28% през 1986 г. Макар днес най-високите ставки да са малко по-високи – 37% в САЩ и 45% в Обединеното кралство, те остават забележително по-ниски в сравнение със следвоенния период, когато средната данъчна ставка е била 75% в САЩ и дори по-висока в Обединеното кралство.

Някои елементи от рейгъно-тачъристката революция в икономическата политика като например монетаристката макроикономика на Милтън Фридман впоследствие са изоставени. Но ключовата управленска идея, произлязла от микроикономическите тези на тази революция, стана толкова широкоприета, че днес се възприема едва ли не като здрав разум – че облагането обезкуражава икономическата активност и че конкретно подоходното облагане обезкуражава работата.

По всичко изглежда, че тази доктрина трансформира обществения дебат за данъците от безкраен спор кой какво получава в обещание за светло и проспериращо бъдеще за всички. Частта „за всички“ е от ключово значение – вече няма печеливши и губещи. Само печеливши. И тази основна идея е достатъчно проста, за да се побере на обратната страна на салфетка.

Една вечер през декември 1974 г. група амбициозни млади консерватори се срещат в ресторант Two Continents във Вашингтон. Групата включва икономиста от Чикагския университет Артър Лафер, Доналд Ръмсфелд (по онова време началник на кабинета на президента Джералд Форд) и Дик Чейни (тогава заместник на Ръмсфелд и бивш състудент на Лафер от Йеил).

Докато обсъждат скорошните повишения на данъците на Форд, Лафер посочва, че подобно на 0% данък, 100% данък няма да носи никакъв приход, защото никой няма да си прави труда да работи. По тази логика трябва да има някаква данъчна ставка между тези две крайности, която би максимизирала данъчните приходи. Макар Лафер да не си спомня да го е правил, според разказите, той хванал една салфетка и нарисувал на нея крива, представляваща отношението между данъчните ставки и приходите. Така се ражда кривата на Лафер, а с нея и идеята за икономика на  просмукването.

Ключовият извод, който впечатлява Ръмсфелд и Чейни, е това, че както данъчни ставки под 100% би трябвало да осигуряват повече приходи, съкращения на подоходните данъци като цяло могат да повишат приходите. С други думи, би могло да има само печеливши, но не и губещи от данъчните облекчения. Но „би могло“ не означава „ще“. Не е произведено никакво емпирично доказателство за чисто логическото предположение понижаването на данъци да доведе до повишаване на приходите. Дори икономистите, назначени в администрацията на Рейгън шест години по-късно, се затрудняват да открият доказателства, подкрепящи тази идея. Въпреки това тя се оказва неустоима за вечния оптимист Рейгън. Той на практика отхвърля експертните оценки на съветниците си, убеден, че „предприемаческият дух, отприщен от понижените данъци, със сигурност ще донесе повече приходи, отколкото могат да си представят експертите“, както отбелязва историкът Даниел Т. Роджърс (ако тази ударна смесица между популистки оптимизъм и липса на търпимост към икономически експерти ви изглежда позната, то това би могло отчасти да се обясни с факта, че Лафер бе и съветник на кампанията на Доналд Тръмп).

За да може понижаването на подоходните данъци да повиши данъчните приходи, перспективата за по-високи доходи след облагане трябва да мотивира хората да работят повече. Последващият от това ръст на БВП и на доходите би могъл да е достатъчен, за да генерира по-високи данъчни приходи дори самата данъчна ставка да е по-ниска. Макар ефектите от рейгъновите данъчни облекчения все още да са спорни (най-вече заради несъгласие как би се развила икономиката на САЩ без облекченията), даже симпатизиращите на икономиката на просмукването признават, че те са имали пренебрежителен ефект върху БВП – със сигурност недостатъчен, за да компенсира негативния ефект на понижените ставки върху данъчните приходи.

Но кривата на Лафер напомня на икономистите, че трябва да съществува максимално ефективна ставка между 0% и 100%. Намирането на това магическо число обаче не е лесна работа и търсенето продължава до днес. Заслужава си да се направи кратък преглед на тези търсения, най-малкото защото те редовно се използват за блокиране на опитите да се намали неравенството като се увеличи облагането на богатите. През 2013 г. например британският финансов министър Джордж Озбърн понижи най-високата ставка на подоходния данък от 50% на 45%, настоявайки, че този вдъхновен от Лафер ход ще доведе до минимална или никаква загуба на приходи. Озбърн се аргументираше с икономически анализи, според които най-ефективната максимална данъчна ставка в страната е около 40%.

Предположенията зад тези числа обаче са доста нестабилни, както признават и повечето икономисти, занимаващи се с подобни изчисления. Нека започнем с основната идея: че ако по-ниските ставки повишават дохода ти след облагане, то ти си мотивиран да работиш повече. Звучи достатъчно правдоподобно, но на практика ефектите вероятно ще са минимални. Дори при понижение на подоходния данък, много от нас не биха могли да работят повече, даже и да искат. Има ограничени възможности да получиш заплащане за извънреден труд или да увеличиш по друг начин работните си часове, а съвсем не е задължително по-здравата работа в стандартните часове да доведе до по-високо заплащане. Дори за тези, които имат подобни възможности, съвсем не е ясно дали ще искат да работят повече или по-усърдно. Те спокойно биха могли да решат да работят по-малко – след като доходът им след облагане е нараснал, те биха могли да изберат да работят по-малко часове и да запазят предишното ниво на доходите си. Така че популярната презумпция, че понижаването на облагането води до повече работа и по-производителна икономическа активност няма значими основания както в здравия разум, така и в икономическата теория.

Има и по-дълбоки проблеми с аргументите на Озбърн – проблеми, които не са широкоизвестни дори сред икономистите. Често се предполага, че ако горният 1% е стимулиран от данъчните облекчения да печели повече, то тези повишени печалби отразяват повишение на производителната икономическа активност. С други думи, баницата става по-голяма. Но някои икономисти, включително влиятелният Тома Пикети, са демонстрирали, че това не е било вярно за изпълнителните директори и други висши корпоративни мениджъри след данъчните облекчения през 80-те. Вместо това те на практика са финансирали увеличението на собствените си заплати като са плащали по-малко на акционерите, което на свой ред е довело до по-ниски приходи за държавата от данък върху дивидентите. Пикети и някои колеги настояват, че най-ефективната за данъчните приходи максимална ставка може би достига 83%.

Данъчните облекчения за богатите през последните 40 години бяха оправдавани с икономически аргументи. Реториката на Лафер бе подхваната от политиците. Но за икономистите неговите идеи са както познати, така и тривиални. Модерната икономика не предлага нито теория, нито доказателства, потвърждаващи ползата от тези данъчни облекчения. И теорията, и практиката са неясни. Макар че политиците могат да игнорират тази истина за известно време, фактите подсказват, че широкомащабната съпротива срещу по-високи данъци за богатите в крайна сметка се основава на причини отвъд икономиката.

Когато най-високата ставка във Великобритания бе повишена до 50% през 2009 г. (преди Орбърн да я понижи четири години по-късно), композиторът Андрю Лойд Уебър – един от най-богатите британци, реагира рязко: „Последното, което ни трябва, е набег като на сомалийски пирати срещу малкото създатели на богатство, които все още смеят да се придвижват из тукашните бурни води“. В САЩ Стивън Шварцман – главен изпълнителен директор на частния инвестиционен фонд Blackstone, сравни предложенията за премахване на  някои специални данъчни облекчения с нацистката инвазия в Полша.

Можем да се присмиваме на подобни стенания на супербогатите, но повечето хора несъзнателно са приели фундаменталната идея зад тях – че данъците върху доходите са някакъв вид кражба, че чрез тях се отнема приход, който по право принадлежи на човека, който го е заработил. От това следва, че данъците в най-добрия случай са необходимо зло, което трябва да бъде сведено до възможния минимум. От тази гледна точка обсъжданата от Пикети максимална ставка от 83% изглежда неприемлива.

Съществува цяла културна екосистема, еволюирала около концепцията „данъците са кражба“, която се разпознава в днешните приказки на политиците за „харчене на парите на данъкоплатците“ или кампаниите за „ден на данъчната свобода„. Този език съществува и извън света на политиката – данъчни икономисти, счетоводители и юристи говорят за т.нар. „данъчно бреме“.

Но идеята, че човек притежава прихода си преди данъци, макар да изглежда очевидна, е невярна. Като за начало, човек не може да има такава собственост преди или независимо от облагането. Притежанието е законово определено право. Законите изискват различни институции, включително полицията и съдебната система, да функционират. Тези институции се финансират чрез данъци. Данъците и правото на собственост на практика се създават едновременно. Не можем да имаме едното без другото.

Но ако единствената функция на държавата е да поддържа частното право на собственост (да поддържа съдебна система, полиция и т.н.), то тогава изглежда, че облагането би могло да е много ниско – и всякакво допълнително облагане над тези нива пак може да бъде разглеждано като форма на кражба. Подразбираща се в това виждане е идеята, че печеленето на доходи и последващите от него права на собственост се осъществяват в изцяло частна пазарна икономика, а държавата се намесва впоследствие, за да подсигури спазването на тези права. Много учебници по икономика представят държавата по такъв начин, като добавка към пазара. Това също е пълна фантазия.

В модерния свят всяка икономическа активност отразява влиянието на държавата. Пазарите са неизбежно дефинирани и оформени от държавата. Не съществува такова нещо като приход, спечелен преди държавата да е оказала ефект.

Доходите поне отчасти се определят от образованието на човек. Ако отидем още по-назад, обстоятелствата около раждането и по-нататъшният здравен статус отразяват наличният достъп до здравеопазване. Дори ако полученото здравеопазване е изцяло „частно“, то е зависимо от образованието на лекарите и сестрите, от това какви лекарства и технологии са налични. Подобно на всички други стоки и услуги, тези неща на свой ред зависят от икономическата и социалната инфраструктура, включително транспортните мрежи, комуникационните системи, енергийните доставки, обширните правни споразумения, покриващи сложни въпроси като интелектуалната собственост, официални пазари като стоковите борси, както и трансграничната юрисдикция. Богатството на лорд Лойд Уебър зависи от решенията на държавата относно продължителността на авторското право върху написаната от него музика. Накратко, не е възможно да се изолира „твоето“ от нещата, които са станали възможни или са били повлияни от ролята на държавата.

Говоренето как данъците са кражба се оказва вариация на егоцентричната тенденция нечий успех да бъде разглеждан като възникнал в някаква прекрасна изолация и да се игнорира приноса на миналите поколения, колегите и държавата. Подценяването на ролята на държавата води до вярата, че ако си умен и трудолюбив, то високите данъци, които търпиш, за да плащаш за едно често прахосническо правителство, не са добра сделка. Поради това би ти било по-добре в общество с минимална държава и ниски данъци.

Един отговор на тази теза е да се поиска доказателство, че богатите напускат родината си, за да живеят в юрисдикции с ниски данъци. Факт е, че много малко от тях го правят. Съществува и един по-интересен отговор, формулиран от Уорън Бъфет: „Представете си как при два идентични близнака в утробата идва джин и им казва- „Един от вас ще бъде роден в Съединените щати, а другият ще бъде роден в Бангладеш. Роденият в Бангладеш няма да плаща данъци“. Вие какъв процент от доходите си бихте заложили, за да сте родени в Съединените щати?“… Хората, които казват „Направих всичко сам“… вярвайте ми, биха предложили повече, за да са родени в САЩ, а не в Бангладеш“.

Голяма част от неравенството, което наблюдаваме днес в богатите страни, се дължи повече на решения, направени от правителствата, отколкото на необратими пазарни сили. Тези решения могат да бъдат променени. Ние обаче трябва да пожелаем да контролираме неравенството. Трябва да превърнем намаляването на неравенството в централна цел на държавната политика и обществото като цяло. Най-утвърдените, самозаблуждаващи се и самовъзпроизвеждащи се оправдания за неравенството се позовават на моралността, а не на икономиката.

Големият икономист Джон Кенет Гълбрайт добре обобщава проблема: „Едно от най-старите човешки упражнения по морална философия е търсенето на висше морално оправдание за егоизма. Това е упражнение, което винаги включва определен брой вътрешни противоречия и дори няколко абсурда. Очебийно богатите излизат и обясняват на бедните колко са важни лишенията за изграждането на характера“.

Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар