В категории:Икономика

Пандемията излага на показ безполезността на икономическата ортодоксия 

След Covid-19 приоритетът ни трябва да е изграждането на устойчиви системи, а не ефективност, измервана спрямо печалбата

Джонатан Алдред*, Guardian

Дори още преди да ни сполети пандемията, световната икономика бе изправена пред редица развиващи се кризи: извънредното положение с климата, екстремното неравенство, както и огромните смущения в света на труда, идващи в резултат на роботите и системите с изкуствен интелект, заменящи човеците.

Конвенционалните икономически теории не успяват да предложат решения. Всъщност те дори действат като клетка за мисълта, и налагат вето на редица прогресивни идеи, етикетирайки ги като непосилно скъпи, контрапродуктивни, несъвместими със свободния пазар и т.н. И още по-лошо – по един умел, коварен начин, икономическата теория ни накара да придадем субективен характер на набор от ценности и да гледаме на света по начини, които ни пречат дори да си представим различни форми на радикална промяна.

Тъй като икономическата ортодоксия е толкова дълбоко вградена в нашето мислене, скъсването с нея изисква нещо повече от краткосрочни харчове за предотвратяване на непосредствен икономически колапс – колкото и да е важно това с подобна ситуация. Трябва да задълбаем по-дълбоко и да изкараме наяве икономическите корени на бъркотията, в която се намираме. Или казано по-позитивно – трябва да решим какво искаме от икономиката след коронавируса.

Мейнстрийм икономическата теория ни учи, че единственият рационален начин за справяне с несигурно бъдеще е да го изразим количествено, като придадем степен на вероятност на всяка възможност. Но дори и с най-добрата експертиза на света, познанието ни често не достига. Често се затрудняваме да предвидим кои резултати са най-вероятни. И още по-лошо – може да има развития, за които изобщо не сме предполагали, варианти на бъдещето, които никой не си е представял, както пандемията демонстрира толкова ярко.

Рамкирането на бъдещето в оценки за вероятностите ни създава илюзията за познание и контрол – което е изключително изкушаващо, но е израз единствено на високомерие. В навечерието на финансовата криза от 2007 г. банкерите бяха горди от своите модели. През август онази година финансовият директор на Goldman Sachs призна, че банката е засякла огромни движения в цените в някои финансови пазари, и то няколко пъти в рамките на седмица. Според моделите на банката, всяко едно от въпросните движения бе по-малко вероятно от това да спечелиш джакпот от националната лотария във Великобритания 21 пъти поред. Световните събития понякога изискват смирение.

В това има явни уроци как да се отнасяме към климатичната криза: вместо да се фокусираме върху средните климатични въздействия, предвидени от математически модели, които на свой ред зависят от силно ненадеждните ни познания за вероятностите, трябва да мислим сериозно за най-лошите сценарии, и да вземаме мерки, за да ги избегнем. Ортодоксалното икономически мислене обаче ни тласка далеч от превантивни действия.

Ако може да се изведе единна всеобхватна цел или принцип на мейнстрийм икономическата теория, това е ефективността. Ефективност означава да извличаш „възможно най-много стойност за парите си“, най-голяма полза от всяка похарчена стотинка. Всякакъв друг начин на действие е прахоснически, нали така? Но елиминирането на разточителството предполага елиминиране на излишния капацитет – и в момента виждаме последствията от това в здравните системи навсякъде по света. Ако тази наша обсесия с ефективността означава, че не сме способни да планираме за случай на пандемия или климатична криза, то това ще ни струва човешки животи.

Основният ни приоритет би трябвало да е устойчивостта, а не ефективността. Нужно е да изградим устойчиви системи, които са изрично изградени така, че да издържат на най-лошите сценарии – тогава ще имаме шанс да се справим с непредвидени бедствия.

В крайна сметка проблемът с икономическата ортодоксия е в това как тя рамкира нашите ценности и приоритети. Решенията винаги трябва да се основават на плюсовете и минусите – измерването на разходите спрямо ползите, в идеалния случай измерени чрез цените на пазарите. Ако приемем сериозно своето невежество за бъдещето, изобщо не трябва да се занимаваме с такива бакалски сметки за ползите и изгодите. Защото това, че цената надхвърля ползите е най-старото извинение да не се вземат превантивни мерки – и е рецепта за бедствие когато ползите, или цената на бездействието, се окажат силно подценени.

Мисленето „разходи срещу ползи“ също така ни кара да приемаме, че всяка стойност може да бъде изразена в парични знаци. Много политици и бизнес лидери фиксират вниманието си върху изявления от сорта на „2 градуса покачване на средната глобална температура ще свие БВП с до 2%“, сякаш БВП може да е мерител за истинската цена на климатичната криза.

На практика това мислене означава, че стойността на всичко се измерва с това колко хората предлагат да платят за него. След като богатите винаги могат да платят повече от бедните, приоритетите биват изкривявани към желанията на богатите и далеч от нуждите на бедните. Поради това се инвестират повече пари в разработка на кремове против бръчки, отколкото за лечения на малария. Големите фармацевтични компании са сравнително незаинтересувани от разработката на ваксини, защото програмите за ваксиниране работят само когато обхващат и бедните, което ограничава цената, която може да бъде искана от производителите.

В момента изглежда сякаш сме минали отвъд това мислене: светът се е събудил и богатите страни ще похарчат „колкото е нужно“ за справяне с пандемията. Но разработката на ваксина за Covid 19 – подобно на безброй други области на медицински изследвания, имащо потенциал да спасят много животи в дългосрочен план – се нуждае от непрекъснато, надеждно финансиране в продължение на много години. Но след като пазарите видят по-добра печалба някъде другаде, финансирането ще бъде орязано, изследователите ще трябва да се откажат, а опита им ще бъде изгубен.

Икономическата ортодоксия подкрепя разказа, че тази пандемия е уникално бедствие, за което никой не би могъл да е подготвен, поради което не носи по-широки уроци за икономиката и политиката. Тази история е удобна за милиардерите, но не отговаря на истината. Съществува алтернатива: пандемията осигурява още повече доказателства, че за да се справим с климатичното извънредно положение, неравенството и другите набиращи сила криза, ние трябва да преосмислим икономиката от корените до върха.

*Джонатан Алдред е икономист в Кеймбридж и автор на „Лиценз са си лош: как икономическата теория ни покварява“.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар